Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Отровните родители (10)

Седма глава
Най-страшното предателство

Сексуалните насилници

Кръвосмешението е навярно най-ужасното и предизвикващото най-голямо недоумение човешко изживяване. То е предателство спрямо основите на доверието между родител и дете. То е пагубно за душевния мир. Жертвата е напълно зависима от насилника и няма нито къде да избяга, нито към кого да се обърне. Защитникът се превръща в преследвач, а реалността — в хранилище на мръсни тайни. Кръвосмешението е предателство спрямо същността на детството — неговата невинност.

В последните две глави разгледахме някои от най-мрачните реалии на „отровните“ семейства. Видяхме родители, за които съчувствието и съпреживяването са лишени от смисъл понятия. Те малтретират децата си с целия арсенал от оръжия от унищожителната критика до кожения каиш и оправдават насилието, като го представят за дисциплина или придобиване на жизнен опит. Сега обаче навлизаме в областта на едно поведение, което е толкова извратено, че не може да бъде оправдано по никакъв начин. Тук е мястото, в което лично аз ще оставя настрана всякакви психологически теории. Вярвам, че сексуалното насилие над деца е акт на абсолютно зло.

 

 

Що е кръвосмешение?

Кръвосмешението се дефинира трудно, защото правната и психологическата дефиниция са на светлинни години разстояние една от друга. Правната дефиниция е изключително стеснена и обикновено определя кръвосмешението като сексуално сношение между кръвни роднини. Вследствие на това милиони хора не осъзнават, че са били жертви на кръвосмешение, поради факта, че не е имало пенетрация (проникване). От психологическа гледна точка кръвосмешението обхваща далеч по-широк спектър в поведението и отношенията. То включва физически контакт с устата, гърдите, гениталиите, ануса или която и да е друга част от тялото на детето, който контакт има за цел да възбуди сексуално насилника. Не е задължително този агресор да е кръвен роднина. Той или тя могат да са личности, които детето възприема като част от семейството, като например приемен родител или роднина по сватовство.

Има други типове особено пагубно кръвосмесително поведение, макар те да не се изразяват в никакъв физически контакт с тялото на детето. Например, ако насилникът излага на показ гениталиите си или мастурбира пред детето, или ако принуждава детето да позира за снимки със сексуална насоченост, той извършва форма на кръвосмешение.

Към дефиницията на кръвосмешението трябва да се прибави условието, че въпросното поведение трябва да се пази в тайна. Бащата, който прегръща и целува детето си, не прави нищо престъпно и няма защо да го крие. Всъщност докосването играе особено важна роля за емоционалното благополучие на детето. Но ако бащата гали гениталиите на детето или го кара да гали неговите, това е акт, който трябва да се пази в тайна. Това е акт на кръвосмешение.

Има и други видове не така явно поведение, което аз наричам психологическо кръвосмешение. Жертвите на психологическото кръвосмешение може в действителност да не са били нито докосвани, нито насилвани сексуално, но са изживявали насилие над чувството си за неприкосновеност и безопасност. Говоря за шпионирането на дете, което се преоблича или къпе, както и за отправянето на забележки със съблазняващ или открито сексуален характер. Въпреки че никое от тези поведения не съвпада с буквалното определение за кръвосмешение, жертвите често се чувстват малтретирани и страдат от повечето психични симптоми на действителните жертви на кръвосмешение.

 

 

Митовете за кръвосмешението

Първоначалните ми усилия да привлека общественото внимание върху епидемичните размери на кръвосмешението бяха посрещнати с огромна съпротива. Кръвосмешението е толкова грозен и отблъскващ акт, че хората дори не искат да чуват за съществуването му. През последните десет години отричането отстъпва пред безспорните доказателства и кръвосмешението се превърна в приемлива — макар и все още неудобна — тема на публични дискусии. Остава обаче още една пречка: митовете за кръвосмешението. Те битуват в масовото съзнание открай време и развенчаването им е трудно. Но те не са верни и никога не са били.

 

 

МИТ: Кръвосмешението е рядко явление.

ИСТИНА: Всички достоверни изследвания и данни, включително тези от Министерството на социалните грижи на САЩ, сочат, че преди да навърши осемнадесет години поне едно на всеки десет деца е било обезпокоявано сексуално от близък роднина. Епидемичните размери на кръвосмешението започнаха да се осъзнават едва в началото на 80-те години. Преди това хората вярваха, че кръвосмешението се случва в едно на сто хиляди семейства.

МИТ: Кръвосмешението се случва само в бедни или необразовани семейства, или в изолирани и изостанали общности.

ИСТИНА: Кръвосмешението е безмилостно демократично. То не признава никакви социални и икономически категории. Кръвосмешението може да се случи както във вашето семейство, така и от другата страна на Апалачите.

МИТ: Насилниците кръвосмесители са типове със социални и сексуални отклонения.

ИСТИНА: Няма типичен кръвосмесител. Между кръвосмесителите няма конкретна обща черта или профил. Често това са трудолюбиви, уважавани, ходещи на църква и привидно обикновени мъже и жени. Виждала съм насилници полицаи, учители, индустриалци, обществени дейци, зидари, лекари, чиновници, алкохолици. Общите им черти са по-скоро психични, отколкото социални, културни, расови или икономически.

МИТ: Кръвосмешението е реакция на недостатъчен сексуален живот.

ИСТИНА: Повечето насилници водят активен сексуален брачен и извънбрачен живот. Те посягат към децата или за да се почувстват силни, или заради безусловната и безопасна любов, която само едно дете може да им даде. Въпреки че тези потребности и мотиви биват сексуализирани, сексуалното лишение рядко е отключващ фактор за кръвосмешение.

