Ан Харъл
Изгрев за двама (7)

Шеста глава

Ани помириса бурканчето, чието съдържание приличаше на мокър памук. Беше вторник следобед и тъкмо се канеше да затваря, когато Зуи се появи с едно от нейните изобретения.

— Нищо не усещам.

— Но как се чувстваш, след като го помириса?

— Потисната, но така се чувствах и преди да дойдеш.

Зуи изпуфтя и грабна бурканчето от ръцете й.

— Невъзможна си.

— Извинявай. Нека пак да опитам.

— Само ако ми кажеш дали жената, която беше тук следобед, е Синтия Линууд.

Ани направи гримаса.

— Кой на кого прави услуга, всъщност?

— Тя е била! — възкликна Зуи и бутна отново бурканчето под носа й. — Гарвин Макри, Синтия Линууд. Ти определено си се прочула, моето момиче.

— Ябълков пай.

— Какво?

— Мирише ми на ябълков пай.

— Глупости!

Ани се засмя.

— Защо непрестанно ме тормозиш с твоите експерименти, а после ме опровергаваш?

Зуи затвори бурканчето с капачката.

— Защото винаги се забавлявам от непрофесионалния ти усет за миризми. Ябълков пай. Невъзможно, боже господи!

— Е, какво е тогава?

— Екстракт от хвойна с малко ванилия. Напоих едно парче памук с него ей така, защото ми беше забавно. Сигурно ванилията те е подвела за ябълковия пай. Но как, за бога, е възможно миризмата на ябълков пай да те потисне?

— Не е от това. Целият ми ден беше лош. А и в ябълковия пай няма ванилия.

— Да, но има почти същия носталгичен аромат. — Зуи се отпусна на високия въртящ се стол. Във вторник, обикновено, нямаше много посетители в галерията. — Тя купи ли си нещо?

— Коя тя? — попита Ани, но след тежката многострадална въздишка на Зуи, бързо каза: — О, Синтия Линууд ли? Не, просто се отби, за да разгледа галерията ми. Запознахме се снощи на откриването. — Тя вече беше въвела Зуи в преживяванията си на изложбата в галерия Уинслоу. Зуи, разбира се я обвини, че съзнателно скрива любопитните подробности около отношенията им с Гарвин Макри, което си беше самата истина. — Изглежда ми приятна жена. Мисля, че гори от любопитство да научи повече за картината, която купих от търга на Линууд.

— Та кой не иска? — Зуи стана сериозна. — Синтия Линууд може много да ти помогне, трябва да го знаеш. Достатъчно е само да те препоръча на приятелите си и тогава вече няма да се притесняваш за наема. Дори можеш да принудиш нашия стиснат хазяин да наеме някой, който да се грижи за двора. — Тя се наведе напред и се втренчи в Ани. — Имаш тъмни кръгове под очите, малката. Будувала си до късно с мисли за Гарвин Макри, нали?

Много си права, помисли си Ани.

— Зуи, това снощи не беше любовна среща.

— И все пак не си мигнала цяла нощ. — Тя скочи от стола и взе бурканчето с буламача си. — И тъй като си потисната, ще те оставя сама. Отиди си вкъщи и се потопи във вана с гореща вода и цвят от портокал, трябва малко да поспиш.

— Мислех да взема Ото и да отидем да потичаме на плажа.

Зуи се ухили.

— Добра идея.

Тя си тръгна с мокрия памук, а Ани позвъни по телефона на двама клиенти, за да ги осведоми, че поръчаните от тях рамки са готови. И на двете места се включи телефонен секретар, на който тя остави кратките си съобщения. През последните четиридесет и пет минути не бяха влизали почти никакви посетители. Е, скромната й галерия не можеше да се мери с тази на Уинслоу, особено във вторник.

Ани почеса по гърба Ото.

— Мъчно ми е за дома, Ото — продума тихо тя.

Но само защото с цялата си душа копнееше Гарвин Макри да е до нея — сега, днес, утре… Сама не можеше да си обясни откъде се появи това безразсъдство у нея. Чувстваше, че губи почва под краката си. Но бе неспособна да спре чувството, което я изяждаше, гореше, караше я да крещи от самота. Беше време да стане отново предишната Ани Пейн, сякаш не беше целунала мъжа, който искаше само да я използва, за да постигне целта си.

Внезапно пред бюрото й изникна някакъв мъж и я изтръгна от вцепенението. Тя подскочи и едва успя да се задържи да не падне от стола.

— Извинете ме — сърцето й лудо биеше, — не ви чух да влизате.

