Оригинално заглавие
Abdication [= The Invisibility Gambit], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
Mandor (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.1-3/1983 г.


Едрият мъж се качи на космическия пътнически кораб от една малко известна планета в групата звезди, известна като „Билото“. От Земята тя не се виждаше като било. Беше разположена в „горния“ край на Млечния път; дългата редица звезди, които я съставяха, беше насочена към Земята, затова в земните телескопи се виждаха като малък, светъл куп. Гледана откъм „Празнината на Киджън“, групата се наблюдаваше прекрасно и беше един от най-лесно разпознаваемите белези в нашата галактика.

Районът не се обслужва добре. Веднъж седмично междузвезден кораб се провира из редицата звезди и спира по предварителни заявки, получени от агенти на няколко десетки малко известни планети. Когато достигне края на „Билото“, корабът се отправя към централния свързочен център Дилбау III, където става прехвърлянето на кораби, превозващи хора и стоки до далечната Земя.

Целият курс отнема около три седмици; и всеки, който пътува повечко като мене, скоро разбира, че най-интересната част от пътуването е да наблюдаваш пътниците, които се качват и слизат на междинните спирки.

Затова видях едрия мъж толкова рано. Дори преди да се качи на борда от кораба за свръзка, изстрелян към нас, както бяхме увиснали на стотици хиляди километри над планетата, разбрах, че новият пътник е известна личност.

Издаваше го багажът му — куфар след куфар, който крановете вкарваха в кораба. До мен един от офицерите на кораба възкликна към колегата си:

— Господи! Деветдесет тона багаж досега!

Това възбуди интереса ми. На тези кораби не разрешават да се взимат товари; а деветдесет тона са малко множко за лични вещи.

Офицерът заговори отново:

— Изглежда ми на окончателно преместване. Някой се е напечелил и сега се връща на Земята. Гледай! Това е Джим Ранд.

Той беше.

Имам си своя теория за легендарните мъже на космоса като Джим Ранд. Славата им помагаше да осъществяват най-големите и най-широко рекламирани удари.

Естествено, необходим е начален тласък, безгранична енергия и храброст, но с тях се печелят само милиони. Именно славата издига такива мъже в класата на милиардерите.

Плътният, познат глас на Джим Ранд наруши замислянето ми:

— Здравейте — рече той. — Струва ми се, че ви познавам, но не мога да се сетя кой сте.

Спря на няколко крачки от мен и ме гледаше втренчено. Беше мъж на около петдесет години с малки мустаци и нос, който имаше вид сякаш е бил счупен и след това наместен набързо. Лекото изкривяване не навреждаше на красотата му, а по-скоро прибавяше някаква странна сила на мускулестите черти на лицето му.

Очите му бяха синьо-зелени, а сега изглеждаха озадачени.

Знаех точно как се чувствува. Хора, с които съм се запознавал и ме срещаха отново по-късно, винаги се чудеха дали ме познават или не; понякога се отчайваха от паметта си. Оставаше аз да им припомня случая. Понякога го правех, а понякога — не.

Сега казах:

— Да, мистър Ранд, един наш общ приятел ни запозна по времето, когато организирахте минното дело на Гуурду. Вероятно тогава мислите ви са били заети с по-важни проблеми. Името ми е Делтън — Крис Делтън.

Погледът му беше странно неподвижен.

— Може би — отвърна той накрая. — Но ми се струва, че не бих забравил човек с вашата външност.

Повдигнах рамене. Все така казват. Видях лицето му да просветва.

— Бихте ли дошли в салона след един час? — предложи той. — Ще можем да си поговорим.

— С удоволствие — кимнах аз.

Гледах го, докато се отдалечаваше по ярко осветения коридор и носачите мъкнеха след едрата му, мощна фигура няколко куфара и чанти.

Не се огледа назад.

Усетих под краката си трепета на двигателите. Големият кораб тръгваше на път.

 

 

— Да — рече час и половина по-късно Джим Ранд. — Приключих. Оттеглям се, напускам завинаги. Край на авантюристичния живот. Купих имение; ще се оженя, ще имам деца и ще си седна на задника.

