Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (15)

15

Острия нокът тичаше запъхтян след мечките. Несъзнателно, по усет той бе разбрал, че е подобен на тях и трябваше да отиде при тях.

Наоколо се простираше безкрайната снежна степ, залята с гладка ледена глеч, която сияеше с ослепителните отблясъци на пролетното слънце. Тук-там в падините, където бурята бе навеяла снежния прах в накъдрени дюнички от матов брокат, аленееха някакви странни петна, сякаш кървави дири.

Червен сняг!

Острия нокът за пръв път виждаше снежните водорасли, толкова очаквания предвестник на арктичната пролет, затова ги заобикаляше предпазливо и пак догонваше отминалите си съплеменници.

Мирисът на човека и на кучетата изчезна, отвеян от променения вятър. Остана само свежият дъх на снежното поле и острият, но тъй близък, навяващ буря от спомени мирис на мечки, тъй различен от привичния дъх на моржовете — и тъй примамлив.

На един хълм, на припека, мечките седнаха на снега и обърнаха муцуни към крайбрежието, където се тъмнееше ивицата на изхвърлената риба. Те лежаха неподвижно, като ледени буци, привидно спокойни. Само черните им шарещи очи и подвижните ноздри издаваха тревогата им. Защото далече на юг върху ослепителната белота на тундрата пъплеха някакви черни точки — шейна, запрегната в десетина кучета.

Най-сетне Острия нокът достигна мечката с детето. Посегна да захапе вимето й. От тичането беше огладнял здраво, а млякото ухаеше тъй примамливо. Мечката го перна с лапа по носа. Млякото едва стигаше за нейното дете. Острия нокът се превъртя по гръб и заскимтя от болка. Ала детето й, любопитно като всяко дете, приближи и го подуши, намислило да си поиграе. Скочи, катурна го с лапи. Дали от болката в носа или от обидата, но на Острия нокът не му беше до игра. Надигна се настръхнал и налетя върху палавничето, сдави го, затисна го в снега.

Мечето едва успя да се откопчи от зъбите му и хукна презглава да се спасява. Внезапно снегът под лапите му се продъни и то тупна в зиналата дупка. Муцуната му се удари в някакъв ръбест камък, черната устна се сцепи, рукна кръв. В следния миг отгоре му се стовари Острия нокът.

Къде бяха попаднали? Наоколо — малка снежна пещера, покрита с тънка ледена корица, а отдолу — земя, застлана с гниещи треви, сред които бяха сварили да цъфнат няколко полярни макове. Над скромните жълти цветове бръмчаха рояк комари.

Уплашени, слисани, двете зверчета се оглеждаха боязливо. За пръв път виждаха цветове. Сняг и цъфнали цветя! Как можеха да свържат в едно топлината на гниещите треви с разтопяването на снега и с ледената корица отгоре, която превръщаше пещеричката в един естествен парник.

Но нямаха време да се начудят и на това ново чудо в краткия им живот. Защото старата мечка нагази в парника, измъкна ги със зъби и сърдито натупа Острия нокът. За наказание. После отведе детето си, приседна под една скала и облиза кървящата му устна.

Свит до срутената пещеричка с омачканите макове, Острия нокът се залови да ближе раните си. Заскимтя. Не толкова от болка, колкото от мъка, от разочарование, от завист. Той гледаше как мечката утешава с кротко мъркане детето си и неосъзната тъга стягаше дивото му сърце. Как жадуваше и той за такава грижа! Да се сгуши в една топла козина и да се отпусне, да заспи — спокоен, гален и обичан! Жадуваше за нежност, за мечешка ласка, за мечешко мъркане, за мечешка козина. Жадуваше взаимност — близост със себеподобни…

Най-сетне Острия нокът разбра. Не е същото. Не е онова добро същество, което той диреше. Не е голямото топло нещо от черната пещера, което отиде и не се върна.

А може би то не е съществувало, било е само сън. Един сладък сън.

Острия нокът пак се надигна. Защо пък да не опита другаде? Може би първия път е сбъркал нещо.

Но старият намръщен мечок е най-измърсения, най-оскубания жълт кожух го посрещна още по-недружелюбно е грозно предупредително ръмжене.

Острия нокът не помнеше езика на мечките. Сред моржовото племе беше забравил всичко, което някога бе успял да понаучи от майка си. Затова, без да трепне, продължи пътя си и завря муцунка в гъстата козина на мечока. Беше прегладнял.