Той беше тъмнокос, с приятен външен вид, към четиридесетгодишен. Облечен бе в строг сив костюм и червена вратовръзка. Носеше очила с елегантни, скъпи рамки. Очевидно не беше очаквал такава бурна реакция от нейна страна и затова й се усмихна нерешително:

— Не е необходимо да се извинявате. Нямах намерение да ви плаша. Не предположих, че не сте ме чули. — Тъмните му очи сякаш също се усмихнаха и Ани постепенно започна да се успокоява. — Не мислех, че стъпвам толкова тихо.

Ани махна с ръка в знак, че всичко е наред.

— Вината не е ваша. Просто се бях унесла в мисли.

Ани остави Ото, който изобщо не се беше помръднал и продължаваше да лежи мързеливо на пода и заобиколи полукръглото си бюро. Днес беше облечена в едни от най-хубавите си дрехи: кремава копринена блуза и елегантна черна пола, а обиците й бяха сребърни халки. Семпъл тоалет, наистина, но в него изглеждаше изключително привлекателна.

Новият й клиент огледа набързо галерията и прикова очи отново в нея.

— Вие сте Ани Пейн, нали? Казвам се Етан Конингер. Работя за семейство Линууд. Аз… — Млъкна, защото в същия момент Ото изскочи от мястото си зад бюрото. Внушителните му размери биха могли да впечатлят дори някой запален почитател на ротвайлери.

— Всичко е наред — бързо каза Ани. — Той е дружелюбно куче. Казва се Ото.

— От Ото фон Бисмарк ли?

Тя поклати глава.

— От онзи рибар, който го забеляза във водата. Ото Милър. Но това е дълга история.

Непринудеността не напусна Етан Конингер.

— Разбирам. Значи не притеснява клиентите ви, така ли?

— Все още никой не се е оплакал.

Той й се усмихна някак непочтително.

— А и кой би посмял. Отбих се само да ви се представя, тъй като имах път насам — смени темата Етан. — Синтия Линууд спомена, че сте се запознали снощи в галерията в Уинслоу. Самият аз не успях да дойда.

— Тя беше тук днес по обяд.

— Нима? Знаех, че възнамерява да ви посети. — Той се усмихна неловко, но някак чаровно. — Вижте, за да съм напълно искрен, трябва да ви кажа, че доста ни заинтригувахте след съботния търг. Картината, която купихте… честно казано, мислех, че е унищожена още преди години. Така когато се появихте изневиделица и платихте такава висока цена… — Той сви рамене. — Възбудихте любопитството ми.

Ани се усмихна.

— Разбирам. Не очаквах реакция като онази в събота, когато купих картината. Нямах никаква представа за предисторията й.

— Трябва да е било голям удар за вас, когато сте научили.

Той се загледа в една картина с маслени бои, изобразяваща поляна с лупини, чийто автор беше един от приятелите на Ани в Мейн. — Взехте на всички акъла с тази цена. С Гарвин дълги години бяхме добри приятели… много преди и двамата да се обвържем със семейство Линууд. Той е изключително упорит мъж. Всъщност, бях изненадан, когато се отказа на пет хиляди.

— Радвам се, че го направи. — Тя се опита да прозвучи искрено, като жена, която няма какво да крие. Не можеше да заблуди Гарвин, но може би щеше да успее с Етан Конингер. — Аз самата не зная дали щях да дам повече от пет хиляди.

Той отново извърна поглед към нея.

— И не съжалявате?

— Не бих казала. Ако тогава знаех за… ако знаех защо Гарвин държи на тази картина, вероятно изобщо нямаше да наддавам.

И това беше самата истина, помисли си тя. Тогава не знаеше за убийствата. В противен случай може би щеше да се противопостави на Сара и да откаже да я представлява. Най-малкото, щеше по-точно да прецени риска на това, в което се въвлича.

Етан Конингер насочи вниманието си към керамичните и стъклени съдове, като се преструваше на обсебен от заниманието си.

— Синтия спомена, че двамата с Гарвин сте се помирили — подхвърли.

— Не знаех, че е имало нужда.

Той повдигна учудено вежди и се усмихна ехидно.

— Тогава вие сте единствената, която мисли така.

Ани почувства как лицето й поруменява и се запита дали той е забелязал.

— Имате ли намерение да изложите картината? — попита небрежно Етан.