МИТ: Децата — особено подрастващите момичета — се държат предизвикателно и имат донякъде вина за сексуалното посегателство.

ИСТИНА: Повечето деца изпробват сексуалните си чувства и импулси по съвсем невинен и любознателен начин върху хората, с които са обвързани. Момиченцата флиртуват с бащите си, а момченцата с майките си. Някои тийнейджъри са открито провокативни. Въпреки това възрастният е 100% отговорен за контрола в подобни ситуации и не бива да отстъпва под въздействие на нагона си.

МИТ: Повечето истории за сексуален тормоз са лъжа. В действителност те са фантазии, породени от сексуалните копнежи на детето.

ИСТИНА: Този мит бе създаден от Зигмунд Фройд и властва в психиатричната наука и практика от началото на XX век. В практиката си на психоаналитик Фройд изслушва толкова много истории за кръвосмешение от дъщери на уважавани и заможни виенски семейства, че накрая съвсем необосновано решава, че не може всичките да са истина. За да обясни броя им, той решава, че събитията са се случвали единствено във фантазиите на пациентките му. Резултатът от грешката на Фройд е, че хиляди, ако не и милиони жертви на кръвосмешение са били лишени и продължават да бъдат лишавани от подкрепата и професионалната помощ, която са се осмелили да потърсят.

МИТ: Децата по-често биват подлагани на сексуален тормоз от непознати, а не от близки хора.

ИСТИНА: Повечето сексуални престъпления срещу деца се извършват от близки роднини.

 

 

Такова прекрасно семейство

Подобно на семействата на физическите насилници, повечето семейства на кръвосмесители изглеждат нормални за околните. Родителите може дори да са политически или религиозни лидери с висока морална репутация. Учудващо е как се променят хората, когато затворят след себе си вратата на собствения си дом.

Тридесет и осем годишната Трейси е слаба, тъмнокоса тъмноока жена, която притежава малка книжарница в предградията на Лос Анджелес. Тя е израснала в едно от тези „нормални“ семейства.

„Изглеждахме като всички останали. Баща ми беше застрахователен агент, а майка ми беше секретарка. Всяка неделя ходехме на църква, а всяко лято на почивка. Абсолютно нормална история… ако не се брои това, че след като навърших десет години баща ми започна да притиска тялото си до моето. След около година го хванах, че ме гледа как се преобличам през една дупка, която беше пробил в стената на спалнята ми. Когато започнах да се развивам, той ме изненадваше в гръб и ме хващаше за гърдите. След това ми предложи пари, за да лежа гола на пода… и той да ме гледа. Беше ми гадно, но се боях да му откажа. Не исках да го карам да се чувства конфузно. Един ден взе ръката ми и я сложи върху пениса си. Уплаших се… Когато започна да ме пипа по гениталиите, не знаех какво да направя и затова правех каквото ми казваше.“

За околните бащата на Трейси е бил един напълно обикновен женен мъж от средната класа. Този образ е внасял допълнителен смут в душата на Трейси. Повечето семейства на кръвосмесители поддържат фасада на нормални хора в продължение на години, ако не и до края.

Атлетичната синеока и русокоса видео редакторка Лиз ми разказа един особено драматичен пример за пропастта между външния облик и действителността.

„Всичко беше страшно нереално. Вторият ми баща беше много популярен свещеник с наистина голямо паство. Хората наистина го обичаха и не пропускаха неделна служба. Помня как стоях в църквата и слушах проповедите му за смъртните грехове. Идваше ми да изкрещя какъв лицемер е този човек. Исках да се изправя и да заявя пред цялата църква, че този прекрасен Божи човек спи с тринадесетгодишната си доведена дъщеря!“

Лиз, както и Трейси, също произхожда от привидно нормално семейство. Съседите не биха повярвали на ушите си, ако чуеха какви ги върши техният свещеник. Във факта, че той е бил морален стожер, авторитет и изповедник няма нищо необичайно. Престижът или университетското образование не потискат кръвосмесителните импулси.

 

 

Как изобщо се случва това?

Теориите, обясняващи семейния климат и ролята на останалите членове на семейството, са доста противоречиви. Според личния ми опит обаче винаги е налице един фактор: кръвосмешението просто не се случва в открити, любящи и общителни семейства.

Кръвосмешението се случва в семейства, където са налице емоционална изолация, потайност, неудовлетворение, стрес и липса на уважение. В някои отношения кръвосмешението може да се разглежда като тотален срив на едно семейство. Но насилникът и единствено той е този, който извършва сексуалното насилие. Трейси описва атмосферата в дома си:

„Никога не говорехме какво изпитваме. Ако нещо ме тревожеше, аз просто го премълчавах. Помня, че майка ми ме прегръщаше, когато бях малка, но не помня да съм забелязвала някаква топлота между нея и баща ми. Правехме всичко заедно, като семейство, но нямаше истинска близост. Мисля, че баща ми търсеше точно това. Понякога питаше дали може да ме целуне и аз отговарях, че не искам. Той започваше да ме моли и казваше, че няма да ми направи нищо лошо, просто искал да е близо до мен.“

На Трейси и през ум не й минавало, че колкото и да е бил самотен и отчаян, нейният баща е разполагал с други възможности, вместо да тормози сексуално дъщеря си. Подобно на много други насилници бащата на Трейси е потърсил компенсация за липсата на близост вътре в семейството, и по-специално при дъщеря си. Тази злоупотреба с детето, което трябва да задоволи емоционалните потребности на възрастния, много лесно се превръща в сексуална злоупотреба, когато възрастният не може да контролира нагона си.

