Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toxic Parents, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Сюзън Форуърд, Крейг Бък. Отровните родители

ИК „Бард“, София, 2002

САЩ. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-315-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Първа част
„Отровни“ родители

Първа глава
Митът за идеалния родител

Богоподобните

Древните гърци са имали проблем. Боговете са ги наблюдавали от митичното си обиталище на върха на планината Олимп и са раздавали правосъдие за всичко, което простосмъртните са вършели. А ако се случело божеството да не е в настроение, наказанията се сипели изневиделица. Доброжелателността, правото и дори справедливостта изобщо не били задължителни условия. Всъщност ирационалността била нещо съвсем обичайно. Заради техните капризи човек можел да бъде превърнат в ехо или да бъде накаран да бута огромна скала нагоре по планината до края на света. Излишно е да споменаваме, че непредвидимостта на могъщите богове всявала доста страх и объркване сред простосмъртните.

Точно като в „отровните“ взаимоотношения родители-деца. В очите на детето непредсказуемият родител е страховито божество.

В детството богоподобните родители са били всичко за нас. Те единствени са ни обичали, защитавали, подслонявали, изхранвали. Тяхната липса е била равносилна на неизмерим ужас, тъй като от тях е зависело оцеляването ни. Те са били всемогъщите осигурители. Ние всячески сме се нуждаели от онова, което са ни давали.

Тъй като не сме имали никаква база за сравнение, ние сме приемали, че са идеални. Но с разширяването на света отвъд бебешкото креватче сме придобили потребността да поддържаме този идеален образ като защита срещу непознатото, с което сме се сблъсквали все по-често. Ние сме се чувствали защитени дотолкова, доколкото сме вярвали, че родителите ни са идеални.

През втората или третата година от живота си сме започнали да утвърждаваме независимостта си. Съпротивлявали сме се да ходим на гърне и сме се наслаждавали на „ужасната втора година“. Обичали сме думичката „не“, защото ни е позволявала някакъв контрол над собствения ни живот и не сме обичали „да“, защото е била символ на подчинението и примирението. Борили сме се да развием уникалната си идентичност и да наложим собствената си воля.

Процесът на разграничаване от родителите достига своя връх през пубертета и юношеството, когато възниква активна конфронтация с родителските ценности, вкусове и авторитет. Разумните и стабилни родители са способни да понесат и преодолеят породените от подобни промени тревоги. Ако не друго, те ще се опитат да толерират, макар и да не окуражават пробуждащата се независимост на тяхното дете. За разбиращите родители е характерна фразата: „Това е само фаза от развитието“, защото те помнят собствения си пубертет и оценяват бунтарството като нормален етап от емоционалното съзряване.

„Отровните“ родители не проявяват подобно разбиране. От приучването към гърнето до края на пубертета, те приемат като персонална атака бунтарството и дори личностните различия и са склонни да се защитават, като подсилват зависимостта и безпомощността на децата си. Така, вместо да подпомагат нормалното развитие, те несъзнателно го осуетяват, нерядко вярвайки, че го вършат за доброто на детето. Възможно е да използват формулировки като „Така се формира характерът“ или „Тя трябва да се научи кое е добро и кое лошо“, но арсеналът на негативизма наистина вреди на самочувствието на детето и пречи на прохождащата независимост. Колкото и да вярват, че са прави, техните атаки объркват детето, защото са необосновано неприязнени, яростни и неочаквани.

Нашата религия и култура са категорични по отношение на всесилния авторитет на родителя. Приемливо е да изразяваме гняв спрямо брачния партньор, любимия човек, братята и сестрите, шефовете и приятелите, но конфронтацията с родителите е почти табу. Колко пъти сме чували „Не отговаряй на майка си“ или „Как смееш да крещиш така на баща си?“. Юдейско-християнската традиция застава твърдо зад табуто, вдълбавайки в колективното подсъзнание образа на „Господа Отец“ и наставлявайки ни „Почитай баща си и майка си“. Идеята намира своите изразители в лицето на училището, църквата, правителството („завръщане към семейните ценности“) и дори на работното място. Според конвенционалната мъдрост, родителите имат право да ни контролират просто защото са ни дали живот.

