Цончо Родев
Песента на чучурите (2)

Завѐтът

Помня този нещастен тринадесети ден на месец брезен^[1], лето 814-то така ясно, сякаш беше вчера, а не преди повече от двадесет и четири години.

Вече седмици наред се стягахме ние за онзи поход, който трябваше да ни отведе на юг и да завърши с превземането на Цариград — сърцето на Византия. Седмици наред полето край още порутената Плиска се огласяше от топорите на дърводелците, от веселия звън на наковалните, от нетърпеливото цвилене на конете и от протяжното мучене на онези десет хиляди вола, които щяха да закарат стотиците обсадни машини до стените на Цариград. И най-сетне всичко беше готово. Металните брони и шлемове ослепително лъщяха на слънцето. Конете пръхтяха под здравите колена на ездачите. Копията на пешаците се стелеха в равнината като неизброима гора от млади тополки. А там, далеч в дъното, тромаво се поклащаха на дървените си колела стрелометите, катапултите, балистите, скорпионите, високите многоетажни кули и плоските костенурки с тарани^[2]…

Походът щеше да започне след три дни. И сега, когато неизмеримото усилие на подготовката беше вече зад гърба му, хан Крум пожела лично да прегледа всичко. Впрочем лошо се изразих. Както го казах, излезе, че ханът през цялото време се е излежавал в чертозите си и е чакал така, наготово да види войската, с която щеше да потегли за последната разплата. А то не е вярно! Ханът — както и ние, неговите големи и малки военачалници живееше непрекъснато сред войската, спеше в походната си шатра, а дните посвещаваше на непрекъснато надзираване на обучението, готовността на обоза, строежа на машините… Исках да кажа друго. В този ден хан Крум повели цялата войска да премине в бранен строй пред него.

И още от ранно утро безчисленото множество на воините се заизнизва по равното поле: леката конница, подготвена за мълниеносни нападения и за преследване на неприятеля, прашкарите и стрелците с лък, тежката конница с обкованите в желязо ездачи, стенобитните машини, дружините на славянските пешаци, всяка с различно облекло и въоръжение според племето си…

Застанал на коня си върху една малка височинка, ханът наблюдаваше с немигащи очи войската. Лицето му, сякаш издялано от камък, не помръдваше. То беше все тъй смръщено и сурово, с дълбоката бръчка между тънките вежди, и само очите — живи и искрящи като въглени — търчаха по редиците и невям опипваха всяка подробност: здраво ли са пристегнати седлата на ездачите, добре ли са смазани с лой ботушите на пешаците, сигурно ли са сковани машините, охранени ли са воловете… Скъп и пестелив на похвали („Всички служим на едно дело — бяха любимите му думи. — Защо трябва взаимно да се хвалим, щом само изпълняваме дълга си?“), той не поздравяваше преминаващата войска, дори ръка за привет не издигаше. Това не изненадваше никого — познаваха го и знаеха, че похвала излиза от неговата уста само след боя. Мълчахме и ние, военачалниците, които стояхме на две-три крачки зад него: копанът^[3] Окорсис, жупан-тарканът^[4] Охсун, зера-тарканът^[5] Онегавон, двамата багатури^[6] Чепа и Ославна, които винаги бяха начело във всяко сражение, аз и другите олгу-таркани, славянският княз Драгомир, любимецът на хана, и другите славяни… И не на последно място трябва да спомена Евтимий — същия онзи покръстен арабин Евтимий, който премина от византийска на наша страна и ни научи да строим обсадни машини. И само един не беше при нас — канартикинът^[7] Омуртаг; него ханът бе оставил там, в стана, да следи за подреждането на войската.