Седяхме в салона и се бяхме сближили повече, отколкото смятах за възможно. Голямото, блестящо помещение беше почти празно, тъй като всички се бяха отправили да вечерят още при първия звънец.

— Не искам да ви се видя циничен — казах аз, — но знаете какво се разправя винаги: всичко там навън — неопитомените планети, безграничните богатства, самият безкрай на космоса — предполага се, че влиза в кръвта на човека. — После завърших колкото е възможно по-спокойно. — Всъщност най-важното нещо в живота ви в този миг е, че поне двама, а вероятно четирима души ви наблюдават през последните три минути.

— Да — отвърна Джим Ранд. — Зная. Тук са още откакто се настанихме.

— Познавате ли ги?

— Не съм ги виждал никога през живота си. — Повдигна рамене. — И пет пари не давам. Преди пет години, дори миналата година, може би щях да се развълнувам от възможностите. Но не и сега. Приключих. Твърдо съм решил. Имам си точни планове.

Облегна се във фотьойла — едър, събуден мъж, усмихна ми се с леко пламъче в очите.

— Радвам се, че сте на борда — поде той, — макар все още да не си спомням нашата среща. Щеше да ми е скучно с тези дребнави мозъци.

Направи жест с ръка, сякаш да обхване половината кораб.

— Скука — подхвърлих аз. — На Земята ще бъде доста скучно за деен човек. Мястото се пази от закони — всякакви странни правила, забраняващи да се носят енергийни оръжия — и ако някой ви безпокои или започне кавга, трябва да се съдите. Знаете ли, могат да ви осъдят на затвор само загдето притежавате невидим костюм?

— Това няма да ми пречи — усмихна се лениво Ранд. — Моите ги раздадох.

Втренчих поглед в него и се намръщих.

— Знаете ли — рекох аз накрая, — установил съм, че неприятностите никога не те питат дали са добре дошли или не. Не поглеждайте точно сега, но някой току-що излезе от асансьора и идва към нас. — И завърших простичко. — Ако се нуждаете от помощ, само ме повикайте.

— Благодаря ви — отвърна Джим Ранд. Усмихна се лениво, но виждах как стои нащрек. — Обикновено се справям сам с неприятностите.

Аз бях заел най-доброто място — с лице към асансьора. Ранд седеше встрани; и тъй като беше превъзходен актьор, не се обърна да погледне, не мигна дори.

Разглеждах непознатия, който се приближаваше, без да гледам направо към него. Видях, че очите му са тъмни и доста приближени от двете страни на дълъг и тънък нос. Беше лице на хищник с тънки, жестоки устни и сплесната брадичка, която обаче не му придаваше слабоволен вид. Мъжът отпусна върлинестото си тяло в креслото до Ранд. Не ми обърна никакво внимание и му каза:

— По-добре ще е да се разберем.

По лицето на Ранд не пролича дали се е стреснал. Усмихна се и облиза устни.

— Разбира се — съгласи се той. — Недоразуменията са лошо нещо.

Цъкна тъжно с език, сякаш през главата му минаваха спомени за минали недоразумения и последвалите ги трагедии. Направи го великолепно и аз дори потръпнах от възхищение.

— Бъркате се в нещо, което не ви засяга.

Ранд кимна замислено и видях, че това не е само актьорски жест. Вероятно си е помислил, че вече трябва да реагира на подобна неприкрита заплаха.

Но гласът му беше напълно спокоен, когато каза:

— Засегнахте една от любимите ми теми — деловата етика.

Тъмните очи на мъжа пламнаха. Той изплю думите си:

— Вече бяхме принудени да убием трима души. Сигурен съм, мистър Блорд, че не желаете да бъдете четвъртият.

Ранд се стресна. Очите му се разшириха; нямаше съмнение, че е шокиран, загдето са го сбъркали с друг, и то с такъв човек.

Не зная дали мога да говоря за Артър Блорд. Той е просто един от няколкото десетки мъже от същия тип, които са превърнали „Билото“ в своя губерния. Градове изникват там, където посочи тежката ръка на богатството им. А те им носят още пари, които влагат другаде.

Блорд се различаваше от другите по това, че оставаше загадка и че малко хора го бяха виждали. Неизвестно защо това допринасяше за славата му и дори съм виждал как хората говорят за него само с шепот.

