Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toxic Parents, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Сюзън Форуърд, Крейг Бък. Отровните родители

ИК „Бард“, София, 2002

САЩ. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-315-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Осма глава
Защо родителите се държат по този начин

Системата „семейство“

Всички ние сме моделирани в ковачницата, наречена семейство. В последните години започна да се налага мнението, че „семейство“ не означава просто сбор от кръвно свързани хора. Семейството е система, общност от взаимосвързани хора, които си влияят един на друг по много задълбочени и неявни начини. То е една сложна мрежа от любов, ревност, гордост, тревога, радост, вина — постоянно движение на целия спектър от човешки емоции. Тези емоции идват на приливи и отливи в семейния океан от нагласи, възприятия и отношения. И точно като океана, много малка част от вътрешния живот на семейството е видима на повърхността. Колкото по-дълбоко се гмуркате, толкова повече неща откривате.

Като дете вашата семейна система е представлявала целия ви свят. Тогава вие сте вземали решения — кой сте, как да взаимодействате с околните — които са се основавали на усвоеното от начина, по който семейството ви е възприемало света. Ако родителите ви са били „отровни“ хора, навярно сте вземали решения като: „Не вярвам на никого“, „Аз не струвам нищо“, или „Никога няма да постигна нищо“. Тези решения са се оказали пагубни за вас и трябва да бъдат променени. Вие можете да промените повечето от тях, а заедно с тях и сценария си за живота, но първо трябва да осъзнаете каква част от светогледа ви е оформена под влиянието на вашето семейство.

Помнете, вашите родители също са имали родители. „Отровната“ семейна система е като верижна катастрофа на магистралата и нанася поражения от поколения. Системата не е изобретена от вашите родители. Тя е резултат от натрупване на чувства, правила, взаимодействия и убеждения, дошли от вашите предци.

 

 

Убежденията: Истината е само една

Ако искате да добиете представа за объркването и хаоса в „отровната“ семейна система, трябва първо да осмислите убежденията си, и най-вече онези убеждения, които диктуват начина, по който родителите се отнасят с децата си и начина, по който се предполага, че трябва да се държат децата. Например в едно семейство може да господства убеждението, че чувствата на децата са важни, докато в друго могат да смятат детето за човек втора ръка. Тези убеждения оформят възгледите, преценките и възприятията ни, и са изключително силни. С тях разграничаваме доброто от злото, редното от нередното. Те играят решаваща роля за отношенията, моралните ценности, обучението, сексуалността, избора на професия, етиката и финансовото състояние. Убежденията формират поведението на семейството.

В убежденията на разумните, зрели и любящи родители присъстват чувствата и потребностите на всички членове на семейството. Те осигуряват солидна основа за развитието на детето и бъдещата му независимост. Някои такива убеждения са: „Децата имат право на несъгласие“, „Не е редно детето да бъде умишлено наранявано психически и физически“, както и „Децата имат право да грешат“.

От друга страна убежденията на „отровните“ родители винаги са егоцентрични и себични. Те звучат приблизително така: „Децата трябва да уважават родителите си на всяка цена“, „Винаги има два начина — моят и погрешният“ Или: „Децата трябва да се виждат, но да не се чуват“. Тези убеждения са почвата, върху която се развива „отровното“ родителско отношение.

„Отровните“ родители посрещат на нож всяка проява, която застрашава убежденията им. Вместо да се променят, те придобиват един изкривен поглед върху реалността, който подкрепя вече утвърдените убеждения. За жалост децата нямат опита, който да им позволи да различат истинската от изкривената реалност. Децата на „отровните“ родители пренасят техните изкривени убеждения в собствения си живот на възрастни хора.

Има два типа убеждения — явни и неявни. Явните убеждения се изказват и пускат в обръщение директно. Те са налице. Човек може да ги чуе. Гласните убеждения често биват маскирани под формата на съвети, изразени чрез думи и фрази като „трябва“, „би следвало“, „редно е“ и други подобни.

