Ан Харъл
Изгрев за двама (15)

Четиринадесета глава

Намериха Сара пред статива до ъгловите прозорци, които гледаха към Сан Франциско. Бе стиснала палитрата и четките и рисуваше натюрморт. Ани забеляза малката, нестабилна масичка, върху която бяха аранжирани клонки от кучешко грозде, дъб, орех и пащърнак. Гарвин се бе ядосал на Сара, че не им отвори вратата. Оказа се, че я е оставила отворена и двамата с Ани се вмъкнаха безшумно. Сара не показа, че забелязва присъствието им. Като видя, че бе вглъбена в работата си, Ани докосна предупредително ръката на Гарвин. Не биваше точно сега да избухва.

След две минути Гарвин я изгледа ядосано, вече с изчерпано търпение. Ани въздъхна, нямаше представа още колко време ще трае Сара — ще се преструва, че не ги вижда. А дали пък изобщо бе разбрала, че са дошли?

— Сара — тихо каза тя, — трябва да говорим с теб.

Тя потопи четката си в ярколилавата боя, без дори да вдигне поглед от творбата си.

— От полицията разполагат с адреса ти. Идвали ли са? — настояваше Ани.

— Тази сутрин. — Гласът й бе плътен и дълбок, сякаш с дни не бе продумвала. — Хайде. Седнете. Скоро приключвам.

В погледа на Гарвин се появи сянка раздразнение, но той си замълча.

— Ще се разходим — каза Ани.

Щом излязоха, Гарвин се извърна рязко към нея.

— Само не ми минавай с номера за своенравните творци. Държи се така с нас, защото знае много добре, че те изложи на опасност. Прави каквото си иска, а за последиците мисли, когато е твърде късно. Това там бе гузна съвест, а не своенравност.

— Каквото и да е било, няма да я накараме да ни сътрудничи, ако се държим грубо с нея и не уважаваме достойнството й.

— Достойнство ли? По дяволите…

Той изруга под носа си, все още раздразнен, но все пак последва Ани надолу по каменните стъпала. Беше тъмно, студено и мъгливо. Тя намести дръжката на бродираната си торба на рамото си и щом стигнаха долу до улицата, изчака Гарвин да я настигне. Разходката й бе добре дошла. Колкото и да искаше да говори със Сара и да види Ото, възможността за глътка чист въздух й допадаше. Присъствието на Гарвин, макар да бе нетърпелив и разгневен, я успокояваше. Според стандартите на Сан Франциско, кварталът на богатите бе приятен и кипящ от живот, с примамливи магазинчета фамилни къщи и луксозни имения.

— Едно от нещата, които харесвам на Сан Франциско — каза Ани, — е, че на толкова много от жителите наистина им харесва да живеят тук. Понякога може би доста се перчат с това, но все пак смятам, че да обичаш мястото, където живееш, е добра черта.

Гарвин очевидно не гореше от желание да се разсейва с празни приказки за Сан Франциско.

— Предполагам, че е така.

— Ами ти? На теб харесва ли ти Сан Франциско?

— Това е мястото, където съм живял цял живот — каза той.

— Семейството ти… сигурно е хубаво да са наблизо.

Той сви рамене.

— Не ги виждам достатъчно често.

— Защо?

— Те са добри хора. — Гласът му поомекна, когато мислите му препускаха в тази посока. — Тревожат се… ами, виждали са ме и в по-добри моменти.

Когато жена му е била жива, помисли си Ани, изведнъж осъзнала, колко самотен бе той. Това, че семейството му бе наблизо, не облекчаваше чувството му за изолация, за отчуждение. Изборът си беше негов. Макар да нямаше истинско семейство в Мейн, Ани знаеше, че решението й да напусне бе избор, логично следствие от тогавашните й убеждения. То бе важна част от процеса на преоткриване на самата нея, на увереността, че животът продължава. Тя можеше да продължи напред. Ала за Гарвин бе трудно. Неговите демони от миналото бяха далеч по-унищожителни.

— Понякога ми е по-лесно, като не се натрапвам на хората, които обичам — продължи той, без да я поглежда.

— Ами Майкъл Юма? — попита Ани.

Гарвин се изсмя.

— Юма би се сприятелил и с акула, ако му се нрави. Ти също.

— Аз ли?

