С. Сайкс
Сифертон

Тази нова година те бяха много на мода. Рекламите за компютърни игри бомбардираха телевизионния екран, а децата вдигаха врява и досаждаха на родителите си с исканията за играчките на новата ера. Дан Морган си спомни как дървените обръчи бяха залели неговия квартал като приливна вълна по време на детството му, предаде се и купи на деветгодишния си син играта „Сифертон“. Тя беше измамно проста игра, помисли си Дан, докато гледаше как Джаръд разкъса опаковъчната хартия. Компютърната игра представляваше нещо като летяща чиния с големината на баница и те караше да повтаряш все по-сложни поредици от бляскащи светлини и тонове. Четири цвята — червено, синьо, жълто и зелено — блясваха в постоянно променяща се случайна последователност, придружавани от четири електронни тона.

— Ай! Сифертон! — викна Джаръд и постави ръце върху цветната клавиатура сякаш щеше да вика духове. Беше вече специалист по теорията, защото от началото на октомври всяка събота гледаше по телевизията рекламите, вмъкнати между частите на рисуваните филмчета. Кае прекъсна възхитения оглед на копринената рокля, която Дан й беше избрал, за да наблюдава възторга на сина си от играчката.

— Доволна съм, че не си забравил да вземеш и батерии — подхвърли тя по-късно, докато разчистваха остатъците от хартии, кутии и панделки с всичките цветове на дъгата.

— Ужасно скъпа играчка — проръмжа Дан. — Дано да изтрае по-дълго, отколкото играта на хокей миналата година.

— Нея ти я счупи, мили, а не Джаръд.

— Не е там работата. Пак ли ще запазиш всички тези хартии? Никога не ги използуваш.

— Само големите парчета и панделките. Никога не се знае кога ще ти потрябват.

Докато Джаръд показваше новия велосипед на приятелите си в квартала. Дан спря за малко да помага в почистването, за да опита компютърната игра. Когато постави пръсти върху клавиатурата, нищо не светна. Той натисна леко, както бе видял да прави сина му, но играчката продължаваше да мълчи.

— По дяволите! Вече се е повредила.

Кае вдигна поглед от хартията, която сгъваше.

— Вече? Сигурен ли си? Прочете ли указанията?

— Къде е кутията?

Кае бръкна в купчината кутии и хартии.

— Струва ми се, че я изгори в камината.

— Толкова съм ефективен — въздъхна Дан, като остави играчката върху подаръците на Джаръд. — Хлапакът не чете никакви указания. Откъде знаеше как да я задействува веднага?

— Чудото на телевизията. Ако ставаш рано всяка събота сутрин и ти можеш да се превърнеш в специалист по компютърни игри, освен това ще научиш да пееш всички песнички, рекламиращи овесени ядки.

— Май ще предпочета да не ставам. Нали знаеш какво казват за старите кучета?

— Остави старото куче да си спи.

— Старо куче, нови номера. Това е по-съвременно.

Кае се изправи и премери новия си прозрачен пеньоар.

— Като чуеш един такъв израз, все едно, че си слушал всичките. Това аз ли съм? Наистина ли съм истинската аз?

Дан порови из хартиите.

— Хайде да се качим горе и да проверим — захили се той, като я целуна по врата.

— Уф, стържеш като шкурка — засмя се Кае и се отдръпна точно когато Джаръд се втурна в къщата.

— Къде е Сифертонът? — попита момчето. — Вие цял ден ли ще се милвате?

— Само ако баща ти се съгласи да се обръсне. Сифертонът е върху купчината ти. Отнеси плячката в твойта стая и си измий ръцете. Яденето е почти готово.

— Искам да покажа Сифертона на Майк и Кевин.

— После — отряза Кае.

— Ама само за минутка!

Дан се прокашля.

— Чу какво каза майка ти.

Помисли си колко прилича на баща си. Реакции, научени през детските години. Някой ден Джаръд сигурно ще каже точно същите думи на сина си. Други класически реплики на баща му бяха: „Ще видим. Питай майка си. За последен път ти казвам. Направи го веднага! Когато се приберем у дома… докато преброя до десет… колко пъти трябва да ти повтарям?“ Явно достатъчно пъти, докато репликите самоволно се бяха прехвърлили в следващото поколение.

