Ан Харъл
Изгрев за двама (2)

Първа глава

Ани паркира под една козирка на широката, живописна улица Пасифик Хайтс и излезе от колата като остави прозорците смъкнати, а Ото проснат по корем на задната седалка. Беше я смъкнала не заради него, а за да направи място за картината, която възнамеряваше да купи на първия голям търг в Сан Франциско.

— Ще се върна колкото се може по-скоро — каза тя на Ото, сякаш щеше да я разбере.

Беше мрачен ден дори и за град като Сан Франциско — скупчени облаци, ситен ръмеж, гъста мъгла и температура, която едва достигаше петнайсет градуса. Откакто бе пристигнала в Залива, Ани се бе снабдила с впечатляваща колекция от евтини чадъри, винаги държеше по няколко в колата и един неизменно пъхнат в голямата й чанта, с която не се разделяше. Според собствените си изчисления, от Деня на благодарността беше загубила поне половин дузина чадъри. Не че валеше много в Сан Франциско. Просто никога не падаше сняг и дъждът й се струваше много повече, отколкото в Мейн. Бе се опитала да обясни това свое умозаключение на Зуи Съмър, която държеше парфюмерийния магазин до галерията й, но Зуи, родом от Сиатъл, й заяви, че тя изобщо не знае какво е истински дъжд.

Докато приближаваше внушителната, украсена със сложни орнаменти сграда, у нея се надигна някакво трепетно вълнение. Викторианското имение на Линууд, боядисано в лимонено жълто бе едно от най-известните в Сан Франциско. Тучна зелена трева застилаше великолепния преден двор, а под високите прозорци с елегантни завеси на първия етаж се издигаха грижливо поддържани храсти; прозорците бяха толкова безупречно чисти, че искряха в мрачния ден. Предстоеше й да се срещне с хора от известните фамилии Линууд, Вандербилт, Рокфелер, Харст — твърде различни от компанията, с която излизаше на полуострова.

Униформен пазач стоеше на пост пред тухлената алея, която водеше към предния вход. Ани му подаде билета си за частния търг. Беше посетила няколко търга, организирани от Ърни в събота вечер във фермата Хатауей, разположена край пътя към езерата. Веднъж дори беше на косъм да убеди баба си да си вземат агне.

Едно отминало време, един отминал живот.

Пазачът изгледа критично билета й, а след това и нея самата. Ани си каза, че вероятно той се държи така с всички посетители. Не би могла да изглежда чак толкова различна от търговците и колекционерите, участващи в търга. Въпреки че все още гардеробът й бе оскъден, външният й вид беше достатъчно представителен: копринена блуза, тъмносиня пола до прасеца, черни кожени боти и сребърни обеци. Беше повдигнала гъстата си коса в елегантен кок, а заради променливото време носеше португалския шал на баба си, оцелял след опустошителната буря. Шалът беше от черна вълна с избродирани цветя и екзотични птици и приличаше по-скоро на покривка за пиано. Но тъй като беше красив, а и твърде викториански, Ани реши, че е идеален за първия й търг в Сан Франциско.

— Отидете на предния вход, госпожице Пейн. Охраната ще ви покаже салона.

Служителят й върна билета с такъв пренебрежителен жест, сякаш й казваше, че мястото й не е тук. Или просто си го внушаваше поради странните обстоятелства, които я доведоха на този търг.

Отправи му бегла прощална усмивка и тръгна по алеята. Студено, дъждовно зимно време, въздух наситен с аромата на цветя, трева и пръст — всичко това й напомняше за пролетните утрини в Мейн. Внезапно я завладя чувство на носталгия, пред очите й изникна тъжна картина от миналото — двете с баба си, седнали на верандата в своите стари, люлеещи се столове, загледани в стелещата се над залива мъгла. Ани пое дълбоко дъх, прибра един непокорен кичур коса и опита да се успокои. Намираше се в Сан Франциско, на много важен търг, който изискваше цялото й внимание. Нямаше — не биваше — да се впуска в блянове по един живот, към който никога нямаше да се върне. Имаше намерение да се забавлява, дори и сега, по време на твърде необичайната й задача на Пасифик Хайтс.

— На всяка цена трябва да имам тази картина — й беше казала жената, която се представи на Ани с името Сара.