— Приемаш всички — животните, хората — такива, каквито са, без много да му мислиш, без да ги преценяваш. Просто се хвърляш напред и разкриваш същността им, що за същества са. — Замлъкна за момент, когато тръгнаха обратно нагоре по стълбите към къщата на Сара. — Това може да се окаже опасно.

Ани сви рамене.

— Такава е природата ми. Не бих могла да постъпвам по друг начин.

— Знам.

Нещо в гласа му я накара да се спре. Той продължи пред нея, качвайки се бавно по стълбите, стъпало по стъпало, с изправена походка. Пулсът й се ускори, гърлото й пресъхна. Започна да кърши ръце, отмаляла от мислите, които й минаваха през ума.

— Гарвин — извика тя.

Той погледна назад към нея.

Тогава тя осъзна, че бе улучила право в целта.

— Господи — прошепна. — Ти наистина смяташ, че Сара… — не можа да довърши, не й стигнаха сили да изрече на глас ужасяващата мисъл. — Това е абсурдно. Това е — това е лудост!

Той запази спокойствие, но тя знаеше, че разбира за какво му намеква.

— Може би. И не това си мисля, Ани. Опитвам се да гледам на това безпристрастно. Не искам да пропусна някоя важна подробност, защото съм бил прекалено заслепен от емоциите. В крайна сметка съществува такава възможност. Трябва да я приема.

— Не, не е възможно. — Тонът й бе убедителен. От мъглата косата й бе влажна, наоколо се усещаше силния мирис на буйната растителност, обрасла по тесните стълби. Гарвин не се помръдна, стоеше две стъпала над нея — тъмен, загадъчен силует. Тя не отстъпи. — Щях да го забележа в творбите й. Щеше да се вижда, Гарвин. Знам, че е така. Не е възможно да е убила собствения си баща и племенницата си, и това да не се долавя в работата й.

— Отрицанието е велика сила.

— Ти наистина ли вярваш, че е убила жена ти?

— Не мога да си позволя да вярвам или да не вярвам в нищо, само защото ми се иска то да не е истина. — Гласът му беше смразяващо спокоен. — Не съм искал Хели да умира, но тя умря. Стана и трябваше да го повярвам.

Ани потрепери и се уви, за да се предпази от студа, мислите й се върнаха далеч назад — преди бурята, преди смъртта на баба й. Майка й бе мъртва. Как не искаше да го повярва! Баща й — отишъл си от този свят твърде, твърде млад. Как никога не го бе познавала и как бе осъзнала, че няма и да го види. Как се бе опитвала да приеме истината за него!

— Ани, съжалявам.

Гласът му бе тих, пресипнал, изпълнен с болка. Тя повдигна глава.

— Не. Няма нищо. Ти си… — Вдиша влажния въздух. — Прав си. Аз наистина не познавам Сара добре… или когото и да било от вас. Аз… може би и аз трябва да гледам безпристрастно на нещата.

Този път, когато влязоха в къщата, Сара си миеше ръцете, четките й бяха натопени в кутия от кафе, а разни зеленчуци бяха покрити с раздърпан бял чаршаф. По никакъв начин не показа, че е забелязала Ани или Гарвин.

— Вик Денардо ми се обади днес — каза Ани. — Все още иска да те види. Ти избери часа и мястото и той ще дойде.

Сара се дръпна от мивката и избърса ръцете си в раздърпана кърпа за съдове, като внимателно подсушаваше кокалестите си пръсти.

Щом свърши, метна кърпата в мивката и посегна към бастуна си. Движеше се много бавно с очевидна болка. Всяка частица от тялото й сякаш бе съсредоточена единствено върху целта, да се добере до стола си при кухненската маса. „Сигурно бе рисувала с часове“, помисли си Ани.

Най-сетне тя се свлече на стола си, въздъхна облекчено и остави бастуна си настрана. Ани забеляза, че те двамата с Гарвин бяха останали прави, а и Сара не ги покани да седнат. С две ръце приглади косата си назад, по-скоро в опит да се съвземе, отколкото да си оправи външния вид.

— Тази сутрин се обадих във вестника — заяви тя. — Използвах уличен телефон на пазара. Изпратиха журналист. Местонахождението ми ще бъде обявено в сутрешното издание. — Направи пауза и впери яркосините си очи в двамата си посетители. — Никакви тайни повече.