Дан остави вестника, за да погледа как синът му, седнал с кръстосани крака на пода, играеше със Сифертона. Бяха изминали две седмици вече, но детето не даваше никакви признаци на досада от играта — за разлика от другите играчки. Всъщност, изглежда, все повече се увличаше по проблясващите светлини и странно хармоничните тонове. Дори понякога предпочиташе да играе електронната игра, вместо да гледа телевизия и Дан си помисли, че това е почти чудо.

— Дай да опитам — рече той накрая, като пусна вестника. Джаръд сякаш не го чу, продължи да повтаря поредицата от бляскащи светлини. Всеки път, когато сбъркваше, компютърът издаваше груб дисонантен звук и се започваше нова поредица, една светлина и един тон. Блесна зелена светлина. Джаръд натисна зеления клавиш и повтори. Блеснаха зелена и жълта светлина, придружени от меки, приятни тонове. Джаръд натисна зеления и жълтия клавиш и бе награден с трета светлина и тон. Когато поредицата достигна дванадесет светлини и тонове, Джаръд направи грешка и трябваше да започне отначало.

— Ей — подвикна Дан, като седна на пода до сина си, — дай да опитам.

Джаръд не му обърна внимание.

Дан го докосна, смаян от дълбокото съсредоточаване на детето.

— Джаръд? — Едва тогава се наруши унесът му. Джаръд погледна баща си и за миг Дан видя в очите на сина си поглед, който го разтърси. Сякаш го гледаше напълно непознат човек, някой много по-възрастен и по-мъдър от деветгодишното момче. После погледът избледня и момчето се върна.

— Какво има, татко?

— Какво? О, ами… мога ли да опитам Сифертона? Изглежда приятно да играеш с него.

— Разбира се. Ето ти го. — Момчето му подаде играчката. — Знаеш ли как се прави?

— Разбира се. Просто да повтаряш модела, нали?

— Правилно. А ако сбъркаш, ти се кара със звука. Най-добре е да започнеш с лекото ниво. На лекото ниво трябва да достигнеш единадесет поред, за да спечелиш. Аз играя на второ ниво. Трябва да не сбъркам двадесет пъти поред. Досега стигам само до тринадесет, преди да объркам. Нещастно число.

Дан седна с кръстосани крака също като сина си и постави ръце върху четирите цветни клавиша.

— Нищо не става.

Джаръд се изхили.

— Трябва да го включиш — той посочи малкия ключ, който Дан не бе забелязал.

— Е, добре. Хайде, Сифертон, да започваме. — Дан стигна до пет, преди да сбърка за голямо забавление на сина му. Кае влезе във всекидневната и го загледа.

— Време за вечеря, деца — рече тя.

— По дяволите! Заради теб сгреших — викна Дан, като се стресна.

— Не съм виновна — отрече Кае.

— Казах само…

— Тихо, не мога да говоря и… — Сифертонът отново го сряза с грубия си звук. Джаръд се просна по гръб от смях.

— Вечерята е на масата — повтори Кае.

— След минутка — отвърна Дан. — Остави ме най-напред да стигна до единадесет.

Кае наблюдаваше развеселена и мълчалива как съпругът й се навежда над играчката. Всеки път достигаше до седем, натискаше погрешния клавиш и трябваше да почва отново.

— Храната ще се развали, докато спечелиш — въздъхна Кае.

— Шт… След като стигнеш до пет, се ускорява. Забеляза ли? — попита Дан. — Ако спреш за повече от секунда, изгаряш.

— Почакай, докато опиташ второто ниво — рече Джаръд. — В училище познавам едно момче, което е стигнало до трето ниво. Но той е свръхспец по математика. Учи и пиано. Мисля, че това му помага. Татко, мога ли да взимам уроци по пиано?

— Какво общо има пианото с играта на Сифертона? — попита Кае.