Безспирно течеше пълноводната река на войскарите, ние я наблюдавахме, ханът мълчеше или повикваше ту един, ту друг от нас, за да поиска някакво обяснение или да направи някаква забележка (повечето въпроси бяха към Евтимий — макар вече да ги бяхме използували при Месемврия^[8], стенобитните машини все още бяха новост за нас), а на всички лица се четеше все една, и съща неизречена мисъл:

— Този път ще бъде!…

И всички знаехме какво значат тези думи…

После… после настъпи злощастието. Ханът вдигна ръка и избърса потта от челото си. Смушкахме се и се спогледахме учудено: кой беше виждал този железен човек да се поддаде на най-лютия зимен мраз или на лятната жега? Мина малко време и той повторно вдигна ръка. Този път поразслаби горницата на златолюспестата си броня. А още по-късно…

— Ханът!… Помогнете на хана!… — чух неистовия вик на Охсун.

Извърнах се (бях се загледал в преминаващите зъбероломни куки) тъкмо навреме, за да видя как хан Крум се залюля на седлото, как направи последно усилие да се задържи, пък се свлече на една страна, рухна на земята и остана с един крак закачен на стремето. Скочих от коня и се хвърлих към него. По-бърз от мене обаче беше Драгомир, който вече откачаше червения му ботуш от стремето. Двамата поехме хана и полека го положихме на влажната пръст; от устата, носа и ушите му течеше черна кръв.

— Знахар! — изкрещя някой. — Извикайте знахар!…

— От слънцето ще да е — рече княз Драгомир, докато бършеше с ръкав кръвта от лицето на Крум. — Да го пренесем в шатрата му!

Вдигнахме на ръце безсвестния хан и го отнесохме на твърдия одър в неговата шатра. След нас дотичаха и опитни знахари, помаяха се, свалиха бранните му дрехи и като клатеха загрижено глави, туриха някакви билки под носа на владетеля.

Ханът бавно отвори очи. Всички ние, които пълнехме шатрата му, въздъхнахме облекчено. Навярно доловил звука на въздишките ни, той хлъзна размътен поглед по нас, после го спря по-продължително върху тревожните лица на знахарите. Накрая устните му бавно промълвиха:

— Омуртаг… — Повикайте канартикина…

Заповедта му се пренесе навън. Чухме как полетяха вестоносци. А ханът пак затвори очи; стори ми се, че пестеше силите си — дори онези сили, необходими да държи клепките си отворени — за срещата със сина си.

— Господарю… — поде задавено копанът Окорсис, като бършеше чело с единствената си ръка.

Но хан Крум го прекъсна с поклащане на глава. Не желаеше или нямаше сили да говори.

Така стояхме в мълчание, докато навън отново проехтя буен конски тропот и Омуртаг не влезе, а връхлетя в шатрата. Канартикинът се огледа за миг, пък се хвърли на колене до одъра на баща си.

— Господарю и татко!…

Хан Крум полека изви глава по посока на гласа, отново отвори очи и ги спря върху първородния си син. Приближих се и подпрях тялото му с някакви възглавници.

— Изслушай ме, сине — тихо заговори ханът. — Чувствувам, че умирам…

— Не е вярно! — извика Омуртаг, сякаш искаше със силата на гласа си да прогони витаещата наоколо смърт. — Не е вярно, не може да бъде вярно!…

— Мълчи! — кротко го смъмри Крум. — Нямам време да споря. Мълчи и ме изслушай. — Той направи усилие да се изправи, помогнах му, но ханът успя само да се подпре на лакът. — Изслушай ме — повтори. — Слушайте и вие всички. И не ме прекъсвайте — остава ми само толкова, колкото да кажа последната си воля. — Той помълча, като че събираше силите си. — Умирам, сине. Умирам точно сега, когато съм на крачка от целта…

— Ние ще довършим делото ти, ювиги хане! — тържествено произнесе багатур-багаинът Ославна, като размаха пестник на юг.

Крум поклати глава в отговор, но не отмести поглед от сина си.

— Утре ти ще бъдеш хан на българите, Омуртаг, и ще седнеш върху престола, върху който са седели Исперих и Тервел, Телериг и Кардам…

— Заклевам ти се, няма да посрамя нито тяхната, нито твоята памет, татко! Заклевам ти се, ще довърша онова, което ти започна!