Детето зависи от милостта на богоподобните родители и, подобно на древните гърци, никога не знае кога ще бъде поразено от светкавица. Но детето на „отровните“ родители знае, че рано или късно светкавицата ще дойде. Този страх се вселява дълбоко в съзнанието и расте заедно с детето. В сърцето на всеки малтретиран в миналото възрастен — дори преуспял — живее безпомощното и уплашено дете.

 

 

Цената на умилостивяването

Заедно с подкопаването на самочувствието, нарастват зависимостта и нуждата на детето да вярва, че ролята на родителите е да защитават и да осигуряват необходимото. За детето единствено разумната реакция на емоционалните обиди и физическите наказания е да поеме отговорността за поведението на „отровните“ си родители.

Колкото и да са били „отровни“ вашите родители, вие все още изпитвате потребност да ги обожествявате. Дори на някакво ниво да осъзнавате, че баща ви не е имал право да ви бие, много е възможно все още да оправдавате поведението му. Осъзнаването не е достатъчно, за да ви убеди емоционално, че не носите отговорност. Една моя пациентка изразява усещането си така: „Вярвах, че те са идеални и когато се отнасяха зле, приемах, че лошата съм аз“.

Вярата в богоподобните родители се крепи на две догми:

1. „Аз съм лош, а родителите ми са добри.“

2. „Аз съм слаб, а родителите ми са силни.“

Убеждението е много силно и може да надживее значително чисто физическата зависимост от родителите. Тези убеждения крепят вярата и ви помагат да избягвате неприятната истина, че богоподобните ви родители всъщност са ви предали, тъкмо когато сте били най-уязвими.

Първата стъпка към поемането на контрола над собствения си живот е да се изправите пред истината за себе си. За това е нужна смелост, но щом четете тази книга, вие вече сте взели решение за промяна. За това също е необходима смелост.

 

 

„Цял живот ще ми напомнят как съм ги опозорила“

Двадесет и осем годишната Санди е впечатляваща брюнетка, която изглежда така, сякаш има „всичко“. Тя обаче бе сериозно депресирана, когато ме посети за пръв път. Сподели, че нищо в живота не й носи щастие. От няколко години работи като стилист в престижен фризьорски салон. Винаги е мечтала за собствен бизнес, но е убедена, че не е достатъчно умна, за да успее и възможността от неуспех я плаши.

Освен това Санди от две години безуспешно се опитва да забременее. В хода на разговора ни, забелязах, че неспособността да забременее я кара да изпитва силно недоволство от съпруга и брака си, макар че той наистина я разбира и обича. Нещата се влошили още повече след последния разговор между нея и майка й:

„Бременността започна да ми става фикс идея. Обядвахме с мама и аз й казах колко съм разочарована. Тя отговори, че така Бог ме наказвал за аборта. Оттогава не спирам да плача. Тя ще ми го напомня до края на живота ми.“

Попитах за какъв аборт става дума. Тя се поколеба, но в крайна сметка ми разказа историята:

„Случи се в гимназията. Родителите ми бяха много ревностни католици и затова ме изпратиха в църковно училище със строга дисциплина. Аз се развих доста рано и на дванадесет години вече бях висока 166 сантиметра, тежах 65 килограма и носех сутиен 80-С. Момчетата ми обръщаха внимание и ми беше приятно.

Това влудяваше баща ми. Първия път, когато ме видя да се целувам с момче за довиждане, се разкрещя, че съм била курва и целият квартал го чу. След това стана още по-лошо. Всеки път, когато излизах с някого, баща ми казваше, че съм поела към ада и никога не се умори да го повтаря. Тъй като така и така бях приела, че съм обречена да горя в ада, на петнадесет години правих секс с приятеля си и за мой лош късмет, забременях. Нашите побесняха, като разбраха. Казах им, че искам да направя аборт и те откачиха тотално. Поне хиляда пъти употребиха израза «смъртен грях» и че ако досега не съм била заслужила да отида в пъкъла, този път нямало да ми се размине. Единственият начин да ги накарам да дадат съгласието си, бе да ги заплаша със самоубийство.“

Попитах какво е станало след аборта. Тя се сви на стола си и ме погледна така, че сърцето ме заболя.

