Ан Харъл
Изгрев за двама (3)

Втора глава

Ани мина с колата по Дивисадеро, изкачи се по Маркет Стрийт и се отправи по плетеницата от улици към дома на ексцентричната художничка, която познаваше единствено като Сара. Успя да паркира в тясната уличка, точно под кацналата върху един хълм къща. За да стигне дотам, трябваше да изкачи каменните стълби нагоре по склона. Все още не беше свикнала с разположението на Сан Франциско, който се простираше върху четиридесет хълма, издигащи се до океана. Всеки от тях беше обсипан с безброй къщи, сгушени във всевъзможни кътчета и долчинки.

Тъй като Ани не искаше да рискува с картината на Сара, заключи всички врати на колата. Не взе нито шала си, нито чадър. Дъждът беше спрял и през облаците се прокрадваха слънчеви лъчи. Вероятността да завали бе непредсказуема. Ани се бе отказала от опитите си да предвижда времето в Сан Франциско.

Изкачи се по каменните стълби, като взимаше по две стъпала наведнъж и се озова в малка глуха улица с къщи от двете страни. Тя правеше остър завой, след който се спускаше почти вертикално от другата страна на хълма, но за Ани бе загадка как може да се стигне дотам. Дори картата на Сан Франциско не беше успяла да й помогне. В Мейн, обаче, познаваше всички кътчета и улички.

Кацналата на хълма бледорозова къщичка не би правила впечатление, ако не бяха живописните гледки към града и залива, простиращи се на изток от Голдън Гейт Бридж до Оуклънд Бей Бридж. Все още възбудена от търга на Линууд и срещата си с Гарвин Макри, Ани спря за миг, за да се наслади на красивия град, на облаците мъгла, стелещи се над равнините и долините, на внушителния залив Бей Бридж, проблясващ в далечината. Нищо не беше в състояние да помрачи великолепието на този все още непознат за нея град.

Малката къща нямаше двор, нито дори полянка с трева, веранда или стълби пред входа. Само една бетонена плоча пред вратата. „Две бели саксии с хортензии биха освежили къщата“, помисли си Ани, после леко почука на вратата.

— Сара? Аз съм, Ани Пейн.

— Влизай, отключено е.

Заради влагата вратата заяде и се наложи Ани да я бутне с рамо.

Завари Сара в плетения стол до прозореца, откъдето се наслаждаваше на внушителната гледка и в същото време можеше да наблюдава кой идва към къщата. „Как ли бе сътворила такъв одухотворен портрет“, запита се отново Ани. Със своята светла кожа и конска челюст, с проскубаните мигли и вежди, художничката все едно не принадлежеше към рода на заможните и изтънчени Линуудови. Чупливата й червена коса беше неравномерно подстригана — най-вероятно от самата нея — и тук-там се виждаха грозни посивели кичури. Ала сините й очи бяха живи и проницателни, разкриващи истинската й същност.

Без да става от стола, тя изучаваше Ани с поглед. Днес беше облечена с ластични панталони и широк бял пуловер с щампован ярък слънчоглед. Беше висока жена, най-малко метър шестдесет и пет, но поради някаква незнайна за Ани болест се беше прегърбила и изкривила. Въпреки подутите си и изкривени стави, Сара продължаваше да работи, което будеше възхищението и уважението на Ани. Както къщата, така и облеклото й напълно подхождаха на начина й на живот. Домът й по-скоро беше пригоден за работа, отколкото за живеене. Навсякъде по полици, бюфети, шкафове и стени — в кухнята, във всекидневната — бяха скупчени платна, бои, четки, кадастрони, картини и книги. При все това Ани не откриваше нито фалш, нито снобизъм в начина на живот на Сара. Художничката сама определяше правилата на ежедневието си.

— Купи ли картината? — попита направо тя. Ани кимна.

— Наложи се да платя повече, отколкото очаквах.

— Над десет хиляди?

— Не. Точно пет.

— Тогава всичко е наред. Къде е тя?

— Долу в колата ми. Реших първо да се уверя, че си си у дома.

— А къде другаде да бъда? Отиди и ми я донеси, ако обичаш. — По лицето й заигра самоироничната усмивка на жена, която не си създаваше илюзии относно себе си. — Ще те чакам тук.

Ани изскочи навън и забърза надолу по каменните стълби към малката уличка, пулсът й се ускори. От първите две посещения в розовата къща — твърде странни според нея — си беше създала безпогрешното впечатление за таланта на тази художничка — отшелник. Дори само един поглед върху творбите на Сара потвърди мнението й. Пред нея се разкриваше забележителна художествена дарба.

Ото не й създаде неприятности, докато изваждаше картината. Той изглеждаше доволен, че се е отървал от нея и незабавно се разпростря в задната част на комбито.