Открито изявените убеждения поне са нещо, с което детето може да се пребори, когато порасне. Дори и да са станали част от нас, фактът, че са явни, дава възможност да бъдат осмислени и евентуално заменени с други, които подхождат повече на начина ни на живот.

Например родителското убеждение, че разводът е лошо нещо, може да задържи дъщерята в един нещастен брак. Дъщерята може да си зададе въпроса: „Какво толкова му е «лошото» на развода?“ и отговорът да доведе до отхвърляне на убеждението на родителите.

Не е лесно обаче да се отрече убеждение, за което дори не знаем, че съществува. Неявните убеждения диктуват основни положения от светогледа. Те съществуват на подсъзнателно ниво. Това са убежденията, възникнали от начина, по който баща ви се е отнасял към майка ви, или от начина, по който двамата са се отнасяли към вас. Те са основна част от онова, което попиваме от родителите си.

Едва ли има семейство, което да сяда на вечеря и да обсъжда убеждения като: „Жените са хора втора ръка“, „Децата трябва да се жертват за родителите си“, „Децата са лоши по природа“, „Децата трябва да остават неадекватни, за да се възползват родителите им от тях“. Дори да са наясно, че имат такива убеждения, малцина биха ги заявили открито. Но тези негативни неявни убеждения доминират семействата с „отровни“ родители и съсипват живота на децата.

Майкъл — чиято майка го бе заплашила, че ще получи инфаркт, задето е отишъл да живее надалеч — е много показателен пример за ефекта на неявните убеждения:

„Години наред се чувствах лош син, затова, че съм се преместил в Калифорния и съм се оженил. Наистина мислех, че дете, което не поставя родителите си над всичко останало на света, е лошо и неблагодарно. Родителите ми никога не са го казвали, но посланието беше съвсем ясно. Колкото и зле да се отнасяха с жена ми, аз никога не я защитих. Бях убеден, че децата трябва да понасят всичко, което им сервират родителите. Трябваше да пълзя пред тях и да прося извинения. Аз бях техният малък роб.“

Поведението на родителите на Майкъл отговаря на убеждението им, че те са единствените, които имат някакви права и привилегии. Без да го казват на глас, те са насадили у Майкъл убеждението, че техните чувства са най-важното нещо на света и че Майкъл съществува само заради тяхното щастие. Това убеждение се е оказало задушаващо за него и едва не е съсипало брака му.

Ако не беше потърсил професионална помощ, Майкъл сигурно щеше да предаде това убеждение на собствените си деца, но той е успял да осъзнае неявните си убеждения, което от своя страна му дава възможност да ги постави на изпитание. Като истински „отровни“ родители, неговите са реагирали с наказание и оттегляне на любовта. Това е тактика, която трябва да им върне контрола над живота му. Благодарение на неговото осъзнаване обаче този път той не се хвана в капана им.

 

 

„Жената е изгубена, ако няма мъж, който да се грижи за нея“

Ким, чийто баща с нестабилна психика я беше контролирал посредством настроенията си и посредством парите, също е приела много от неявните убеждения на родителите си. Ето как ги описва тя:

„Бракът на майка ми и баща ми беше отвратителен. Тя се боеше от него до смърт и макар да не съм била свидетел, сигурна съм, че я биеше. Много често се налагаше да я утешавам, когато ридаеше в леглото си и ми говореше колко е нещастна с него. Питала съм я защо не го напусне, а тя отвръщаше: И какво да правя след това. Не умея нищо и не мога да изкарвам пари. Ще трябва да остана с вас на улицата.“

Без да го осъзнава, майката е подхранвала допълнително убеждението, което Ким вече е била усвоила от поведението на баща си: „Жената е безпомощна без мъж до себе си.“ Това убеждение я поставя в зависимост от силния й баща с цената на нейното достойнство и възможността за нормален брак.