След като мина през втората охрана на входа, тя се запъти към централния салон на хладната красива сграда като надзърташе в изящно мебелираните стаи, достъпът, до които беше препречен от опънати кадифени шнурове. Погледът й жадно поглъщаше всеки детайл от величествената архитектура, дизайн и украса. Въпреки че от няколко години къщата бе необитаема, навсякъде блестеше от чистота и нищо не загатваше за най-малката небрежност или занемареност. Семейство Линууд я бяха обявили за продан, а повечето от вещите в нея щяха да се разиграят на търг. Според проучванията на Ани, това решение не беше породено от финансови затруднения, ала тя така и нямаше време да разбере истинската причина. Беше прекалено заета с галерията и приспособяването към новия живот, а и не й бяха нужни подробности, за да изпълни странното поръчение. Целта й на търга беше проста и ясна, освен това, трябваше да си признае, че елементът на мистериозност предизвикваше любопитството й. За първи път отиваше на търг като представител на анонимен купувач.

На входа на салона, зад дървена маса, седеше елегантно облечена жена. Тя провери документите на Ани и взе писмото от банката, което потвърждаваше, че всеки написан от нея чек има покритие. Всичко се вършеше чевръсто, формално и по установения ред, но Ани усети, че дланите й са станали студени и влажни. Тъй като искаше да запази анонимност, в четвъртък сутринта Сара беше внесла десет хиляди долара на сметката на Ани. Макар и необичайни действията й бяха напълно законни. Ами ако Ани напуснеше търга и офейкаше с парите? Но явно Сара й имаше доверие.

Жената зад масата й подаде бяла карта с номер 112, изписан с големи черни цифри. Потискайки нервността си, Ани си наложи да се усмихне и влезе в салона. Множество купувачи бяха насядали на обикновени сгъваеми столове, наредени срещу проспекти на искрящи кристални полилеи, пищни стенописи на Сан Франциско отпреди 1906 година и зашеметяващи картини на залива. Ани забеляза свободно място на една от средните редици, настани се на него и остави голямата си чанта на земята. Изведнъж се скова от напрежение.

Ами ако някой друг даде по-голяма сума за картината?

Ами ако тя не успее да я купи?

Скоро и останалите свободни столове се запълниха. След като беше направено съобщение, че приходите от търга ще отидат във фондация Хели Линууд, процедурата по продажбите започна. Водещият на търга беше слаб, беловлас, изискан и сериозен господин, коренна противоположност на Ърни Хатауей.

Първият предмет се продаде много бързо, без почти никакво наддаване. Никакви емоционални възклицания, възражения или дюдюкания. Та това беше Сан Франциско, Пасифик Хайтс. Баба й, прагматична жена, която не държеше на официалностите, беше признала, че търговете на Ърни са същински спектакъл.

След четиридесет минути се появи и картината. Дъхът на Ани секна, наблюдавайки как я носят на статива. Когато откриха платното, младата жена ахна от изненада. Купувачите около нея я огледаха учудено. Тя се опита да се овладее. Но обстоятелствата я свариха напълно неподготвена: картината беше творба на Сара. Нямаше съмнение по въпроса.

Ани стисна здраво шала в скута си и реши да не се впуска в размишления как една картина на непопулярен, ексцентричен художник може да се озове на линуудски търг.

За първи път срещна Сара миналата седмица, когато тя дойде на кратко посещение в галерията й. Сара беше странна жена с гъста посребрена коса, правилни черти на лицето и евтини дрехи. Леко накуцваше и използваше бастун. Тя нито купи, нито пък се заинтересува от някоя творба и Ани я запомни, защото посещението й беше необичайно, а и галерията не бе пълна с клиенти. Два дни по-късно Сара се обади и я покани на чай.

Тъй като нямаше по-приятни занимания, тя прие предложението и се отправи към малката къща на Сара, разположена на един хълм, от който се откриваше гледка към града. Странната жена отново беше облечена в евтини дрехи, но този път вместо бастун използваше помощна проходилка. Ани я беше сметнала за налудничава, ала бързо промени мнението си, като забеляза разхвърляните из цялата къща платна. Израснала сред художници и благодарение на личния си опит, натрупан от организирането на изложби в морския музей, Ани беше развила забележителен усет и към изкуството. Можеше безпогрешно да определи истинската стойност. А платната на Сара несъмнено имаха стойност.