— Дръж се прилично — предупреди го Ани и тръгна обратно към къщата. Беше леко замаяна от вълнение и уморена от изкачването на стълбите. Картината поне не беше тежка, а само неудобна за носене. Запита се дали момичето, което е било модел, само я е сложило в рамка. А дали изобщо някога е била нейна? Ще бъде ли много разочарована сега, като разбере, че съпругът й се е опитал да я купи, но не е успял.

Но търгът беше честен. Ако Гарвин Макри беше платил десет хиляди и десет долара, щеше да получи картината. Нямаше причини да се чувства гузна.

— Остави я в ъгъла — каза Сара, когато младата жена се върна в къщата.

Подпря картината в ъгъла на кухнята. Така поставена между други творби на художничката, Ани още веднъж се увери в правотата на преценката си. Стилът все още не беше аморфен, ясен, но присъстваше.

С помощта на проходилката за инвалиди, Сара се изправи на крака. Очевидно днес ставите я боляха повече от обикновено, вероятно заради влажния въздух. С усилие Сара се придвижи до бюфета, където беше оставена картината.

— Беше прекрасно дете. — Очите й неочаквано се навлажниха. — Не успях да пресъздам цялата й прелест.

— Напротив, работата ти е превъзходна — каза Ани, а първоначалното й вълнение бе потиснато от внезапно помраченото настроение на художничката.

— Благодаря ти. — Гласът й едва се долавяше. Тя се опита да се изправи, но се сгърчи от болка. Обърна към Ани изразителните си очи, сега плувнали в сълзи. — Знаех, че няма да сгреша като избера теб.

— А защо? Имам предвид — защо избра мен? И досега не мога да си го обясня.

Сара сви рамене и отговори лаконично:

— Посетих галерията ти.

— Зная, но от това не става ясно…

— Напротив.

— Не те разбирам.

Художничката се усмихна и очите й се проясниха. В този миг тя приличаше на една мила, майчински настроена възрастна жена, а не на ексцентрична особнячка.

— Картината зад бюрото ти ми показа, че си човекът, когото търсех.

Картината на баба!

— Рисувана е от баба ми с акварел и изобразява къщата ми в Мейн. Повечето хора я считат за аматьорски опит.

— Това е без значение.

— И аз мисля така. Баба ми печелеше прилично като художник и наистина обичаше тази картина. Рисуваше всякакви неща: къщата, скалистия бряг, диви рози, рибарски лодки, морски фарове и какво ли още не. Всичките й творби бяха нарисувани с умение, бяха обикновени, непринудени и сантиментални — точно такива, каквито хората купуваха за сувенири от почивката си.

— Онази картина в галерията ли е единствената, която имаш от нея?

Ани кимна.

— Баба ми почина преди около година и половина. Миналата есен ужасна буря отнесе къщата ни.

— Ураган?

Тя поклати глава. Пред нея изплува споменът за спокойните синоптични прогнози: буря, която ще се развихри по време на прилива, възможни наводнения на брега, но нищо необичайно; а после като изневиделица — разбунтуваният се океан, силният вятър, паникьосаният командир на пожарната, който, придвижил се с бясна скорост към дома й, крещеше да излезе от къщата. — Беше просто една от онези ужасии, безименни есенни бури в Нова Англия, с които човек не може да се справи. — Тя се прокашля и се опита да отпрати спомена за онзи кошмарен момент. — Каквито и усилия да положех, не бих могла отново да подредя живота си в Мейн. От дома ни не остана нищо. Реших, че трябва да започна живота си отначало.

— И затова дойде в Сан Франциско — довърши мисълта й Сара.

— Предполагам, че не съм единствената. Не понесох чак толкова тежко раздялата с Мейн. Просто се събудих една сутрин и осъзнах, че вече съм взела решението. — Тя се усмихна. — Задържах се тук много по-дълго от предвижданията на приятелите ми. Както и да е, радвам се, че можах да ти помогна, Сара. Ще ти напиша чек за остатъка от десетте хиляди.

— Задръж петстотин за себе си.

— Бяхме се споразумели за сто, но всъщност не искам да ми плащаш нищо. Приех го като лично удоволствие. — Поне по-голямата част, помисли си Ани при спомена за пронизителния поглед на Гарвин Макри.

— Имала си известни трудности. Наложило се е да наддаваш до пет хиляди — сигурно е било по-голямо изпитание, отколкото си очаквала. Моля те, задръж петстотин долара. — Сара се запъти обратно към стола си като се подпираше на проходилката. Внезапно спря и се извърна назад към Ани. Погледът й беше топъл и спокоен. — Кой наддаваше срещу теб?