„Бях окончателно низвергната. Татко и преди се отнасяше зле с мен, но след аборта изпитвах усещането, че дори нямам право да живея. Колкото повече срам изпитвах, толкова по-отчаяно се опитвах да оправя нещата. Исках да върна времето назад и да получа отново обичта, която имах като дете. Но те никога не пропускат да ми го натякват. Направо са като повредени грамофонни плочи и непрекъснато повтарят, че съм ги опозорила. Не ги виня. Не трябваше да постъпвам така — искам да кажа, че те очакваха много от мен в морално отношение. Сега се опитвам да изкупя греха си пред тях и затова правя всичко, което поискат. Това влудява съпруга ми. Непрекъснато се караме по този повод, но аз съм безсилна. Единственото, което искам, е да ми простят.“

Докато слушах тази красива млада жена, наистина се трогнах от страданията, които й бяха причинили нейните родители и от огромната й потребност да отрича тяхната отговорност за тези страдания. Тя отчаяно се опитваше да ме убеди, че е единствено виновна за онова, което се е случило с нея. Самообвиненията й се допълваха от непреклонните религиозни убеждения на родителите й. Знаех, че работата ми ще се облекчи значително, ако успея да й покажа колко жестоки и емоционално злонамерени са били родителите й. Реших, че моментът не е подходящ за спестяване на оценката.

 

 

СЮЗЪН: „Знаеш ли какво? Наистина ме е яд заради онова малко момиченце. Смятам, че родителите ти са се държали много зле с теб. И мисля, че са злоупотребявали с религиозните ти чувства, като са те наказвали чрез тях, без да го заслужаваш.“

САНДИ: „Извърших два смъртни гряха!“

СЮЗЪН: „Та ти си била дете. Може да си сторила някакви грешки, но не е нужно да плащаш за тях до края на живота си. Дори църквата дава прошка и те оставя да продължиш напред. Щом родителите ти са били толкова добри, колкото ги описваш, защо не са проявили някакво съчувствие към теб?“

САНДИ: „Те се опитваха да спасят душата ми. Ако не ме обичаха, нямаше да ги е грижа.“

СЮЗЪН: „Дай да погледнем на това от друга гледна точка. Какво щеше да стане, ако не беше направила аборт? И ти се беше родила дъщеря. Сега щеше да е на шестнадесет години, нали?“

Тя кимна, опитвайки се да разбере накъде я водя.

СЮЗЪН: „Представи си, че тя беше забременяла. Щеше ли да се отнесеш към нея така, както родителите ти са се отнесли към теб?“

САНДИ: „За нищо на света!“

Тук Санди схвана значението на думите си.

СЮЗЪН: „Щеше да проявиш повече обич. И твоите родители е трябвало да проявят повече обич. Това е тяхна грешка, а не твоя.“

Санди беше прекарала по-голямата част от живота си в построяване на защитни стени. Това е много обичайно за порасналите деца на „отровните“ родители. Тези стени могат да се изградят от най-разнообразен психологически материал, но както в случая на Санди, най-разпространеният е особено устойчивата тухла, наречена „отричане“.

 

 

Силата на отричането

Отричането е най-примитивната, но и най-мощната психологическа защита. То е въображаема реалност, в която резултатът от някои особено мъчителни преживявания се омаловажава и дори отхвърля. Отричането ни позволява да забравим онова, което са ни сторили нашите родители, и ние продължаваме да ги държим на пиедестал.

Облекчението от отричането в най-добрия случай е временно, а цената му е висока. Отричането е капакът на нашата емоционална тенджера под налягане: колкото по-дълго го оставим захлупен, толкова повече налягането се повишава. Рано или късно налягането ще изхвърли капака и резултатът ще е емоционална криза. Когато това се случи, ние ще бъдем принудени да се изправим пред истината, която така отчаяно сме се опитвали да отхвърлим, само че тогава ще се наложи да го сторим в изключително стресов период. Ако успеем да се справим с отричането, ние ще отворим предпазния клапан и ще избегнем кризата.

За жалост собственото ни отричане не е единственото, с което се налага да се справим. Родителите ни също имат собствени системи за отричане. Когато се борите да реконструирате истината за миналото си, особено ако тази истина ги представя в лоша светлина, вашите родители може да настояват, че „нещата не са били чак толкова трагични“, че „не е било точно така“ и дори, че „изобщо не е имало такова нещо“. Подобни твърдения могат да обезкуражат опитите за възстановяване на собствената ви история и да ви накарат да се усъмните във впечатленията и спомените си. Те подкопават увереността в способността ви да възприемате действителността и затрудняват сериозно възстановяването на самочувствието.