Развълнувана от откритието на нов, зашеметяващ талант, Ани вероятно реагира прибързано като се съгласи да представя Сара на днешния търг. Не беше проучила коя е Сара, защо настоява за картината и защо самата тя не присъства на търга. Всичко това, беше решила Ани, ще се изясни по-късно.

И ето че започна да разбира защо Сара държи на тази картина. Беше нейна творба, без съмнение, от по-ранен период. Техниката се губеше на някои места, забелязваше се известна несигурност, липсваха увереността и смелостта на идеите, така характерни за платната, които Ани видя при посещението си в дома й. Но съществените белези, които правеха забележителни творбите на ексцентричната жена в небрежно облекло, не можеха да бъдат сбъркани.

На картината беше изобразено червенокосо момиче, петнайсет-шестнайсетгодишно, с бяла като слонова кост кожа и топли, сини очи. Беше облечена в мъжка риза и джинси, с нехайно отметната назад дълга коса и естественото й излъчване ярко контрастираше на обзаведената в строг стил стая. Дори и рисувана в по-ранен период от творческите години на Сара, картината притежаваше типичния стил на художничката — меланхоличното настроение, убитите тонове, онази твърда решимост да улови душевността на момичето, неговите желания и стремежи.

Сара най-вероятно беше изпратила Ани да купи портрета, с цел да събере всички продадени свои творби, преди да дебютира в публичното пространство като млад талантлив художник. Умен ход, помисли си Ани. Но реши да не бърза със заключенията, в случай, че тази брилянтна, неизвестна художничка няма намерение да представи картините си в нейната галерия.

Аукционерът обяви потвърждение за сумата от петстотин долара. Дали някой възнамеряваше да наддава? Тонът на мъжа издаваше съмненията му.

Изтръгната от вцепенението си, Ани се изправи нервно на стола. Потвърждение? От кого? Кой друг наддаваше за картината? Тя потърси с поглед виновника. Сериозните купувачи, както бе забелязала, стояха в дъното на салона и наддаваха оттам, ако някой предмет предизвика интереса им. Но тя не беше очаквала да има съперници за картината.

Дали някой друг знаеше за Сара? Според професионалния поглед на Ани, портретът на статива разкриваше дарбата на художника, но това беше само искрица от яркия пламък на този никому неизвестния талант.

— Петстотин. Някой ще даде ли петстотин и петдесет?

Ани вдигна високо ръка. В момента не я интересуваше, че поведението й не е особено професионално. Трябваше да бъде сигурна, че аукционерът я е видял.

— Петстотин и петдесет — отбеляза той в отговор.

Секунда по-късно цената се качи на шестстотин. Ани все още не беше разбрала кой наддава срещу нея, вдигна ръка за шестстотин и петдесет. Сара бе очаквала Ани да бъде единственият купувач и бе сметнала, че ще получи картината срещу неколкостотин долара. Въпреки това, за да не поема излишни рискове, тя бе настояла за вноската от десет хиляди долара. Тогава този жест се стори на Ани напълно безсмислен.

Все пак имаше много голяма разлика между шестстотин и петдесет и десет хиляди, опита да се успокои тя. Разбира се, че парите ще й стигнат. Щеше да получи картината. „Използвай всичките десет хиляди, ако се наложи“, й беше казала мистериозната художничка. Ани искаше на всяка цена да успее, повече отколкото би признала и пред себе си. Творбата беше невероятна и тя го знаеше. Може би тя щеше да се окаже повратна точка в така желания нов живот.

Водещият търга погледна към нея. Наддаването беше достигнало осемстотин долара. Ани нервно захапа долната си устна и кимна. Вълна от възбуден шепот премина през тълпата. Невъзмутимият доскоро аукционер сега изглеждаше необичайно развълнуван. Ани проследи погледа му, отправен към задната част на салона, докато съобщаваше сумата от деветстотин долара.

Преди обаче да успее да забележи съперника си, мъжът потвърди цената и насочи вниманието си към нея. Ще даде ли някой хиляда? Вече качваше цената със сто, а не с петдесет. Ани не забеляза някой от двадесетината скъпо облечени мъже и жени в дъното на салона да наддава за картината. Стомахът й беше свит. Успокой се, парите не са твои. Който и да е, не би дал повече от десет хиляди. Щеше да е пълна лудост. Художникът беше неизвестен, моделът също. Не виждаше смисъл в такова съперничество. По-късно, когато Сара успее да влезе в света на изкуството като нов, признат талант, може би щеше да си струва, но не и сега. Ани кимна на аукционера.