Удивлението изчезна от лицето на Ранд. Той присви очи и каза с леден глас:

— Ако се налага да има и четвърти мъртвец, уверявам ви, че няма да бъда аз.

Мъжът промени цвета на лицето си. Ето какво може да направи известността. Той побърза да го успокои с примирителен тон.

— Няма причини да се караме. Сега сме девет души, всичките добри мъже, с които дори вие, Блорд, не можете да си позволите да враждувате. Трябваше да зная, че не ще мога да ви изплаша. Ето истинското ни предложение. Ще ви дадем десет милиона стелора, платими в брой само след един час, при условие, че подпишете споразумение утре да не напускате кораба в Занд. — Той се облегна във фотьойла. — Предложението е напълно справедливо, нали?

— Напълно — съгласи се Ранд и подчерта — напълно справедливо.

— Значи сте съгласен!

— Не! — рече Джим Ранд. И замахна с ръка на около тридесет сантиметра. Доста дълго разстояние за мощния му юмрук да набере инерция; ефектът беше страхотен.

— Не обичам — заяви Джим Ранд — хора, които ме заплашват.

Мъжът стенеше, притискаше счупения си нос. Запрепъва се към асансьора. Четиримата му приятели се скупчиха около него и всичките се скриха в блестящата кабина.

Веднага щом се затвори вратата на асансьора, Ранд се обърна към мене.

— Разбрахте ли! — викна той. — Блорд! Артър Блорд е замесен в това. Схващате ли какво може да означава? Той е най-едрият бизнесмен в този район. Изработил си е прекрасна техника да използува други хора. Винаги съм искал да се сблъскаме, но… — Млъкна, после процеди: — Почакайте ме!

Приближи се бързо до асансьора, постоя малко, загледан в индикатора на етажите на кабината, в която бяха влезли другите, и после се качи на съседната. Десет минути по-късно се отпусна спокойно на креслото, в което седеше преди.

— Виждали ли сте някога ранен нид? — попита ме той тържествуващо. — Отправя се направо към леговището си, без да се тревожи, че оставя следи. — Продължи с пламнал поглед. — Човекът, когото ударих, се казва Танси; той и бандата му са заели апартаменти от номер триста до триста и осем. Сигурно са новаци в района. Доказателство за това е, че сбъркаха толкова известен човек като мене с Блорд. Те… — Ранд млъкна внезапно. Изгледа ме втренчено. — Какво има?

— Мисля си — рекох аз — за един човек, който се оттегля; всичко е планирал, имение, жена, деца…

— Охо! — възкликна Джим Ранд.

Блясъкът изчезна от очите му.

Част от възбудата му се изпари. Застана неподвижен, намръщен; нямаше нужда да съм ясновидец, за да разбера каква борба се водеше в съзнанието му.

Накрая Ранд се изсмя мрачно.

— Наистина приключих — заяви той. — За миг се забравих, но би могло да се очаква подобно нещо от време на време. Волята ми остава непроменена. — Помълча малко и после ме покани. — Ще вечеряте ли с мене?

— Преди да дойда да ви видя, поръчах да ми сервират вечерята в апартамента — отвърнах аз.

— В такъв случай — настоя той — не бихте ли дошли в каютата ми след около два часа? — Усмихна се. — Виждам, че проявявате скептицизъм спрямо мене, затова може би ще ви заинтересуват доказателствата, че намеренията ми са сериозни. Наел съм президентския апартамент, между другото. Ще дойдете ли?

— Разбира се — уверих го аз. Гледах го как се отправя към столовата.

Беше осем и половина — всички тези междузвездни кораби се водят по земното време, — когато Ранд ми отвори вратата и ме въведе в гостната. Цялата стая беше обсипана с триизмерни карти, всяка в дългия си калъф; бях достатъчно запознат с изложената топография, за да разпозная планетата Занд II.

Ранд ме изгледа бързо, засмя се и каза:

— Не си мислете нещо погрешно. Нищо не възнамерявам. Просто изпитвам любопитство към положението на Занд.