Ани бе изумена и малко раздразнена.

— Защо не ни каза?

— Току-що ви казах.

— Имах предвид, преди да им се обадиш. Можеше да…

— Ани — търпеливо продължи тя, — целта снощи бе хората да научат — Вик Денардо също, — че съм се завърнала в Сан Франциско и съм ти поръчала да купиш портрета на Хели. Много добре, но Вик — както ти сама видя днес — няма да се задоволи, докато не разбере къде може да ме открие. Сега вече ще научи, и то не от теб.

Гарвин, както забеляза Ани, прие съобщението на Сара съвсем нормално, като че ли не бе очаквал от нея друго, освен интервю в неделното издание.

— Какво каза? — попита Ани. — Този журналист…

— Дадох му подробно интервю. — Сара погледна спокойно към Ани, но лицето й бе бледно, а от умората бръчките й бяха по-забележими. — Пита за убийствата, за живота ми през изминалите пет години. Намекнах, че съм рисувала малко. Той реши, че ми е хоби, успокоително занимание, и аз не го поправих. Бях покрила всичките си платна.

— Защо?

— Не исках хората да се запознаят с творбите ми чрез някаква си долнопробна статия в неделните вестници. Ако някога картините ми бъдат изложени, то това ще стане в твоята галерия, Ани. Тя е подходящата сцена за премиерата и дискусията на картините ми. — Погледът й се замъгли. — Освен, ако не си размислила и не си се отказала.

„Само ако се окажеш убийца“, помисли си Ани. Трепна. Как можа да й мине подобна мисъл? Бе чудовищно и предателско. Естествено, че Сара Линууд не беше убийца, Гарвин Макри просто си се държеше както той си знаеше; оставяше си отворени възможности, колкото и налудничави да бяха те.

— Няма да се откажа — отсече Ани, като му хвърли бегъл поглед. Изражението му бе каменно.

— Да говоря с журналистите не бе необмислена постъпка — продължи Сара. — Не съжалявам. Ако Вик, или някой друг иска да ме намери, тук съм.

— Не бива да оставаш тук сама. — Гласът на Гарвин бе по-топъл от обикновено, но изражението му все още беше безизразно.

Сара поклати глава.

— Напротив, ще остана тук. А сега, извинете ме. — Тя се облегна назад на стола си. — Бих предпочела да съм сама.

Гарвин понечи да отговори, но явно размисли и без да продума, отвори вратата. Движенията му бяха сковани и смразяващо овладени. От гневните проблясъци в погледа му Ани разбра, че се бе готвел да каже на Сара да върви по дяволите. Сара се държеше така, сякаш не забелязваше раздразнението му. Ани забеляза, че не бе обидена, а просто не обръщаше внимание.

— Сигурна ли си, че не искаш да останем? — попита я Ани.

Сара се усмихна.

— Сигурна съм.

— Поне заключи вратата.

Тя не отговори.

Навън, около хълма, на който се намираше Сара, се бяха скупчили облаци, мъгла и ситен дъждец, които закриваха голяма част от разстилащите се долу град и залив. Ани изведнъж се почувства изолирана, сякаш в капан, не можеше да диша нормално.

Нито тя, нито Гарвин проговориха надолу по стръмния, тесен и криволичещ път до подножието на хълма. Едва когато стигнаха до улица Маркет, Ани се почувства достатъчно спокойна, за да говори. Хвърли му бегъл поглед с крайчеца на окото си.

— Изглеждаш така, сякаш си готов да хванеш къщата на Сара и да я метнеш в залива на Сан Франциско.

— Като нищо — процеди той през зъби.

— Няма да те накара да се почувстваш по-добре.

— Да седя на някоя скала и да чакам изгрева също не би ми помогнало.

Ани отстъпи, без да се смущава.

— Това е Сан Франциско. Най-вероятно ще те приберат от лудницата или от полицията много преди зазоряване.

Той не се успокои. Бе стиснал волана.

— Сара е една самосъжаляваща се, егоцентрична стара мърморана. Да върви по дяволите за това, че не се посъветва с нас. Ако не бяхме отишли при нея тази вечер, утре щяхме да й прочетем интервюто в неделното издание заедно с всички други в Сан Франциско.