Противникът й незабавно вдигна на хиляда и сто.

Тя се извърна рязко и погледът й се срещна с този на мъж в тъмен костюм. Сега вече знаеше. Това беше съперникът. Мъжът, който искаше картината с червенокосото момиче.

Устата й пресъхна. Очите му я пронизваха. Тя си пое дълбоко дъх, беше сигурна, че онзи отсреща не е търговец, нито колекционер. В изражението на лицето му не се долавяше нито борбения дух, нито обичайната настървеност, присъща на хората от занаята. Искал е картината и е очаквал да я получи за петстотин долара.

Появата на Ани Пейн не беше включена в сметките му.

Аукционерът обяви хиляда и двеста. С очи, приковани към противника си, тя кимна. Нямаше намерение да се предава. Нямаше да му позволи да я извади от контрол. Изобщо не я е грижа кой е този човек и защо толкова силно иска картината.

Изражението му остана сурово и решително, по всичко личеше, че съперникът й не се забавлява. Имаше остри, привлекателни черти и гарвановочерна коса, но по някаква непонятна причина Ани реши, че очите му са светли — сиви или зелени, дори сини. Опита да си го представи в по-различна обстановка. Какво ли би го накарало да се засмее? При какви обстоятелства не би изглеждал толкова сериозен и мрачен? Една разходка в планината? Или може би яздейки кон по тучните ливади? Вероятно навсякъде другаде, но не и на този търг на Пасифик Хайтс.

Не беше дошъл заради трепета от наддаването, реши тя, обзета от тягостно чувство.

Беше тук само заради картината.

Ани извърна поглед от него и се съсредоточи върху задачата си. Дали наддаването щеше да надхвърли десет хиляди?

След още две минути цената достигна три хиляди. По гърба й избиха дребни капчици пот. Стискаше здраво шала в ръцете си, започна да трепери. С известно усилие потисна желанието си да се обърне и да огледа противника си още веднъж. Не искаше той да си помисли, че е отчаяна, уплашена или ужасена от евентуална загуба. Не можеше да си позволи точно в този миг да го окуражи със слабостта си.

Трябваше да спечели.

Една възрастна жена през три редици пред нея се обърна и я изгледа гневно. Остави човека да получи картината, момиченце, сякаш й казваше. За коя се мислиш?

Ала Ани кимна за три хиляди и сто. Нейният тъмнокос съперник качи на три и двеста и когато тя наддаде със сто, чу недоволното мърморене, отправено към нея.

Мъжът даде четири хиляди. Ани не разбра дори как го направи. Не беше произнесъл и звук. Тя се обърна назад и срещна погледа му.

Спокоен. Уверен. Предизвикателен.

Като хапеше нервно устни, Ани забеляза, че всички присъстващи са приковали очи в нея. Аукционерът я чакаше. Тя вдигна ръката си с разперени пет пръста, надяваше се да я разбере.

— Имаме предложение за пет хиляди долара.

Стори й се, че чу недоволни гласове: „Коя е тя? Защо не го остави да получи картината? Не знае ли кой е съперникът й?“.

Не, не знаеше, пък и не я интересуваше. Беше в правото си да купи картината точно толкова, колкото и всички останали в залата. Дори имаше преимуществото, че представя художника, който я е нарисувал.

Сърцето й лудо биеше, чакаше мъжът да отговори на наддаването й. Пет хиляди долара беше безумна цена. Хората щяха да си помислят, че е луда, но не и след като се запознаят с творчеството на Сара. Тогава биха я разбрали.

Ако се наложеше да използва всичките десет хиляди, щеше да го стори.

Ала мъжът в тъмния костюм пасуваше. Изумена, Ани се обърна към него. Той злъчно я поздрави с един пръст и се оттегли в едно от крилата на салона, затворено за посетителите на търга.

Картината беше нейна.

— Е — каза троснато възрастната жена от третата редица, — надявам се, че сте доволна.

Да, така е, помисли си Ани с чувство на облекчение и такова изтощение, от което сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Наистина беше доволна.