— Не зная. Нещо музикално. Боби Ейвъри го прави със затворени очи и понякога стига до десет. Разправя, че в главата си чувал някаква песен.

— Ще млъкнете ли и двамата? — изръмжа Дан. — Не мога да се съсредоточа.

Кае вдигна поглед към небето.

— Защо не гледаш новините в шест часа по телевизията като другите съпрузи? Нужно ми е само едно деветгодишно момче и мястото вече е попълнено. Джентълмени, яденето е готово. Измийте се.

— Чу какво каза майка ти — обърна се Дан към Джаръд.

— И ти, татко.

— Идвам веднага.

Кае и Джаръд вече се хранеха на масата, когато Дан седна с тържествуващ вид.

— Когато спечелиш, пропява — съобщи им той. — Направих единадесет подред. Не е толкова трудно, след като свикнеш да се съсредоточаваш.

— Трябваха ти само тридесет и пет минути — съгласи се Кае.

— Преувеличаваш. Бяха само… — той погледна часовника си и премига. — Ами, видяха ми се само няколко минути. Какво ще кажеш?

Месото беше изстинало, но Дан сметна, че ще е по-добре да не прави забележки за състоянието му.

— Ще опиташ ли с второто ниво, татко?

— Разбира се. Защо не? Двадесетте няма да са много трудни.

Двадесетте не бяха толкова лесни. За нещастие на Дан синът му пръв успя да стигне до двадесет и премина към третото ниво, което се изграждаше до тридесет и две светлини и тонове. Последното, четвъртото ниво се състоеше от петдесет и шест светлини, поне така се разправяше, но никой, когото Джаръд познаваше, не бе постигнал това невъзможно нещо.

— Всичко е въпрос на концентрация — обясняваше Дан на Лари Хейъс, докато пътуваха към града и до „Умън асошиейтс“, фирмата, в чийто електроинженерен отдел работеха. — Всъщност играта е много забавна. Увлича те. Като започнеш, не можеш да спреш. Просто ти се иска все да продължаваш. Вече трети месец на Джаръд не му омръзва. Сега работи на четвъртото ниво, най-високото. Аз се занимавам на третото. Не зная дали въобще някога ще успея да направя тридесет и два хода подред наведнъж.

Хейъс се ухили.

— Моят хлапак иска същата играчка за рождения си ден. Мисля си, че ще ме подлуди с нея.

— Ще ти кажа нещо — усмихна се Дан. — Струва ми се, че благодарение на играта Джаръд си е подобрил бележките в училище. Не съм сигурен как става, но за първи път въобще момчето получава шестици. И ни помоли, помоли ни да му позволим да започне уроци по пиано. Твърди, че щели да му помогнат за играта със Сифертона. Можеш ли да си го представиш? Когато бях на неговата възраст, трябваше да се моля на родителите ми да престана с уроците по цигулка. Най-странната игра, която съм виждал.

— Ами нашите деца са рожба на компютърната епоха, това е сигурно — Хейъс кимна с глава. — Моето момче е на единадесет години и има четири… не, пет компютърни играчки и игри. Аз не зная как се борави с половината от тях. Знаеш ли, карат ме да се чувствувам старомоден? Господи, какво стана с футбола и пускането на хвърчила? С всички физически игри? Сега те по цял ден само седят и натискат клавиши. Никак не ми харесва.

 

 

— Дан? — Кае сръга съпруга си в тъмнината. — Дан, събуди се.

— Кво…?

— Събуди се.

Дан се прозя и се обърна в леглото.

— Какво става?

— Слушай. Не чуваш ли?

— Какво да чуя?

— Отново се е захванал.

Дан се вслуша. Чу слабо мелодичните тонове на Сифертона да се разнасят от спалнята на Джаръд. Посегна към часовника и се смръщи на светещия му циферблат.

— За бога, минава три часът! Защо, по дяволите, си играе със Сифертона в три часа през нощта?

— Казах ти, че и миналата нощ ми се стори, че го чух, но ти не ми обърна внимание. Дан, върви и му го вземи. Прекалено е. Той само с това се занимава. Вече ми се повдига да го слушам. Мисля, че му се отразява зле.

