Емилио Салгари
Алжирските пантери (18)

Глава 18
ДУШЕВНА БОРБА

На другата сутрин висок разговор в преддверието събуди барона. Всред грубите негърски и берберски гласове той чу звучни италиански ругатни.

— Напред, християнско куче!

— Ти сам си куче, проклет негър!

— Напред или ще ти строшим кокалите!

— Негодници! Аз съм благородник! Само ако боздуганът ми беше при мен!

Баронът се приближи към вратата. Той беше познал гласа на слугата си. Вратата се отвори и Желязната глава полетя презглава с кръглото си тяло в залата, потикнат от един ритник.

— Какво правиш тук? — запита баронът.

— Боже Господи — извика каталонецът, който тутакси се беше изправил, — това е моят господар!… Не сънувам ли?

— Щеше да бъде по-добре за теб, ако сънуваше, бедни Желязна глава. Ние сме в ръцете на Зулейк.

— Зная. Проклет мавър! Дяволите да го вземат.

— Как се остави да те хванат. Аз мислех, че си се спасил!

— Нямаме щастие в тази страна!

— Защо не си стрелял навреме, за да ни предупредиш за опасността?

— Като видях, че сте открити, помислих, че ще мога да ви бъда по-полезен, ако остана свободен, отколкото пленен и затова се скрих горе на хълма. Надявах се, че ще мога да избягам в Алжир, за да съобщя на хората от фелуката, когато изведнъж соколарите на Зулейк ме откриха.

— И така те уловиха?

— Естествено не без тежка борба! Замаяха ме с един удар по главата!

— Не знаеш ли нещо за нормандеца?

— Нищо, кой знае, дали е още жив!

В този миг в двора се чу конски тропот и заплашителни викове.

— Какво значи това? — запита Желязната глава, като се изправи страхливо. — Звучи като борба.

Чуваха се пушечни изстрели, мъжки гласове и писъци на жени.

— Кой може да напада двореца на Зулейк? — Да не е избухнал бунт?

— Може би нормандецът със своите моряци се опитва да ни освободи.

— Невъзможно, това би било лудост!

Двамата побледняха, защото сега се чуха викове:

— По заповед на Кулкелуби, предайте християните!

Баронът знаеше достатъчно берберски, за да разбере смисъла.

— Някой ни е предал. Искат да ни арестуват.

— Кой?

— Войниците на Кулкелуби.

Шумът и виковете се приближаваха. Сант Елмо се огледа за оръжие, но напразно.

— Трябва да се предадем без съпротива! — извика той горчиво.

В този миг вратата отскочи и в залата нахлу с диви викове група еничари. Един от тях, облечен в обшит със злато елек, очевидно водачът им, извика:

— Аха, ето християните! Двойна плячка! Уловете ги!

Преди обаче да бъде изпълнена заповедта му, се чу заповеднически глас:

— Стой! Не обиждайте къщата на един от потомците на халифите!

Една чудно красива жена се беше изправила пред пленниците. Тя беше влязла през една тайна врата. Четири грамадни, въоръжени със стоманени боздугани негри, които водеха със себе си две едри кучета, я придружаваха. Баронът позна дамата от носилката.

— Какво търсите тук? Откога дворците на мавърските благородници са престанали да бъдат неприкосновени? Махайте се!

Еничарите се стъписаха за миг пред смелата млада жена. Обаче колебанието им не трая дълго. Офицерът, който ги водеше, отвърна решително:

— Ние се подчиняваме на заповедите на Кулкелуби и аз ви предупреждавам да не се съпротивлявате. Двамата мъже са християни, шпиони и аз трябва да ги отведа при адмирала!

— Ти лъжеш като кабил. Двамата са мюсюлмани.

— Трябва да докажат това пред Кулкелуби!

— Те ми принадлежат и няма да напуснат двореца на князете Бен Абад, независимо от това дали са християни или мюсюлмани. Извикайте брат ми!