Отричането на Санди беше толкова силно, че тя не само не виждаше собственото си положение, но и дори не осъзнаваше, че съществува друга реалност. Аз й съчувствах, но трябваше да я накарам да осъзнае поне факта, че образът на родителите й е лъжлив. Опитах се да звуча колкото може по-малко заплашително.

„Уважавам обичта ти към родителите ти и убедеността ти, че те са добри хора. Сигурна съм, че са сторили много за теб. Но част от теб трябва да знае или поне да усеща, че любящите родители не убиват така безмилостно достойнството и самочувствието на детето си. Аз не искам да те отчуждавам от родителите ти и от религията ти. Не е нужно да се отказваш нито от тях, нито от църквата. Но е възможно депресията ти да се дължи основно на фалшивата представа, че те са идеални. Те са били жестоки спрямо теб и са те наранили. Каквото и да си сторила, то вече е било свършен факт и никакви тиради не са можели да го променят. Не разбираш ли колко жестоко са наранили момиченцето в теб? И колко ненужна е била тази болка?“

Санди отвърна едва чуто с „да“. Попитах я дали се бои да мисли за това. Тя просто кимна, тъй като не можа да изрече и дума за истинската дълбочина на страха си. Но поне има достатъчно смелост да остане на този етап.

 

 

Безнадеждната надежда

След два месеца терапия Санди постигна някакъв напредък, но продължаваше да се придържа към мита за идеалните си родители. Докато не се откажеше от него, щеше да продължава да се самообвинява за нещастието си. Помолих я да покани родителите си да присъстват на един сеанс. Надявах се да успя да им покажа каква вреда са нанесли на Санди с поведението си и евентуално да ги накарам да поемат част от отговорността, улеснявайки по този начин дъщеря си в борбата със собствения й негативен образ.

Едва се бяхме запознали и баща й започна:

„Докторе, вие просто нямате представа колко непоносима беше като малка. Непрекъснато търчеше по момчетата и само с това се занимаваше. Всичките й проблеми сега се дължат на онзи проклет аборт.“

Очите на Санди се насълзиха. Аз побързах да я защитя:

„Причината за проблемите на Санди не е тази и не съм ви извикала тук, за да ми изброявате прегрешенията й. Ако сте дошли затова, няма да стигнем доникъде.“

Думите ми нямаха никакъв ефект. През целия сеанс майката и бащата на Санди се редуваха да я обвиняват, въпреки че ги бях помолила точно обратното. Измина един много дълъг час. След като си тръгнаха Санди побърза да се извини от тяхно име.

„Знам, че днес не се държаха особено добре с мен, но се надявам, че ги хареса. Наистина са добри хора, но просто се бяха изнервили, че трябваше да дойдат. Май не трябваше да ги каня… Сигурно са се разстроили. Не са свикнали на такива неща. Но наистина ме обичат… Само им дай малко време и ще видиш.“

Този сеанс с родителите на Санди и няколкото следващи показаха съвсем ясно тесногръдото им възприемане на проблемите на Санди и враждебността, с която посрещаха всяко предизвикателство на тази тема. Нито един от двамата в нито един момент не пожела да поеме отговорността за проблемите. А Санди продължаваше да ги боготвори.

 

 

„Те само се опитваха да ми помогнат“

При повечето пораснали деца на „отровни“ родители отричането е елементарен и подсъзнателен процес на отстраняване на определени събития и чувства от съзнателното възприемане или преструване, че тези събития изобщо не са се случвали. Но има и такива като Санди, чийто подход е далеч по-трудно доловим — оправдаването. Когато оправдаваме някого, ние обясняваме болката и дискомфорта си с неговите „добри намерения“.

Ето някои типични оправдания:

• „Баща ми крещеше, защото майка ми непрекъснато се заяждаше с него.“

• „Майка ми пиеше, защото беше самотна. Трябваше да стоя повече време при нея.“

• „Баща ми ме биеше, но не е искал да ме нарани, а само да ми даде урок.“

• „Майка ми не ми обръщаше никакво внимание, защото беше много нещастна.“

• „Не виня баща ми, че ми е посягал сексуално. Майка ми не искаше да спи с него, а мъжете се нуждаят от секс.“

Всички тези оправдания имат нещо общо: те се опитват да направят неприемливото приемливо. На пръв поглед може да изглеждат убедителни, но дълбоко в себе си вие винаги знаете истината.