Сега, когато трепетът от спечелената битка отшумя, тя усети всеобщата враждебност. Не само, че хората бяха на страната на опонента й, сега те бяха направо ядосани, че тъкмо тя е спечелила наддаването. Нищо чудно, че Сара бе предпочела да действа с подставено лице.

„Колко мило“, помисли си Ани. Дали щеше да успее да се измъкне, преди да разберат коя е?

Вдигна чантата в скута си и се приготви за бягство, в случай, че някой се опита да я хвърли на лъвовете. Защо всички са настроени срещу нея? В края на краищата, това беше търг и такава беше играта.

За нейно щастие в този момент извадиха следващия предмет — сервиз от рядък австрийски порцелан. Наддаването започна. Ани се изправи да си върви. Беше изнервена, чувстваше се неловко, ръцете и краката й трепереха. Извинявайки се на всеки подред, тя се запрепъва към пътеката между редиците.

Един пълен мъж, седнал на крайния стол, се обърна към нея:

— Явно много сте държали да притежавате картината, след като наддавахте срещу Гарвин Макри.

— Кой е Гарвин Макри?

— Нима не знаете? Така си и мислех. Той е съпругът на червенокосото момиче.

— Какво?

Ала непознатият вече беше насочил вниманието си към търга, а и някой от задните редове й изсъска да се дръпне. Ани стисна още по-здраво чантата и шала си, за да не забележат колко силно треперят ръцете й и изскочи на пътеката.

Значи съперникът й беше съпруг на момичето от картината! Е, откъде можеше да го знае? Вероятно е възнамерявал да й я подари за годишнина от сватбата или за рождения й ден. Заповядай, скъпа. Спомняш ли си онази луда жена, която те нарисува, когато беше на шестнадесет? Съпругата му от семейство Линууд ли беше? Откъде ли познаваше неизвестната ексцентрична Сара? И как така художничката я беше рисувала като младо момиче? Няма значение, каза си Ани. Имаш картината. Сега трябва да я върнеш на жената, която я е рисувала. Гарвин Макри ще намери друг подарък за съпругата си.

 

 

Гарвин Макри откачи дебелото кадифено въже, което забраняваше достъпа до гостната и пристъпи вътре. Неколцина от участниците, излезли от салона за кратка почивка, му отправиха тъжни, състрадателни погледи. Познаваха го. Както, явно и всички на търга. Изпитанието се беше оказало много по-тежко и от най-смелите му очаквания.

Не беше предвидил номер сто и дванадесет.

Тя води решителна битка и спечели само, защото Гарвин не беше заинтересован от по-нататъшно наддаване. Не го беше грижа, че парите ще отидат към фондацията, основана от него в памет на съпругата му. Беше очаквал да получи картината срещу петстотинте долара, заложени от него предварително и тайно. Искаше да остане анонимен купувач, скрит между професионалистите в дъното на салона.

Можеше да помоли Джон или Синтия Линууд да му подарят картината, но не го направи. Беше част от миналото, а не от бъдещето на фамилията. Който и да беше убил съпругата му, се беше погрижил за това.

В този момент мерна Джон Линууд, който се бе запътил към залата и разбра, че срещата им е неизбежна.

— Гарвин, за бога, нямах представа, че ще си тук днес. Много се радвам да те видя.

Въпреки приятелския поздрав, Джон изглеждаше напрегнат и сконфузен. Гарвин се досети за причината. Бившият му тъст имаше нова съпруга, умна и привлекателна, и се стремеше да избягва всички, които му напомняха за убийството на дъщеря му и баща му. А Гарвин беше един от тях.

— И на мен ми е приятно, че те виждам, Джон. — Двамата мъже се здрависаха, но Гарвин така и не успя да се усмихне. Беше изкарал една мъчителна сутрин, много по-тежка, отколкото беше очаквал. Не беше в настроение.

— Съжалявам за картината…

— Няма нищо. Забрави.

— Изобщо не предполагах, че ще я искаш. Не мога… едва понасям болката, когато я погледна.

Гарвин кимна. Самият той не можеше да си обясни защо я беше поискал. Толкова трагични спомени бяха свързани с нея. Стоеше закачена в библиотеката на Линууд, където преди пет години бяха убити Хели и дядо й. Беше нарисувана от Сара Линууд, леля на Хели и сестра на Джон, за която много хора подозираха, че е замесена в убийствата на племенницата си и баща си. Някои дори си мислеха, че тя ги е извършила.

