Емилио Салгари
Алжирските пантери (32)

Глава 32
В ХАРЕМА НА БЕЯ

Въпреки всички геройски намерения, баронът едва можеше да надвие възбудата си, когато на другия ден се появи една носилка, предвождана от мираба и придружена от двама негри от казбата.

Ренегатът, който на младини беше слуга на една високопоставена мавърка и беше запознат с тайните на тоалета, бе се заел да подобри вида на госта си така, че последният беше достоен да бъде приет между най-нежните и прелестни момичета на харема.

— Вие ще възбудите фурор в замъка.

— Но мъжкият глас! — запита рицарят.

— Естествено, не трябва да говорите! — го предупреди мираба. — Аз казах на главния евнух, че сте ням. Не се издавайте!

Рицарят се качи на малката носилка. Негрите тръгнаха, предвождани от стареца.

* * *

Носилката не спря пред голямата главна порта на замъка, а пред една малка желязна вратичка, където новата робиня не беше изложена на любопитните погледи на еничарите. Тя беше поставена в една зала.

Едър, стар мъж, със самоуверено изражение на лицето, чийто тъмен цвят на кожата се открояваше ярко от белия копринен кафтан, се приближи до новодошлите. Мирабът се поклони дълбоко.

— Бъди поздравен, Сиди Мохарем! Това е момичето, което очакваш!

Главният евнух отвърна с пренебрежително движение на ръката. Баронът, който беше възвърнал спокойствието си, направи смел поклон и се разбули бавно.

— Това е прекрасна придобивка за харема! — извика евнухът изненадан. — Прекрасно лице! Откъде сте откъснали това прекрасно цвете?

— Един малтийски капитан я е докарал от Мароко! — отвърна старецът.

— Колко струва?

— Хиляда цехини.

— Които принцесата Кодем е платила?

— Естествено, тя е купила момичето като подарък за втората съпруга на бея!

— Ах, тя струва двойно повече!

— Ти ще я покровителствуваш, нали?

— Разбира се, след четиринадесет дни тя ще бъде танцувачка! — И кой знае дали няма да стане фаворитка на господаря ми! Едно такова красиво момиче прави кариера при нас! Жалко, че е няма!

— От рождение!

— Тя е стройна и нежна и може да стане чудесна танцувачка!

Той даде знак на мираба, че аудиенцията е свършена. След това отвори една врата, която беше закрита от тежка брокатена завеса и кимна на мароканката и негрите, които я придружаваха. Баронът закри лицето си отново с воала. Той беше радостен, че влизането му в казбата мина така леко. Те вървяха през редица галерии, чиито стени бяха покрити с позлатени материи, а подовете — със скъпоценни рабатски килими, напоени с алое. След това те заслизаха надолу по една широка стълба към градината на харема.

Много момичета лежаха на килими под палмите или край брега на мраморния басейн, в който плуваха бели лебеди. Негърки с едри бронзови тела им поднасяха сладкиши и кафе.

— Не бъди срамежлива — каза главният евнух на барона — и се весели като другите момичета! Утре ще те представя на господаря ти!

Няколко по-смели танцувачки вече бяха заобиколили новодошлата и се смееха на нейното смущение. Те дръпнаха за ръка барона и го заведоха под едно тамариндово дърво, където една стара негърка разказваше приказки на белите и черни робини. Предложиха му кафе и сладкиши и го отрупаха с въпроси. Рицарят не отговаряше.

— Ах, тя е няма! — извика едно от момичетата съжалително.

Докато слушаше привидно съсредоточено разказвачката на приказки, рицарят наблюдаваше внимателно всички, които бяха в градината. Той търсеше дона Ида…

Групата около негърката се разпръсна. Баронът се отдалечи и легна под един гъст храст, откъдето можеше да наблюдава по-удобно. Някакво непознато чувство му подсказваше, че любимата не е далеч.

Изведнъж по тялото му премина силна тръпка. Той беше открил в най-отдалечения край на сенчестата алея една малка фигура, която носеше бял воал над облеклото си.

Без да обръща внимание на заобикалящите го, той скочи и се затича по алеята. Фигурата беше спряла при появата му.

— Ида — извика той със задавен глас.

Младата робиня не можа да подтисне един лек вик. Колкото и невероятно да й се стори, гласът беше познат.

— Ида — повтори той, — изглежда, че Бог ни закриля!

— Кой сте вие?… Това не възможно? Сънувам ли?

Той я привлече бързо към един бананов храст, чиито големи листа ги скриваха от погледите на другите. Тя го последва безволно.

— Погледни ме! Не ме ли познаваш?

— Карло, ти? Радостно хълцане задави гласа й.

— Тихо, мила, ще ни чуят!

Всред сълзи тя ликуваше! — Ти си жив! Зулейк ми каза, че си умрял!

— Всичко е готово за бягство. Ида! Ако Господ пожелае, още тази нощ ще напуснем замъка и утре ще бъдем вече далеч от Алжир!

— Невъзможно! Ти не познаваш казбата!

— Минутите са ценни. Не мога да играя дълго време ролята си тук. Ако открият, че съм мъж, аз съм изгубен!