— Как?

— Не зная. Просто… се променя. Не си ли забелязал?

— В училище получава отлични бележки. Може би сме създали бъдещ Айнщайн. Какво толкова лошо има?

— Не става въпрос за бележките му. Дан. Има нещо… друго. Забелязал ли си как изглежда, след като е играл с тази проклета играчка?

Дан все по-често виждаше странния поглед в очите на Джаръд. Все същото втренчване на странник, но сега траеше по-дълго и по-бавно изчезваше, след като момчето се отърсваше от напрегнатото съсредоточаване. Не беше споменавал на Кае за наблюденията си, защото беше възможно да са рожба на въображението му.

— Сякаш е хипнотизиран — продължи Кае. — Струва ми се, че няколко минути след това не ме чува. Мисля, че играта го хипнотизира. Сякаш трябва да го връщам от някъде. Свръхестествено е. Сигурно си го забелязал?

През последните месеци Дан не бе имал време да се занимава с играчката, но му беше известно това неясно чувство на отдалечаване, което се изпитваше, след като си играл с бляскащите светлинки. Сравняваше го с дълбока медитация или поне каквото той смяташе, че означава този термин, защото никога не се бе опитвал да прави упражненията на йога или други подобни свръхмисловни системи, които бяха на мода през младежките му години.

— Е, ще отидеш ли, или да вървя аз? — прозя се Кае.

Дан потърси чехлите си под леглото, после реши, че може и без тях. Не запали никаква лампа, за да не си напряга очите, и зашляпа бос към стаята на Джаръд. Тихите звуци продължаваха да се разнасят. Дан ги изброи наум, застанал до вратата, докато прозвуча грубият шум след петдесет и първия тон.

Отвори вратата, готов да поздрави сина си за постижението, а после да му се скара за късния час, но сцената пред него разтопи приготвените думи. В средата на леглото малкото дете седеше с кръстосани крака и изправен като бастун гръбнак. Жълтата, червената, синята и зелената светлина бляскаха по лицето на Джаръд. Очите му се взираха невиждащо, без да мигат, а ръцете му се движеха в ритъм със светлините и тоновете. Дан почувствува да го полазват тръпки, докато наблюдаваше как детето — някакъв странник — работи невероятно бързо с компютъра. Нещо в съзнанието му го предупреждаваше. Трябваше да стои спокойно и да чака, докато Джаръд… се върне. Ако го стресне сега, щеше да попречи на… на какво? На прехвърлянето… Не си зададе въпрос за думата, нито защо му дойде на ум. Но знаеше с положителност, че синът му е в неуравновесено състояние. Наблюдаваше го мълчаливо, като броеше просветванията и подсвирванията. Петдесет и едно, петдесет и две, петдесет и три и след това дисонантните звуци, които се караха на детето заради грешката му. Джаръд пое дълбоко дъх и побутна играчката настрана.

— От колко време гледаш? — попита момчето, като запали нощната лампа до леглото.

— От няколко минути — рече Дан, като се чувствуваше малко виновен, сякаш е нарушил нечия молитва. Джаръд го погледна и Дан изпита някакво страхопочитание от напрегнатия мъдър и благосклонен поглед. Детето му го нямаше в този поглед, но съществото, което го гледаше сега, мълчаливо го уверяваше, че всичко е както трябва да бъде.

— Знаеш ли колко е часът? — попита Дан накрая.

— Вече нямам нужда от много сън. Всъщност трябва ми много малко — отвърна трезво Джаръд. — Чувствувам се напълно отпочинал. Безпокои ли ви шумът от играта?

— Не… Джаръд, не играй повече… тази игра.

— Но почти стигнах до края.

— Зная. Само че си мисля… за известно време да я оставиш, нищо повече.

— Ако успееш да достигнеш четвъртото ниво, ще можеш да дойдеш с мен — каза тихичко момчето.

Дан почувствува как се изпотява от страх. Той се приближи до леглото на сина си и седна.