Смаян от дързостта му, огромният жълтокож звяр го сдави с едрите си зъби. Острия нокът се превъртя с жално квичене и хукна да се спасява, изподран и раздърпан. Жълтия кожух го настигна с неподозирана бързина за огромното си, привидно непохватно тяло. Мечето се търкулна по гръб, вцепенено от ужас, примирено с всичко, с вдигнати лапи. Плътоядият дъх на стария мечок го задавяше, сърцето му биеше до спукване, а то не смееше да шавне, примряло от страх.

Най-сетне Жълтия кожух го остави. Извърна се тежко и отмина зад първата пряспа. Тогава мечето търти към брега, най-сетне проумяло, че мястото му все пак е там, при голокожите тромави моржове. Тук, сред себеподобните, уви, беше чуждо, нежелано. В малкото му диво сърце се бе натрупало цяло море от обида, от горчивина, от омраза. Омраза към собствения род, който го отхвърли. И жажда за мъст!

Никога вече Острия нокът нямаше да забрави това враждебно посрещане, болезнените рани, позорното бягство.

Подвил късата си опашка, той слизаше към морския бряг, замаян от всичко преживяно, забравил обичайната си предпазливост.

Внезапно отляво проехтя кучешки лай. Острия нокът се спусна презглава напред. Ала лаят не затихна. Напротив, усили се, догони го. Без да се обърне, мечето се носеше в луд бяг по заснеженото поле, следвано по петите от настръхналата кучешка глутница. Нямаше никаква надежда за спасение. Къде можеше да се мери то с тези неуморими бегачи?

Вдясно се надигна невисок хълм от струпани ледени плочи, наподобили сринат кристален замък. Мечето се втурна натам, шмугна се под някаква арка, сви в зиналия неравен тунел.

Каам подвикна на кучетата и заби остола^[1]. Нартата забави ход. Озъбени като вълци, животните се дърпаха, напираха подир беглеца. Човекът скочи на снега. Зареди с привично движение пушката. После притича към ледената камара. Но при входа на тунела спря. Поколеба се. Къде може да бяга малко мече? То се знае, при майка си. Значи тук някъде се спотайва и старата. А мечка с дете е опасна. Не е шега. Дори за храбър ловец.

Каам се приведе и запълзя в тунела, опрял пръст върху спусъка. Пред него, заднишком, задъхан, ужасен, бързаше Острия нокът.

Но тунелът свърши, задънен от кристалната стена. Мечето се свря в най-тъмния ъгъл, сред пролуката на две възседнати слоисти плочи. Свря се и притихна. А сърцето биеше, биеше до болка. Лапите, кожата, челюстите — цялото му тяло се тресеше от страх. То не познаваше новите врагове, не беше ги срещало преди. А неизвестната опасност е винаги по-страшна. Носът му попиваше непознатия мирис, запечатваше го в паметта, притуряше ново знание към бедния му житейски опит. Ушите, тръпнещи, долавяха триенето на вражото тяло в ледените стени, приглушените дебнещи стъпки, напрегнатото неспокойно дишане.

Острия нокът не удържа докрай. Не можеше да стои бездеен, треперещ, без да направи нещо, без опит да се спаси. Той хукна напред, тъкмо срещу врага. Не мислеше, не преценяваше. Изпитваше само страх и безсмислен подтик за действие.

Пушката изтрещя оглушително, сякаш се срина леденият тунел. Нещо остроболезнено опари гърба му. Барутният дим го задави. Мечето се мушна през краката на човека, изхвърча навън и търти към крайбрежието, като бележеше пътя си с алена диря. Кучетата се втурнаха след него настървени, но Каам свари да се метне на шейната, без да изпусне пушката от ръка.

Изведнъж Острия нокът падна. Той отново скочи да бяга, само че не така бързо, а някак вяло, обезсилено.

Кучешкият впряг го застигаше.

Улисан в гонитбата, Каам не забеляза, че шейната вече летеше по тънък лед. Бурята бе издърпала в сблъскан вал дебелите пакове към морето и оголеният залив бе замръзнал отново само преди няколко часа.

Ставаше опасно. Всяко по-силно друсване можеше да сложи край на всичко. Ледът щеше да се продъни и толкова…

За щастие кучетата скоро достигнаха, дебелите ледове. Неравните блокове заподхвърляха шейната. Внезапно тя се вцепи между два тороса. И спря. Каам не опита да я освободи. Остави животните да се дърпат, спънати от неочакваното препятствие, а той се спусна по кървавата диря.

Острия нокът падна на самия бряг, до купчината изхвърлена риба. Опита да се дигне, ала пак се строполи. Повече не мръдна. Отпусна се. Под тялото му подгизна червена локвичка.

Каам намали ход. Нямаше смисъл да тича. Ловът не щеше да му избяга. Оставаше само да го метне на нартата и — право към къщи.