— Не! — рече неочаквано за всички ханът. — Не! От тебе искам…

Не можа да продължи. От устата и ушите му отново бликна кръв, тялото му се отпусна на възглавниците. Знахарите се втурнаха към него и пак избърсаха кръвта и поднесоха билки под носа му. И Крум се съвзе — сигурен съм, че се съвзе със силата на волята си, а не от билките на знахарите; съвзе се, защото трябваше да се съвземе и да доизкаже завета си.

— Всички служим на едно дело — проговори, този път още по-тихо, ханът, — но всеки от нас трябва да му служи с онова, което Тангра му е дал. Ти не си роден за бранна слава, сине, не си роден за битки и завоевания. Откажи се от похода и разпусни войската…

— Как! — не се стърпя багатурът Чепа. — Сега, когато…

Но ханът сякаш не го чу, а продължи:

— Нашето дело е делото на България. Служих му, както можех: с битки и кръв, с пожарища и пепелища… Когато се налагаше, аз не се поколебавах да наруша и свята клетва. Колко врази загинаха от ръката ми? Не зная и не искам да зная. Мисията, отредена ми от бога на България, искаше от мен да бъда жесток и страшен, името ми да всява ужас във враговете, за да не дръзва никой да посяга върху земята, избрана от великия Исперих за земя на българите.

— Но твоята цел беше да смачкаш Цариград, господарю и татко. Защо да не довърша започнатото от тебе дело?

— Защото не можеш. Пък и не ти е нужно, сине. Врагът е уплашен не за една — за сто години. Прибери меча и не го вади освен при крайна потребност. Земя имаш достатъчно; не ламти и не воювай за повече. Имаш и достатъчно ужас в сърцата на враговете, които задълго ще помнят името на баща ти. И това там… — той кимна към превърнатия в стакан череп на Никифора, от който никога не се делеше — също не ти е нужно. То… беше нужно на мене, за да показвам чрез него на нашите съюзници славяните, че силата е на наша страна и че при нас и с нас ще бъдат по-добре, отколкото с ромеите. Погреби този череп, Омуртаг, и забрави за него. Остави меча и ужаса; нека мирът и съзидателният труд бъдат твоите оръжия.

Гласът на хана все повече отслабваше. Всички приближихме към него, за да чуваме словата му, които все по-мъчително и по-глухо се откъсваха от устните му.

— Не те разбирам, татко — рече хрипливо Омуртаг.

— Почти столетие и половина владеем тази земя, сине, а живеем в нея като гости. И както са живели дедите ни по полята на Скития. В юрти и землянки. И тази Плиска, която Никифор изпепели… Уж славна престолнина, а всъщност временен стан на скитници чергари — това беше тя. Ето моя завѐт, сине: гради! Гради по всички краища на България, за да я направиш достойна за завист и за да свържеш към нея българите не само с пролятата кръв, но и с пролятата пот. Само тогава земята и българите ще станат едно. За всички времена… — Ханът помълча малко. Треперещата му от безсилие длан опипа по одъра, сграбчи моята десница, която го крепеше на възглавниците, изтегли я напред и я вложи в ръката на Омуртаг. — Ето, нека той бъде твой кавхан. И двамата градете, градете, градете…

(Велики Тангра! Четвърт век живея с едно съмнение: моята ръка ли подаде тогава Крум или ръката на Драгомира? На този Драгомир, който и без това беше човек уседнал, мирен и склонен към съзидаване?)

Погледът на хана потъмня. Знаехме, чувствувахме, че говореше не той, а нечовешката му воля, когато изрече:

— Закълни се!

— Заклевам се — тържествено произнесе Омуртаг и в същия миг главата на хана клюмна. Но не, той не беще мъртъв. Или поне не още. Защото след малко се надигна рязко, извърна се на юг и викна:

— Цариград!… Ромеите!…

Това бяха последните му думи. Великият хан Крум, страшилището на Византия, „новият Сеннахерим^[9]“, както го зовяха ромеите, рухна на одъра и душата напусна смъртното му тяло.