— Къде да дойда с теб, Джаръд?

— Там.

— Не разбирам. Ти… къде отиваш?

— То е… — момчето премига и странникът в него бавно изчезна.

— То е… някъде другаде… Те ни учат…

— На какво ви учат?

— На каквото трябва да знаем.

— Кои са те? — Дан не беше сигурен дали момчето е будно, или спи. Беше твърде голямо, за да си фантазира. Когато тръгна на забавачница преди пет години, изостави последния си невидим приятел. Сега сигурно спи и говори насън.

— Не спя — подхвърли Джаръд, като отгатна мислите му. — Няма за що да се страхуваш за мен. Те няма да причинят зло на никого от нас. Опитват се да ни помагат.

Дан взе компютърната играчка.

— Струва ми се, че за известно време ще прекъснем играта със Сифертона.

Джаръд протегна ръка към нея.

— Не! Моля те! Не можеш да ми я вземеш. Нужна ми е. Татко, почти съм стигнал до края!

— По дяволите, сега лягай да спиш.

— Трябва да ми я дадеш! — детето, неговият син, се беше върнал напълно.

— Може би по-късно. Но не и тази нощ. Лягай да спиш! — с тези думи Дан посегна към лампата и я загаси. — Утре ще говорим за това. — Гласът на баща му. Точно същият. Колко такива „спешни“ случая през собственото му детство бяха отминавани с „утре ще говорим“?

— Значи това е Сифертон — рече Хейъс във влака, докато Дан държеше играчката на коленете си.

— Това е. Хванах Джаръд да си играе с нея в три часа през нощта. Напълно буден. Струва ми се, че е достигнал до петдесет и три последователни светлини. Изпитвам странното чувство, че ако достигне до върха, ще трябва да го откарат в лудницата. Снощи наистина ме изплаши.

Хейъс посегна и взе играчката.

— Откъде го измисли?

— Не съм сигурен. Бърбореше нещо, че „те“ ги учили на нещо и че отивали „някъде“. Наистина ме безпокои, Лари. Тази проклета играчка го хипнотизира почти като наркотик. Взех му я.

— Сигурен ли си, че не му завиждаш, защото не можеш да прескочиш третото ниво или как му викат? Как се играе? — Хейъс натисна клавишите без никакъв резултат.

— Не съм сигурен дали трябва да ти покажа. Представи си всички хора в страната да вървят и гледат като сомнамбули, след като прехвърлят четвъртото ниво.

— Синът ти като сомнамбул ли гледа?

Дан се пресегна и включи играчката. Светна червена светлина и се разнесе приятен тон. Хейъс натисна червения клавиш.

— Не бих казал точно с поглед на сомнамбул. Но се… променя. Обзема ме чувството сякаш някой друг ме гледа — някой много по-стар и интелигентен от мен. Страховито.

— Тихо, съсредоточавам, се — подвикна Хейъс.

Мина кондукторът.

— Ей, Сифертон — захили се той. — Моето момче също има. Най-проклетата игра, която съм виждал. Вече работи на четвърто ниво, а е само на седем години. Толкова е умен, че понякога ме плаши.

Дан усети как се изпотява. Някъде от подсъзнанието му изплува част от едно стихотворение за музиката и децата… и цветовете…

— Успях — изръмжа Хейъс. — Стигнах до единадесет. А сега на второ ниво.

— Свирачът на флейта! — каза на глас Дан.

— Какво?

— Компютърен свирач на флейта. Сифертонът е… — той млъкна. Лудост. Абсолютно откачена работа. — Лари, ще закъснея за работа. Кажи на Уилсън. Трябва да отида за нещо в библиотеката.

Намери го.

В него се описваше дрехата му — половината червена, половината жълта, със синьо и зелено. Как флейтата му издава нежни и хитри тонове. Как животни и деца се втурват след него, как се боричкат, препъват и се смеят щастливо.