 

 

Многото лица на принудата

На връзката родител-дете е присъща огромна доза психична принуда. Бащата на Трейси не е трябвало да прилага насилие, за да въвлече дъщеря си в сексуални взаимоотношения.

„Бях готова на всичко, за да го направя щастлив. Когато правеше онова с мен, ме беше страх, но поне не ме биеше.“

Жертвите като Трейси, на които не е била прилагана физическа принуда, често подценяват нанесените им вреди, защото не осъзнават, че психическото насилие е точно толкова пагубно, колкото и физическото. По природа децата са любвеобилни и доверчиви и затова са лесна плячка за ощетения и безотговорен възрастен. Обикновено детската уязвимост е последният подсилващ фактор, от който се нуждае насилникът кръвосмесител.

Други насилници затвърждават психологическото си предимство чрез заплахи за физическо наказание, публично унижение или изоставяне. Една от пациентките ми е била на седем години, когато баща й я заплашил, че ще я даде за осиновяване, ако не удовлетвори сексуалните му щения. Заплахата, че повече няма да види семейството и приятелите си, е била достатъчно ужасяваща за малкото момиченце и то е било готово да направи всичко.

Насилниците кръвосмесители използват заплахи, които осигуряват мълчанието на жертвата. Най-често срещаните са:

• Ако кажеш, ще те убия.

• Ако кажеш, ще те пребия.

• Ако кажеш, мама ще полудее.

• Ако кажеш, хората ще те помислят за луд(а).

• Ако кажеш, никой няма да ти повярва.

• Ако кажеш, мама ще се ядоса и на двама ни.

• Ако кажеш, ще те намразя завинаги.

• Ако кажеш, ще ме пратят в затвора и няма кой да храни семейството.

Този вид заплахи са чиста проба емоционално изнудване, разчитащо на наивните страхове и уязвимостта на жертвата.

В добавка към психологическата принуда много насилници прибягват и до физическа разправа, за да принудят децата си да участват в кръвосмешението. Дори да оставим сексуалния тормоз настрана, жертвите на кръвосмешението рядко са любими деца в семейството. Възможно е някои от тях да получават пари, подаръци или специално отношение, които също са част от принудата, но мнозинството биват малтретирани емоционално, а нерядко и физически.

Лиз помни какво е станало, когато се е опитала да се противопостави на попълзновенията на баща си:

„Някъде малко преди да завърша гимназия набрах смелост и му казах да престане да идва нощем в стаята ми. Той побесня и едва не ме удуши. След това се разкрещя, че Господ не ми бил дал правото сама да вземам решения. Господ искал той да решава вместо мен. Сякаш Господ е искал той да прави секс с мен или нещо такова. След като престана да крещи, бях толкова уплашена, че веднага му позволих да го направи.“

 

 

Защо децата мълчат?

Деветдесет процента от жертвите на кръвосмешение никога не казват на никого какво им се е случило или какво им се случва. Те мълчат не само защото се страхуват да не пострадат, но и защото се страхуват да не разрушат семейството, причинявайки неприятности на родителя. Мисълта за тормоза е страшна, но мисълта, че ще бъдат отговорни за съсипването на семейството, е още по-страшна. Колкото и ненормално да е семейството, лоялността към семейството е много мощна сила за повечето деца.

Тридесет и шест годишната Кони е динамична червенокоса служителка в банка и е била типичното лоялно дете. Страхът да не нарани баща си и да не изгуби неговата любов са били по-силни от желанието да потърси помощ.

„Като се обърна назад, осъзнавам, че той е правел с мен каквото си поиска. Заплашваше ме, че ако кажа на някого какво правим, това ще е краят на семейството, че майка ми щяла да го изгони, че вече съм нямала да имам татко, че щели да ме пратят в интернат и че всички роднини щели да ме ненавиждат.“

В редките случаи, когато кръвосмешението бива разкрито, семейството наистина изживява труден момент. Повечето такива семейства не оцеляват и причината е разводът, наказателните процедури, отстраняването на детето от дома или натискът на общественото мнение. Въпреки че краят на това семейство е в интерес на детето, то винаги се чувства отговорно за разрива. Угризенията му утежняват още повече и без това непосилното емоционално натоварване.

 

 

Неверието

Сексуално тормозените деца отрано разбират, че околните вярват много повече на насилника, отколкото на тях самите. Няма никакво значение дали родителят е алкохолик, безработен или склонен към насилие. Обществото винаги е склонно да вярва на него, а не на детето. А когато родителят е постигнал нещо в живота, пропастта на неверието се превръща в бездна.

Четиридесет и пет годишният авиоинженер Дан е бил насилван сексуално от баща си от петгодишната си възраст до завършване на гимназията.

„Дори когато бях малък, знаех, че не мога да кажа на никого какво прави баща ми с мен. Майка ми беше изцяло в негова власт и знаех, че никога няма да ми повярва. Той беше голяма клечка и познаваше всички други големи клечки. Представяш ли си какво щеше да стане, ако бях тръгнал да разправям на всички, че този мъжага почти всяка нощ ме кара да му духам в банята. Никой нямаше да ми повярва. Щяха да си помислят, че се опитвам да му причинява неприятности и просто нямаше да постигна нищо.“

Дан се е намирал в ужасен капан. Той не само е бил тормозен сексуално, но насилникът е бил от същия пол. С това срамът му само е бил още по-голям и убеждението, че никой няма да му повярва, е било още по-силно.