Огледах го внимателно. Седеше спокойно, небрежно, без никаква следа от грижи. Накрая казах:

— Не бих отхвърлил толкова леко всичко. Спомнете си, че по начало не вие привлякохте вниманието им; може и да не чакат нова покана.

Ранд махна нетърпеливо с ръка.

— Да вървят по дяволите. След петнадесет часа ще се разкарат от кораба.

— Може би не го схващате, но за първи път положението ви спрямо такива хора е различно. За първи път в живота си мислите за собственото си бъдеще. В миналото смъртта е била за вас инцидент и при необходимост сте били готов да я приемете. Не е ли, общо взето, такава философията ви?

— Накъде клоните? — направи гримаса Ранд.

— Не можете да си позволите да поемете никакви рискове. Искам да предложа да отида в апартамент номер триста и да им обясня кой сте.

Ранд ме изгледа подозрително.

— Занасяте ли ме? — попита той. — Нима мислите, че ще ближа подметките на пасмина дребни мошеници? Ако се наложи да се справя с тях, ще го направя както аз си знам. — Повдигна рамене. — Няма значение. Разбирам, че намеренията ви са добри. Погледнете тука.

Посочи една от дългите карти, върху която личеше част от третия континент на Занд II. Пръстът му докосна извит език от суша, който се вдаваше в морето Ис. Кимнах въпросително и той продължи:

— Последния път, когато бях на Занд, там строяха град. Състоеше се предимно от палатки с население около стотина хиляди; над триста убийства седмично и едва полагаха началото на атомно инженерство. Беше преди шест години.

— Бях там миналата година — осведомих го аз. — Населението вече е един милион. Има двадесет и седем небостъргача с петдесет до сто етажа и всичко е построено от неразрушими пластмаси. Градът е наречен Гренвил, на…

— Познавам го — прекъсна ме мрачно Ранд. — На времето работеше за мене и когато бях на Занд, се спречкахме. Трябваше да си тръгна набързо, защото имах ангажименти другаде, а и силата беше у него. Смръщи се замислено. — Винаги възнамерявах да се върна.

— Зная — съгласих се аз. — Недовършена работа.

Кимна ми. После се изправи във фотьойла, втренчи поглед в мене и останах удивен от страстта, която избухна в гневния му глас.

— Ако тръгна да довършвам всички неща, които съм започнал, и да се разплащам с неблагодарниците, ще остана тук още хиляда години. — Гневът му стихна. Погледна ме стеснително. — Моля да ме извините.

Помълчахме. Накрая Ранд рече унесено:

— Значи сега има един милион жители? Откъде, по дяволите, са дошли.

— Не с такива луксозни кораби — отвърнах аз. — Прекалено скъпо е. Идват натъпкани в малки товарни кораби, мъже и жени, сврени в общи помещения.

— Бях почти забравил — съгласи се Ранд. — И аз дойдох по същия начин. Ако слушате как някои говорят, бихте помислили, че е много романтично. Не е. Дотегнал ми е този живот. Ще заседна в един от градовете-градини на Земята в голяма къща, с жена, която… — замлъкна. Очите му светнаха. — Това искам да ви покажа — обясни той. — Бъдещия ми дом, бъдещата ми съпруга.

Ранд ме поведе към втората гостна — дамската гостна, както я наричат в диплянките — и с изненада видях, че на едната стена е поставен екран, а върху една масичка има компактен прожекционен апарат.

Ранд загаси лампите и включи прожекционния апарат. На стената блесна снимка на същински дворец. Още при първия поглед неволно подсвирнах. Не можах да се въздържа. Разправят, че мъжете не мечтаят за къща, но ако нещо някога е приличало на осъществена мечта, то беше именно тази сграда. В нея имаше някакво преливане и чувство за пространственост. Не мога да го опиша. Резиденцията изглеждаше по-малка, отколкото беше в действителност; сред градината тя приличаше на скъпоценен камък — бял скъпоценен камък, блеснал на слънчевата светлина.

Чу се прищракване и изображението изчезна от стената. Ранд произнесе бавно:

— Това е къщата — построена, изплатена, с всичко необходимо. Нима не съм взел твърдо решение?

— Вероятно за издръжката й няма да отиват повече от милион стелори — рекох аз в полумрака. — Да кажем, още милион, за да се поддържа космическа яхта и за разноски по управлението на имуществата ви. Само делът ви в мините на Гуурду ще дава десет пъти повече.