Дан се облегна на стола и погали играчката. Дали въобще беше играчка? Или нещо много по-сериозно? Дали децата играеха проста детска игра, или… или ги обучаваха? И ако е така, кой и защо го вършеше? Бяха ли светлините и тоновете случайни поредици или представляваха някакъв код, който постепенно се превръщаше от най-простото нещо в безкрайно сложен комплекс от информации?

Дан измъкна от рафтовете няколко книги върху медитацията и хипнозата и се зарови в тях.

„Медитацията и вашата карма“ — прочете Хейъс, докато ровеше в чантата, пълна с книги върху бюрото на Дан. „Съзнателни състояния, програмиране и метапрограмиране на човешкия биокомпютър“.

— Май си се отказал от средновековната литература заради по-леко четиво, а, Морган?

— Може би трябва да се поровя из научната фантастика — измърмори Дан, като вдигна поглед от „Хипнозата и вълните алфа“. — Дори направо чисто фантастичните произведения. Струва ми се, че е настъпило времето на лудостта.

Хейъс побутна книгите към него и седна на края на бюрото. Сифертонът лежеше с долната си част нагоре точно в средата на масата. Батериите му бяха извадени и поставени настрана.

— Защо си го разглобил? — попита Хейъс. — Не можеш да си направиш нелегално още един, защото е защитен от патент.

— Не успях да го отворя.

— Кое да отвориш?

— Това… нещо.

Дан побутна играчката с отвертка.

— Няма никакъв видим начин да се разглоби това нещо, за да видиш какво има във вътрешността му, без да го унищожиш. Могат да се махат батериите. Това е всичко. Готов съм да го натроша с чук.

Хейъс поклати глава и цъкна с език.

— Толкова зле ли те кара да се чувствуваш?

Дан се облегна назад и постави ръце зад главата си.

— Лари, обадих се на компанията, която произвежда тези играчки. Исках да говоря с оня, който е измислил тази проклетия. Знаеш ли какво ми отговориха? Казаха, че никой не я е измислил. Изобретил я е компютър.

— Значи компютър е народил малки компютърчета? — Хейъс кимна тържествено с глава. — Е, все някой ден трябваше да се случи. Щом ги оставиш да мислят сами те веднага започват да мислят само за секс.

— Но никой не знае кой е въвел в компютъра необходимата информация, та той да може да конструира… играчката. Изглежда, сякаш никой не носи пряката отговорност за нейното създаване.

— Е и какво от това? Страхотна играчка е. Толкова бързо се разпродава, че в магазините никога я няма. Търсих Сифертон за сина ми в пет магазина и навсякъде беше разпродадена. Вписаха ме в списъка на чакащите, можеш ли да го повярваш! Казаха, че ще ми се обадят. За някаква играчка!

Дан се наведе напред и бавно постави отново батериите в играчката.

— Ако въобще е играчка — рече той.

— Какво искаш да кажеш?

— Лари… да предположим, че ти си… нещо като мисионер и че задачата ти е да отидеш в джунглата и да издириш най-примитивните, най-дивите, най-суеверните, най-недоверчивите и най-злобните диваци, които живеят на земята. Мисията ти ще бъде да прехвърлиш тези мозъци от каменния век в двадесетия. Налага се да ги възпитаваш, да ги учиш, да ги запознаеш с технологията, която толкова надхвърля умствените им възможности, че те се плашат до смърт при всяка твоя поява. Но това е задачата ти. Трябва да се справиш. Защото поради невежеството си те твърде скоро ще загинат. Не знаят как… да оцелеят в дребната си застояла като блато култура. Живеят сред собствените си отпадъци и замърсявания. Те са невероятно жестоки едни срещу други. Племенните им обичаи са толкова варварски, че нападат и убиват другите от страх и суеверие. Схващаш ли за какво говоря?

Хейъс стана и се премести в едно кожено кресло.

— Звучи ми като излет в края на седмицата, след като всички са подпийнали.

— Бъди сериозен. Това е само хипотетично изложение. Предположение. Какво ще направиш, за да изпълниш успешно мисията си?

— Ами… искрено казано, ще се противопоставя — повдигна рамене Хейъс. — Мисля, че трябва да бъдат оставени сами да се оправят. Поддръжник съм на закона за естествения подбор. Може би е трябвало да се избият взаимно и въобще да не оцелеят.