В портрета, сякаш с невидими изрази, Сара беше уловила духа на шестнадесетгодишната Хели и Гарвин изпитваше странното усещане, че безсмъртната душа на жената, погубена от нечия жестока ръка, сега се рее из вечността в неземно спокойствие и щастие. Не можеше да си обясни това свое усещане. Дали и номер сто и дванадесет бе обзета от същото чувство?

— Мислех, че е унищожена — продължи Джон. — Наредих да я свалят, но не можех… нямах сили сам да я изгоря. Предполагам, че и никой друг не би се решил.

— И затова предпочете да я продадеш?

— Всъщност предложението беше на Синтия. — Джон бе изгубил жена си четири години преди убийствата и преди година реши, че му е време да се ожени повторно. Гарвин не присъства на сватбата му. Синтия беше със седемнадесет години по-млада от съпруга си, бе работила като брокер в една от най-видните компании за недвижими имоти в Сан Франциско и години наред обсаждаше кръга от познати на семейство Линууд. Сега вече беше част от него. — Тя уреди целия търг. Аз самият научих едва тази сутрин. Ако знаех, вероятно щях да подходя по друг начин, може би и за това тя не ми каза. — Той понечи да се усмихне, но опитът му се оказа неуспешен. — Уверен съм, че го е направила за наше добро. Може би е добре, че картината отиде при непознат човек.

— Да, може би — съгласи се Гарвин и почти си повярва. И без това какво щеше да прави с портрета? Щом чу, че се продава, пожела да го има, но защо? Вероятно виждаше в него последното издихание на отминалия му живот.

Джон плесна с ръце, сякаш за да отпрати възможния повей на меланхолия.

— Разбра ли, че имаме купувач за къщата? Една двойка от Чикаго. Синтия ги намери. — Той огледа елегантното преддверие на старото семейно имение. — Хубаво би било тук отново да заживеят хора.

Гарвин преглътна, като се опитваше да прогони спомена за онази нощ, в която завари жена си мъртва на пода в салона.

— Да.

Джон явно предугади мислите му. Лицето му помръкна и по него се изписа потисканото отчаяние.

— Не очаквах днешната сутрин да бъде толкова мъчителна. Всички тези спомени — но, предполагам, че този ден трябваше да настъпи много по-рано. Ще се радвам, когато това тук приключи.

— Разбирам те. Нямах намерение да ти причинявам болка.

— Не се самообвинявай, Гарвин, надявам се скоро отново да се срещнем.

— Аз също.

Джон Линууд се оттегли в съседната стая, а Гарвин въздъхна тежко, проклинайки се, че изобщо бе дошъл. Нито той, нито бившия му тъст споменаха името на художника. След двойното убийство семейството, както и приятелите, не знаеха нищо за Сара Линууд. От пет години никой не знаеше дори дали е жива.

Вместо да се запъти към изхода, както възнамеряваше да направи, Гарвин рязко се обърна кръгом и се отправи към масата до входа на салона. Жената, която записваше имената на купувачите и продадените предмети, го изгледа състрадателно.

— Съжалявам, че нещата не се развиха във ваша полза, господин Макри. Много хора искрено желаеха да успеете.

— Благодаря. Коя е госпожицата, която ме победи?

— Нямам право да издавам имената…

— Добре, добре. Не искам да ви създавам неприятности. — Въпреки скованите от гняв устни, Гарвин успя да се усмихне. — Ако говорите с нея по-късно, кажете й, че се надявам да е щастлива с новата си придобивка.

Жената прехапа устни и хвърли бърз поглед към салона. В момента протичаше яростно наддаване. Гарвин не му обърна внимание. Един куриер — колежанче — дотърча до масата и подаде някакъв етикет.

Жената взе етикета и в същия миг извъртя списъка към Гарвин. Той плъзна поглед към номерата и откри сто и дванадесети.

Съперничката му се казваше Ани Пейн от галерия „Ани“ на Юниън Стрийт. Значи, търговец.