— Един мъж. Казва се Гарвин Макри и е…

— … съпругът на Хели.

Сара се спря насред стаята, извърна се и погледна отново портрета, после закуцука обратно към стола си.

Името Хели пробуди някакъв смътен спомен у Ани. Хели Макри… Не, не можеше да се сети, но нещо човъркаше съзнанието й. Нещо, което не можеше да изплува на повърхността.

— Значи го познаваш? — попита тя Сара.

— О, да. Познавам Гарвин. Също и Джон Линууд и Синтия. — Стигнала до стола си, тя се отпусна върху меките възглавници и избута проходилката встрани. Над горната й устна блестяха капчици пот. Прекара дългите си, изцапани с боя пръсти през косата си. Изведнъж на лицето й се изписа умора и изтощение. — Познавам ги всичките.

— Заради картината ли? Тази Хели от семейство Линууд ли е?

Погледът на Сара се рееше някъде надалеч, сякаш се бе озовала в друго време и на друго място.

— Нарисувах портрета на Хели много отдавна, преди да се появят Гарвин и Синтия. Тогава ходех на курс по рисуване. Възложиха ми да нарисувам нечий портрет. — Тя облегна глава на една опърпана възглавница. — Хели беше моя племенница.

Ани не успя да потисне изумлението си.

— Била си омъжена за някой от семейство Линууд?

Сара се втренчи в нея и внезапно се развесели.

— Какво те кара да мислиш така? — Ани се изчерви.

— Ами след като Хели Линууд е била твоя племенница, а вече не е, предположих, че си разведена…

Лицето на художничката помръкна и пребледня.

— Не, не, Ани, нямах това предвид. Използвах минало време, защото Хели е мъртва.

Мъртва ли? Коленете на Ани се подкосиха. Червенокосото момиче от картината е мъртво! Това обясняваше болката, изписана на лицето на Гарвин Макри, а тя, нищо неподозиращата глупачка, спомена за съпругата му. Картината не е била за подарък. Нищо чудно, че на тълпата й се искаше да я разкъса. Очевидно всички са знаели, че момичето от портрета е Хели Линууд Макри и са мислели, че ще бъде справедливо мъжът, който я е обичал и изгубил, да го получи.

Сара не си беше направила труда да запознае Ани със съществените подробности около картината и тя беше отишла на търга съвсем неподготвена.

— Тя и баща ми бяха убити преди пет години — продължи тихо Сара. — Бащата на Хели, Джон Линууд, организира днешния търг. Той е по-големия ми брат. Името ми е Сара Линууд.

Тя млъкна и се загледа в Ани, която се опитваше да осъзнае чутото.

— Линууд? Ти си Линууд?

— Да.

— Ето защо си могла да си позволиш десетте хиляди долара. Но все пак не разбирам… — Ани пристъпи към Сара. — Защо не живееш като Линууд?

Възрастната жена едва доловимо се усмихна.

— Нито пък изглеждам като една от тях, вече не. Ани, съжалявам. Зная, че онзи ден не разбра коя съм, но тогава си помислих… предположих, че знаеш за убийствата.

Убийствата на Линуудови. Да, сега си спомняше, не с подробности, ала достатъчно, за да разбере, че нещо важно й бе убягнало. Внезапно й прилоша.

— Да, знаех. Но… не направих връзката между днешния търг и онзи трагичен случай, за който четох по вестниците преди пет години.

— Вината е моя, трябваше да ти обясня. Не исках да допускам намеса в личния си живот и вероятно съм била по-потайна в отношенията си с теб, отколкото е трябвало. Надявам се, че не се чувстваш изиграна.

Ани зарея поглед през прозореца към разстилащия се под хълма Сан Франциско, слънчеви лъчи пронизваха облаците, тук-таме се забелязваше синьото небе. Меката светлина обливаше града. Гледката беше приказно красива. Не бе отпътувала на Запад, за да избяга от грозотата на живота — не беше толкова наивна — ала и не бе очаквала да бъде въвлечена в нея толкова скоро и толкова дълбоко. Бе причинила болка на Гарвин Макри, измъквайки портрета на убитата му съпруга, а сега пък стоеше тук и разговаряше с нещастната Сара Линууд, която очевидно се криеше от богатите си, прочути роднини.

— Мислех си — продължи уморено Сара, — че ще бъде по-лесно за теб, ако не знаеш коя съм. Нямаше да се изкушиш да го споделиш, нямаше да те тормози тайната ми. Повярвай ми, ако Гарвин Макри беше усетил, че криеш нещо от него, последствията щяха да бъдат твърде неприятни.

— Но защо? Да не би да те подозира, че си свързана с убийствата?