Дан бавно потърка Сифертона в панталоните си, сякаш беше вълшебна лампа.

— Не, в това положение не можеш да намесваш личните си философски схващания. Задължен си да ги спасиш от самите тях. С какво ще започнеш? Не забравяй, че хукват да бягат само като те видят. Не можеш дори да се приближиш до тях.

— Зная ли езика им?

Дан смръщи вежди.

— Ами, знаеш някои неща за тях, защото си ги наблюдавал незабелязано в продължение… на няколко години, да кажем. Но езикът им е груб, с ограничен речник. Много по-добре ще бъде за всички, ако те усвоят твоя език. Как ще ги научиш, след като дори не можеш да ги доближиш?

Хейъс заразглежда един от ноктите си, после бръкна в джоба, за да потърси машинка за нокти.

— Дан, защо ми задаваш такива въпроси? Да не искаш да ми съобщиш, че ще ставаш мисионер?

— Отговори ми. После ще ти обясня всичко… може би.

— Ами… да видим. Трябва да се свържа с тях по начин, който няма да ги уплаши.

— Добра идея. Как? — кимна Дан одобрително.

— Ще се опитам да разбера… какво възбужда любопитството им. Какви неща харесват. Например дали действително си падат по мъниста, огледала или инструменти, а може би…

— Играчки?

— Да. Подобни неща. Може да оставям разни предмети на определено място под някое дърво, докато те се научат да идват и да ги взимат. Може да им оставям и храна. Ето, такива работи.

— Но ти няма да им се показваш?

— Отначало. После може би… Ще закача на дървото моя снимка. — Хейъс се захили на внезапното си вдъхновение. — Точно така ще направя. Още по-късно ще им се покажа… само за малко, отдалеч. После по-отблизо и така нататък.

Дан продължаваше да търка компютърната играчка.

— Не забравяй, че са диваци. Могат да те убият само заради ужаса, който ще изпитат. Ти трябва да ги въведеш в съвременния свят и не разполагаш с много време за изпълнение на задачата. Те ежедневно се избиват помежду си и замърсяват селищата си. Боледуват от най-различни болести.

— Не мога да си представя кой би искал да се занимава с тях. — Хейъс подсмръкна. — Господи! Май се опитваш да ме подготвиш за нещо неприятно. Отгатвам, че Уилсън ще ни премести в някой филиал в Южна Америка, прав ли съм?

— Не. Моля те. Потърпи още малко. Не можеш да повярваш колко е важно това за мен.

— Вероятно не мога. Добре. Да видим. Няма много време… тогава ще трябва да се заема с онези, които най-малко се плашат, най-лесно могат да се научат и са най-доверчиви…

— Децата ли? — Дан толкова силно стискаше Сифертона, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Аха, децата. Ами нали и мисионерите така постъпват във всички онези чужди страни? Вкарват децата в мисионерски училища, учат ги на религиозни песнички…

— Добър начин да ги научиш на чуждия език, не е ли така? — попита Дан. — Спомняш ли си първите изречения на френски в училище? Всички научавахме песничката „Фрерьо Жак“, нали?

— Аха. А после децата ще научат родителите си. Преди да се усетиш, ето ти я и техниката: телевизионни антени в джунглата. И всички ще бъдат спасени. Край. Печеля ли голямата награда? Похвала? Нещо поне?

Дан стана, прекоси стаята и постави Сифертона в скута на приятеля си.

— Да предположим, че според мен тази дяволия въобще не е играчка… а мисля, че е… уред. Учебен апарат. Конструиран специално за деца. Целта му е да обучава толкова ефикасно съзнанието, че детето за твърде кратко време може да научи техниката на дълбоката медитация. То може да постигне за седмици съвършенството, за което на майстор йога са му нужни години. Какво ще кажеш?

Хейъс погледна надолу към разноцветния предмет в скута му.

— Това? Сериозно ли говориш?

Дан посегна към една от книгите на бюрото и кимна.