— Не, не веднага. — Може би, помисли си тя, когато Сара реши да направи собствена изложба. — Не желая да пробуждам тъжни спомени…

— Много спомени бяха прогонени завинаги този уикенд, Ани. — Той изведнъж стана сериозен и пристъпи към нея. Ото незабавно се изправи на крака. — Джон и Синтия искаха да махнат от къщата всички ненужни вещи. Картината не беше единственият горчив спомен, от който искаха да се отърват. Самата къща… — Млъкна, тъмните му очи гледаха мрачно зад очилата. — За всички ни това беше тежък ден, но поне беше в името на една добра кауза. Фондация „Хели Линууд“ доби истинска мощ в обществото.

— Сигурна съм, че е така — смотолеви неловко Ани. Сети се за реакцията на Гарвин, когато Синтия Линууд го подсети за годишната вечеря на фондацията в петък. Може би той беше започнал живота си отначало след смъртта на Хели, но не беше превъзмогнал загубата й. И си мислеше, че само когато открие убиеца й, ще затвори напълно тази страница от живота си.

— Вижте, вече ви отнех достатъчно много време — каза Етан Конингер. Беше възвърнал предишната си небрежност и свойски маниери. — Имате много хубава галерия, Ани Пейн. Желая ви успех.

— Благодаря.

Той се обърна и понечи да си върви, но картината на баба й привлече погледа му. Ани реши, че Етан Конингер има известни познания в изкуството.

— Интересна творба — каза той. — Не е лесно да се определи стила, нали? Събужда носталгия у мен, а дори не съм бил в подобна къща.

— Баба ми я е рисувала. Живяла е в тази къща през целия си живот.

— Удивително. Предполагам, че и тя не се продава.

Ани се усмихна и поклати глава.

— Не.

Той се засмя.

— Трудно ще се задържите в този бизнес, ако продължавате да държите най-добрите картини за себе си.

— Е, малко са хората, които биха сметнали картината на баба ми или онази, която купих в събота, за професионални творби…

— Но вие сте една от тях.

— Тези картини имат душа, дълбочина, която ме трогва. Не твърдя, че някога ще си върна петте хиляди от портрета на Хели Линууд Макри, а за картината на баба ми… — Тя погледна към нея и изведнъж придоби увереност. — Не бих я дала и срещу един милион.

Етан Конингер премигна срещу нея.

— Интересно ми е как ще оцелеете в Сан Франциско с подобни виждания. Но ви се възхищавам. Радвам се, че се запознахме, Ани Пейн. Следващия път, когато реша да си купя някоя творба, ще ви потърся.

— Много мило от ваша страна.

След като той си тръгна, Ани прекара един изтощителен час в подреждане и прибиране, преди да затвори. Отказа се от джогинга на плажа и вместо това заведе Ото на разходка по хълмовете, преди да се прибере в апартамента си. Вече у дома, Ани грабна една ябълка от купата и закрачи нервно из всекидневната. Пет минути по-късно, без да се замисля дали има достатъчно време, сили и здрави нерви, тя реши, че няма какво повече да се направи относно убийствата на Линууд и се запъти към библиотеката.

 

 

Гарвин тръгна нагоре по пристанището. Яхтите, катерите и проблясващата на слънчевите лъчи вода оставаха зад него, сградите и тревните площи на яхтклуба се намираха от лявата му страна, а пред него се ширеше тучна полянка с пейки и паркинг. Беше сряда следобед и Гарвин се връщаше от двадесетчасово пътешествие в открито море. Току-що бе закотвил яхтата си на пристанището. Сега се нуждаеше от душ, солидна храна и от някой, който да го заключи с белезници за бюрото му, за да не отиде при Ани Пейн.

Майкъл Юма му помаха от магазина на яхтклуба, малко бяло здание, което се нуждаеше от боядисване. Както обикновено, Юма изглеждаше сякаш цял ден е стъргал малки рапанчета, полепнали по дъната на лодките.

— Хей, Макри, закъсняваш с цели двадесет минути. Опечалената девойка тъкмо си тръгна.

— Коя?

Майкъл присви очи под лъчите на следобедното слънце.

— Е, добре. Ти не чу как те нарече тя, човече, направо бълваше мълнии, беше толкова побесняла.

— Опечалена девойка, означава потисната…

— О, забелязах го, макар да не искаше да го покаже. Личеше си, че е потисната. Русокоса жена. С голямо грозно куче. Каза само да ти предам, че ще й паднеш в ръцете като див заек на ловджийско куче.

— Това ли бяха думите й?

— Аха. — Той се ухили, но в тъмните му очи се четеше приятелска загриженост. — Чудех се защо излезе в морето. Сега вече разбирам.