— Тогава аз ще умра с теб!

— Знаеш ли къде се намира западната кула?

— Аз ще те заведа! Но как можем да избегнем евнуха, който бди в галерията?

— Аз имам оръжие!

— Трябва да се разделим сега, Карло, за да не ни забележат!

Баронът зачака нетърпеливо момента, когато робините ще напуснат градината. Обаче нощта беше прекрасна и аромата на разцъфналите тамариндови дървета ги караше да останат по-дълго време в парка. Рицарят се приближи решително към любимата си и й даде знак да го последва. Докато момичетата се разхождаха из полутъмните алеи, той се запъти към един водоскок, който се намираше на запад. Кулата не беше много далеч. Дона Ида го беше последвала, като се преструваше, че бере цветя. Двамата вървяха един до друг като две приятелки.

— Време е вече — прошепна той. — Никой не се интересува от нас! Знаеш ли стаята, която е определена за мен? Трябва да донеса въжето, фенера и оръжието!

Ида го поведе разтреперана по една малка стълба към стаите на харема. Те преминаха една дълга, осветена от две бронзови лампи галерия, която беше постлана с толкова дебели килими, че шумът на крачките не се чуваше.

Не се виждаше никой, нито евнуси, нито робини. Сигналът за връщане от градината не беше даден още. Те влязоха в една голяма зала, чиито стени бяха покрити с оръжия с неописуема красота и ценност.

— Оръжията на бея! — обясни графинята.

След като бяха преминали още няколко галерии, те влязоха в една зала с колосални статуи, които подпираха аркадата, през която се влизаше в нея. Графинята се поколеба за миг, след това вдигна една завеса и показа на рицаря стаята, в която се намираше багажът му. Той повдигна малко завесата на прозореца и погледна към градината.

— Идват! — каза уплашено графинята. — Сега евнусите ще ни открият…

Не трябваше да се губи нито миг. Женските гласове се приближаваха все повече и повече. Баронът и годеницата му побягнаха през залите…

— Най-напред трябва да преминем през укреплението, което отделя харема от казбата! — каза Дона Ида. — Там има винаги стража!

След малко те стигнаха в една галерия. Въпреки че не гореше никаква светлина, баронът различи на края на галерията сянка, която стоеше до един от прозорците.

— Това е евнухът, който охранява желязната врата за градината на еничарите!

— У него ли е ключа?

— Сигурно!

Сант Елмо пропълзя леко към пазача с извадена кама. Той се прикриваше в сянката на стената. Графинята се беше спряла. Дъхът й затихна. Тя чу глух шум, като че ли причинен от падането на тежко тяло… Пазачът не стоеше вече до прозореца.

— Пътя е свободен! — каза рицарят. — Взех ключа. Нека Бог ми прости.

И той поведе годеницата си към желязната врата. Ключалката щракна. Малка тясна стълбичка водеше навън. Лъхна ги ароматът на портокали и рози. Те се намираха пред висока, назъбена стена. Това беше укреплението, което разделяше харема от крепостта на замъка.

Баронът и годеницата му вървяха покрай стената, докато най-после откриха една втора желязна врата. Те я отвориха, макар и с голямо усилие. Сега се намираха в една малка градина, от която преди малко ги беше облъхнал ароматът на цветя.

В средата на градината се издигаше кулата, за която се говореше, че в нея всяка нощ се явява духът на убитата от еничаря робиня. Бегълците едва вярваха на щастието си, че досега не бяха преследвани. От време на време те се ослушваха, но никакъв шум не се чуваше нито от храма, нито от другата страна, където живееше гарнизона.

— Още не са забелязали изчезването ни! — каза баронът.

— Напротив! — отвърна дона Ида. — Сигурно ни търсят в парка.

Двамата вече се приближаваха към тясната стълба за бастиона, когато изведнъж се чуха стъпките на маршируващи войници. Бегълците се скриха в една група дървета, плътно притиснати един до друг. Петима въоръжени до зъби войници опитаха ключалките на всяка врата. За щастие баронът беше заключвал веднага отново вратата. Щом като нощната стража се беше отдалечила, баронът и дона Ида побягнаха отново. Една извита стълба водеше към платформата. Сант Елмо заключи вратата зад себе си и я подпря с една греда, която лежеше наблизо. По този начин най-малко предполагаемото преследване можеше да бъде забавено.

Той запали фенера, който за щастие имаше само едно стъкло, и го постави между два от зъберите на кулата.

— Сигурно ли ще ни забележат твоите приятели? — запита разтреперана графинята.

— Сигурно! Те ще бдят през цялата нощ!

На къщата на ренегата, която беше отдалечена на около петстотин метра, се появи една светла точка. Отначало червеникава, след това зелена.

Баронът завърза коприненото въже около един зъбер и хвърли края му надолу. Дона Ида се улови с ръце около шията му. Той ги завърза с копринения си колан. След това се прехвърли през стената с лекия си като перо товар на гърба и се заспуска по въжето, което беше снабдено с възли за целта.

— Затвори очите! — извика й той.

В този миг в подножието на кулата, оттатък крепостния ров, се чу груб глас:

— Кой там? На оръжие, еничари!