— Слушай: „При най-висшия етап на медитация човек губи чувството за собственото си аз, за личността си и се слива с божеството…“ Джаръд е съвсем близо до нирвана. По-точно трябват му само три проблясъка. Когато способността му да се концентрира бъде подходящо тренирана…

Хейъс се взря в играчката, сякаш се опасяваше, че ако помръдне, ще го разтресе електрически ток.

— Какво? Какво става?

— Не зная. Ще го загубя. По някакъв начин… ще бъде отдалечен от мен завинаги. Това ми е известно. Лари, зная, че звучи напълно налудничаво, но ми се струва, че тези играчки са ни ги подхвърлили… от някъде.

— От друга държава ли?

— Още по-отдалеч.

Хейъс внимателно повдигна Сифертона и го постави върху бюрото на Дан.

— Колко отдалеч… смяташ, че идва?

— Ами, може би от няколко светлинни години.

— Аха…

— Убеден си, че съм откачил, така ли?

— Напълно. Слушай, Дан…

— Не ме е грижа! И аз смятам, че е налудничаво. Но, по дяволите, всичко съвпада. Те използуват тези неща… настройващи устройства. Когато мозъкът на детето излъчва алфа-вълни или каквото е там достатъчно дълго, достатъчно интензивно… може би се създава връзка с някъде. Вероятно това им позволява да пътуват през пространството, зная ли? Те се вмъкват в главите на децата, настаняват се там, обучават ги за… бъдещето.

— Среща с доста зловещ характер — съгласи се Хейъс, като разтри слепоочията си. — Съвсем си откачил, приятелю. Разбираш го и сам, нали? Мислиш си, че изпращат тук свои мисионери, за да обучават диваците?

— Нещо подобно, да.

— Дан, върви си у дома. Вземи една седмица отпуска. Аз ще обясня на Уилсън как стоят нещата. Това е от договора е „Бауърс“. Постепенно ще ти мине…

— Не съм полудял, Лари.

— Не казвам, че си луд. Просто си уморен.

Дан въздъхна и потърка очи.

— Да. Уморен съм. Но не съм луд.

— Върви си у дома.

Когато Дан влезе в къщата, чу Кае в кухнята да си тананика, докато стърже целина за салата. Във всекидневната телевизорът работеше, предаваха някаква игра.

— Къде е Джаръд? — попита той, когато влезе в кухнята.

— Ох! Изплаши ме до смърт! Какво правиш у дома толкова рано?

— Главоболие. Къде е детето?

— Струва ми се, че е във всекидневната. Какво ще искаш за гарнитура на пържолите — цвекло или зелен фасул?

— Няма значение.

— Добре, зелен фасул ще бъде. Джаръд не обича цвекло. — Кае пипна челото на съпруга си. — Миличък, искаш ли един аспирин? Не ми изглеждаш добре. Наистина.

— Нищо ми няма. — Той се върна във всекидневната и загаси телевизора. Някъде отгоре дочу тихите тонове на Сифертона.

— Взе назаем една играчка от някакво момче в квартала — осведоми го Кае, а Дан хукна нагоре през две стъпала. — Разправяше нещо, че е преминал четвъртото ниво… Дан, не му се карай…

Когато стигна до вратата на спалнята, мелодичните тонове затихнаха. Замаян от прилива на адреналин, той натисна вратата. Тя не се отваряше.

— Джаръд! Джаръд! — викна той и се хвърли с цялата си тежест върху преградата. Внезапно вратата се разтвори с трясък и го облъхна аромат на детелина и озон. В средата на леглото и малко над него погасваше бледосин блясък. Дан се препъна в стаята, посегна към Сифертона, който допреди миг бе седял в скута на сина му. Леката вдлъбнатина в леглото беше още топла. Но детето го нямаше.

Дан внимателно приседна върху ръба на леглото и взе играчката в ръце. Постоя неподвижно, докато пръстите му престанаха да треперят и после прошепна:

— Дръж се, синко. Почакай ме, Джаръд. Татко ти ще дойде.

Бавно започна да натиска клавишите.