— Той е заминал днес сутринта — отвърна слугата. — Не знам къде се намира!

— В негово отсъствие аз заповядвам тук и ви поканвам да напуснете веднага двореца и да съобщите на Кулкелуби, че принцеса Бен Абад не се страхува от никого. Чухте ли? Вървете!

— Внимавайте — предупреди я водачът на еничарите. — Никой до сега не е дръзнал да не се подчини на заповедите на адмирала!

— Тогава аз ще бъда първата!

— Нима искате да ме принудите да употребя сила, принцесо? Неколцина от вашите слуги заплатиха вече с живота си затова, че се съпротивляваха!

— Заплашвате ли ме?

— Въпреки всичко трябва да изпълня заплахата си! Без християните не мога да се върна при адмирала!

— Опитайте се да ги уловите!

— Еничари, готови за стрелба!

Принцесата побледня повече от гняв, отколкото от страх. Баронът беше мълчал досега. Той се учудваше на смелостта на тази жена, която дръзваше да се противопостави на най-дивите войници в Алжир. Той пристъпи напред и извика:

— Аз не разбирам езика, но забелязвам добре, че се касае за арестуването ми.

Дълбоките черни очи на мавърката го изгледаха нежно.

— Да — каза тя на италиански. — Търсят ви, но аз няма да се подчиня на заповедта! Аз ви закрилям. Два коня заедно с охрана са готови за бягството ви!

— Аз съм християнин, принцесо!

— Зная.

— Вие се излагате на опасност заради мен.

Жената сви презрително рамене.

— Сега ще видите как се отнасям с тези кръвожадни каналии.

След това тя извика още веднъж на офицера на техния език:

— Махайте се! Още довечера ще се оплача на бея!

— Адмиралът ще се погрижи за мен! Напред, еничари, уловете християните!

Двадесетте войници тръгнаха напред с извадени саби. Четиримата негри са наредиха като стена пред принцесата и пуснаха кучетата, които се втурнха като тигри срещу нападателите. Офицерът падна на пода, захапан за гърлото. Една част от еничарите се беше хвърлила с крясъци срещу християните, но беше отбита от негрите с боздугани. Едрите кучета държаха в шах другите. Баронът искаше да вземе един меч, паднал на пода и да се намеси в битката, но княгинята извика:

— Предоставете това на моите хора и бягайте!

— А вие, принцесо?

— Не се безпокойте за мен. Кулкелуби няма да се осмели да предприеме нищо срещу мен!

Докато негрите и кучетата сееха смърт и унищожение всред еничарите, принцесата поведе благородника през тайната врата по един тесен тунел, Те стигнаха в една голяма градина, насадена с палмови дървета и високи розови храсти. Четири красиви берберски коня чакаха там, държани от двама силни негри.

— Следвайте ги, рицарю, те ще ви отведат на сигурно място!

Баронът скочи бързо на седлото, последван от каталонеца. Негрите сториха същото и конете полетяха като вихър.

— Накъде отиваме, господарю? — запита Желязната глава.

— Кой знае! Бъди доволен, че си още жив!

Скоро градът беше зад тях. Баронът вярваше, че ще го отведат на брега и след това на някой кораб за Италия, но скоро се убеди, че отиваха навътре в сушата към една кула.

— Накъде отиваме? — запита той негрите.

— Чакайте!… Ние само изпълняваме заповедите на княгинята — беше отговорът.

Те прекосиха една малка гора и стигнаха в полите на един хълм, — на който се издигаше малък замък в мавърски стил с широки тераси и мраморни галерии, украсени с колони.

— Къде се намираме?

— В замъка Сиди Аманс.

— Кому принадлежи?

— На моята господарка.

Малка пътека отведе конниците до един подвижен мост, който по даден сигнал от страна на суданците, беше спуснат веднага от стражите. Те слязоха от конете в двора на замъка и бяха отведени по широката мраморна стълба в една зала.