Родителските убеждения са толкова на брой, колкото са и родителите. Те оформят скелета на интелектуалното ни възприятие за света. Плътта по този скелет се състои от нашите чувства и поведение; скелетът е този, който им придава форма. Когато наследим изкривени убеждения от „отровните“ си родители, нашите чувства и поведенчески модели стават също толкова уродливи, колкото е скелетът под тях.

 

 

Явни и неявни правила

Убежденията на родителите пораждат правилата на родителите. Също както убежденията, и правилата се развиват с времето. Правилата са външният израз на убежденията. Това са принужденията или елементарните „това да, това не“.

Например семейното убеждение, че хората трябва да се женят само за партньори от същото вероизповедание, поражда правила от рода на: „Не излизай с момчета (момичета) от друга религия“, „Излизай с момчетата, които срещаш в църквата“, „Изразявай неодобрение към приятели, които се влюбват в хора от друга религия“.

Както и при убежденията, правилата биват явни и неявни. Явните правила могат да се оспорват, но поне са ясни: „Прекарвай всяка Коледа у дома“ или „Не противоречи на родителите си“. Тъй като са явни, когато пораснем, ние имаме възможност да ги оспорваме.

Неявните семейни правила обаче са като невидими кукловоди, дърпащи невидими конци и изискващи сляпо подчинение. Тези невидими и тайни правила съществуват на подсъзнателно ниво — правила като: „Не се стреми към по-голям успех от баща си“, „Не се показвай по-щастлива от майка си“, „Не разчитай да водиш собствен живот“, „Не си помисляй, че няма да имаш нужда от мен“, „Не ме напускай“.

Лий — треньорката по тенис, чиято майка не можеше без нея — живее по силата на едно особено пагубно неявно правило. Нейната майка затвърдява това правило всеки път, когато налага своето под формата на някакъв вид помощ. Когато предлага да закара Лий до Сан Франсиско, да почисти апартамента й или да донесе вечеря, убеждението зад всичко това е: „Докато не започне да се грижи сама за себе си, дъщеря ми ще има нужда от мен“. Това убеждение намира външен израз в правилото: „Не допускай да бъде адекватна“. Естествено майката на Лий никога не е изричала тези думи и ако се стигне до конфронтация, ще отрича докрай, че иска дъщеря й да е безпомощна. Но нейното поведение говори съвсем ясно какво й е нужно, за да е щастлива: дъщеря й да бъде зависима.

Бащата на Ким е постъпвал по същия начин. Той е налагал на дъщеря си правила за живот и дори не е било нужно да ги облича в словесна форма. Всеки път, когато тя е избирала неподходящ мъж, всеки път, когато е тичала при него, за да я измъква от кашата, всеки път, когато потребността от неговото одобрение е доминирала живота й, тя се е подчинявала на неявното правило: „Не пораствай и винаги бъди малкото момиченце на татко“.

Неявните правила ни държат в мъртва хватка. За да ги променим, трябва първо да ги осъзнаем.

 

 

Подчинение на всяка цена

Ако убежденията са скелетът, а правилата — плътта на семейната система, то „сляпото подчинение“ е мускулатурата, която движи това тяло.

Ние се подчиняваме сляпо на семейните правила, защото неподчинението би означавало предателство. Предаността към държавата или към определени политически идеи бледнее пред предаността към семейството. Всички сме лоялни. Лоялността ни обвързва със семейната система, с родителите и с техните убеждения. Тя ни кара да се подчиняваме на семейните правила. Когато тези правила са разумни, те са етична и морална структура за развитието на детето.

В семействата с „отровни“ родители обаче, правилата се основават на изкривените семейни роли и на ненормалното възприемане на реалността. Сляпото подчинение на тези правила води до пагубно и самоунищожително поведение.