Някаква светлина запремига; Ранд ме гледаше сърдито.

— Трудно може да ви убеди човек — каза той.

— Известно ми е — уведомих го аз — притеглянето, което „Билото“ упражнява върху мъжете.

Облегна се, отпусна се.

— Добре, признавам всичко, което твърдите. Но сега ще ви покажа нещо, което не можете да оцените в пари.

Посегна към една маса, върху която лежаха няколко рентгенови снимки. Не ги бях забелязал досега. Ранд взе най-горната и ми я подаде. Беше гръбначният стълб на жена. Отстрани с някакво бяло мастило беше написано:

„Скъпи Джим,

Най-идеалният гръбначен стълб на жена, който съм виждал, когато вземеш предвид, че коефициентът й на интелигентност е 140, отговорът е — не я оставяй да ти се изплъзне. При подходящ баща всичките й деца ще бъдат превъзходни.

Карн Грейсън“

— Това ли е жената? — попитах аз.

— Тя е. — Виждах как ме гледа изпитателно, изучава лицето ми. — Имам и други снимки, но няма да ви ги покажа. Те само доказват, че във физическо отношение е идеална. Разбира се, никога не съм я виждал лично. Агентите ми проведоха търсенето много дискретно и сред другите съмнителни жени се намери това чудо.

През целия си живот в разговори със силни мъже винаги съм бил напълно откровен.

— Питам се — казах аз — що за жена може да изпраща спецификацията си като за наградено животно.

— И аз си зададох същия въпрос — увери ме Джим Ранд. — Но ще ви покажа нещо.

И ми показа.

Предполагам, че винаги ще има жени като Геди Мелертън, но не много. Те са пръснати във времето и пространството; и всеки път матрицата се унищожава и трябва мъчително да се възстановява. Те неизбежно знаят цената си и нямат намерения да се свързват с незначителни мъже.

На екрана изглеждаше висока, около метър и шестдесет и осем сантиметра, както прецених. Имаше черна коса и притежаваше благородство. С това се отличаваше видът й. Изглеждаше така, както би трябвало и както никога не изглеждат в действителност кралиците.

Когато заговори, гласът й прозвуча като музика:

— Видяла съм ви, Джим Ранд, само на снимката, която ми даде вашият агент. Харесва ми лицето ви. То е силно и решително; там, където се намирате, сте мъж сред мъже. И не ми изглеждате похабен. Това също ми харесва.

Не ми се нрави да се показвам като на изложба. Не ми се понравиха и рентгеновите снимки, които се наложи да ми направят, но въпреки всичко мога да разбера изискванията ви — тъй като сте далеч, вие определяте стандарти и преценявате според тях. Предполага се, че трябва да опиша живота си, а това най-малко ми харесва.

Ранд изключи звука, като остави образа.

— Останалото ще ви го разкажа — каза той.

Докато седях, без да мога да откъсна поглед от екрана, той ми разправи за нея.

— Тя е мултиоператор. Една от онези служби, от които не могат да се спестят никакви пари. Не искам да кажа, че заплатата е малка. Но удържат за пенсия, за заболяване, за задължителни почивки, за дрехи, жилище и забавления също отиват немалко годишно. Трябва да поддържате живота си на нивото на доходите си. Знаете какво е подобно положение. За обикновените хора това е същински рай, осъществена мечта, но жената може да се измъкне само като се омъжи. Всъщност, когато добър работник попадне на подобен пост, той пропада. Това е най-често срещаната форма на робство. Същински ад. Можете ли да си го представите?

Премълчах. Седях и гледах жената на екрана. Беше на около двадесет и пет години; виждах я как отива на работа, как се връща, как заминава на почивка, плува. Можех да си представя красивите деца, които щеше да роди.

Сепнах се и видях, че Ранд се разхожда из стаята. Изглежда, долавяше пълното ми одобрение, защото се държеше като малко момче, на което току-що са му показали нова, изключително интересна играчка. Лицето му беше светнало. Усмихна ми се.

— Може да се каже, че е прекрасна? — продължи той. — Нали?