 

 

„Той го направи само защото…“

Дребната червенокоса четиридесет и пет годишна Луиз току-що се беше развела за трети път. Тя дойде при мен по настояване на порасналата си дъщеря, която я беше заплашила, че ще прекрати всякакви контакти с нея, ако не положи усилия да се излекува от неконтролируемата си враждебност.

Надменната стойка и скованото й изражение при първата ни среща ми казаха почти всичко. Тя бе вулкан от сдържан гняв. Разпитах я за развода и тя ми каза, че мъжете в нейния живот винаги са я напускали и последният й съпруг просто бил поредния пример:

„Аз съм от този тип жени, които всеки път избират господин Неподходящия. Началото винаги е страхотно, но идилията свършва бързо.“

Изслушах внимателно тирадата й на тема „Всички мъже са негодници“. След това Луиз започна да сравнява своите съпрузи с баща си.

„Господи, защо не мога да намеря някой като баща ми? Той приличаше на филмова звезда… Всички го обожаваха. Искам да кажа, че беше харизматична личност. Майка ми непрекъснато боледуваше и с него ходехме насам-натам… Само той и аз. Това бяха най-прекрасните мигове в живота ми. Сигурно като са направили баща ми, са счупили калъпа.“

Попитах дали баща й е жив и долових огромно напрежение в гласа й:

„Не знам. Един ден той просто изчезна. Трябва да съм била около десетгодишна. Майка ми беше истинска кучка и предполагам, че в един момент е решил да си грабне шапката. Никакви бележки, никакви телефони, нищо. Господи, колко ми липсваше! Поне година след като си тръгна, всяка нощ очаквах да чуя колата му… Всъщност не го виня за това. Той беше толкова жизнен. Кой иска да остане прикован до живот към една болна съпруга и дете?“

 

 

Луис бе прекарала живота си в очакване идеализираният й баща да се върне. Тя не беше способна да осъзнае неговата безчувственост и безотговорност и използваше какви ли не доводи, за да остане той все така божествен в представата й като изключим неизразимата болка, която й бе причинил.

Освен това оправданията й позволяваха да отрича насочения към него гняв, че я изоставил. За жалост този гняв се е изливал в отношенията й с другите мъже. Всяка връзка започвала прекрасно до момента, в който не започнела да опознава партньора си. С близостта идвал и неконтролируемият страх да не я изоставят. Този страх неизменно преминавал във враждебност. Тя не виждаше модела във факта, че всички мъже я напускаха поради една и съща причина: колкото по-близки ставали, на толкова повече враждебност се натъквали. Наместо това Луиз твърдеше, че враждебността й е предизвикана от това, че мъжете винаги я напускат.

 

 

Гняв — да, но когато е уместен

Докато изучавах психология, попаднах на поредица илюстрации в един учебник, които описваха как хората прехвърлят чувствата си — и най-вече гнева. На първата картинка беше изобразен мъж, който слушаше крясъците на шефа си. Очевидно и дума не можеше да става подчиненият също да отговори с крясъци, така че на втората картинка същият мъж се бе прибрал и крещеше на жена си. На третата, жената крещеше на децата. Децата изритваха кучето и кучето ухапваше котката.

Онова, което ме впечатли, бе привидно елементарното, но удивително точно представяне на начина, по който прехвърляме най-силните си чувства от хората, които ги заслужават, към по-безобидни мишени.

Мнението на Луиз за мъжете е чудесен пример: „Такива са нещастници… Всичките. Никога не можеш да им имаш доверие. Винаги те предават. Писнало ми е да ме използват.“

Бащата на Луиз я е изоставил. Ако беше осъзнала този факт, тя е трябвало да преразгледа тъй скъпите си фантазии и богоподобния му образ и съответно да се откаже от тях. Наместо това, тя прехвърля гнева и недоверието от баща си към други мъже.