— Това е нейният начин да ни предпази. Как пък не. Обожава драмата. Винаги е искала да е в центъра на вниманието. Вместо да залага пари, сега залага — собствения си живот. — Погледна бегло към Ани с присвити очи. — Ани, може и да е великолепна художничка, но си е трън в очите.

След поведението на Сара, Ани не можеше да спори.

— Смяташ ли, че засега ще е добре?

Той изпухтя и троснато отвърна:

— Знам толкова, колко и ти. Както и да е, не можем да сторим чудеса.

Ани кимна. Не можеха да пазят Сара от самата нея. Дори и ако Гарвин си имаше собствени идеи, поне за това беше прав.

— Предполагам, че е така. — Впери поглед, през прозореца в мъглата и дъжда. — Искам да видя Ото.

Минаха през апартамента на Ани, за да вземат колата й и топката за боулинг на Ото, както и за да се уверят, че Вик Денардо не се бе връщал. Единственото ново нещо от предишната вечер бе бележка от хазяина й, с която я уведомяваше, че е уредил да поправят прозореца й. Понамирисваше на предстоящ скандал. Ротвайлер, взлом, две неразкрити убийства — Гарвин не винеше човека.

Ани, явно в едно от щурмовите си настроения, не обърна никакво внимание, а само се смръщи при вида на бележката, хвърли я в кошчето и изчезна в спалнята. Върна се с хартиен плик с дрехи, в случай, каза тя, че Ото не бе в състояние да бъде закаран обратно в града. Не спомена други причини, а и Гарвин не настоя за такива.

— Ще карам след теб — каза тя, когато тръгнаха да излизат.

Той поклати глава.

— По-добре аз да те следвам.

— Не знам дали мога да намеря къщата ти по тъмно. И през деня не ми е много лесно…

— Ще мина пред теб щом излезем на Белведере. Дотогава ти карай отпред.

Тя въздъхна, недоволна от уговорката.

— Защо? Да не смяташ, че Вик Денардо ще ме проследи и ще се опита да ме избута от пътя, или нещо подобно…

— Хайде, Ани, послушай ме.

— Добре, добре. Предупреждавам те, обаче, че не съм чак толкова запозната с наклоните на Сан Франциско и си имам стил на каране, така че, не се приближавай много.

Той се усмихна.

— Не бих и посмял.

Щом стигнаха до дома му, Ани веднага хукна при кучето си. Беше излязъл от ваната и бе живнал малко, но все още не бе съвсем на себе си. Изглеждаше щастлив да види топката си за боулинг. Докато Ото и неговата стопанка провеждаха визитацията, Гарвин запали огън в камината, за да постопли влажния въздух, и след това се върна в кухнята, където запече самун чеснов хляб и стопли малко крем супа от зеленчуци. Занесе храната на табла, Ани седеше на пода пред камината, почти завряла пръстите на крака си в огъня. Беше си свалила ботите и бе навила ръкавите на пуловера си, от чийто малинов цвят не изглеждаше толкова бледа. Той, обаче, забеляза тъмните кръгове от умора под очите й, стегнатите от напрежение мускулчета около устата й. Ото се бе свил — доколкото куче с неговите размери можеше — в ъгъла. С обръсната глава, изглеждаше по-зъл и от обикновено. „Страхотна двойка!“, помисли си Гарвин.

Огънят започна да пука и да бумти. Ани доближи пръстите на краката си към него.

— Винаги съм обичала камините — каза тя. — В къщичката имах печка с дърва. Предполагам, че в Калифорния можеш да минеш с камина. Печките с дърва са по-ефикасни. — Усмихна се. — Но не толкова романтични.

Взе купата със супа в скута си, а Гарвин сложи кошничката с хляба между тях двамата и седна до нея. Стана много уютно, макар че не знаеше защо му е толкова студено, а и не желаеше да се задълбава в причините.

— Все още не чувстваш Сан Франциско като свой дом, нали?

Тя сви рамене.

— Не знам дали това ще стане някога. Това не означава, че не мога да бъда щастлива тук.

— Ако можеше да стане, би ли предпочела дом в Мейн?

— Не знам. Продадох двата хектара, където баба ми и дядо ми бяха построили къщичката. Можех да я построя наново.

— Не си ли остави отворена вратичка?