Кейт — която е била пребивана от баща си разбира колко е трудно да се излезе от затворения кръг на сляпото подчинение:

„Настина искам да се оправя. Не искам да страдам от депресия. Не искам да съсипвам връзките си. Не искам да живея както досега. Не искам да изпитвам гняв и страх. Но всеки път, когато се опитам да променя нещо, сама обезсмислям усилията си. Сякаш ме е страх да се отърва от болката, защото я познавам прекалено добре. Сякаш ми е необходимо да изпитвам болка.“

Кейт се подчинява на правилата на бащата насилник: „Приеми факта, че ти си лошата“, „Не можеш да бъдеш щастлива“ и „Живей с болката“. Всеки път, когато се опита да ги наруши, лоялността към семейната система се оказва много по-силна от съзнателните й желания. Тя няма друг избор, освен да се подчини и когато го стори, намира душевен комфорт в познатите чувства, колкото и болезнени да са те. Подчинението изглежда най-лесното решение.

Глен също е проявил лоялност към семейството, назначавайки вечно пияния си баща във фирмата си и издържайки финансово пряко сили майка си. Той е убеден, че родителите му ще пропаднат, ако не им помага. Семейното правило е: „Грижи се за другите, каквото и да ти струва това в личен план“. Глен е пренесъл това правило в брака си. Той му се подчинява, като посвещава живота си на спасението на бащата, на спасението на майката и на спасението на съпругата си алкохоличка.

Глен роптае срещу сляпото си подчинение, но това не му помага да се освободи от него.

„Когато бях малък, те пет пари не даваха за мен, но сега се получава така, че аз трябва да се грижа за тях. Това направо ме побърква. Каквото и да направя за тях, всичко си остава същото. Мразя се, но не виждам друг начин.“

 

 

Капанът на подчинението

Подчинението, за което говоря, не е въпрос на свободен избор. То рядко е следствие от съзнателно решение. Джоди, която бе станала другар по чашка на баща си на десетгодишна възраст изведнъж се отказа от терапията, защото нарастващото осъзнаване я принуждаваше да приеме, че тя е била лошата. Тя нарушаваше няколко правила — „Не казвай истината“, „Не пораствай и не изоставяй татко“ и „Не си позволявай нормални отношения с мъже“.

Така написани, тези правила звучат абсурдно. Кой ще се подчини на правило като „Не си позволявай нормални отношения с мъже“? За жалост отговорът е: повечето деца на „отровни“ родители. Помнете, в по-голямата си част тези правила са на ниво подсъзнание. Никой не създава умишлено предпоставки за ненормални отношения, но това не пречи на милиони хора да имат такива отношения.

Когато накарах Джоди да изследва семейните си убеждения и резултата от сляпото й подчинение на семейните правила, тревогата й нарасна дотолкова, че тя се отказа от терапията. По този начин все едно каза: „Потребността да се подчинявам на баща си е по-важна от потребността да се чувствам добре.“

Децата продължават да се подчиняват на семейната система дори когато и двамата родители са мъртви. Илай — богатият мъж, който живееше като просяк — едва след няколко месеца терапия осъзна, че баща му продължава да го контролира и от гроба:

„Удивих се, като осъзнах, че целият страх и вина, които изпитвах при опитите си да направя нещо приятно за себе си, са моят начин да не предавам баща си. Аз съм богат. Аз не трябва да се тревожа, че светът ми ще се срине, но все още не мога да го набия в дебелата си глава. Продължавам да чувам от отвъдното гласа на баща ми, който казва, че успехът ми няма да продължи дълго, че всички жени се опитват да ме използват, че всички в работата се опитват да ме мамят. И аз му вярвам. Това ме учудва. Да се чувствам нещастен, е нещо като почит към паметта му.“

Отплатата за затворения и неудовлетворителен живот на Илай е душевният комфорт, затова, че е останал лоялен към семейството, прегръщайки убежденията на баща си („Животът не е нещо, на което трябва да се наслаждаваш, а което трябва да изтърпиш“) и подчинявайки се на семейните правила („Не харчи пари“ и „Нямай вяра никому“).

