Емилио Салгари
Алжирските пантери (2)

Глава 2
ЗУЛЕЙК

Замъкът на граф Сантафиора, който днес представлява само купчина незначителни развалини, в 1630 година беше здрава, макар и скромна по размери крепост. Построен с единствената цел да пречи на честите нападения на сарацините, които много пъти вече бяха опустошавали о-в Сан Пиетро и отвлекли голям брой от жителите му като роби, замъкът беше даден на графовете Сантафиора като ленно владение. Последните бяха се отличавали често в борбите срещу сарацините в Сицилия и водите на Алжир и Тунис.

Граф Алберт, първият господар на замъка, имаше твърде много заслуги при подобни стълкновения. Синът му Вилхелм, наречен Стоманената ръка, беше не по-малко храбър. Той устоя на различни обсади, победи от галерите си най-прочутите туниски пирати и дори се осмели да бомбардира град Алжир. Този дързък опит му струваше живота. Корабите на Кул-келуби, най-прочутият алжирски адмирал на времето си, го бяха разбили унищожително до крак заедно със спътниците му.

Като единствена негова наследница беше останало едно малко момиче. Тя растеше под грижите на един далечен роднина, понеже майка и изгуби живота си при едно нападение на замъка. Младата графиня беше израснала под гърмежа на оръдията. Пиратите, които възнамеряваха да завладеят Сардиния, се опитваха многократно да превземат замъка. Но геройството на малтийците, които се притичаха на помощ на момичето, ги караше винаги да се връщат с окървавени глави.

Начело на рицарите, които бяха идвали на помощ с галерите си, стоеше барон Карло Сант Елмо, сицилиянец по произход, който още твърде млад беше станал малтийски рицар. Храбростта, красотата и благородният му произход не пропуснаха да направят силно впечатление на младата графиня. Беше лесно за разбиране, че сърцата на двамата млади, деца на защитници на Средиземното море, не останаха безмълвни. Свързваше ги нежна любов, която трябваше да намери израз в предстоящето бракосъчетание.

Щастието, изглежда, им се усмихваше. В това време Карло научи от един моряк, че пиратите кроеха решително нападение срещу замъка…

 

 

В момента, когато от лодката на барона беше открит пиратският кораб, дона Ида седеше на терасата на замъка. Тя беше красива и прелестна, с нежен, розов отенък на лицето и тъмно черни очи, елегантна и грациозна като газела.

На няколко крачки далеч от нея, беше клекнал на един килим млад, мургав мавър, с черна коса и смели, извънредно правилни черти на лицето. Долният край на лицето му беше закрит от малка брадичка. Той държеше на коленете си лютня с дълъг гриф.

Африканецът, сарацинът, синът на онзи завоевателски народ, който беше развихрил оръжието си чак до Испания, дори и до сърцето на Франция, личеше у него. Той беше облечен в зелен, украсен със сребро елек, широки червени шалвари и жълти пантофи. На главата си носеше копринен тюрбан.

Тънките му, нервни пръсти изтръгваха от време на време, като в просъница, нежни тонове от струните. Той поглеждаше към красивото момиче, чийто поглед беше отправен към морето.

От време на време очите на мавъра блесваха като светкавици, в устата му се виждаха редица зъби, подобни зъбите на пантера. В момента погледът му беше вперен във фелуката. Мургавото му лице доби израза на грабливо животно, което дебне жертвата си, и вече подушва кръвта и.

Младата графиня, изглежда, не обръщаше внимание на лютниста. Тя също съзерцаваше със страхливо напрежение сребристата повърхност на морето и тайнствената маневра на кораба. Изведнъж тя се обърна към мавъра:

— Зулейк, кому принадлежи малката платноходка, която се появява от три нощи тук и сутрин изчезва? Тя ме безпокои!

— Ах, една мизерна фелука. Как може тя да уплаши господарката? Сигурно са рибари от Калиали или Антиоко!