— Толкова е възхитителна, че не можете да поемате никакви рискове за бъдещето й — казах накрая аз бавно. — Толкова великолепна, че ще ви дам назаем един невидим костюм и тази нощ ще спите на пода.

Ранд спря да се разхожда и застана срещу мене.

— Отново започвате — смъмри ме той. — За какъв ме мислите, за дребен страхливец? Нямам намерение да се крия от никого.

Арогантността му ме накара да млъкна. Ако в този миг ме бяха попитали дали Джим Ранд се е отправил към Земята, без никакво колебание щях да отговоря „да“.

Един час по-късно се разделихме, а след още два часа на вратата ми се позвъни. Отворих веднага. Пред мене стоеше Джим Ранд.

Изненада се, че съм напълно облечен.

— Мислех, че ще сте в леглото — рече той, когато затворих вратата.

— Какво има? — попитах аз. — Да не се е случило нещо?

— Не съвсем. — Говореше, без да ме гледа. — Но след като си легнах, осъзнах, че се държа глупаво.

Мислите ми веднага се насочиха към момичето Геди Мелертън.

— Да не искате да кажете — тръснах грубо аз, — че няма да се отправите към Земята?

— Не говорете глупости. — Тонът му беше раздразнен. Отпусна се в един фотьойл. — Проклет да сте, Делтън, зле ми влияете. Предполагате, че ще съм загубен, ако се отклоня дори на сантиметър от целта, всъщност ме карате дори да залитам назад, да подтисна всичките си нормални импулси, естественото си любопитство, дори обичайния си подход към въпроса. С това е свършено. Има само един начин да се справиш с такива хора.

Предложих му цигара.

— Какво смятате да правите?

— Бих искал да взема назаем вашия костюм-невидимка, за който споменахте.

Извадих двата костюма, без да кажа нищо, и му предложих по-големия.

— На височина сме почти еднакви — казах аз, — но вие сте по-широк в рамената и гърдите. Винаги използувам по-големия, когато нося нещо.

Видях, че ме разглежда изненадано, когато навлякох втория костюм върху дрехите си.

— Къде възнамерявате да вървите? — ме попита той студено.

— Нали отивате в апартаменти триста до триста и осем?

— Да, но…

— Чувствувам се някак отговорен за вас — отвърнах аз. — Не искам онова момиче да остане завинаги на работа или да се омъжи по принуда за някой негодник, защото вас са ви убили в последната минута.

— Май ви хареса, а? — захили се по момчешки Ранд. — Добре, можете да дойдете.

Точно преди да надене качулката, аз извадих очилата.

— Добре ще е да се виждаме взаимно — подхвърлих аз.

Тогава за първи път, откакто се бяхме запознали, видях Джим Ранд да променя цвета си. За миг застина като парализиран; после протегна внимателно ръка и взе очилата. Стоеше загледан в тях, сякаш държеше в пръстите си голяма скъпоценност.

— Човече — прошепна той накрая, — човече, откъде ги намерихте? Петнадесет години се опитвах да се сдобия с такива очила.

— Имаше пратка от шестдесет чифта за полицията на Чайкоп — задоволих любопитството му аз. — Получих и доста пари. Реших, че си струва да платя скъпо.

— Ще ви дам — рече напрегнато Ранд — десет милиона стелора за този чифт.

Не можах да се сдържа и избухнах в смях. Той се намръщи и после каза рязко:

— Добре, добре, виждам, че няма да ги продадете. И сте прав. За какво ще му бъдат такива очила на женен човек на Земята! Добре ли се вижда с тях?

— Доста добре. Помогнете ми да запаля лампите. Така ще разберете най-добре.

Изненадващо е колко малко се знае за костюмите за невидимост. Бяха изобретени някъде към 2180 година и почти веднага бяха поставени под правителствен надзор. Почти веднага. Скоро стана ясно, че някой ги произвежда нелегално и ги продава на огромни цени. Накрая спряха черната борса на всички големи планети, но нелегалната търговия вървеше по петите на изследователите към все по-далечната граница в космическото пространство. Накрая продажбата им се ограничи от факта, че само един човек от сто хиляди би могъл да плати половин милион стелора, колкото искаха за незаконен костюм. Казаха ми, че производствената стойност на костюма възлизала на триста стелора. Опитайте се да спрете такива печалби. Изминалите петдесет години доказаха, че е невъзможно.

