Цончо Родев
Песента на чучурите (4)

Откровението

Годините, които последваха смъртта на Омуртага, бяха (пък и все още са бурни и неспокойни. Коронясахме за хан Маламира, най-малкия от Омуртаговите синове, и аз, каваханът, властвувах заедно с него или по-вярно — от негово име. Посякохме Енравота (когото някои зовяха Воин), по-големия брат на Маламира, който се поддаде на лукавото сладкодумство на ромейския пленник Кинам, презря боговете на дедите си и прегърна християнството. После ромеите забравиха договора, който бяхме сключили, забравиха и добрината, която Омуртаг им стори, когато Тома Славянина обсаждаше Цариград; те ни помислиха за слаби и немощни и ни нападнаха.

Ако някой търси истината, бог вижда.

И ако някой лъже, бог вижда.

Българите сториха много добрини

на християните (т.е. ромеите),

а християните забравиха.

Но бог вижда.

Надпис от Филипи (при Кавала)

Но тогава аз, кавханът Исбул, захвърлих мирските одежди на посланик, изрових от раклите бранните доспехи при Проват и Бурдидзо показах на ромеите слаби ли сме, или не.

След това умря и Маламир. Той беше много млад, за да има жена и потомство, затова възкачихме на престола Персиан — син на покойния първороден Омуртагов син Звиница. (Той властвува и сега; нека бог го удостои да живее сто години!) И пак аз, кавханът Исбул, останах като дясна ръка на владетеля. От негово име миналата година отново препасах меча, за да присъединя към българския саракт племето на смоляните и да преместя границата ни до земите на Куберовите потомци. (О, Тангра! Помогни ми да доживея до онзи час, когато ще се изпълни великата цел на Кубратовото племе — тук, върху тази земя, да се възстанови погазеното му някога единство!)

… И така преди една пълна луна в Плиска долетяха вестители на разпенени коне и съобщиха: пристигаха пратеници на Людовика Благочестиви. По мой съвет хан Персиан реши да ги дочака не тук, а в дядовия си аул на Тича — сега беше наш ред да се разплатим за някогашното високомерие на Людовик и немците.

Немците… Те бяха все така хладни и надменни, когато ги посрещнах отвъд Истъра^[1], сякаш с всяко движение и всяка дума ни казваха: „Ние благоволяваме да удостоим с вниманието си вас, езичниците и варварите!“ Оставих ги да се опиват от своето високомерие; не можех да си отговоря защо и как, но някакъв вътрешен глас ми казваше, че този път ще натрием вирнатите им носове.

И не бързах. Заведох ги първо в Дръстър — възстановения още от Испериха и разкрасен от Омуртага Дръстър, — после ги задържах два дни да се зверят на богатствата, изпълнили Омуртаговия преславен дом на Истъра. Продължавах да не бързам и ги поведох към престолнината.

Погледната отдалече, Плиска не смайва — вижда се само, че дълбок изкоп и висок насип с дървена защитна стена ограждат голяма площ земя и че през рововете и стените са проправени входове с яки порти и с подвижни мостове. Когато съзряхме в далечината престолнината, немците се посбутаха и надменните усмивки (Те бяха поизстинали в Дръстър, в Омуртаговия дом, и при вида на богатата ни плодородна земя с пръснатите по нея крепости!) отново се появиха върху бръснатите им лица. „Почакайте, почакайте!“ — помислих аз заядливо и нарочно избиколих, за да въведа гостите от източната порта; там, където щяха да минат през най-бедния край на града.

След около час конете ни изтрополяха по подвижния дървен мост и ние, приветствувани от войската и жителите, навлязохме в Плиска.

— О, гот! — чух да възклицава един от велможите. Не зная объркания им език, но по гласа разбрах, че картината на истинската Плиска го беше поразила. И то още тук, в най-бедния край…

Беше го поразила, защото попаднахме на гледка различна от външната: вляво оставаха ханските конюшни — толкова просторни, че хилядата коня от ергелето на владетеля спокойно се сместваха в тях; вдясно и отпред бяха работилниците — грънчарите въртяха на колелата си своите кърчази, кожарите щавеха или крояха ботуши, калпаци и топли шуби за зимата, пред бараките на месарите висеха дълги нанизи суджуци и пастърми, голи до кръста и почернели от пушека железари изковаваха оръжия за воините и сечива за селяците, на тях пригласяха медникарите, под дървените чукове на които се появяваха различни съдове и украшения…; а в дъното, отвъд пъстрите и жужещи работилници, се издигаха — горди и непревземаеми — каменните стени на Вътрешния град.

Но не, аз не бързах да ги отведа в „Ханската твърд“. Преведох ги нарочно през южния край на Плиска и после през западния — исках очите им да видят нашите богатства, а ушите им да чуят незлобивия смях на людете, които се надпреварваха да остроумничат за сметка на пъстрите им бухнати гащи и на шапките с дълги паунови пера…

Южният край беше „царството“ на купците. Тук върху стотиците сергии можеше да се види всичко, каквото светът има да предложи: скъпи платове от Франкия и златни украшения от Византия, милански непробиваеми брони и дамаски гъвкави мечове, стъклени съдове от Венеция и кожи на редки животни от Хазария, безбройни стада за продан и купища зърно и зеленчуци, делви с вино и медовина, храна, восък, дрехи за бедни и богати, ловни и бранни оръжия…

А в западния край бяха домовете на богатите. Тук велики и малки боляри, боили и багаини се бяха надпреварвали (често без да го искат, но по повеля на хан Омуртага) да строят коя от коя по-големи и по-разкошни къщи, всяка от които — на един или два ката, изобилно украсени с камък, дърво и кована мед — беше като малък палат.