Сляпото подчинение оформя поведенческите ни модели от ранно детство и не ни позволява да излизаме извън тези модели. Между очакванията и изискванията на родителите и нашите желания често зее пропаст. За съжаление подсъзнателната принуда към подчинение почти винаги надделява над съзнателните потребности и желания. Ние можем да отхвърлим вредните правила едва след като хвърлим светлина върху подсъзнателното и след като извадим тези правила на показ. Свободният избор е възможен, когато правилата са ясни.

 

 

Не знам къде свършваш ти и къде започвам аз

Най-съществената разлика между нормалните и „отровните“ семейни системи е в степента на изразяване на свободата на индивида, с която разполага всеки член от семейството. Нормалните семейства поощряват индивидуалността, личната отговорност и независимостта. Те окуражават развитието на детските чувства за адекватност и самоуважение.

Ненормалните семейства не толерират индивидуалните изяви. Там всеки трябва да се съобразява с мислите и постъпките на „отровните“ си родители. Те поощряват конформизма, размиването на личните граници и твърдата спойка между членовете на семейството. На подсъзнателно ниво членовете на това семейство не знаят докъде се простира единият и къде започва другият. Усилията за близост на всяка цена задушават индивидуалността.

В тези семейства спорадичното одобрение и сигурност се заплащат с усещането за индивидуалност. Например на вас и през ум не ви минава дави зададете въпроса: „Не съм ли прекалено уморен, за да гостувам тази вечер на нашите?“ Вместо това се питате: „Ако не отида, баща ми дали няма да се ядоса и да набие майка ми? Дали мама няма да се напие и да изпадне в делириум? Дали няма да спрат да ми говорят цял месец?“ Тези въпроси възникват, защото вие вече знаете, че ще се чувствате отговорни, ако се случи някакво подобно събитие. Всяко ваше решение бива свързвано с останалите членове на семейството ви. Вашите чувства, поведение и решения вече не са ваши. Вие не сте самите себе си, а придатък към семейната система.

Когато Фред решава да прекара Коледата в Аспен, а не със семейството си, той се опитва да прояви индивидуализъм и да се освободи от семейната система. В този момент адът се разтваря. Майката, братята и сестра му почернят празника и му внушават чувство за вина. Вместо да се спуска със ските по идиличните склонове на планината заедно с приятелката си, той засяда нещастен в хотелската стая с телефон в скута и отчаяно търси прошка за нещастието, в което го обвинява семейството му.

Когато Фред се опитва да направи нещо за себе си — постъпка, която роднините му не одобряват — семейството организира обединен фронт срещу него. Той е станал техният общ враг и заплаха за системата. Те са го атакували с гняв, обвинения и контраобвинения. Тъй като е бил неразривно свързан със семейството, вината, която е изпитал, се е оказала достатъчна, за да го върне обратно в строя.

В семейства като това на Фред идентичността на детето и илюзията за сигурност зависят от чувството за обвързаност. Детето развива потребност да се чувства част от другите и те да бъдат част от него. Мисълта да бъдеш отлъчен от общността е непоносима, а потребността от обвързване се пренася и във връзките му с другите хора.

 

 

„Различен“ означава „лош“

Ким се сблъсква с тази потребност, когато бракът й е пред провал.

„Този брак не беше добър, но поне се чувствах част от нещо. И когато се разведохме, този някой изведнъж изчезна и аз се изплаших. Имах чувството, че съм никоя. Все едно не съществувах. Чувствам се добре само когато до мен има мъж, който да ми казва, че съм добре.“

В детството на Ким обвързването със силния й баща е създало у нея измамно усещане за сигурност. Когато е правела опити да се откъсне от него, той е намирал начини да затвърди зависимостта й. Като възрастна тя се чувства сигурна само когато е част от живота на някой мъж и той е част от нейния.