— А ако са сарацински пирати?

— На укрепленията на замъка се намират четири оръдия и едно на кулата. Как би се осмелил един малък кораб да се изложи на снарядите им!

— Щях да бъда по-спокойна, ако барон Сант Елмо беше тук с галерата си!

Дива светкавица блесна в очите на африканеца.

— Очаквате ли го, господарке?

Той потисна с мъка безпокойствието си.

— Да, галерата му трябва да е напуснала вече Малта. Не можеш ли да понасяш смелите мъже? — Лека руменина покри нейните бузи.

— Да, но тези храбреци искат да изтребят моята раса! — изсъска Зулейк.

— Твоите сънародници ни нападат непрестанно!

— Такава е повелята на Мохамед!

— А Бог въоръжава ръцете на нашите Христови войници за защита!

Алжирецът сви рамене и дръпна отново струните на лютната.

— Какво става с фелуката? — извика Дона Ида, като се изправи живо. — Тя се обръща и се готви да тръгне към Сан Пиетро!

— Сигурно това са рибари!

— Преди половин час видях на палубата на кораба да блесват внезапно три пъти ярки светлини.

— Аз нищо не забелязах.

— Ти беше долу при брега.

— Когато нощем са в открито море, нашите алжирски рибари запалват огън, за да примамват рибата! — отвърна мавърът. — Вие сигурно сте съзрели подобен огън!

— Не, сигурно не, аз не бих се излъгала!

Зулейк се усмихна и дръпна отново струните. Обаче мършавите му пръсти изтръгнаха сега от тях груби, диви звуци, като че ли той искаше да наподоби вика на арабите при бойни игри и в нападение. Тоновете, изглежда, се отразиха и върху самия свирач. Лицето му прие див израз. Очите му пламтяха, а устните му се отвориха, като че ли той искаше да се присъедини към бойния вик на маврите.

— Какво свириш сега! — запита графинята.

— Една пустинна фантазия!

Дивите звуци се разнасяха още няколко минути, след това преминаха отново в нежни тонове. Мавърът изглежда искаше да наподоби далечния шум на вълните, воят на вятъра в палмите на оазисите и ромонът на фонтаните. Изведнъж лютната замлъкна. Алжирецът беше склонил главата на гърдите си. Чертите на лицето му се бяха успокоили отново. Той имаше вид, като че ли спеше.

— За какво мислиш, Зулейк? — запита дона Ида. — Ти си така чуден тази вечер!

— Мислех за изгубената свобода, за джамиите в сенките на палмите, за огнените жребци, за усмихнатите брегове на моето отечество… Колко често виждах на сън мраморния дворец на дедите си, където живеех като дете. Виждах минарето, от което старият мюезин сутрин и вечер призоваваше правоверните за молитва, мраморните фонтани, край които се събираха вечер жените на моя баща, за да пеят своите песни… Виждах прелестната фигура на сестра ми пред себе си, след това галерите със зеленото знаме на пророка, нашите огнени ездачи с лъскави брони и развети бели наметала…

Графинята следваше усмихната мечтите на бъбривия си лютнист.

— О, какво би станало още от мен, ако един ден не ме беше пленил един християнин!? Къде са сега всичките ми мечти за слава и завоевания! Аз съм роб!… Тези ръце, създадени да въртят меч и боздуган, да държат щит и копие, да изтребват неверниците, трябва сега да свирят на лютня, като че ли съм жена!

С гневно движение мавърът беше хвърлил лютнята от балюстрадата в крепостния ров.

— Зулейк! — извика сърдито графинята. — Ти, изглежда, забравяш, че си мой роб!

— Нима бедният роб не може да си спомня понякога за родината и да оплаква изгубената си свобода? — отвърна горчиво алжирецът.