Гарвин прокара пръсти през косата си и се загледа във водата, искаше му се да беше останал в открито море още двадесет часа. Юма идеално се справяше с яхтклуба и без него. Вчера отново го беше доказал, когато Гарвин отиде на Юниън Стрийт. Целта му беше да наблюдава галерията като се преструваше, че обикаля магазините и ресторантите, за да не го забележи Ани, макар да копнееше да се срещне с нея. Видя Синтия Линууд, Етан Конингер, странната собственичка на парфюмерийния магазин, дори нейните клиенти.

Ала от Вик Денардо нямаше и следа. Единственият, който следеше Ани Пейн, беше самият той. В късния следобед Гарвин беше толкова отвратен от собственото си поведение, че хрумването да излезе в открито море дойде като спасение за душата му. Остана с лодката цяла нощ и до обяд на следващия ден.

— Каза ли й къде съм? — попита той Юма.

— Аха. Казах й, че ще се появиш преди свечеряване, предложих й кафе и я поканих вътре да те изчака; дори й обясних къде живееш, в случай, че реши да те намери там. Тя си тръгна, но се обзалагам, че е отишла до вас.

— Значи не мислиш, че се е върнала в Сан Франциско.

— Не. Много държеше да те намери. — Юма го потупа по рамото. — Няма нищо по-лошо от това след пътуване в морето, вкъщи да те чака ядосана жена. Ако ти потрябвам, Макри, само кажи.

— Хубаво е, че мога да разчитам на теб, Юма.

Като се кикотеше, хлапето го остави и се върна в магазина. Но Гарвин знаеше, че Майкъл Юма говори сериозно. Ако имаше нужда от него, Юма щеше да му помогне. Но какво би могъл да направи той или който и да е друг, за отношенията им с Ани Пейн?

Гарвин се пъхна в колата си. Ще отиде до дома си да разбере дали Ани го чака там. Ако я нямаше, щеше да тръгне към Сан Франциско. Щеше да я намери по един или друг начин.

Или пък тя него.

Ако беше бясна заради това, което си мислеше Гарвин, не би могъл да я обвини.

 

 

Ани се загуби три пъти, преди да намери къщата на Гарвин Макри на един от хълмовете на Сан Франциско. Обясненията на Майкъл Юма се оказаха почти безполезни. Тъй като не познаваше тесните криволичещи пътища на изящния Белведере, нищо чудно, че на няколко пъти зави в погрешна посока. Улиците представляваха истински лабиринт, а скъпите, красиви къщи, сгушени в подножието на хълма, много често изобщо не се забелязваха от пътя.

На всичкото отгоре нервите й бяха изопнати до крайност. Стискаше силно кормилото, дишаше тежко и безуспешно се опитваше да мисли трезво.

Иначе досега щеше да е в Сан Франциско, а после щеше да отиде при Сара Линууд, която не беше виждала от неделя. Намали пред една къща от дърво и мазилка, кацнала на върха на стръмен хълм, с изглед към залива. Въпреки че не беше толкова отдалечена, колкото домът на Ани в Мейн, къщата изглеждаше изолирана от света. Беше обградена с дъбове и вечно зелени растения, а в малкия й преден двор растяха бръшлян, мирта и сладка лазаркиня.

Това трябва да е къщата на Гарвин, реши Ани, отби пред нея и спря, без да гаси мотора. Предният вход се намираше над приземния етаж и не се виждаше, тъй като склонът на хълма бе почти вертикален. Ненатрапчивата красота на къщата напълно контрастираше на яхтклуба на Гарвин.

— Е — измърмори Ани, загледана в засенчената от дърветата къща, — май няма никой вкъщи?

Измъкна се от колата и вдиша с удоволствие свежия въздух. След това си напомни, че е време да доведе до край плана си. Може би в крайна сметка Гарвин си беше у дома. Или пък щеше да го изчака пред вратата.

— А може би си се побъркала — укори се тя. Забеляза го миналата вечер, когато я последва към градската библиотека. Нямаше представа кога бе тръгнал по петите й. Ако е имала късмет, може би Гарвин не я беше проследил до малката розова къща на Сара Линууд. В библиотеката случайно погледна назад и го мерна в другия край на фоайето. Но когато успя да си проправи път през тълпата и стигна до мястото, за да му откъсне главата, той беше изчезнал.

Беше бясна. През целия ден ли я е следил? Да не би си е въобразил, че след като я е целунал, има право да се лепне за нея? По-голямата част от деня Ани прекара в галерията в борба със себе си, но накрая не издържа, обади се на един човек да дойде да я замести и тръгна по петите на Гарвин.