Обвързването създава почти пълна зависимост от одобрението и утвърждаването от страна на външни хора. Любовниците, началниците, приятелите и дори непознати хора поемат щафетата от родителите. Хората като Ким, израснали в семейства, където индивидуалността е била заклеймявана, често стават марионетки, зависими от нечие одобрение, и животът им преминава в търсене на потвърждение след потвърждение.

 

 

Възстановяването на семейния баланс

Както видяхме в случая с Майкъл, обвързването със семейството подхранва илюзията за любов и стабилност до момента, в който всички спазват семейните правила и някой не направи опит да се отдели. С решението да се премести, да се ожени, да създаде собствено семейство и да заживее отделно от родителите си Майкъл, без да иска нарушава семейния баланс.

Всяко семейство създава собствен баланс, с който постига някаква стабилност. Дотогава докато членовете на това семейство взаимодействат по познати и предсказуеми начини, балансът или равновесието се запазват.

Думата баланс предполага спокойствие и ред. В „отровните“ семейства обаче запазването на баланса прилича на ходене по въже. Тъй като при тях хаосът е начин на живот, балансът става единственото нещо, на което може да се разчита. Всички видове „отровно“ поведение, които разгледахме дотук — дори побоят и кръвосмешението, служат да поддържат крехкия семеен баланс. Всъщност „отровните“ родители нерядко реагират на загубата на равновесие с внасяне на допълнителен хаос.

Майкъл е идеалният пример. Когато неговата майка вдигне достатъчно шум, чувството му за вина го принуждава да се връща при семейството и да уталожва нещата. Той е готов на всичко, за да възстанови семейния баланс, дори това да означава отказ от контрол върху собствения му живот. Колкото е „по-отровно“ семейството, толкова по-незначителна заплаха е достатъчна и толкова повече всяко отклонение бива възприемано като опасност за оцеляването му. Точно поради тази причина „отровните“ родители реагират сякаш е застрашено самото им съществуване.

Глен е нарушил семейния баланс, като е казал истината. Ето какво разказва той:

„Бях на дванадесет години и един ден реших да кажа на баща ми какво мисля за неговото пиене. Беше ме страх, но знаех, че в цялата история има нещо ненормално. Бях решил да му кажа, че не харесвам поведението му, когато е пиян, и че искам да престане да пие. Онова, което се случи, направо не беше за вярване. Майка ми скочи в негова защита и ме накара да се почувствам виновен, че изобщо съм повдигнал темата. Баща ми отрече всичко. Потърсих помощ от сестрите ми, но те просто се опитаха да замажат нещата. Почувствах се много зле, сякаш бях сторил нещо ужасно. Всъщност аз просто бях извадил на показ истината, че баща ми е алкохолик. Само че всичко завърши с това, че се почувствах не с всичкия си само задето съм опитал.“

Попитах го дали опитът за изваждане на истината е имал някакъв траен ефект върху семейните взаимоотношения.

„Ефектът беше невероятен. Държаха се с мен като с прокажен. Никой не ми говореше, един вид, кой съм аз, че да си позволявам да обвинявам. Държаха се така, сякаш не съществувам. Не можах да го понеса и затова никога повече не обелих и дума за пиенето му. Цели двадесет години… чак досега.“

В семейството на Глен всеки е имал роля, с която е поддържал семейната система. Ролята на бащата е била да пие; майката е играела на съзависимост, а децата са поели разменените роли на родители. Тези роли са били познати и предсказуеми и затова са осигурявали чувство на сигурност. Оспорвайки тези роли, Глен е застрашил баланса, заради което е бил наказан със заточение в „емоционалния Сибир“.

Кризите в „отровната“ семейна система възникват много лесно: бащата изгубва работата си, някой роднина умира, баба или дядо идват да живеят при семейството, дъщерята започва да прекарва твърде много време с новия си приятел, синът се изнася от къщи или майката се разболява. Точно както в случая, когато Глен направил опит за конфронтация по повод пиенето на баща си, повечето „отровни“ семейства реагират с отричане, потайност и, което е най-лошото, с обвинения. А мишената на тези обвинения винаги е детето.