Тя опита от супата, вперила поглед в огъня, ала за Гарвин бе загадка какво точно вижда тя. Подобна вечер в Мейн? Изгубената си къщичка? Помисли си, че имаше толкова много неща, които не знаеше за Ани Пейн. Почуди се дали тя не изпитваше усещането, че животът в Сан Франциско й се изплъзваше.

— Със сигурност не и лесна вратичка. Вложих всичко, което имам в новия си живот тук. Ако се върна, ще трябва й там да започна отначало. — Най-сетне отвърна тя.

Гарвин хапна от супата. Бе достатъчно люта, но той не усещаше нищо. Малко сирене щеше да й дойде добре, малко чер пипер. Не се бе сетил нито за едното, нито за другото.

— Нужна ли ти е Сара, за да има успех галерията ти?

— По начина, по който си представям този успех, да, — или поне някой толкова добър, колкото е тя. Не разчитах, че ще се натъкна на Сара Линууд, и то от самото начало. Съсредоточила съм се върху това, което умея да правя, да предлагам това, което ми харесва, и да развивам стабилен бизнес.

— Имаш ли търговски план?

В сиво-сините й очи проблеснаха игриви пламъчета.

— В теб проговори магистърът по бизнес. Аз напредвам бавно, справям се с проблемите, когато се изправя пред тях. Знам, че това не е много далновидно от моя страна.

— Не съм съгласен. Най-преуспелите предприемачи, които познавам, са започнали с някаква мечта и са си поставяли целите и стремежите, преследвайки тази мечта. Гъвкавостта — желанието да реагираш, да преосмисляш плана си — това е от изключителна важност.

На устните й заигра усмивка и тъмните кръгове под очите й не се забелязваха толкова ясно.

— За мен ти си човек, който управлява яхтклуб. Трудно ми е да си те представя като финансов гений.

— Не ме познаваше преди шест години.

— Да, така е.

— Част от мен, обаче, винаги е искала да управлява яхтклуб. Това бе най-съкровената ми мечта, когато бях на около девет години. — Усещаше как го сковава студ, въпреки топлината на огъня му. — След смъртта на Хели започнах да преподавам плаване на тийнейджъри с проблеми. Запознах се с Майкъл Юма. Животът му бе объркан по съвсем различен начин от моя. Но енергията му, желанието му да плава — те бяха заразни, подсетиха ме за старата ми мечта. Съвсем скоро вече си имах яхтклуб и Майкъл стана дясната ми ръка.

— Значи си постигнал това, което искаш?

Той се замисли за момент.

— Да, предполагам, че е така. Двамата с Юма работим добре заедно. Той се занимава с по-голямата част от клиентите. Аз предпочитам да работя по лодките. С такава работа си изкарвах прехраната, когато бях в училище. И тогава ми харесваше, и сега също.

— Липсва ли ти светът на финансите?

— Не. Тогава онзи живот ми харесваше и благодарение на него сега мога да живея така. Не съжалявам. — Погледна към Ани. — Но вече не съм същият човек, който бях. Променил съм се.

— Разбирам.

В този миг на Гарвин му се стори, че тя казва истината и вече не му бе толкова студено.

След вечеря безмълвно отидоха в спалнята му и се любиха през цялата нощ на загасени светлини и спуснати пердета. Създадоха собствен недостъпен свят, отделен от миналото, забравил бъдещето. Докато я докосваше, докато вкусваше от нея и я любеше, Гарвин усети нетърпението й, желанието — нуждата й не само от физическо удоволствие, но и от самия него. Всяка част от него. Без задръжки. По начина, по който го прегръщаше, галеше и отговаряше на милувките му, си личеше, че се опитва да установи връзка с него, по-дълбока от физическата. Когато достигнаха върха на насладата заедно, когато чу страстния й вик, той осъзна, че искаше да й даде тази скрита част от себе си, която тя търсеше, стига да знаеше как.

Малко преди зазоряване, тя дойде при него. Седна отгоре му, настани го в себе си, така че той нарасна в нея. Надигна се, той хвана гърдите й и вдигна поглед към нея в сребристата светлина. Косата й се спускаше като завеса, а погледът й се губеше между сенките.

Усмихна му се и се раздвижи, а на него вече му бе невъзможно да мисли за каквото и да било друго, освен за настоящето, за този миг и за нея.

 

 

— О, не — изпухтя Майкъл Юма, още щом погледна шефа си.