От дърветата се чуваше тихото цвърчене на катерички, а въздухът наоколо беше пропит от упойващия аромат на зеленината. Лек ветрец шумолеше в клоните. Ани се изкачи по двете широки стъпала пред вратата, натисна звънеца в случай, че в къщата има икономка или някой друг.

Никой не отвори.

Тя въздъхна и се огледа наоколо.

Ами ако се наложеше да си тръгне, преди той да се е прибрал? Щеше да изпусне възможността да му поиска обяснение. Но и не можеше да чака вечно.

Тъй като нямаше парапет, Ани можеше безпрепятствено да надникне през прозореца. Без много да му мисли, пристъпи към действие. Мушна се през един голям рододендрон, надигна се на пръсти и долепи чело в стъклото на прозореца.

Помещението, в което се влизаше от входната врата, беше дълго и тясно с няколко практични мебели в неутрални цветове. Стъклени врати водеха към тераса, от която се откриваше прекрасна гледка към залива и града.

На Ани й бе трудно да свърже подреденият и семпъл дом, с непредсказуем мъж като Гарвин Макри. Проучването й в библиотеката съвсем я обърка. Той се беше оженил за богатата наследница на Линууд. Десет години беше работил като проницателен и амбициозен специалист по финансите. Беше отказал да вземе и цент от парите на съпругата си, а вместо това бе основал фондация в нейна памет. Пет години след смъртта й Гарвин ръководеше собствен яхтклуб.

От улицата се чуха спирачките на кола и Ани приклекна до рододендрона. Надзъртайки през пъпките и листата на растението, тя видя черната спортна кола на Гарвин да спира зад нейната.

Тя изпуфтя, чувстваше се като престъпник.

— Прекрасно, няма що.

Гарвин слезе от колата намръщен. Ото излая тихо и Макри погледна към колата. Дори и скрита сред папрати и мирти, сгушена зад рододендрона, Ани разбра, че той е в лошо настроение. Беше облечен с черна карирана риза, разкопчана върху черно поло, изтъркани джинси и спортни обувки. Изглеждаше изтощен, раздразнен, сексапилен и определено не бе в настроение да завари жена, скрита зад рододендрона му.

Колата й и Ото в нея издаваха, че тя е някъде наблизо. Ани реши, че трябва да посрещне удара открито, затова си проправи път между рододендроните и храсталака и се озова в малкия двор.

Гарвин тръгна по пътеката към къщата. Изглеждаше крайно напрегнат и гневно я наблюдаваше, докато вървеше към нея. Ани си помисли, че при срещата си с Майкъл Юма се беше държала доста рязко и невъздържано.

— Разбрах, че ме търсиш — каза Гарвин.

Тя взе една залепила се за крака й клонка и я хвърли зад себе си.

— Точно така. Дойдох да те обезглавя, задето ме следи онази вечер.

— Така и предполагах.

Тя пристъпи напред. Гарвин спря на около метър от нея. Полото му беше избеляло, а брадата по лицето набола. Излъчваше някаква първична и неустоима мъжественост.

— Не обичам да ме следят.

— А аз пък не обичам да ме лъжат. — В зелените му очи нямаше и капчица вина. — Съжалявам само, че отиде в библиотеката, а не в дома на Сара Линууд.

Ани изсумтя възмутена.

— Я чакай малко. Ти сгази лука, а не аз. Просто прекара един спокоен ден в галерията си и в опознаване на Сан Франциско…

Сега беше негов ред да изсумти възмутен.

Ани постави ръце на кръста си и го изгледа кръвнишки, макар и не толкова злобно, колкото й се искаше. Близостта му я обезоръжаваше. Все пак кипеше от негодувание и язвително подхвърли:

— Вчера всичко мина спокойно, наистина. Нямаше непознати в кабинета ми, нито упорити и раздразнени мъже, които да ме разпитват като на подсъдимата скамейка. Синтия Линууд се отби да види галерията…

— Също и Етан Конингер.

Тя се намръщи и го изгледа подозрително. Струваше й се прекалено самодоволен.

— Откъде знаеш?

— Защото те наблюдавах през целия ден.

Ани се втренчи в него невярващо.

— Какво?!

Гарвин нехайно сви рамене.

— Започнах сутринта и продължих, докато не ме забеляза в библиотеката. — Мина покрай Ани с високомерно изражение и се запъти към входната врата. Чак когато стигна до прага се извърна и отново я погледна. — Имаш късмет, че не съм Вик Денардо.