Гарвин скръцна със зъби. Един нищо и никакъв проклет търговец! Беше платила пет хиляди долара за картина от неизвестен художник. Та тя не струваше и петстотинте долара, които възнамеряваше да даде. Заради болезнените спомени, свързани с нея, дори семейството на Хели не я искаше.

Може би Ани Пейн се бе увлякла в играта и бе побесняла, когато Гарвин се изпречи на пътя й. Ала щом адреналинът й спадне и възбудата отшуми, сигурно щеше да съжалява.

Разбира се, Ани Пейн можеше да е и алчна изнудвачка. Вероятно е знаела с кого се състезава и е възнамерявала да му продаде обратно картината на цена, която тя определи. Макар че предположението беше твърде абсурдно.

Ами ако има някой друг купувач предвид?

Кого?

Гарвин изруга наум. Та това си беше само една обикновена картина. Дори и с цялата чувственост и дълбочина, които ексцентричната и самовглъбена Сара така тънко бе уловила в същността на Хели. Съпругата му вече я нямаше и Гарвин бе започнал постепенно да привиква със загубата, макар че никога не си прости задето не бе успял да я спаси. Само ако беше дошла при него да сподели за финансовите проблеми на Сара, за дълговете й от хазарт, за онова, което я е принудило да се върне в къщата на Линууд въпросната нощ. Ала Хели не го направи и беше мъртва.

Той се измъкна през централния вход, оставяйки с облекчение дома на Линууд зад гърба си. Пълна лудост беше да идва днес. Трябваше да предположи, че нещата няма да се наредят според очакванията му. Най-малкото, трябваше да знае, че не би могъл да избегне срещата с миналото, което се опитваше ако не да забрави, то поне да остави зад себе си.

Слезе по стълбите и се запъти към улицата, смътно съзнавайки, че дъждът е спрял. Небето все още бе сиво и навъсено, а въздухът — все така влажен и студен. Малко по-надолу по улицата Гарвин забеляза Ани Пейн в люта борба с новата си покупка, която се опитваше да напъха отзад в малкото си ръждясало комби.

Той забави крачка и започна да я изучава с поглед. Не приличаше на изпечен търговец, който съзнателно и целенасочено го е надхитрил и изтласкал от надпреварата. Русата й коса се беше изплъзнала от фуркетите и фибите и сега се спускаше необезпокоявана над челото и ушите й на изящни светли кичури. Шал с ярки бродерии висеше преметнат през едната й ръка, а пискюлите му опираха в асфалта. Една крачка встрани и щеше да го настъпи. Тази жена определено възбуждаше любопитството му.

— Ото — каза строго Ани Пейн, явно все още не забелязала присъствието на Гарвин, — ще трябва да се преместиш. Предупредих те, че ще ми е нужно място. Така че, не проявявай ината си. — Тя погледна вътре в колата. — Ото, казах нещо. Стани!

Гарвин надзърна в комбито и с изненада забеляза големия ротвайлер, изтегнал се по царски отзад.

Не, Ани Пейн не беше такава, каквато си я представяше.

Гарвин се приближи и забеляза стройната и добре оформена фигура.

— Виждам, че имате проблем — продума той.

— Да. — Тя се извърна да го погледне и неприятно изненадана, пое дълбоко въздух. — Вие сте мъжа от търга.

Мъжът от търга? Следователно не знаеше кой е той. Или поне много умело се преструваше.

— Да. Казвам се Гарвин Макри.

Тя нито се изчерви, нито пребледня, само отметна кичур коса, паднал пред очите й.

— Здравейте, аз съм Ани Пейн. Надявам се, че не ми се сърдите.

Той едва-едва се усмихна.

— Не много.

Тя отвърна на усмивката му, а очите й странно заблестяха. Бяха светлосини, почти сиви.

— За миг си помислих, че тълпата жива ще ме одере. Някой каза, че момичето от картината е ваша съпруга. Надявам се да не бъде много разочарована. За подарък ли я искахте?

В гърлото му заседна буца и той успя само да поклати глава. Подарък за Хели. Ани Пейн не знаеше, че съпругата му е мъртва. Коя, по дяволите, беше тя?

Ани се намръщи, лека розовина покри страните й.

— Виждам, че все още сте разстроен. Съжалявам. Не го приемайте като лична обида. Честно казано, не очаквах някой друг да наддава.