Кръвосмешението баща-син е далеч по-разпространено, отколкото се смята. Такива бащи са привидно хетеросексуални, но по всяка вероятност са движени от силни хомосексуални импулси. Вместо да признаят истинските си чувства, те се опитват да потиснат хомосексуалността си, като се женят и стават бащи. Тъй като не дават израз на действителните си сексуални предпочитания, потисканите импулси се усилват, докато накрая вземат превес над защитните механизми.

Тормозът над Дан е започнал преди повече от петдесет години, когато кръвосмешението (както и хомосексуалността) е било обвито в митове и погрешни тълкувания. Подобно на повечето жертви на кръвосмешение, Дан е осъзнавал безнадеждността на евентуалните опити да потърси помощ, тъй като в очите на околните подобно престъпление е изглеждало немислимо за мъж със социалния статус на баща му. Колкото и да са „отровни“, родителите имат пълен монопол върху силата и благонадеждността.

 

 

„Чувствам се ужасно развратна“

Срамът, който изпитва жертвата на кръвосмешението, е уникален по рода си. Даже съвсем невръстните жертви знаят, че кръвосмешението трябва да се пази в тайна и осъзнават, че поведението на насилника е срамно и недопустимо. Дори когато са твърде малки, за да осъзнават що е сексуалност, те знаят, че над тях се извършва насилие. Те се чувстват покварени.

Също като словесно и физически малтретираните деца, жертвите на кръвосмешението приемат, че вината е тяхна. В случая на кръвосмешение обаче вината се придружава и от срам. Убеждението, че „вината е моя“ е най-силно при жертвите на кръвосмешение. Това убеждение подхранва самоомразата и срама. Освен че трябва по някакъв начин да се бори със същинското кръвосмешение, жертвата трябва да се пази и да не бъде разкрита като „омърсена и отблъскваща“ личност.

Лиз се е бояла от разкритията до смърт.

„Бях само десетгодишна, но се чувствах като най-долна уличница. Наистина исках да издам втория си баща, но се боях, че всички ще ме намразят, включително и майка ми. Знаех, че всички ще изкарат мен лошата. Не можех да понеса тази мисъл, макар да се чувствах точно такава. Затова само търпях и преглъщах.“

За страничния човек е трудно да разбере защо едно десетгодишно момиченце, принуждавано от втория си баща да прави секс с него, трябва да се чувства лошо. Естествено, отговорът се крие в нежеланието на детето да приеме, че родителят, на когото вярва, е лош човек. Някой трябва да поеме вината за тези срамни, унизителни и ужасни актове и тъй като това не може да е родителят, остава детето.

Чувството, че си развратен, лош и отговорен за случилото се води до огромна психическа изолация. Жертвите се чувстват напълно самотни, както в семейството, така и във външния свят. Те смятат, че никой няма да повярва на ужасната им тайна, която дотолкова почерня живота им, че нерядко им пречи да се сприятелят с когото и да било. На свой ред изолацията ги хвърля обратно в обятията на насилника, който често е единственият източник на внимание, колкото и извратено да е то.

В случай че жертвата изпита някакво удоволствие от кръвосмешението, тогава срамът става още по-голям. Някои жертви на кръвосмешение си спомнят, че въпреки объркването и срама, са изпитали някаква възбуда от изживяването. Впоследствие на тях им става още по-трудно да отхвърлят усещането, че носят отговорност. Всъщност Трейси е изпитвала оргазъм.

Ето какво обяснява тя:

„Знаех, че не е редно, но ми беше приятно. Това, че той го правеше, означава, че е бил истински мерзавец, но аз също съм виновна, защото ми харесваше.“

Чувам тази история за кой ли път, но сърцето ми все още се свива. Казах на Трейси същото, което съм казвала и на другите преди нея:

„Няма нищо нередно в това, че стимулацията ти е била приятна. Тялото ти е биологически програмирано да харесва тези усещания. Фактът, че ти е било приятно, не означава, че той е вършел нещо редно, а ти нещо нередно. Ти си била жертва. Отговорността да контролира себе си е била негова, каквото и да си изпитвала ти.“

 

 

Ревност, равносилна на лудост: „Ти си моя“

Жертвите на кръвосмешение изпитват още едно уникално чувство за вина: откъсването на бащата от майката. Дъщерите, насилвани от бащите си, често споменават, че са се чувствали като „другата жена“. Естествено, това още повече затруднява търсенето на помощ от единствения човек, от когото са можели да я очакват — майката. Вместо това те са смятали, че предават „мама“, обвивайки вътрешния си свят в още един пласт вина — отношенията баща-дъщеря. Тогава бащата изпитва натрапчива ревност към приятелите на дъщеря си. Той може да я бие или обижда с цел да й втълпи, че принадлежи на един-единствен мъж: татко.

Тази мания изкривява драстично нормалното развитие през детството и юношеството. Вместо постепенно да става все по-независима от родителския контрол, жертвата се обвързва все по-трайно с насилника.

Трейси е знаела, че ревността на баща й не е нормална, но не е осъзнавала колко е жестока и съсипваща, защото я е смятала погрешно за обич. Подобна грешка е съвсем обичайна за жертвите на кръвосмешението. Това не само им пречи да се осъзнаят като такива, но попарва смъртоносно очакванията им, че някога в живота си ще получат истинска любов.