Тогава съвсем ненадейно ледът се пропука. Дали бе дошла по-висока приливна вълна или нагрятото на юг морско течение бе увеличило скоростта си? Всъщност причината нямаше значение. Пукнатината полази като черно змийче, някакво омагьосано гърмящо змийче, което се удължи, надебеля и народи цяла дузина змийчета, които пълзяха навред.

Каам съобрази мигновено. Нямаше време за губене. Трябваше да изостави плячката, ако искаше да отърве кожата си. Секунди решаваха участта му. Пукнатината надебеляваше застрашително — половин метър, един метър, метър и половина… Той се засили и скочи към брега. Достигна го, но внезапно се хлъзна назад. В последния миг ръцете му свариха да се вкопчат в острия ръб. Ловецът увисна така, до колене във водата, която се просмукваше в кожените ботуши и сякаш го увличаше надолу, в синята бездънност.

Каам имаше яки мускули. Той напрягаше всичките си сили, ала все не смогваше да се откопчи от лепкавата клопка на водата, не омотваше да се подеме, да се измъкне.

Случайно при едно обръщане назад той зърна как връхлита отгоре му откъртеният блок, върнат надире от придошлата вълна. Още миг и щеше да се блъсне в брега… И върху него. В грозния студ по челото му изби пот. От напрежение ставите му пламнаха, мускулите му се разтрепераха.

Но вълната, както подхвърли леда към брега, така при оттеглянето си го дръпна назад. После течението отново го подхвана.

Спасен по чудо от угрозата да бъде премазан в тези ледени челюсти, Каам пак се напъна да се дигне върху леда. Но и този път безуспешно.

Изведнъж на два метра от него изплува една мустаката глава с дълги жълти зъби. Разтревожена, смаяна, само почувствувала с животинския си усет връзката между неподвижността на детето си и човека, Кривата перка бе връхлетяла отгоре му с рев, от който косите му настръхнаха.

Увлечени от нейния устрем, сред вълните поникваха нови и нови зъбати глави, които ревяха, джафкаха, мучаха и стесняваха обръча.

Каам вдигна крака, но моржицата подскочи и бивенът й разпра ботуша му. Обграден от тази ревяща дружина, ловецът изгуби надежда. Ръцете му се тресяха от напрежение, пръстите му вече изпускаха ледения ръб. А всеки миг някой бивен можеше да го закачи, можеше да го свлече долу сред разярените зъбати гиганти.

Напрегнал всички сили, цялата си воля за живот, превърнат само във воля за живот, в някакво невероятно свръхнапрежение, което изстискваше от всяка телесна клетка и последното й зрънце енергия, човекът не разбра как се озова върху леда.

Чу само как няколко бивена се стовариха с трясък на мястото, където допреди миг стоеше тялото му. Но не погледна да види какво става. Простря се по корем, задъхан и обезсилен. Пред погледа му се премятаха червени па̀ри, кръвта биеше като чук в очите му, ушите му едва долавяха като далечен отглас рева на моржовете.

А това?

Кой знае колко отдалече му се счу слаб пукот, а всъщност ако го е чул, този пукот е заглушил моржовите ревове.

Стори му се, че ледът се заклати, после се уталожи. А той все лежеше неподвижен, отпаднал, безволев. Някаква зъбата грамада се влечеше към него. От другата страна, вцепила бивни в леда, се подемаше втора. Подхвърли се трета.

Нека!

Нищо не го засягаше в този безчувствен, едва мъждукащ свят, удавен от преумора, свиващ се и разпускащ се при всеки удар на пресиления пулс в очите. Нищо! Нито дори настъпващата орда зъбести великани, които шляпаха към него непохватно с плоските си перки.

Постепенно сърцето се успокои. Чукът престава да бъхти в очите. И ведно с това удавената жажда за живот изплува на повърхността, все тъй първична и непреодолима. Каам се надигна. Едва се удържа на крака. Залитна. Но не падна. Нямаше право да пада. Отвред настъпваха, ревящи и лаещи, десетки, стотици моржове. Блъскаха с бивни по леда и откъртените бучици шибаха лицето му. Все нови и нови тела се измъкваха върху леда.

Тогава ловецът разбра, че отново е попаднал върху плаващ лед, който потъваше бавно, но видимо под тежестта на покатерилите се животни. Брегът отстъпваше назад, а върху него кучетата продължаваха да се дърпат, опитваха да измъкнат спънатата нарта.