Изгубила и ума и дума, Ани успя само да изсъска нещо, докато той отключваше вратата. Гарвин отвори и се обърна към нея, погледът му се губеше в сянката на дърветата.

— Ако това ще те успокои — добави по-меко, — през по-голямата част ми беше дяволски скучно, а и определено не се забавлявах.

— Къде стоеше?

— Първо в кафе-сладкарницата, а после в магазина за бебешки дрехи.

— Сигурно си бил голяма атракция там — каза сухо тя. Нещо смътно наподобяващо чувство за хумор, проблесна в очите му.

— От задния прозорец много добре се вижда двора ти. Преструвах се, че се подготвям за изпитанията на бащинството.

Внезапно, противно на желанието му, Ани си го представи в ролята на баща, с едно изпоцапано от игра детенце на раменете му. Бързо отпрати от мислите си нежелания образ.

— Е, радвам се, че поне малко си страдал.

Гарвин се засмя.

— Сигурен съм в това. — Потърка с длан брадата си и в този момент Ани долови умората, изписана на лицето му. — Изглеждаш съсипана, Ани. Явно преследването по хълмове и долини не ти се е отразило добре. Защо не влезеш и не изпиеш чаша студен чай?

— Преследването си беше много забавно — каза тя духовито, но като видя лукавото изражение на лицето му, разбра какво беше казала. — Имах предвид…

— Знам какво имаше предвид. — Той се ухили, застана встрани от вратата и с жест я покани да влезе. — След теб само.

Събирайки останките от достойнството си, тя бързо изкачи стълбите, профуча покрай него и влезе в дома му. Вътре беше хладно и сумрачно, с дървени мебели в пастелни цветове. Брегът сякаш започваше непосредствено след стаята, сините води проблясваха и искряха под последните лъчи на следобедното слънце. Вдясно от Ани имаше тъмен диван, а над камината до него висеше картина със сокол. В другия край на стаята, на малка стена бяха небрежно закачени множество мореплавателни карти. В ъгъла до френския прозорец бе поставен шкаф с телескоп и няколко бинокъла.

— Ще донеса чая — каза Гарвин и се оттегли през някакъв коридор, който се намираше до голяма, лакирана и очевидно отдавна неизползвана маса.

Все още напрегната и колебаеща се дали не сгреши, като прие поканата му, вместо да скочи в колата и да си отиде в къщи, Ани отпусна юмруците си и разтри скованите от стискане пръсти.

— Напрегната си — промърмори тя на себе си. — Напрегната, напрегната, напрегната.

Закрачи нервно из стаята, като накрая се спря пред стената с картите. Тъй като беше дъщеря на моряк и бивша директорка на морски музей, Ани безпогрешно се ориентираше по морска карта. Тези тук изглежда бяха на залива Франциско.

Гарвин се появи изневиделица зад нея и й подаде висока чаша със студен чай. Той отпи от своя и посочи към някаква точка на една от картите.

— Тук се намира къщата ми. — Показалецът му се плъзна надолу към океана. Тя наблюдаваше мускулите на китката му, забеляза белезите и мазолите по ръката му. — Тук е яхтклубът ми.

Ани отпи от чая си, усещайки болезнено близостта му.

— Не очаквах, че това е напълно функциониращ яхтклуб.

— Много хора мислят като теб.

— Заради миналото ти ли?

— И заради мястото. Това е скъп район. Но има много хора като мен, които са запалени само по плаването и пет пари не дават за снобските увлечения на разглезени собственици на яхти.

— Баща ми беше такъв. Занимаваше се с много неща — риболов, лов на омари, понякога плаваше като моряк на различни кораби — изобщо правеше всичко, което може да го изведе в открито море. Там намери и смъртта си.

— Какво се случи?

Изведнъж на Ани й се стори напълно естествено да се впусне в миналото и да му разкаже за себе си.

— Откликна на един сигнал за S.O.S. Някакви колежанчета излезли в открито море и претърпели злополука, щели да измръзнат. Когато баща ми издърпвал последния на борда, самият той паднал във водата. Не могъл да се спаси. Изпаднал в хипотермичен шок.

— Съжалявам.

— Майка ми каза, че ако не се бил опитал да спаси онези деца, никога нямало да намери покой.

— Тя обвиняваше ли тях за случилото се?

Ани поклати глава: спомни си как майка й разказваше случката и се опитваше да разкрие пред дъщеря си истинския образ на баща й.