Повечето родители се тревожат, когато децата им започнат да излизат на срещи и се обвързват с външни за семейството хора. За бащата кръвосмесител обаче този нормален стадий на развитието е равносилен на предателство, отхвърляне и дори изоставяне. Реакцията на бащата на Трейси е типична — ярост, обвинения и наказания:

„Когато излезех с някого, винаги ме чакаше и ме подлагаше на жесток разпит с кого съм излизала, какво сме правили, къде съм му позволила да ме пипа, дала ли съм му да пъхне език в устата ми. Ако ме хванеше да се целувам с някого за лека нощ, започваше да крещи «боклук», така че да го изплаши.“

Когато я е наричал с обидни и унизителни имена, бащата на Трейси е постъпвал като повечето кръвосмесители: проектирал е собствената си злост и вина върху дъщерята. Има обаче друг вид насилници, които обграждат жертвата с нежност, затруднявайки още повече детето, което става неспособно да разреши емоционалния конфликт между вината и любовта.

 

 

„Ти си целият ми живот“

Четиридесет и шест годишният Дъг, слаб и напрегнат мъж, дойде при мен заради многобройните си сексуални проблеми, включително хронична импотентност. Майка му е злоупотребявала сексуално с него от седемгодишната му възраст до края на юношеството.

„Галеше гениталиите ми докато стигнех до оргазъм, но никога не съм му отдавал особено значение, защото нямаше сношение. Караше ме да правя същото с нея. Казваше, че съм целият й живот и че това бил нейният специален начин да ми покаже колко ме обича. Само че сега, винаги когато съм с жена, имам чувството, че изневерявам на майка си.“

Тежката тайна, която Дъг е споделял с майка си, го е обвързала непоправимо с нея. Патологичното й поведение може и да го е обърквало, но посланието е било ясно: тя е била единствената жена в живота му. В много отношения това послание е също толкова пагубно, колкото и самото кръвосмешение. Резултатът е, че когато се е опитал да се отдели от нея и да създаде зряла връзка с друга жена, чувствата на нелоялност и вина са взели своето от сексуалността и емоционалното му благополучие.

 

 

Приспиването на вулкана

Единственият начин, по който повечето жертви на кръвосмешение се справят с травмите от детството, е да погребат спомените дълбоко в подсъзнанието си. Те излизат оттам едва след години, а понякога изобщо не излизат.

Спомените за сексуалното насилие често изникват неочаквано, вследствие на някакво друго събитие. При някои мои пациенти тези спомени са излезли на бял свят по време на раждане на дете, сватба, смърт на роднина, материал за кръвосмешение в пресата и дори сън, в който травмата се изживява повторно.

Обичайно е тези спомени да излязат на повърхността по време на психотерапия, докато се работи по други проблеми, но жертвите рядко ги споменават, освен ако терапевтът не ги помоли изрично.

Дори когато тези спомени изплуват, повечето жертви изпадат в паника и се опитват отново да ги натикат в подсъзнанието, като просто отказват да им повярват.

Едно от най-драматичните ми и емоционални изживявания като терапевт беше с четиридесет и шест годишната Джули, магистър по биохимия, която ръководеше голям изследователски екип в един научен център в Лос Анджелес. Джули ме посети, след като ме беше чула да говоря за кръвосмешението по една радиопрограма. Сподели, че е била изнасилвана от брат си от осем до петнадесетгодишна възраст.

„Исках да умра или да полудея и така всичко да свърши. Напоследък прекарвам в леглото часове, завита презглава. Излизам само, за да отида на работа, а и там едва се справям. Колегите ми се тревожат за мен. Знам, че всичко е свързано с брат ми, но просто не мога да говоря за това. Имам чувството, че темата ме задушава.“

Джули беше много нестабилна и очевидно бе на ръба на психическата си издръжливост. В един момент се смееше истерично, а в следващия избухваше в неудържими ридания и не беше способна да контролира емоциите, които я връхлитаха.

„Брат ми ме изнасили за пръв път, когато бях на осем години. Той беше на четиринадесет и беше доста як за възрастта си. След това продължи да го прави поне три или четири пъти седмично. Болката беше толкова непоносима, че аз просто се отнасях нанякъде. Сега си давам сметка, че той е бил напълно луд, защото ме връзваше и ме измъчваше с ножове, ножици, бръсначи, отвертки и каквото друго му паднеше под ръка. Единственият начин да оцелея, беше да се преструвам, че това не се случва с мен.“

Попитах я къде са били родителите й по време на целия този ужас.

„Никога не съм им казвала, защото Томи беше казал, че ако го издам, ще ме убие и аз му вярвах. Баща ми беше адвокат и работеше по шестнадесет часа на ден, включително събота и неделя, а майка ми беше пристрастена към хапчетата. Нито един от двамата никога не ме е защитавал. През малкото време, когато си беше вкъщи, баща ми искаше спокойствие и тишина и освен това очакваше аз да се грижа за майка ми. Цялото ми детство е като мъгла от болка, нищо друго, освен болка.“

Джули беше пострадала жестоко и се страхуваше от терапията, но все пак намери смелост да се включи в една от групите от жертви на кръвосмешение. Следващите няколко месеца положи много труд, за да излекува спомена за мъчителния сексуален тормоз, на който я беше подлагал брат й. Емоционалното й здраве се подобряваше забележимо и тя вече не балансираше между истерията и депресията. Въпреки това подобрение обаче, моят инстинкт ми подсказваше, че има още нещо. В нея все още бушуваше някаква мрачна и страшна емоция.

Една вечер Джули дойде доста разстроена. Току-що си беше спомнила нещо, което я беше изплашило до смърт.