— Аз също. — Противно на очакванията му, тонът му се смекчи. — За вас това е един обичаен търг. Аз не съм много по тези неща — наддавания, победи, загуби. Когато искам нещо, просто плащам цената и го получавам.

Кратка и ясна теория.

Ани Пейн насочи вниманието си към ротвайлера и прекара пръст през косата си, чувстваше се неловко. Пръстите й докоснаха една черна фиба, която тя свали от косата си и натика в джоба на полата. Движенията й бяха уверени и с нищо не издаваха, че усеща погледа му, прикован в нея. Гарвин с изненада осъзна, че жената, която го победи, беше сериозна, открита и… привлекателна. Гърдите й примамливо изпъкваха под блузата, извивката на бедрата й беше елегантна и женствена, а кожата на лицето и врата — млечнобяла.

„Дръж се!“, заповяда си мислено Гарвин.

Ани опря картината на бронята на колата и се пъхна вътре да се разправя с упорития Ото. Гарвин успя да хване шала й точно преди да цопне на мокрия асфалт. Без да му обърне внимание, Ани Пейн продължи да пълзи навътре по лакти и колене, разкривайки пред Гарвин невероятна гледка на задните си части.

Ани Пейн, както изглежда, действаше по свой собствен начин.

Изведнъж тонът й стана ласкав, сякаш придумваше непокорно малко дете.

— Претърколи се, Ото. Хайде, претърколи се. Ото! — Гласът й вече звучеше рязко и заповеднически. Очевидно стопанката се беше изтощила от прекаленото търпение. — Ото! Претърколи се!

Кучето не я послуша.

Най-после се измъкна навън като внимаваше да не удари главата си в повдигнатия капак. Гарвин й подаде шала, лицето на Ани се озари от усмивка и на лявата й буза се появи чаровна трапчинка, която загатваше за дързост и сексапил.

Може би все пак Ани Пейн не беше толкова непорочна, колкото изглеждаше. Откритието породи у Гарвин любопитство, примесено с доза подозрение. Съдейки по изминалите събития, той не би се учудил, ако тя винаги получаваше това, което иска.

За днес особено, не можеше и да става съмнение.

— Успех — каза й той на сбогуване. — Между другото, ако решите, че в крайна сметка не искате картината, обадете ми се. Живея в Мерин. Номерът на телефона ми ще откриете в указателя.

— Добре. Ще го направя, но не хранете празни надежди. Едва ли ще променя мнението си.

Гарвин присви очи и се вгледа в нея. Внезапно го обзе странното чувство, че тя крие нещо. За част от секундата беше доловил някакво смущение, което не избегна от изпитателния му поглед. Със сигурност криеше нещо.

Но трябваше внимателно да премисли подхода си, преди да се впусне в разследване.

Излъчването на тази жена го порази и възбуди чувства, които нямаха нищо общо с разни картини и съмнения. Всеки нерв в тялото му бе опънат, гърлото му пресъхнало. Е, какво друго очакваше? Надпреварата и съперничеството на търга не бяха довели до нищо друго, освен до първичното, неизбежно сексуално привличане.

Питаше се колко ли стресната щеше да е Ани Пейн, ако можеше да чете мислите му. Дори и да не се поддаде на импулса си, така неподходящ при стеклите се обстоятелства, не би могъл да отхвърли от съзнанието си желанието да се люби с нея.

„Какъв глупав порив“, помисли си той.

— Е, тогава ви пожелавам да се наслаждавате на картината — изрече на глас с все още свито от копнеж гърло.

Тя се усмихна мило, без да подозира за огъня, който бушуваше в него.

— Благодаря. О, и предайте много поздрави на съпругата си. Сигурна съм, че ще й намерите друг подарък.

Тези последни думи шеметно го върнаха към действителността. Но вече се бе обърнал да си върви и не се наложи да обяснява, че съпругата му е мъртва.

— По дяволите — прошепна ядосано той и продължи надолу по улицата.

Заваля като из ведро.

Без да обръща внимание на пороя, Гарвин се извърна назад и проследи с поглед старото ръждясало комби, което се давеше, ръмжеше, докато накрая излезе на платното.

По дяволите, тази жена дори нямаше прилична кола. Как можеше да плати пет хиляди долара за картина, която едва ли струва и петстотин?

Това беше въпрос, който без съмнение се нуждаеше от отговор.