Без да го съзнава, Луиз непрекъснато избира мъже, чието отношение я разочарова и вбесява. Тъй като намира отдушник на гнева си в мъжете като цяло, не й се налага да изпитва гняв спрямо баща си.

Санди, с която се запознахме в началото на тази глава, прехвърля върху съпруга си гнева и разочарованието от поведението на родителите си по отношение на бременността и аборта й. Тя не може да си позволи да изпита гняв спрямо родителите си — това би застрашило опасно божествените им образи.

 

 

За мъртвите или добро, или нищо

Смъртта не е краят на обожествяването на „отровните“ родители. Всъщност тя дори може да го подсили.

Колкото и трудно да е осъзнаването на вредата, причинена от живия родител, толкова по-трудно е да обвиним вече починалия родител. Табуто да не критикуваш мъртвите е много силно, както и онова да не риташ падналия. Вследствие на това табу смъртта придава дори и на най-жестокия насилник ореол на светец. Обожествяването на починалия родител е почти безусловно.

За жалост, докато „отровният“ родител се ползва със защитата на светостта на гроба, живите деца продължават да страдат от емоционалното наследство. Максимата: „За мъртвите или добро, или нищо“ е банална, но в повечето случаи слага край на реалистичното разрешаване на конфликта с починалия родител.

 

 

„Така и не успях да направя човек от теб“

Близо четиридесетгодишната Валери е висока музикантка, с фини черти, която била насочена към мен от общ познат, разтревожен, че липсата на увереност й пречи да постигне успех в кариерата си на певица. Още по време на първия сеанс Валери призна, че кариерата й е стигнала до задънена улица.

„Повече от година не съм получавала ангажименти като певица — дори в някой пиано-бар. Временно работя в офис, за да си плащам наема. Не знам. Може би си мечтая за невъзможното. Един път бях на вечеря при родителите си и когато споделих проблемите си, баща ми каза: «Не го вземай толкова навътре. Така и не успях да направя човек от теб.» Убедена съм, че не е искал да ме обиди, но думите му наистина ме нараниха.“

Казах й, че всеки би се обидил. Баща й е проявил жестокост и неуважение. Тя отвърна:

„Нищо ново под слънцето. Цял живот е било така. Аз бях семейното кошче за душевни отпадъци. Бях виновна за всичко. Когато майка ми и баща ми имаха някакви проблеми, вината беше моя. Само това ми повтаряше. Но когато направех нещо хубаво, грейваше от щастие и ме обсипваше с похвали пред приятелите си. Божичко, колко бях щастлива като получех одобрението му. Понякога обаче се чувствах като йо-йо[1] в емоционално отношение.“

 

 

През следващите седмици поработихме сериозно. Валери започна да осъзнава силата на гнева и тъгата, които предизвикваше у нея баща й.

И тогава той почина от инфаркт.

Смъртта беше неочаквана — шокираща, внезапна; смърт, за която никой не беше подготвен. Валери бе обсебена от чувство за вина, заради всичкия гняв спрямо него, изразен по време на сеансите.

„Седях в църквата и слушах всички прекрасни слова за него и тогава се почувствах като пълна негодница, задето съм се опитала да го обвиня за проблемите си. Единственото, което исках, бе опрощение за болката, която му бях причинила. Продължих да мисля колко го обичах и колко зле съм се държала с него. Повече не искам да говоря за лошите неща… Те вече нямат никакво значение.“

Събитието я извади от релсите за известно време, но в крайна сметка тя осъзна, че смъртта на баща й не променя истината за лошото му отношение към нея през детството и вече като възрастна.

Терапията на Валери продължава вече половин година, но аз се радвам да видя, че самоувереността й нараства значително. Тя все още се бори да възроди певческата си кариера, но неуспехите вече не се дължат на липса на опити в тази насока.

 

 

Свалете ги от пиедестала им

Богоподобните родители създават правилата, присвоили са си правото да произнасят окончателната присъда и да измъчват децата си. Когато обожествявате родителите си, живи или мъртви, вие се съгласявате да живеете с тяхната версия на действителността, приемате болезнените чувства и дори ги оправдавате като полезни за вас. Престанете!

Съберете смелост да го видите в истинската му светлина и ще започнете да сравнявате баланса на силите в отношенията си с него.

Бележки

[1] Играчка на канап, която се върти. — Б.пр.