„Преди няколко нощи сънувах съвсем като на живо, че майка ми ме кара да й правя орален секс. Май наистина полудявам. Сигурно съм си въобразила и всички онези неща за брат ми. Това с майка ми не може да е вярно. Естествено, че през цялото време беше дрогирана, но не може да го е направила. Наистина полудявам, Сюзан. Прати ме в болница.“

Казах й: „Скъпа, щом си въобразяваш онова, което ти е причинил брат ти, защо тогава има подобрение, когато работиш по него?“ Въпросът й прозвуча разумно. Аз продължих: „Уверявам те, че хората рядко си въобразяват такива неща. Щом си спомняш случката с майка ти чак сега, това означава, че си станала по-силна — и по-способна да се справиш с нея.“

Добавих още, че подсъзнанието й се е постарало да я защити. Ако си беше припомнила епизода в онова нестабилно състояние, когато я срещнах за първи път, емоционалният колапс би бил неизбежен. Но работата в групата беше заздравила емоционалния й свят и подсъзнанието беше позволило на потискания спомен да излезе на повърхността, защото тя е била готова да се пребори с него.

Малко хора споменават кръвосмешението майка-дъщеря, но аз съм лекувала поне дузина такива пациентки. В този случай мотивацията очевидно е гротескно изкривяване на потребността от нежност, физически контакт и обич. Майките, способни да извършат подобно насилие над дъщеря си, обикновено страдат от сериозни психични проблеми.

Усилията на Джули да потиска тези изживявания я бяха довели на ръба на психическия срив. Но колкото болезнени и неприятни да са тези спомени, освобождаването им се оказа ключов фактор за прогресивното възстановяване на Джули.

 

 

Двойственият живот

Жертвите на кръвосмешение често са умели малки актьори. Вътрешният им свят е изпълнен с толкова ужас, объркване, тъга, самота и изолация, че повечето от тях развиват фалшива самоличност, с която да общуват с околния свят и която трябва да се държи така, сякаш всичко е нормално. Трейси разсъждава доста дълбокомислено за своята „привидна“ личност:

„Имам чувството, че съм двама човека, които обитават едно тяло. Пред приятелите си съм весела и дружелюбна. Но щом се прибера вкъщи, ставам пълна отшелница. Започвам да плача и не мога да спра. Мразя да общувам със семейството си, защото трябва да се преструвам, че всичко е наред. Нямаш представа колко ми е трудно непрекъснато да съвместявам двете роли. Понякога имам чувството, че не ми е останала капчица сила.“

Дан също е заслужавал „Оскар“.

„Изпитвах непоносима вина за онова, което баща ми правеше нощем с мен. Наистина се чувствах като предмет. Мразех се, но се преструвах на щастлив и никой не забелязваше нищо. Тогава изведнъж престанах да сънувам. След това престанах да плача. Преструвах се на щастливо дете. Бях клоунът на класа. Обичах да забавлявам другите… Каквото и да е, само да ме харесват. Но вътре всичко ме болеше. На тринадесет вече бях станал таен алкохолик.“

 

 

Мълчаливият съучастник

Насилникът и жертвата дават всичко от себе си, за да не позволят на тайната да излезе от дома. Но какво да кажем за другия родител?

В началото на работата ми със сексуално малтретирани в детството възрастни открих, че повечето жертви на кръвосмешението баща-дъщеря изпитват по-голям гняв към майките си, отколкото към бащите си. Тези жертви продължаваха да се самоизмъчват с въпроса доколко майките им са знаели за кръвосмешението. Повечето са убедени, че майките е трябвало да знаят нещо, защото следите от насилието често са били съвсем явни. Други са убедени, че майките е трябвало да знаят, трябвало е да доловят промените в поведението на дъщерите, трябвало е да усетят, че нещо не е наред, трябвало е да бъдат по-чувствителни към онова, което се случва в семейството.

Трейси, която съвсем безстрастно описваше как бащата застраховател е преминал от заставяне да лежи гола на пода към директно стимулиране на гениталиите й, се разплака на няколко пъти, докато говореше за майка си.

„Винаги съм се ядосвала на майка ми. Мразех я и я обичах едновременно. Това е жената, която виждаше, че съм в постоянна депресия, че плача истерично в стаята си и така и не ме попита нищо. Възможно ли е някоя майка на място да вижда, че дъщеря й непрекъснато плаче и да не се заинтересува какво става? Не можех ей така да й кажа, но ако ме беше попитала… не знам. Сигурно пак нямаше да й кажа. Господи, защо тя сама не разбра какво става?“

Трейси изказва на глас желанието на хиляди жертви на кръвосмешение — някак, някой, и най-вече майките им да разберат истината, без да се налага жертвата да изживява мъчителния акт на признанието.

Съгласих се с Трейси, че майка й е била извънредно нечувствителна към страданията на дъщеря си, но отбелязах, че това не означава непременно, че е знаела какво става.

Съпругите на кръвосмесителите са три типа: такива, които наистина не знаят, такива, които може и да знаят, и майки, които знаят.

Възможно ли е една майка да живее с кръвосмесител и да не знае? Множество теории твърдят, че това не е възможно и че всяка майка по някакъв начин трябва да усети кръвосмешението. Аз не съм съгласна. Убедена съм, че някои майки наистина не знаят.

Вторият тип е класическият мълчалив съучастник. Тя носи наочници. Уликите за кръвосмешението са навсякъде, но тя предпочита да не ги забелязва, като по този начин си въобразява, че предпазва себе си и семейството.

Третият тип майки са достойни за заклеймяване: майките, които знаят, че децата им са сексуално насилвани, но не правят нищо. В този случай предателството спрямо жертвата е двойно.