Гарвин трепна.

— Извинявай. Не искам да си го изкарвам на теб. Виж, заслужаваш ден почивка. Прибери се вкъщи.

Юма се ухили.

— Да не смяташ, че ще те оставя да се бориш с твоето настроение? Боже, та само като те видят, хората ще се изпокрият. Вредиш на бизнеса, човече.

Гарвин тръгна надолу по кея. Беше слънчево, ясно, прекрасно неделно утро, но нощта, прекарана с Ани Пейн и сутрешния вестник с образа на Сара, лепнат на първа страница, си бяха казали думата. Животът му бе на косъм да се изплъзне от контрола му. А това бе нещо, което си бе обещал, че никога няма да се случи отново.

Юма сложи ръка на рамото му, тъмният му поглед беше непривично угрижен.

— Хайде, Гарвин. Отиди и свърши каквото трябва. Вкъщи не ме чака нищо наложително. Мога да остана тук още един ден.

— Виж, Майкъл…

— Следя клюките, а и прочетох сутрешния вестник. Имаш много грижи. Хайде сега, тръгвай. Изчезвай.

Гарвин се поколеба, но знаеше, че Юма е прав. Да се опитва да си върши работата, когато беше толкова угрижен, нямаше да помогне на никого. Кимна набързо на приятеля си.

— Благодаря ти, Юма.

Той не обърна внимание на благодарностите.

— Клиентите също ще ми благодарят.

На път към дома, Гарвин започна да си представя как плава с Ани Пейн. Тя бе дете на моряк, както и бивш директор на морски музей в Ню Ингланд. Сигурно познава океана. „Някой ден ще стане“, помисли си той, но след това стисна зъби. За първи път от дълго време наистина мислеше за бъдещето. Може би това бе добър признак, кой знае. Но натрапчивата мисъл да плава с Ани Пейн все пак не му даваше мира.

Тя и Ото бяха заминали нанякъде със старото й комби. Гарвин разбра, че каквото и да стане между него и Ани Пейн, животът му се бе променил завинаги. Временният мир, който бе съществувал между него и миналото му — и бъдещето му — бе приключил. Никога отново нямаше да се чувства изолиран или отчужден тук горе, нито пък — помисли си той — щеше да има спокойствие.

 

 

Когато излезе, Вик Денардо се показа от сянката на една лиственица и бавно тръгна по пътечката. Гарвин замръзна на място, вперил поглед в човека, за когото бе смятал, че е виновникът за трагедията. Изглеждаше удивително непроменен, тук-там се забелязваше някоя и друга бръчица около очите, някоя бразда по челото, но живият тъмен поглед и предизвикателната извивка на устните му си бяха същите. Приветливостта му не беше престорена. Странно за един убиец!

— Не съм убивал никого — започна той, като се доближи към Гарвин.

Усещаше напрежението в тялото си, ръцете му се свиха в юмруци. Но също така си спомни, че някога бе смятал Вик Денардо за приятел, мъж, на когото може да се довери. Бе длъжен заради Хели, и може би заради себе си, да помисли, преди да предприеме нещо, да не съди, докато не чуе всички факти.

— Ако не ти си убил Томас и Хели, Вик, тогава кой?

Денардо не отговори.

— Сара ли?

— Не знам. Може и да ме е натопила. Знаеше, че ще ходя при стареца онази нощ. Не съм я виждал, обаче, откакто замина. Винаги съм смятал, че това си е проблем на семейство Линууд, и аз съм бил удобен външен човек, който да опере пешкира. — Насочи тъмния си поглед към Гарвин. — По едно време се питах, дали не си ти.

— Какво те накара да промениш мнението си?

Появи се усмивка, която бързо замря.

— Изпитваш прекалено голямо желание да ми отрежеш „оная работа“, а?

Гарвин не му отвърна на усмивката, дори и не направи опит.

— Какво искаш?

— Заведи ме при Сара. — Вдигна очи към небето, като си пое дълбоко въздух, а сетне отново погледна към Гарвин. — Четох статията във вестника. Знам, че мога сам да я намеря. Тя това иска. Аз, обаче, искам двамата с теб да отидем заедно. Веднъж вече ме натопиха. Това няма да се повтори.

Гарвин кимна.

— Тогава да тръгваме.