Едва когато видях лицата им, застинали във възхитено безмълвие, аз ги доведох до портата на „Ханската твърд“ и направих знак на стражите от кулите да изтеглят нагоре по улеите непробиваемите, обковани с желязо дървени порти. Никой по-добре от мен не знаеше, че ханът не е в престолнината, но аз, злобно ликуващ, накарах гостите да се спешат, да минат между двата реда колони с имената на покойните ханови хранени люде, да влязат в Големия дворец и да занемеят в мраморната, дълга повече от четиридесет крачки престолна зала и да гледат със слисани очи изкования от злато престол на българските владетели. Тогава най-сетне повиках тълмача^[2] и им обясних, че господарят ми не е тук, че утре или в други ден ще ги заведа при него в едно от извънградските му имения и че дотогава ги каня да починат в покоите за гости на Малкия дворец.

А Малкия дворец — това е просторна трикатна сграда, с красиви сводове и чардаци отвън, хитроумно топлещи се стаи за зимата и с прохладни за лятото, трапезни стаи и кухни, бани и съблекални, складове и живелища за прислугата… Показах им всичко, с нехаен вид ги запознах с всичките богатства, събрани тук, и едва тогава ги оставих да се приберат в отредените за тях покои и да споделят насаме възхитата си от престолния град на българските ханове.

Не тръгнахме за аула нито на другия, нито на по-другия ден; по молба на рицаря Емерих — главния пратеник на Людовика Благочестиви — останахме цяла неделя в Плиска. Толкова дни поискаха франките, за да могат — обикаляйки от сутрин до вечер — да опознаят великопрестолния ни град. И пак не им стигнаха…

После — нова изненада за тях: аулът, който те смятаха за някаква си извънградска къща, беше всъщност едно малко селище, едновременно и крепост, и пребогат дом, и място за труд, и райско кътче за отмора и развлечения… Преминахме по Омуртаговия мост, после през тържествения вход с колоните и бронзовите лъвове и, като погледнах лицата на моите спътници, вече знаех — хан Персиан ще разговаря не с горди и самонадеяни западни велможи, а със смирени чуждоземци, смаяни и подтиснати от картината на нашето богатство.

Хан ювиги Омуртаг е от бога владетел

на земята, гдето се е родил.

Оставайки в стана Плиска,

той направи дворец

на Туча (т.е. река Тича)

и премествайки войската си

срещу гърците и славяните,

и направи изкусно мост на Туча

заедно с двореца

и постави в този дворец

четири стълба,

а върху стълбовете постави два лъва.

Бог да удостои

поставения от бога владетел,

като тъпче с крака императора

докато тече Туча и докато…

като владее над многобройните българи

и подчинява своите врагове,

да преживее с радост и веселба

сто години.

Времето пък, когато се съгради,

беше по български сигур елем,

по гръцки индиктион петнадесети.

Чаталарски надпис

За разговорите на хана с пратениците няма да говоря — който се интересува от тях, може да ги намери записани от нотариите^[3] върху пергаментовите свитъци. Искам направо да стигна до днешния ден, в който изпратих немците на половин ден път от Плиска.

Когато се разделяхме, рицарят Емерих дойде при мене, размаха смешната си шапка и изрече всеприетите приветствия. Отговорих му по същия начин — ненапразно съм бил кавхан на трима ханове и многократен пратеник. И тогава немецът наруши познатия обичай.

— Имате богата земя — рече развълнувано той, като с широк мах посочи нивята и тучните ливади наоколо, — но аз съм виждал и други земи, не по-малко богати. — После премести поглед върху нашите конници, които ги придружаваха като почетна стража. — Имате и силна войска, но аз съм виждал и други войски, не по-малко силни. Ала строежите ви!…

Емерих не можа да завърши. И точно от неизказаното аз стигнах до онова откровение, което четвърт век досега ми беше убягвало! В един миг — сякаш това беше небесно просветление! — аз открих цялата мъдрост и на Крумовия завѐт, и на многолетния Омуртагов упорит труд, над който двадесет и пет години напразно бях блъскал главата си. Открих неизмеримия промисъл на моите покойни господари, които първи в многолетната история на българското племе видяха и прозряха, че величието на един саракт се измерва не само в битките, но и в градежите. И дръзнаха първи да изменят вековния обичай на българския род, като го насочиха да печели битки не с меч, а с мирен труд. Както сегашната победа над немците — извоювана не с кръв, а чрез Омуртаговото въплъщение на Крумовия завѐт…

И тогава — ядосан не на пратениците, а на собствената си четвъртвековна слепота — аз, уж мъдрият кавхан Исбул, не се сдържах и си позволих едно не съвсем достойно отмъщение. Сложих на лицето си маска на любопитство и попитах невинно:

— А вярно ли е, благородни рицарю, че вие, немците, строите здрави обори за конете си, а самите живеете в сламени колиби?

После пришпорих коня си дойдох тук, при моя водоскок, да послушам песента на чучурите…