— Аз ти обещах да те разменя един ден срещу някой християнин. Ти страдаш, но нима нашите страдат по-малко в ръцете на ужасния Кулкелуби? Защо се оплакваш? Аз се отнасям към тебе като със свободен, докато християните биват измъчвани от твоите сънародници, изгаряни и избивани!

— Загубата на свободата ме измъчва като кошмар! Аз не съм роден за роб! В жилите ми тече кръвта на завоевателите на Гранада!

— И въпреки това не си направил опит за бягство през двете години от твоето пленничество? Първо в Малта и след това при мен? Лодките на замъка стоят неохранявани и аз ти позволих да скиташ свободен из острова.

— Вярвате ли, че никога не съм мислил за бягство? Той замълча за миг и след това продължи с по-тих глас: — Ако момичето, което изпълва мечтите ми, не беше наранило така тежко моето сърце, аз отдавна щях да избягам през морето в бащиния си дом!

— Ти обичаш някое момиче? — извика дона Ида изненадана.

— Да, едно момиче, красиво като фурните в рая на пророка! Заради нея аз потъпках всичките си спомени за моето семейство, заради нея предпочетох жалкия робски живот пред свободата в Алжир. Тя завладя душата ми, тя, която не познава Мохамед!

— Християнка ли е?

— За мое нещастие!

— Къде живее тя?

— Тук на острова. Аз дишам с нея един и същи въздух и едно и също слънце грее над нас!

— Някоя рибарска дъщеря?

Мавърът направи презрително движение.

— Аз съм по произход княжески син. Как бих могъл да обичам някоя бедна рибарска дъщеря? Защото съм пленен? Още утре веригите ми биха могли да паднат и аз отново бих станал могъщ!

— Тук на острова живеят само рибари. Страхувам се, мой бедни Зулейк, че мозъкът ти се е повредил. Извикай прислужничките ми и отиди да си отпочинеш!

В този миг на брега прозвуча сигнал от рог и след това от кулата на замъка се чу викът: „На оръжие!“

Младата графиня се изплаши.

— Кой ли би могъл да дойде по това време? Зулейк, извикай пажа ми.

Тя беше изтичала към балюстрадата.

— Погледни, ето че фелуката отново се появява. Нима твоите сънародници ще ни изненадат?

— Това са християни — отвърна мавърът с мрачно изражение на лицето.

— Откъде знаеш това?

В този миг нощната тишина беше нарушена от висок глас:

— Спуснете моста за барон Сант Елмо!

— Той! Карло! — извика, триумфирайки графинята, като посегна с ръка към сърцето си, като че искаше да го задържи. — Той!

Лицето на алжиреца се навъси. Той сви юмруци и в същия миг забеляза фелуката, която се приближаваше бързо към острова. На хоризонта също така в лунната светлина блещукаха бели точки. Дива радост пламна сега в очите му.

— Пантерите са тук! — промърмори той. — Те са жадни за християнска кръв!

Подвижният мост беше спуснат с глух трясък. Началникът на стражата, последван от четирима, снабдени с факли щитоносци, поздрави рицаря и хората му с: „добре дошли“ от името на господарката на замъка.

— Кой вятър ви носи насам в този необикновен час, господарю? Никой не ви очакваше?

— Лош вятър, мой стари Антиохи! Вятър, който духа от Алжир. Вдигнете веднага моста, напълнете оръдията и събудете всички хора! Сарацините се приближават. Къде е господарката ви?

— Тя ви очаква в залата!

— Г-н Антиохи — се обърна каталонецът към водача на стражата, — не забравяйте само че ние сме гладни и най-вече жадни! А с празен стомах се воюва много зле!

— Желанието ви ще бъде изпълнено веднага!

Младият рицар се изкачи по стълбата към стаите, където го очакваше силно обезпокоена Дона Ида. Зулейк стоеше в по-тъмната част на залата. Той приличаше на грабливо животно, което дебне.

