Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (18)

18

Океанът блестеше в огъня на лекото слънце като невероятна мозайка от мрамор и злато. Грейнали в ослепителна белота, продължаваха пътя си натрошените пакове, затрупани с нависнали грапави преспи.

А малко встрани от ледената върволица, която бележеше пътя на южното течение, из въздуха се рееха плавно, без да трепнат с крила, орляк буревестници. Летяха спокойно и уверено натам, накъдето беше поело стадото косатки. От висините се открояваха ясно черните сенки на морските хищници, белязани с жълтите петна зад гръбните плавници, които разсичаха прозрачните хребети на вълните в кипнала пяна.

Буревестниците знаят — има ли косатки, ще има кръв, разкъсана плът, ще остане и за тях богата плячка.

И ето, вече часове наред те продължаваха безшумния си полет, без да откъснат погледи от фучащата през вълните глутница. Коя ли ще бъде следващата жертва?

Ненадейно буревестниците се развълнуваха. Закрякаха нетърпеливо. Там далеч към кръгозора се мярна огромно черно тяло, от което изригнаха като гейзери два стълба па̀ра. После още два, и още два…

Косатките ускориха своя бяг. Буревестниците размахаха крила. Поривът на вятъра вече не достигаше да ги догонят.

Ето, китът приближи, наедря, открои се като гигантска риба попче, невероятна жива грамада, цял айсберг от месо.

А това? Червено море! По-право червено езеро сред синьото море, проснало се до хоризонта. Може би китът беше ранен. Може би умираше, удавен в собствената си кръв, сред която прелитаха като бисерни облаци рибните ята. Щом достигнеха аленото езеро, запенените талази изведнъж се заобляха, притихваха, замираха в неестествено спокойно, мъртво вълнение, сякаш ги затисваше невидима сила, която притъпяваше кипящите им остриета и сковаваше устрема им, тъй както ги умъртвява разлято масло.

Буревестниците снизиха полета си, а косатките полудяха, опиянени от близостта на жертвата си. Те вече не плуваха, не се носеха сред вълните — те вече летяха, догонваха червените вълни, преварваха ги. Върху гърбовете им се изплискваха цели порои кървави пръски. Кървава пяна премрежваше погледите им, кървава бездна зееше под тях.

Но косатките знаят — това не е кръв, а огромни рояци червени рачета и цели облаци едноклетъчни водорасли, които замътват морето. Рачетата ядяха водораслите, сардините ядяха рачетата, а китът, раззинал огромната си четириметрова уста като пещера с рогови сталактити, налапваше наведнъж по няколко тона вода, прецеждаше я през мрежата на балените си и налапваше всичко — и рачета, и рибки.

Гигантът гълташе лакомо, без почивка, пръхтеше, сумтеше. В неправдоподобно малките му очички блестеше тъпо доволство. Огромното му тяло искаше купища храна, тонове храна. И ето, сега тя лежеше пред него, плакнеше се в него, гъмжеше.

Към пиршеството бързаха и други гости, все нови и нови рибни пасажи: сардини, трески, херинги, сьомги. Ето, от алената дълбина се надигна нова сянка, огромна, не по-малка от самия кит — другият планктоноядец на океана, гигантската акула. Кротката, безобидна братовчедка на хищната полярна акула изплува бавно, тромаво, като черен цепелин, и раззина уста. Водата нахлу в бездънната й уста и излезе през хрилните отвори, а първата глътка рачета потъна към стомаха й. Първата глътка — поне два коша.

Изведнъж китът хлопна челюсти. Тръпка разтърси мощното му тяло. Ужас разшири очите му. Острият му слух бе доловил приближаването на вековните врагове. Що да стори? Той се засуети тревожно, непохватно, отпусна се неподвижен, стисна очи. Щом не ги вижда той, дано и те да не го видят. След това изведнъж реши да бяга. Опашката му шибна водата като гръмотевица и го понесе през вълните.

Ала косатките го настигнаха скоро. Китът знаеше какво дирят те — устните, езика му. Затова се изправи отвесно, вирнал глава като полирана базалтова канара. В същия миг младият водач на косатките се вгриза с челюсти в корема му. Китът се сгърчи и плясна обратно като подкопана от прибоя скала. Цялата глутница се полепи по стиснатите бърни, по плавниците му тъй, както увисват настървени вълци по хълбоците на бягащ елен.

Стресната от кипналата битка, гигантската акула размаха опашка и заби в дълбочините.

По снагата на кита цъфваха все нови и нови петна от оголена сланина, рукна кръв, която се сля с алените вълни. Скован от ужас, със стиснати устни, в отчаяно примирение безпомощният гигант лежеше над водата и чакаше края си, докато мъчителите му беснееха край него в стръвния си танц.

Така ги откри Схванатия.

Косатки! Цяло стадо! Неговото стадо! А той беше сам. Сам, но здрав, жизнен. Единствен гръбнакът му беше скован. И сега изведнъж — плисък от плавници на косатки, провиквания на косатки, радостно настървени… И задъханите стонове на обречения кит… Нима можеше да устои, да изостави опияняващото празненство на своето племе?

