Георги Караславов
Мравчо-главчо

Мравчо-Главчо се роди и порасна в един просторен мравуняк. Всеки ден край него минаваха хиляди мравки, катереха се нагоре и се връщаха, натоварени с различни храни. Те носеха и просени зърна, и пшеничени, и царевични, имаше трохички от черен селски хляб, кожички от сланина, парченца от цървули. Какво ли нямаше в това многобройно мравешко убежище! Мравчо-Главчо от всичко опитваше, но скришом, защото всеки получаваше това, което големите мравки му даваха. Другото го струпваха на определено място и не даваха да се пипа.

— Мамо ма, защо трупате там толкова много храна? — спря един ден Мравчо-Главчо майка си.

— Защото ще настане зима. Тогава никой не ще може да излиза навън. И ако нямаме събрана храна, всички ще измрем от глад.

— А сега хубаво ли е горе на земята, майко?

— Много е хубаво.

— Заведи ме и мене! — погледна я умолително Мравчо-Главчо.

— Почакай! Още си малък!

И Мравчо-Главчо чакаше с нетърпение.

Един ден майка му го бутна с крачето си и му кимна с глава:

— Хайде с мене! Ще те водя горе на работа.

Мравчо-Главчо подскочи от радост. Ще го водят горе, а при това и на работа! Ура! Той започна да скача, да вика, хвърли се върху майка си и я прегърна. Тя едва се откъсна от него.

— Хайде, не се глези. Няма време за чакане, трябва да ходим. От днес и ти започваш да печелиш за общежитието ни.

Като чу, че от този ден и той започва да печели, Мравчо-Главчо се наду и закрачи гордо и важно.

— Мамо ма, още дълго ли ще вървим? — не се стърпя той и се обърна към майка си.

— Още малко.

Край него минаваха кервани мравки, които се връщаха отгоре, натоварени с храна. Пред него и зад него също имаше редици мравки, а те пък отиваха нагоре за храни. Това бяха все големи и сериозни мравки. Значи от днес и Мравчо-Главчо ставаше голям и сериозен. Мравките, които се връщаха отгоре, се наклоняваха към него и го поздравяваха. Поздравяваше и той. Умори се от кимане с голямата си глава, но нямаше какво да се прави, такъв беше обичаят в мравешкото общежитие.

Най-сетне излязоха горе.

Мравчо-Главчо мигна от почуда. Тук беше светло и топло, беше толкова хубаво и приятно, че той дълго време не можа да се съвземе от почуда, да продума нещо.

— Оттук ли ще събираме храна? — попита най-сетне той и се вторачи любопитно в майка си.

— Оттук.

— Всеки ден ли ще идваме?

— Всеки ден.

— Ох, това исках да ми кажеш! — подскочи той от радост и запълзя след нея. Но тук не можеше да се пътува така леко и приятно, както се пътуваше по входовете на тяхното общежитие. И Мравчо-Главчо скоро се умори.

— Няма ли да си починем? — поспря се той.

— Тук не се почива.

— Ами все през такава черна пръст ли ще вървим?

— Не. Това е угар. Като я минем, ще навлезем в едно стърнище. Там е пълно със зърна.

— Какви зърна, мамо?

— Всякакви. Но най-много са пшеничените.

— Тях аз най-много обичам! — рече той и се облиза апетитно.

— Ето и стърнището! — извика мравката радостно и въздъхна. Мравчо-Главчо разбра, че и тя се беше уморила, но не се издаваше като него.

Той намери едно зърно, хвърли се върху него и се развика:

— Ето! Ето! Намерих! Намерих!

— Остави го — обърна се мравката. — Тук зърна, колкото си щеш. Ще идем под голямата круша, ако днес там са обядвали хора, ще има цял склад от трохи и други остатъци.

— Хората ли ги оставят тях? — ококори се той.

— Хората.

— А какви са тези хора?

— Високи, едри. Оставят много вкусни неща. Най-вкусните. — И мравката забърза пак. Забърза след нея и Мравчо-Главчо. Той беше капнал от умора, но го беше срам да се оплаче, пък и много му се искаше да види какво са оставили тези чудновати хора.

— Мамо ма, ами ако хората са там, какво ще правим?

— Нищо. Ще се промъкнем, без да ни забележат, и пак ще си задигнем някоя трохичка. Веднъж, тъкмо посегнах да си взема кожичка от сланина, един човек ме духна, аз се търкулнах и страшно се разсърдих. Чакай, рекох, аз ще те науча тебе! Пъхнах се незабелязано в крачола му и го ощипах. Да видиш такъв голям човек как се разскача, как се разкрещя…

Мравчо-Главчо се ухили. Стана му драго, че неговата майка е накарала един такъв голям човек да се разскача. Но той нямаше никаква представа за големината на хората. И затова попита:

— Ами хората могат ли да се промъкват в нашето жилище?

— Ех, глупчо, какво ми дрънкаш ти? Сто-двеста като нашите мравуняци могат да се поберат само в крачолите на един човек.

Мравчо-Главчо потрепера от страх. И докато се мъчеше да си представи големината на човека, мравката въздъхна пак издълбоко и се спря. Бяха под крушата. И за голяма тяхна радост току зад дънера бяха изсипани сума трохи. Те си починаха малко, похапнаха си и тъкмо се натовариха с по една троха, мравката подуши нещо, изправи се и извика радостно. Пред тях лежеше цяло парче пушено свинско месо.

— Ето — рече, цялата изтръпнала от радост, тя, — много бяха ми приказвали за такова богатство, но сега за пръв път ми се случва да намеря.

И те го повлякоха из неравното стърнище. Към угарта Мравчо-Главчо дотолкова грохна от умора, че му се искаше да избяга. Но той само рече:

— Много тежко е, мамичко. Да го оставим, а?

Мравката го изгледа учудена.

— Без труд и без постоянство няма никакъв живот, хубаво да го знаеш това! — сопна му се тя и посочи вкусната мръвка: — Хайде, опъвай!