Когато Сант Елмо влезе с украсения шлем в ръка и десница, опряна на шпагата, графинята не можа да потисне радостния си вик:

— Каква радостна изненада! Сърцето ми не се е излъгало!

— Очакваше ли ме? — запита баронът, като целуна нежно подадената му ръка.

— Не точно днес. Но от няколко дни вече наблюдавах морето, за да видя твоята галера! Ние жените чувствуваме от далеч присъствието на онези, които обичаме!

— За жалост пристигнах без галерата! Силна буря беше повредила кормилото и, и затова трябваше да спра в едно пристанище. Ако не беше тази нещастна случка, щях да пристигна още вчера и маврите нямаше да се осмелят да се приближат!

— Маврите? — извика ужасена дона Ида.

— Те биха могли да се появят скоро тук!

— Значи тогава фелуката, която виждах от три дни, беше…

— Разузнавачът на една флота.

— Откъде си научил тази новина, Карло?

— От един рибар, който ми я съобщи.

— И вие сте тръгнали веднага насам?

— За да защищавам моята годеница или да загина с нея!

— Значи за замъка отново предстои нападение! О, небе!

— Сигурно. Но не се страхувай, Ида! Вярно е, че аз нямам много хора със себе си, но те са най-храбрите от моя кораб. Колко души се намират тук?

— Около двадесет, от които дванадесет войници.

— Тогава ние общо сме само 34 души? По всяка вероятност малцина срещу многобройните врагове, които идват със силна артилерия!

— Ще ми позволите ли да ви дам един съвет? — запита мавърът, който се беше приближил в този момент.

— Аха, това си ти, Зулейк — извика Сант Елмо. — Не те забелязах!

— На острова живеят повече от двеста рибари, силни мъже, всички привикнали на битки, които биха могли да засилят гарнизона!

Рицарят го изгледа учуден.

— Ти, който би трябвало да се радваш, че ще видиш отново сънародниците си, ми даваш този съвет?

— Аз не мечтая за свободата!

— Но преди малко ти се оплакваше от пленничеството си — подхвърли графинята.

— Да, ако свободата би ми донесла същевременно сърцето на любимата!… Ако рицарят дойде с мен в селото, докато другите се приготвят за отбрана, ние бихме могли за половин час да доведем бойците!

— Най-напред трябва да видим дали пиратите са се появили вече! — отвърна малтиецът.

Тримата излязоха на терасата. Под тях се намираха готови за стрелба две дългоцевни оръдия. Баронът огледа бързо морската повърхност. Той съзря фелуката да се приближава на около 300 метра от брега на южния край на острова. Изведнъж той побледня, защото беше забелязал платната, които се приближаваха в далечината.

— Сарацините! — извика той.

— Много ли са? — запита графинята, като се притисна боязливо до него.

— Не мога още да ги преброя! Те плуват близо един до друг и са твърде далече!

— Аз мислех, че ще прикарам с теб дни на щастие, мили, а сега… Ще ни надвият ли враговете, мой Карло?

— Кулите и стените на този замък са здрави и нашите брони не по-малко! Ние и по-рано сме разбивали пиратите, ще ги разбием и сега!

— Но тогава бяха и малтийските рицари!

— Храбростта ни ще замести количеството. Освен това моята галера е наблизо и гърмежът на оръдията ще окрили усърдието на хората ми, които се намират на борда и… Ела, Зулейк, да извикаме рибарите. Семействата им трябва веднага да заминат за Сардиния. Има още време за спасение!

— А ако в това време екипажът на фелуката слезе на брега? — запита графинята.

— Те няма да сторят това, преди пристигането на галерите им — забеляза Зулейк, а същевременно злобна усмивка заигра около устните му.

— Добре ли е напълнен арсенала, Ида?

— Сигурно има оръжие за 200 души!

— Тогава да бързаме, Зулейк! Едва ли ще измине един час и корабите на неприятеля ще бъдат вече тук!