Схванатия нагъна немощна опашка и заплува натам. Ето, навлезе в кървавото езеро.

Попълзяло по своята полегата пътечка, наедряло, слънцето достигна далечната мътна ивица, отдето извираха запенените талази, хлъзна се по кръгозора и неусетно потъна. Лек здрач прибули света, но не се мръкна. Настана бялата нощ — без слънце и без мрак, само с няколко боязливо примигващи ниски звездички на юг.

Схванатия се намъкна сред пируващото стадо. Пак беше сред своите, сред познатите самки, сред лудуващите деца, във вихреното опиянение на кървавия празник. Извън себе си от радост, забравил и своята немощ, той протръби още незабравения вик на самец и водач.

Младият го чу. Предизвикателството стегна тялото му, сякаш ток премина през него, изпъна мускулите, оголи зъбите му. Отпусна захапаната китова устна и с ловък скок връхлетя срещу неканения съперник. Схванатия опита да докопа челюстта му — както някога, по времето на своята сила. Ех, ако би могъл да я докопа! Веднъж само да захапе! Трябваше да стиска, додето я строши.

Не можа. Пропусна. Младият се метна на гърба му и отгриза къс кожа и сланина. Връхлетя повторно. Този път Схванатия успя да захапе опашката му. Задържа го със зъби. Спъна устрема му. Но младият се поколеба само за миг. После се извърна и впи челюсти във врата му.

Край настървените противници, които се мятаха сред гейзери рубинени пръски, се бяха стълпили самките. Притихнали в суетна гордост, те наблюдаваха свирепия двубой — двубоя, който се водеше заради тях.

Изтерзаният кит отвори страхливо очи. После размаха безшумно плавници, измъкна се тихо. А когато се убеди, че улисаните в битката хищници не са го усетили, той плясна лудо опашка и се понесе към север, забравил богатата гощавка, обхванат от едно-единствено желание, един-единствен порив — по-далеч, колкото може по-далеч от кръвожадната шайка!

По-далеч!

Схванатия държеше здраво. Челюстите му се бяха сковали, стиснали в бясна спазма опашката на омразния враг, решени да не пуснат никога.

Но младият имаше предимство. Зъбите му прегризваха врата на противника, опипваха, търсеха артериите. Опипваха яростно и настървено.

Най-сетне Схванатия не издържа. Разбра. Изскимтя болезнено, отпусна челюсти и побягна гузно назад. Младият отръфа още един къс от гърба му и поведе след себе си отново завоюваното стадо.

Схванатия дълго слуша победните му викове сред ласкавите звуци на самките, докато накрай глъчката им утихна, приглушена от обичайните шумове на морето.

Отидоха си! Оставиха го отново! И той отново заплува сам сред океана, понесъл в хищното си сърце само злоба и неудовлетвореност. И глад! Косатски глад.

Отдолу, не много дълбоко под него, проплува пасаж лососи. Те идваха отдалеч и отиваха надалеч, за да хвърлят хайвера си в реката, където бяха родени. След това, след като преодолееха неизброимите пречки по своя труден път — бързеите, водопадите, човешките мрежи — изпълнили единственото си предназначение да продължат живота, щяха да умрат.

Косатката се гмурна в дълбините. Надяваше се да догони някоя болна риба, да позасити глада. И ето, в мъгливата мрачина се показа лососовият пасаж. Сякаш не риби, а буйна планинска река, устремена към някаква само ней известна цел. Те плуваха, безкрайни пълчища самоубийци, обречени никога вече да не се върнат по този път, поели в дива екзалтация, устремени в безразсъден порив към смъртта, за да дадат началото на новия живот.

Схванатия догони една риба, която изоставаше. Връхлетя отгоре й. И тъкмо когато посягаше да я хване със зъби, плавниците му отново изневериха, забавиха го само един миг, но този миг беше достатъчен. Лососът размята опашка в последно усилие и изчезна в сивкавия сумрак.

Схванатия изплува на повърхността, недоволен, прегладнял. Небето притъмняваше — мрачно, оловносиво. Прелетяха няколко снежинки като предвестници, сигнал и изведнъж рукна същински порой от ситни, твърди снежинки, като че ли от съдраното небе ручеше твърд бял ориз. А беше разгарът на лятото, когато на юг зрееха плодовете. Суграшицата се усилваше всеки миг и от нея възвираше морската повърхност. Хоризонтът изчезна. Остана само едно бяло небе, от което се източваха към земята гъсти трептящи нишки. Твърдите снежни зрънца не можеха да се стопят веднага, не можеха и да потънат, а плуваха върху водата, като заглеждаха билата на вълните, уталожваха устрема им.

Схванатия фучеше ядно и пореше с тяло тази каша от вода и сняг. А подире му се точеше дълга тъмнозелена диря, кипнала бразда върху снежния каймак на океана.