Ето, една вълна прехвърли леда, заля стъпалата на човека и изтече от другата страна. Блокът се разлюля, но не се катурна. Втора вълна прошумя и намокри глезените му. Без да се смущават от потъването на плаващата площадка, моржовете свиваха обръча си — ревящ, жив обръч от мускули и бивни.

В последния опит, издебнал някаква случайна пролука сред размаханите зъби, човекът се покатери върху един дебелокож гръб и додето моржът се усети, полази по надипления му врат, по главата му, хвърли се върху съседното туловище, от него на трето, четвърто.

Сблъскани върху тясната плоча, и без това тъй несръчни на сушата, моржовете въртяха глави с опулени кръгли очи, слисани от това неуловимо, скачащо по тях дребосъче.

Леденият блок опря до тънкия лед. Каам не пропусна този миг. Притича по моржовите гърбове и скочи.

Но ужас!

Крехкият лед се продъни от тежестта му, а краката му хлътнаха в пробойната, отдето блъвна като живо кладенче водата.

Ловецът мигновено се просна по очи с разперени ръце — да заеме по-голяма площ, да се задържи. Измъкна краката, запълзя напред припряно и тревожно. После опита да се изправи. Забърза. Ледът пращеше отдолу. И все пак при внимателен, по-бавен ход го удържаше. Успяваше да го удържи. Моржовете опитваха да го догонят, но ледът се трошеше под тежестта на туловищата им и им пречеше да напредват.

Оставаха още стотина крачки до плътния лед. Още стотина крачки и щеше да бъде спасен. Щеше да притича до кучетата, да освободи нартата, да се метне отгоре й, да изплющи с камшика.

Още стотина крачки…

В този миг под прозрачния леден слой пролетя едно тъмно тяло. До него — друго, трето — цяла орда.

На педя от ловеца ледът се пръсна с трясък и оттам се подадоха два остри бивена. След това надзърна цялата моржова глава. Зарева проточено и ядовито. Вляво изникна друга глава, отпред — трета…

Ледът се напука, нацепи се в неравни прозрачни плочи.

Злочестият ловец, станал вече лов на лова си, отново се простря по очи, обливан от бликащите през пукнатините струи. Едва се крепеше. По чудо се крепеше. Всеки миг някоя плоча можеше да се наклони и да го запрати към дъното в зъбите на разярените зверове. Каам отново се повлече по корем върху този неспокоен, разлюлян трошляк, пресрещан и обграждан от никнещите ту тук, ту там кръгли черни глави.

В този миг му дойде спасителната мисъл, не толкова мисъл, а повече светкавично хрумване, ако щете, рефлекс, несъзнателно решение в мозъка на родения северянин. Той свирна с уста. При този сигнал кучетата се обърнаха назад. Откопчиха шейната от ноктите на торосите и се втурнаха към него. Наближиха. Не спряха пред натрошената ледна кора, не се уплашиха, а леко, пъргаво, сякаш не докосваха повърхността с нозе, го достигнаха. Той нема време дори да се качи на шейната, а само се хвана в хлъзгача й и изкрещя.

Умните животни го повлякоха към брега. Той профуча между слисаните нападатели, като пропадаше и отново изплуваше, заливан от водните пръски, стиснал с разранените си пръсти подскачащата нарта.

То беше страшно стискане, отчаяна спазма. Сякаш се бе вкопчил не в обикновен плъзгач от китово ребро, а в самия живот, който искаше да се изскубне, да му избяга, да го изостави сред свирепата глутница. Целият смисъл, цялата воля, цялата му сила беше съсредоточена там — във вцепенените, непускащи пръсти.

Моржовете се втурнаха подире му. Но сега техните бивни пробиваха ледената броня все по-назад и по-назад, изоставаха.

Ето, беглецът достигна брега. Чак тогава пръстите се отпуснаха.

Кучетата пробягаха още двеста-триста метра, после свърнаха назад, спряха до него. Водачът го близна с език. Каам посегна с ръка да го погали, но остана да лежи.

Колко време изтече? Той не знаеше. А и не беше важно. Нали се бе спасил.

В ушите му долитаха като в просъница далечни, заглушени ревовете на изостаналите моржове.

Най-сетне той се вдигна, напълни нартата със замръзнала риба и я подкара към ярангата, като накуцваше леко. И този път се бе отървал. И този път щеше да се прибере дома — да се прибере след всичко, което бе станало, — и то е пълна нарта.

Краткият пролетен ден бе свършил. Настъпваше нощта, потайното време на лошите духове, които изплуват от морските бездни, които се измъкват от пукнатините на глетчерите и се понасят с вой над света, за да пакостят, да късат мрежите, да пробиват байдарите, да отвличат окъснелите ловци.