— Не е трябвало да излизат в морето онзи ден. Не са знаели как да се справят с лодката при такива атмосферни условия, но и не са предполагали какво може да се случи. Баща ми би могъл да изчака бреговата охрана. Но ако го беше сторил, вероятно и трите момчета щяха да са мъртви. Така той поел риска и направил онова, което сметнал за правилно.

— И майка ти го е разбрала — каза тихо Гарвин.

— Да.

— Ами момчетата?

— Били са от Бостън. Днес вече са зрели мъже, разбира се. Много преди да стана директор на местния морски музей, те финансирали създаването на ново крило, в памет на баща ми. Животът им сега е белязан от последствията на онзи ден, също както и моят.

— Умееш да прощаваш на хората, Ани Пейн.

— Младежите са сгрешили като са излезли в открито море онзи ден, но има хора, които твърдят, че и баща ми постъпил безразсъдно. Че е трябвало да си спомни за съпругата си и невръстната си дъщеря, които могат да останат без закрила. — Тя отпи от чая си, не беше лесно да облече в думи чувствата за онзи ден, които не беше споделяла дори с баба си. — Но според мен е помислил за нас и точно затова е отишъл да помогне на трите момчета.

За миг Гарвин се загледа в нея, след това едва-едва добави:

— Заради вас двете е трябвало да постъпи по правилния начин.

Гарвин извърна поглед към картите на стената.

— Трудно е да отсееш кое е правилното.

— Понякога. Невинаги. Казаха ми, че баща ми не се е поколебал нито за миг.

Погледът на Гарвин беше прикован в някаква точка на една от картите. Стоеше втренчен натам с безизразно, неразгадаемо изражение. Ани се замисли за светлината в очите му, която беше видяла миналата вечер. Този, който стоеше пред нея днес, беше един напълно различен Гарвин Макри. Някога е имал млада съпруга, преуспяваща кариера и изгледи за бъдеще, от което сегашният му живот коренно се различаваше. Всичко — душата му, чувствителността му, мечтите му — явно се беше променило след убийствата на Томас Линууд и Хели Линууд Макри.

— Разбирам защо искаш да намериш Вик Денардо — каза Ани с треперещ глас. — Но ние дори не сме сигурни, че човекът в неделя е бил той.

— Аз съм сигурен.

— Ако можех да видя негова снимка…

— Помоли Сара за това. — Той отпи от чая си, поглеждайки към нея. Тъмната сянка от наболата брада подсилваше мъжественото му излъчване. — Тя може да има.

Ани го изгледа косо.

— Няма да се откажеш, нали?

Той изруга тихо, стрелна се към френския прозорец, отвори го с трясък и излезе на тясната тераса. Студен въздух нахлу в къщата. Сигурно температурата навън беше паднала. Или пък Ани беше толкова развълнувана, че й се струваше по-студено, отколкото беше в действителност. Подвоуми се дали да не си тръгне точно в този момент. Гарвин можеше да остане на терасата цяла вечер и цяла нощ в компанията на своите подозрения.

Разбира се, те не бяха безплодни.

Ани на свой ред изруга наум.

Само след миг колебание остави чашата чай върху сандъчето с биноклите и го последва навън. Беше смела жена, а вчерашните проучвания в библиотеката я накараха да прозре с колко рисковано начинание се е захванал Гарвин Макри. Тя не пропусна да отбележи широкия му гръб, както се беше облегнал на парапета, и едрите мускули. Целувката от онази вечер може и да беше напълно безсмислена, но Ани си признаваше, че не съжалява за нея.

— Не си мисли, че за мен е по-лесно да ти се доверя, отколкото ти на мен — каза тихо тя.

— Знам. — Стоеше с гръб към нея.

— От търга насам… — не можеше да намери подходящи думи. Общуването с този мъж беше истинско предизвикателство за чувствата й. Но беше крайно необходимо да го постигне. Дори започваше да се плаши от тази необходимост. — Когато взех Ото и потеглих на Запад изобщо не очаквах, че ще попадна в подобна бъркотия.

Гарвин извърна поглед към нея — пронизителен и безпощаден.

— Това не е мой проблем, Ани, съжалявам.

Тя захапа долната си устна и отклони поглед встрани. Усещаше как раздразнението му нараства от упоритото й мълчание за това, което искаше да научи.

— Виж — каза Ани накрая. — Аз също се опитвам да постъпя правилно.

— Каза ли на Сара за Вик Денардо? Тя трябва да знае. Ако Вик реши да те следи…

— Гарвин, моля те.