Най-странното в тези костюми е, че са най-ефикасни на ярка слънчева светлина. В полумрак или дори при облачност облеченият в костюма човек се очертава като сянка. В полумрак костюмът направо е негоден.

Когато се изключи захранването, костюмът прилича на някои видове работно облекло. Само твърде остър поглед би могъл да различи безбройните тъмни точки от антиплат, които покриват цялата повърхност. Всяка от тези точици е малка клетка, която при активирането си започва да поглъща светлина. Колкото повече светлина има, толкова по-ефикасни са клетките. Затова запалих лампите в апартамента, за да може Джим Ранд да ме гледа при условия, при които без очилата щях да бъда напълно невидим.

В широкия хол също беше ярко като ден. Тези огромни кораби полагат усилия да създават впечатление за слънчевост дори и в най-отдалечения космос. Предполага се, че е добре от психологична гледна точка. Човек в костюм за невидимост не би могъл да пожелае по-добро осветление.

Когато затворих вратата на апартамента, видях пред мене Ранд само като неясна фигура. Костюмът му проблясваше с хиляди светлинки от всичките цветове на дъгата като десетки хиляди диаманти, осветени от ярка слънчева светлина.

Беше време за сън и коридорите бяха празни. Веднъж ни застигна офицер от екипажа на кораба, но и двамата с Ранд бяхме свикнали със странното чувство да гледаш как покрай тебе минава човек и не те вижда.

Стигнахме до апартамент 300. Използувах специалния си шперц, който отваряше десет милиона ключалки, и влязохме вътре. Всички лампи бяха запалени и на пода в гостната лежеше съвсем неподвижно някакъв човек. Беше един от мъжете, които наблюдаваха Ранд в салона на кораба. Не беше водачът им Танси.

Ранд почти автоматично налетя като някакъв бог на светлината в спалнята. Аз се отправих към банята, а след това прегледах и другите помещения. Когато се върнах, Ранд беше приклекнал край мъжа.

— Мъртъв е — уведоми ме той — от около един час.

Зае се да претърсва джобовете му и да вади разни документи. Пристъпих напред и го възпрях с ръка на китката му.

— Ранд — пошепнах аз, — схващате ли какво правите?

— А? — Той вдигна поглед към мене. Лицето му проблясваше неясно, но въпреки това видях изненадания му израз. — Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Не търсете повече — рекох аз. — Не се опитвайте да узнаете нищо повече.

Присмя ми се с тих смях.

— Човече, отново ли започвате? След миг само от тези документи може би ще науча за какво става въпрос.

— Но не разбирате ли — продължих да го увещавам аз. — Не разбирате ли, че няма никакво значение какво е. Просто още една голяма сделка в района на „Билото“; не може да бъде нищо друго. Знаете го. Имало е хиляди подобни транзакции; ще има още милиони. Може да се отнася за нов град, мини или хиляди други неща. Но това няма никакво значение. Това е изпитание за вас. Не можете да оставите половината си душа тук, в „Билото“, и другата половина да отнесете със себе си. Непрекъснато ще се връщате и ще провалите не само своя, но и нейния живот. Но ако можете да се въздържите сега, в този миг, да излезете оттук и да престанете да мислите…

Той ме слушаше като замаян. Прекъсна ме грубо:

— Да не сте полудели? След като други ме забъркаха, ако не разбера за какво става въпрос, нощем няма да мога да спя от любопитство. — Гласът му придоби арогантна нотка. — А да предположим, че утре сляза на Занд и остана там няколко седмици? Нима трябва да робувам на мисълта за оттегляне? Винаги съм възнамерявал да остана напълно свободен и да постъпвам както си искам…

— Пшът! — изшътках му аз. — Някой идва.

Ранд се изправи бавно, истински белег на човека, свикнал да бъде невидим. Никакви прибързани движения! Безшумни действия! Отдръпнахме се от трупа колкото е възможно по-близо до вратата.

Точно в такива мигове очилата се оказваха безценни. Обикновено при криза, когато двама невидими работеха заедно, те представляваха опасност един за друг.