 

 

Прийомите за борба на „отровните“ родители

В едно относително нормално семейство родителите са склонни да се борят с проблемите, като се справят с тях посредством открит диалог, изследване на възможностите и кураж да се потърси външна помощ, ако се налага. От друга страна „отровните“ родители реагират на заплахите за баланса с изливане на страховете и безсилието, без изобщо да ги е грижа за отражението им върху децата. Техните защитни механизми са непоклатими и познати. Най-обичайните такива механизми са:

1. Отричането. Както видяхме в тази книга, отричането почти винаги е първият защитен механизъм, към който прибягват „отровните“ родители, за да възстановят равновесието. Отричането има две лица: „Всичко е наред“ и „Някои неща не бяха наред, но това повече няма да се повтори“. Отричането минимизира, омаловажава, иронизира, оправдава или преименува разрушителното поведение. Преименуването, което също е форма на отричане, скрива проблема зад евфемизми. Алкохолизмът се превръща в „социално пиянство“ а побоят става „строга дисциплина“.

2. Проекцията. Проекцията също има две лица: родителите може да обвинят детето в неадекватността, от която те самите страдат, а може да го обвинят и за „отровното“ си поведение, възникнало поради същата тази неадекватност. Например неадекватният баща, който не може да се задържи на работа, е готов да обвини сина си в мързел и липса на инициатива, а майката алкохоличка е готова да обвини дъщеря си, че я прави нещастна, което я подтиква да пие. И двата вида проекция са обичайни за „отровните“ родители, които по този начин бягат от отговорността за собственото си поведение и недостатъци. Те имат нужда от изкупителна жертва и почти винаги я намират в лицето на уязвимото дете.

3. Саботажът. В семействата, където единият от родителите има сериозни проблеми — лудост, алкохолизъм, тежко заболяване или склонност към насилие — останалите членове на семейството поемат ролите на спасители и бавачки. Така се създава един удобен баланс на силата и слабостта, доброто и злото, нормалното и ненормалното. Когато проблемният родител започне да се оправя или предприеме стъпки за лечението си, той отправя сериозна заплаха към семейния баланс. Останалите членове (особено другият родител) може подсъзнателно да намери начини да саботира прогреса на проблемния родител, така че всички отново да приемат познатите роли. Това може да се случи и когато проблемното дете започне да се оправя. Виждала съм „отровни“ родители, които откъсват детето си от терапия, когато то започне да проявява признаци на подобрение.

4. Триъгълникът. В „отровната“ семейна система единият родител често привлича детето като довереник или съюзник в борбата срещу другия. Детето става част от един вреден триъгълник и бива подложено на натиск да вземе нечия страна. Когато майката казва: „Нещастна съм с баща ти“ или бащата казва: „Майка ти не иска да спи с мен“, детето се превръща в кошче за душевни отпадъци, а родителите избягват необходимостта да се изправят пред източника на проблемите си.

5. Засекретяването. Тайните позволяват на „отровните“ родители да превърнат семейството в малък частен клуб, в който достъпът на външни лица не е позволен. Така семейството се консолидира, особено в моменти на застрашен семеен баланс. Детето, което укрива побоя и казва на учителя си, че раните са от падане по стълбите, защитава семейния клуб от външна намеса.

Когато „отровните“ родители се разглеждат като семейна система — с убеждения, правила и съответното подчинение на тези правила — голяма част от самоунищожителното поведение излиза на показ. Детето започва да осъзнава същността на могъщите сили, движещи поведението на родителите му, а оттам и своето собствено.

Осъзнаването е началото на промяната. То разкрива нови възможности и нов избор. Различният поглед върху нещата обаче не е достатъчен. Истинската свобода идва само когато нещата се правят по различен начин.