Когато станала на тринадесет години, Лиз направила отчаян опит да каже на майка си за все по-настойчивите сексуални атаки на втория си баща.

„Чувствах се много зле. Смятах, че ако кажа на майка ми, тя поне ще поговори с него. Колко съм била глупава. Тя едва не припадна, разрева се и каза… Никога няма да забравя думите й: «Защо ми казваш това, какво искаш да ми причиниш? С втория ти баща сме заедно от девет години. Знам, че никога няма да направи такова нещо. Той е свещеник. Хората ни уважават. Ти си въобразяваш нещо. Искаш да ни съсипеш живота ли? Господ ще те накаже.» Стоях и не можех да повярвам. Беше ми струвало ужасно много да призная, но тя просто ме съсипа. Накрая се получи така, че трябваше аз да я утешавам.“

Лиз се разплака. Аз я прегърнах и изчаках да отшумят болката и скръбта от начина, по който майка й беше реагирала на истината. Майката на Лиз е била класически мълчалив съучастник — пасивна, зависима и инфантилна. Нейното съзнание е било заето изцяло със собственото й оцеляване и запазването на семейството. Поради това тя е отричала всичко, което е можело да разклати семейната лодка.

Повечето мълчаливи съучастници сами са били малтретирани деца. Те страдат от изключително ниско самочувствие и нерядко изживяват наново борбата от собственото си детство. Те се потискат от всеки конфликт, който застрашава статуквото, защото не искат да се конфронтират със страха и зависимостта си. Съвсем както може да се очаква, накрая Лиз е трябвало да се погрижи да успокои майка си, въпреки че подкрепата е била нужна именно на Лиз.

Има майки, които в действителност подтикват дъщерите си към кръвосмешение. Дебора, която е в групата на Лиз, разказа своята особено шокираща история:

„Хората казват, че съм хубава — знам как ме гледат мъжете — но през по-голямата част от живота си съм смятала, че съм някакъв урод. Винаги съм се чувствала развратна и отблъскваща. Онова, което ми причини баща ми, бе достатъчно лошо, но най-голямата болка дойде от майка ми. Тя беше сводницата. Избираше мястото и времето, а понякога дори държеше главата ми в скута си, докато той го правеше. Молех я да не ме кара, но тя отвръщаше: «Моля те, миличко, направи го заради мен. Аз не съм му достатъчна и ако не му дадеш каквото иска, той ще си намери друга жена и ние ще останем на улицата.»

Опитвам се да разбера защо го правеше, но самата аз имам две деца и смятам, че това е последното нещо, което ще направи една майка.“

Много психолози смятат, че повечето мълчаливи съучастници прехвърлят ролята си на съпруга/майка върху дъщерите си. Това със сигурност важи за майката на Дебора, въпреки че толкова откритото прехвърляне се среща много рядко.

Въз основа на собствения си опит мога да твърдя, че мълчаливите съучастници не толкова прехвърлят ролята си, колкото се отказват от силата си като личност. За тях не е характерно да принуждават дъщерите си да ги заместват, но те позволяват агресорът да доминира както тях, така и дъщерите им. Страховете и зависимостта се оказват по-силни от майчиния инстинкт и дъщерите остават без никаква закрила.

 

 

Последиците от кръвосмешението

Всеки възрастен, който е бил насилван сексуално като дете, наследява от детството си чувството на безнадеждна неадекватност, непотребност и срам от себе си. Колкото и да се различават привидно, всички жертви на кръвосмешение споделят трагични общи емоции или трите „Р“ на кръвосмешението: те се чувстват развратни, разбити и различни. Животът на Кони е приел съвсем изкривена форма вследствие на тези три Р. Ето как го описва тя:

„Когато отивах на училище имах чувството, че някой е жигосал на челото ми «кръвосмесителка». Още продължавам да си мисля, че хората могат да прогледнат в мен и да видят колко съм отблъскваща. Просто не съм като другите. Не съм нормална.“

Чувала съм други жертви да се охарактеризират като „уроди“, „извънземни“, „мутанти“ и „по-долни от най-долната отрепка на земята“.

Кръвосмешението е вид психически рак. Той не е смъртоносен, но лечението е наложително и понякога много болезнено. Кони е изчакала цели двадесет години и е платила забавянето много скъпо, особено в областта на личните взаимоотношения.

 

 

„Аз не знам какво е това любов“

Презрението, което Кони е изпитвала към себе си, я е довело до поредица от деградиращи личността връзки с мъже. Тъй като първата й връзка с мъж (нейният баща) е била белязана с предателство и експлоатация, в съзнанието й любовта и малтретирането са неразривно свързани. Като зрял човек, тя изпитва влечение към мъже, които й позволяват да изживява наново все същия познат сценарий. Една нормална връзка, в която има обич и уважение, би изглеждала неестествена и не намясто в представата й за себе си.

Повечето жертви на кръвосмешение изпитват сериозни затруднения с любовта. Ако такава жертва случайно създаде връзка, основана на любов и уважение, призраците от миналото неизбежно отравят отношенията, най-вече в областта на секса.

 

 

Ограбената сексуалност

Травмата на Трейси е навредила сериозно на брака й с нейния внимателен и любящ съпруг.