Той се отблъсна от парапета и изруга, преди да се обърне рязко с лице към нея.

— Ако Сара Линууд не е убила баща си и в последствие Хели и не е замесена по никакъв начин в убийствата, няма защо да се страхува от мен.

Пулсът на Ани се ускори, дишаше тежко и учестено. Тя се вкопчи в перваза с такава настървеност, че кокалчета на ръката й побеляха. Не се страхуваше, че Гарвин ще направи нещо, ако откаже да говори и не му се сърдеше, ако продължава да настоява. Просто не знаеше как да постъпи. Липсваше онази увереност, която е притежавал баща й онзи ужасен ден преди тридесет години.

Тя облиза устни и се прокашля.

— Заради самия спор нека предположим, че знам къде е Сара Линууд.

Усмивката му бе бегла и иронична.

— Да предположим, че е така.

— Нека кажем, че си имам собствени причини, поради които искам да я защитя. Да кажем, че… — Ани се поколеба, като внимателно подбираше думите си. — Да кажем, че тя е онази Сара Линууд, която някога си познавал. Променила се е. Много се е променила.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв.

— Това са недомлъвки — каза Гарвин. — Но ще се задоволя с тях.

— Тя самата, както и аз, не е имала представа, че покупката на картината ще причини толкова неприятности. — Ани се облегна на парапета, завладяна от прелестната гледка пред очите й. Водата изглеждаше гладка като огледало, а тук-там по нея се забелязваха малки лодки. Погледна към мъжа до себе си. — Тогава защо трябва да я притеснявам допълнително?

— Сара не е толкова крехка, Ани. — Тонът му беше по-благ. — Независимо от това, което й се е случило през последните пет години. Не я оставяй да те заблуди.

— Аз не гледам толкова скептично на всичко, както ти. Впуснах се в тази покупка с най-добри намерения, а какво получих — зала, пълна с негодуващи хора, които ме освиркват, вероятен убиец по петите ми, навсякъде около мен членове на семейство Линууд и накрая Гарвин Макри. — Тя си пое дъх. — Не бях подготвена за всичко това.

— Ами…

— Ще ти кажа истината. Цялата. Ако това ще…

Той я спря като постави пръст на устните й.

— Не. Недей да казваш нищо.

Гласът му беше дрезгав от изтощението и непосилното напрежение, които го бяха завладели през последните часове.

Ани нямаше представа какви са намеренията му. Щеше ли да я помоли да си отиде? Или пък щеше да запише думите й, в случай, че по-късно се отрече от тях?

Но вместо това, Гарвин прекара пръст по долната й устна. Трепетни вълни, една след друга стопиха съпротивата й, сдържаността изчезна. Вчера, днес, утре се сляха в едно и изгубиха значението си.

— Ани, Ани.

Гласът му беше дрезгав и уморен, но без капчица упрек или раздразнение. Сложи длани на страните й, целуна я нежно и чувствено, после плъзна ръце по раменете и гърба й. В тази целувка нямаше онази груба, първична страст от миналата вечер. Беше сдържана, премерена. Този път няма да изгубя контрол, помисли си Ани. Ала грешеше.

Желанието замъгли разума, кръвта й закипя. Усещаше вкуса на устните му, ръцете, които нежно я прегръщаха. Езикът му докосна устните й и ги разтвори. Контрол, желание, всичко беше там. Той знаеше какво прави. С нея. Със себе си. Някъде дълбоко в нея се надигна сладостен стон, тръпка на блажено мъчение. Той откликна като я притисна до себе си в страстен копнеж.

В един миг Ани си помисли, че всичко това ще свърши като разкъсат дрехите си и се хвърлят, опиянени от страст на твърдия под на терасата, под милувките на студения бриз.

Но точно, когато я завладя мисълта за тялото му, проникващо в нейното, той рязко се отдръпна назад.

Ани се вкопчи в парапета и впи поглед в Гарвин.

Той прокара пръсти през косата си и изруга през зъби.

— Говори със Сара, Ани. Предай й нашия разговор. После можеш да излееш душата си пред мен.

И той се обърна отново към залива.

Ани понечи да каже нещо, но се отказа. Той й беше казал, че трябва да си върви. Незабавно. Въпреки че все още усещаше вкуса на устните му.

Без да продума, тя с несигурна походка мина през всекидневната и се запъти към колата си. Сега вече бе добре. Ще запомни веднъж завинаги, че Гарвин Макри е човек, който би я смачкал, би смачкал всекиго, за да получи онова, което търсеше.