Раменете й се отпуснаха уморено.

— Не зная какво мисли Гарвин. Може би, че не казах в полицията всичко, което знам, или че съм помогнала на убиеца да избяга… Не знам. Не съм го виждала от толкова отдавна… — Гласът й потрепери. Бледорозовите басмени възглавници придаваха на лицето й още по-сивкав оттенък. — Може би не трябваше да се връщам.

— Но защо си напуснала дома си? Ако това е предизвикало подозренията им…

Ясните й очи се втренчиха в Ани.

— Тръгнах си, защото така трябваше. Не помислих за последствията. Просто знаех, че не мога да остана.

— Но сега се върна.

— В Сан Франциско, да.

Но не и в семейството си, помисли си Ани. Линуудови и Гарвин Макри не знаеха, че е в града.

— Затова ли се върна, защото си чула, че ще продават имението?

— Това е една от причините. Най-главната, предполагам. Прочетох за търга във вестниците и разбрах, че трябва да се прибера у дома. Постъпих също толкова импулсивно и решително, както когато заминавах.

— Но защо не отиде сама да купиш картината? Така семейството ти щеше да разбере, че си се върнала.

Тя поклати глава.

— Не можех. Аз… все още не съм готова.

— И все пак беше готова да минеш през всичките тези главоболия — да ме намериш, наемеш…

— Причината не е само в картината. — Тя се приведе леко напред. — Искам ти да представиш творбите ми, Ани. Когато съм готова. — Сара погледна невинното, червенокосо момиче, което се усмихваше от портрета. — Много скоро.

Новината не развълнува Ани, както бе очаквала; при създалите се обстоятелства би изглеждало проява на алчност и егоизъм. Досега не беше срещала толкова странен и обаятелен човек като тази неугледна на пръв поглед жена с мек и топъл глас.

— Когато решиш, за мен ще бъде чест. Картината… затова ли я искаше, защото е твоя творба?

— Мислех, че брат ми я е унищожил.

— Какво? Как би могъл…

— Момичето, което изгуби по такъв ужасен начин, беше единственото му дете. Портретът беше закачен в стаята, където станаха убийствата на Хели и татко. Прекалено болезнено беше за Джон да я гледа… но явно не е намерил сили да я унищожи. — Сара пое дълбоко дъх, като едва сдържаше напиращите сълзи. — Картината е всичко, което ми е останало от Хели. Исках да имам спомен от нея, Ани. Това е единствената причина.

Ани кимна замислено.

— Мисля, че те разбирам. Успяла си да уловиш нещо…

— Не да уловя. Докато Хели седеше пред мен и я рисувах, тя ми отдаде своята душа и всичко, което се криеше в нея. Предполагам — тя прехапа долната си устна и въздъхна, — предполагам, че исках да си върна част от самата нея.

— Сара…

Тя махна с ръка, за да възпре утешителните думи на Ани.

— Сега. За уговорката ни. Ще запазиш ли тайната ми?

— Някой друг знае ли, че си в Сан Франциско?

— Не, само ти. Поне засега.

Ани погледна към платната наоколо, сетне прикова очи в червенокосото момиче. Знаела ли е, че ще има толкова кратък живот?

— Това няма да е престъпно, нали? — Сара тъжно се усмихна и поклати глава.

Ани огледа старите мебели и похабената покъщнина. Един потомък на фамилията Линууд не заслужаваше такъв живот.

— Да — каза тя, — ще запазя тайната ти.

Сара, изтощена от напрежението, беше затворила очи.

— Ще говорим отново, Ани. Много скоро. — Забелязвайки умората на художничката, Ани си тръгна, без да се сбогува. Докато слизаше по каменните стълби, вкопчена в нестабилния парапет, за да не настъпи полата си и да не се подхлъзне, Ани отново се замисли за Гарвин Макри. Надяваше се той да е разбрал, че не е действала преднамерено срещу него. За бога, не би измъкнала нарочно портрета под носа на горкия човек!

— Следващия път първо проучи нещата, а след това действай — измърмори Ани на себе си, докато вървеше към колата. Подозираше, че репутацията й в Сан Франциско сериозно ще пострада, докато хората не разберат, че не е познавала мъжа, залагал срещу нея. Но в момента не беше в настроение да се защитава. Трябваше да събере достатъчно информация, преди да отиде на проклетия търг. Сега вече беше късно.

Тя въздъхна тежко и се пъхна в колата. Облаците бяха закрили слънцето, небето беше мрачно и вещаеше дъжд. Ани се обърна назад и се загледа в острия хълм с малката розова къщичка на върха. Бяха изминали пет години от двойното убийство. Може би вече никой не го беше грижа дали Сара Линууд се е върнала в града.