„Връзката ни с Дейвид се разпада. Той е чудесен човек, но не знам докога ще ме понася. Сексът ни е просто отвратителен. Винаги е бил отвратителен. Вече дори не понасям да ме докосва. Мразя секса. Иска ми се никога да не го бяха измисляли.“

За жертвите е обичайно да изпитват отвращение дори при мисълта за секс. Това е нормална реакция при кръвосмешение. Сексът се превръща в трайна асоциация за болка и предателство. В главата на жертвата започва да се върти лентата: „Сексът е мръсен, сексът е лош… Направих нещо ужасно, като дете… Ако направя това ужасно нещо сега, пак ще се почувствам лош/а.“

Много жертви споделят, че винаги когато правят секс, ги измъчват спомени. Те се опитват да постигнат интимност с човек, когото обичат, но в съзнанието им непрестанно изниква първата травма на кръвосмешението. По време на секс жертвите нерядко чуват и виждат насилника си, сякаш е заедно с тях в стаята. Тези спомени извикват всички негативни чувства спрямо самия себе си и цялата сексуалност отлита в небитието.

Други жертви като Кони използват сексуалността си, за да се самонаказват, защото са възпитани с представата, че не са годни за нищо друго, освен за секс. Въпреки че търсейки обич и топлота, може да са спали със стотици мъже, тези жертви продължават да се отвращават от секса.

 

 

„Защо приятните чувства ме карат да се чувствам лош/а?“

Жертвата, която в зрялата си възраст е успяла да стане сексуално отзивчива и способна да изпитва оргазъм (както успяват повечето жертви), въпреки това може да изпитва вина заради сексуалните си чувства, като по този начин насладата става много трудна и почти невъзможна. Вината придава неприятен вкус на приятните чувства.

За разлика от Трейси, Лиз е много отзивчива сексуално, но призраците от миналото са все така безпощадни.

„Много често стигам до оргазъм. Обичам секса във всичките му варианти. Лошото идва след това. Изпадам в страхотна депресия. Когато всичко свърши, не искам мъжът да ме прегръща или докосва… Просто искам да се махне от мен. Той не разбира. Понякога, когато сексът е бил наистина страхотен, изпитвам желание да се самоубия.“

Въпреки че изпитва сексуално удоволствие, Лиз продължава да изпитва огромна ненавист към себе си и затова се самонаказва, като си представя дори самоубийство. Така тя „компенсира“ „греховната“ и „срамна“ сексуална възбуда.

 

 

„Не мога да се накажа достатъчно“

В предишната глава видяхме, че жертвите на физическото насилие обръщат болката и яростта срещу самите себе си — а в отделни случаи и срещу други хора. Жертвите на кръвосмешение са склонни към същите модели на поведение и освобождават потисканата ярост и безутешната си мъка под най-различни форми.

Депресията е един от най-обичайните начини за изразяване на потисканите конфликти от кръвосмешението.

Тя може да варира от всеобщо чувство на тъга до почти пълна парализа.

Твърде голям брой жертви на кръвосмешение, най-вече жени, си позволяват да запуснат фигурите си и да станат дебели. Свръхтеглото служи на жертвата по два начина: 1) тя смята, че фигурата й ще държи мъжете далеч от нея и 2) телесната маса създава илюзия за сила и власт. Много такива жени се плашат, когато започват да отслабват, защото така отново се чувстват безпомощни и уязвими.

Хроничното главоболие също е често срещан симптом. То е не само физически израз на потискания гняв и безпокойство, но и форма на самонаказание.

Други жертви се отдават на алкохолизъм и наркотици и така притъпяват временно чувството за загуба и празнота. Това забавяне обаче само удължава страданието на жертвата.

Много жертви на кръвосмешение търсят наказание от целия свят. Те саботират личните си отношения и търсят наказание от хората, които обичат. Те саботират успеха си в работата и търсят наказание от колегите и работодателите си. Други стават проститутки и търсят наказание от сводници, босове — и дори от Господ.

 

 

„Този път всичко ще е наред“

Един парадокс буди огромно недоумение — колкото и болка да са понесли, огромен брой жертви на кръвосмешение остават свързани с „отровните“ си родители. Болката е причинена от същите тези родители, но жертвите продължават да търсят облекчение именно в тях, защото им е много трудно да се откажат от мита за щастливото семейство. Най-тежкото наследство от кръвосмешението е точно това безкрайно търсене на вълшебния ключ, който ще отвори ковчежето с родителската любов и одобрение. Това търсене е чиста проба емоционално тресавище, което засмуква жертвата в една невъзможна мечта и й пречи да започне живота си начисто.

Ето как обобщава ситуацията Лиз:

„Продължавам да мечтая, че някой ден те ще кажат: «Ние мислим, че ти си чудесен човек и те обичаме такава, каквато си.» Знам, че баща ми е сексуален насилник на деца, знам, че майка ми е много привързана към него и никога не ме е защитила… Просто имам нужда те да простят на мен.“

 

 

Най-нормалният член на семейството

Много хора се шокират, когато им кажа, че жертвите на кръвосмешение, с които съм работила, обикновено са най-нормалните членове на своите семейства. Все пак не друг, а жертвата проявява симптоми — самообвинения, депресия, самоунищожително поведение, злоупотреба със силнодействащи вещества — докато останалите от семейството изглеждат нормални.

Въпреки това, жертвата е онази, която вижда истината. Тя е била принудена да пожертва себе си, за да прикрие лудостта и стреса, обладали семейството. През целия си живот тя е пазителят на семейната тайна. Тя живее в постоянна емоционална болка, за да опази мита за доброто семейство. Въпреки болката и конфликта обаче, тя е първият човек, който търси помощ. Родителите, от друга страна, почти никога не се отказват от отричането и защитата си. Те отказват да се изправят лице в лице с действителността.

След лечението повечето жертви успяват да възвърнат достойнството и силата си. Разпознаването на проблема и търсенето на помощ са признаци не само за нормалност, но и за кураж.