Вратата се отвори и влязоха четирима души, като последният беше Танси. На носа му се белееше превръзка.

— Прайс се оказа голям глупак — каза той хладнокръвно. — Не трябваше да се опитва да ликвидира такъв човек, и то само защото получихме елдограма от Гренвил, в която съобщава, че не е изпратил предишната…

Един от другите мъже го прекъсна.

— Важното е да го облечем в костюма за невидимост и да го изхвърлим през шлюза за смет.

Измъкнаха се в коридора, като носеха невидимия си товар.

Когато си отидоха, Ранд произнесе бавно и мрачно:

— Значи Гренвил е замесен в тази работа…

 

 

Стоях край вратата на големия входен шлюз и наблюдавах как крановете на кораба товарят багажа на Ранд върху планетния катер, който бе дошъл от Занд II.

Планетата се въртеше под нас — замъглено кълбо; през облаците се провиждаха континенти и морета — млад, зелен, прекрасен свят.

Ранд се приближи и ми стисна ръката; едър мъж със силно, красиво лице. Неволно забелязах, че косата по слепоочията му е посивяла.

— Пратих елдограма на Геди — каза той, — че ще бъда там след две или три седмици.

Видя израза на лицето ми и се изсмя.

— Трябва да признаете — продължи той, — че не мога да си позволя да пропусна подобна възможност.

— Не ме занасяйте — отвърнах му аз. — Дори не знаете за какво става въпрос.

— Но ще узная — увери ме той. — Ще узная.

Бях убеден в това.

Последните му думи към мене бяха:

— Благодаря ви, че ми заехте костюма и очилата. Това ви дава право на двадесет и пет процента от всичко, което спечеля.

— Ще наредя на агентите си да влязат във връзка с вас — казах аз.

Гледах го, докато мина в шлюза. С шум ни разделиха стоманените врати.

Веднага щом корабът стартира, отидох в кабината на ковчежника. Той сякаш се изненада.

— Мистър Делтън? Мислех, че слизате на Занд.

— Промених намеренията си — отвърнах аз. — Сега ще пътувам до Земята.

 

 

Това беше преди три години.

Когато пиша тези редове, жена ми надникна през рамото ми.

— Можеш поне да обясниш — рече тя.

Съвсем просто е. Когато видях Ранд да се качва на кораба, пратих елдограма на моя агент на Занд II. Той изпратил съобщение на Танси, което се предполагало, че е от Гренвил; в него се описвал Ранд и се твърдяло, че е Артър Блорд, който не трябвало да бъде допуснат да слезе на планетата.

Ранд реагира, точно както бях очаквал. Само че промених намеренията си, когато видях момичето. Накарах моя агент да съобщи на Танси, че е станала грешка и че Ранд си е Ранд…

Танси заподозрял нещо и запитал Гренвил, който отказал, че знае нещо за предишните елдограми. Тогава Прайс дойде в моя апартамент, за да ме убие. Използувах по-големия костюм за невидимост и пренесох тялото му в апартамент 300; то все още лежеше там, когато влязохме двамата с Ранд.

Първоначалната причина да се намеся в оттеглянето на Ранд беше, че исках да го използувам, за да ми помогне да овладея огромните уранови залежи, които бяха открити на Занд. Беше ми дотегнало да се заемам с организационните подробности на новите минни разработки и се занимавах с тях само когато не можех да намеря друг човек да ги поеме вместо мене. Друг човек, който ще се съгласи да участвувам в печалбите.

Естествено, възползувах се от познанията си за психологията на хората в далечния космос. Сега ми е ясно, че щом веднъж се активизират такива сили, те не могат да бъдат спрени.

Вдигнах поглед към жена си.

— Е, Геди — попитах я, — това достатъчно ли е?

— Да, но трябва да се прибави и това, че мистър Ранд като джентълмен ни продаде къщата.

Геди настоя да кръсти нашия първороден син с пълното ми име: Артър Кристофър Блорд Делтън.

Както виждате, Ранд успя да ме убеди. Човек все някога трябва да се оттегли.

Край
Читателите на „Гамбитът на невидимия“ са прочели и: