Стефани Майър
Зазоряване (7)

Пета глава
Остров Есме

— Хюстън ли? — попитах и вдигнах вежди, когато стигнахме изхода на летището в Сиатъл.

— Просто спирка по пътя — увери ме Едуард с широка усмивка.

Имах чувството, че тъкмо съм задрямала, когато ме събуди. Полузаспала, се оставих да ме води през терминалите, като едва се сещах да отварям очите си след всяко премигване. Трябваха ми няколко минути, за да схвана какво се случва, когато спряхме на международното гише и се регистрирахме за следващия полет.

— Рио де Жанейро? — попитах, вече по-развълнувана.

— Спирка — каза той.

Полетът до Южна Америка бе дълъг, но удобен на широката седалка в първа класа, обгърната от ръцете на Едуард. Наспах се до насита и се събудих необичайно свежа точно когато кръжахме над летището, а лъчите на залязващото слънце падаха полегато през стъклата.

Този път не останахме на летището да чакаме полет, както предполагах. Вместо това поехме с такси през тъмните, гъмжащи, оживени улици на Рио. Понеже, естествено, не успях да схвана и дума от инструкциите, които Едуард даде на португалски на шофьора, реших, че сме се запътили към някой хотел, където ще пренощуваме преди следващия отрязък от пътуването. При тази мисъл стомахът ми се сви от остър спазъм, подобен на сценична треска. Таксито продължи да се провира през тълпите, които най-после започнаха да оредяват, и ми се стори, че приближаваме западния край на града, че се насочваме към океана.

Спряхме на пристанището.

Едуард ме поведе към дългата редица бели яхти, закотвени в почернялата от нощта вода. Спря пред една от тях, по-малка, по-издължена, очевидно предназначена за скорост, не за простор. Но бе луксозна и далеч по-изящна от останалите. Скочи леко вътре въпреки тежкия багаж. Пусна куфарите на палубата и се обърна да ми помогне да прекрача ръба.

Загледах мълчаливо, докато приготвяше лодката, учудена от умелите му, обиграни движения, тъй като не бе споменавал да се интересува от яхти. Но, от друга страна, той бе добър във всичко.

Отправихме се на изток към открития океан и аз се захванах да преговарям наум някои географски понятия. Доколкото си спомнях, на изток от Бразилия нямаше кой знае какво… чак до Африка. Но Едуард пришпорваше лодката, докато светлините на Рио не избледняха и накрая изчезнаха зад гърбовете ни. На лицето му бе изписана познатата лудешка усмивка, онази, която се появяваше, когато развиеше висока скорост. Яхтата пореше вълните и пръските морска вода ме къпеха.

Накрая любопитството, което потисках от толкова време, стана непоносимо.

— Още дълго ли ще пътуваме? — попитах.

Не беше в негов стил да забрави, че съм човек, но се зачудих дали не смяташе да живеем върху тази тясна лодка.

— Около половин час — той погледна ръцете ми, стиснали здраво седалката, и се усмихна.

Е, добре, помислих си. В крайна сметка пътувам с вампир. Нищо чудно да отиваме на Атлантида.

Двайсет минути по-късно ме повика над грохота на двигателя.

— Бела, погледни натам — посочи право напред.

В началото виждах само тъмнина и бялата лунна пътека върху водата. Но продължих да се взирам, където ми бе посочил, и накрая различих ниска тъмна форма, която поглъщаше блясъка на луната върху вълните. Присвих очи и силуетът стана по-отчетлив. Формата се разрасна до тумбест, неправилен триъгълник. Едната му страна се проточваше по-дълга от другата, преди да потъне във вълните. Наближихме още малко и видях, че контурите са назъбени и се полюшват на лекия бриз.

След това очите ми се съсредоточиха и нещата си дойдоха на мястото: от водите пред нас се издигаше малък остров, люлееха се палмови клони, а под светлината на луната бледнееше ивица пясък.

— Къде сме? — промълвих смаяно, когато той промени курса и се насочи към северния край на острова.

Чу ме, въпреки шума от двигателя, и се усмихна, широка усмивка, която проблесна на лунната светлина.

— Това е остров Есме.

Яхтата чувствително забави ход и прецизно се намести в късото пристанище, изградено от дървени трупи, изсветлели до бяло под луната. Двигателят рязко замлъкна и тишината, която последва, бе оглушителна. Чуваха се единствено вълните, които леко плискаха в корпуса на лодката, и шумоленето на ветреца в клоните на палмите. Въздухът бе топъл, влажен и благоуханен — като пара след горещ душ.

— Остров Есме — казах съвсем тихо, но гласът ми отекна силно в смълчаната нощ.

— Подарък от Карлайл. Есме предложи да го ползваме.

Подарък. Кой подарява острови? Намръщих се. Не бях осъзнала, че невероятната щедрост на Едуард е част от възпитанието му.

Той постави куфарите върху дъсчената платформа, обърна се, усмихна се със съвършената си усмивка и се пресегна към мен. Но вместо да ме хване за ръка, ме вдигна.

— Не би ли трябвало да изчакаш да стигнем до прага? — попитах, останала без дъх, когато той леко скочи от лодката.

Той се усмихна.

— Искам да съм изряден.

Хванал дръжките на двата огромни куфара в една ръка, гушнал мен в другата, той ме пренесе по кея, а после и по посипаната с блед пясък пътека сред черните дървета.

Известно време беше тъмно като в рог сред подобната на джунгла растителност, след това зърнах топла светлинка отпред. И точно когато осъзнах, че светлината е къща — че двата ярки, съвършени квадрата са широки прозорци от двете страни на входната врата, — отново ме връхлетя сценичната треска, далеч по-силна, далеч по-страшна, отколкото преди, когато мислех, че отиваме в хотел.

Сърцето ми заблъска ясно доловимо в ребрата и дъхът ми сякаш се заклещи в гърлото. Усещах погледа на Едуард, но отказвах да срещна очите му. Загледах право напред, без да виждам нищо.

Не ме попита за какво мисля, което не бе типично за него. Реших, че се чувства точно толкова напрегнат, колкото и аз.

Пусна куфарите на широката веранда, за да отвори вратата. Беше отключено.

Погледна ме, изчака да срещна погледа му и прекрачи прага.

Понесе ме през къщата, бяхме много тихи и двамата, и запали лампите една по една, докато вървеше. Смътното ми впечатление от къщата бе, че е доста голяма за такъв мъничък остров и странно позната. Бях свикнала с бледия интериор, предпочитан от семейство Кълън, и се почувствах като у дома си. Но не можех да се съсредоточа върху подробностите. Бясното туптене, което пулсираше в ушите ми, замъгляваше всичко.

Едуард спря и запали последната лампа.

Стаята бе голяма и бяла, а задната стена беше почти изцяло стъклена — стандартен декор за моите вампири. Отвън луната заливаше с ярка светлина белия пясък и лъскавите вълни, само на няколко метра от къщата. Но аз почти не забелязах всичко това. Вниманието ми бе привлечено от огромното бяло легло в средата на стаята, над което като облак се издуваше мрежа против комари.

Едуард ме пусна да стъпя на пода.

— Ще… взема багажа.

Стаята бе твърде топла, по-душна от тропическата нощ навън. На тила ми изби капка пот. Тръгнах бавно напред, спрях пред бухналата мрежа и протегнах ръка да я докосна. По някаква причина почувствах потребност да се уверя, че всичко е истинско.

Така и не чух кога се е върнал. Внезапно леденият му пръст погали шията ми, поемайки капката влага.

— Тук е малко топло — отбеляза с извинителен тон. — Мислех, че… така ще е по-добре.

— Напълно изряден — прошепнах под носа си и той тихо се засмя. Звучеше напрегнато, нетипично за него.

— Постарах се да предвидя всичко, което би направило нещата… по-лесни — призна.

Преглътнах шумно, без да се обръщам към него. Нима някога бе имало меден месец като нашия?

Знаех отговора. Не. Никога.

— Чудех се — промълви той бавно — дали… първо… не би искала да направим едно нощно къпане? — пое си дълбоко въздух и когато отново проговори, гласът му бе доста по-спокоен. — Водата ще е съвсем топла. Плажът е от тези, които харесваш.

— Добре звучи — гласът ми пресекна.

— Сигурен съм, че ще искаш една-две човешки минутки… Пътят беше дълъг.

Кимнах вдървено. Изобщо не се чувствах човек. Може би няколко минути насаме щяха да са ми от полза.

Устните му докоснаха нежно шията ми, точно под ухото. Засмя се леко и хладният му дъх погъделичка пламналата ми кожа.

— Не се бавете твърде дълго, госпожо Кълън.

Подскочих лекичко при звука на новото си име. Устните му се плъзнаха леко по шията ми до рамото.

— Ще те чакам във водата.

Тръгна към френските прозорци, които се отваряха към плажа. По пътя смъкна ризата си, пусна я на пода, след това се измъкна през вратата към напоената от лунна светлина нощ. Горещият солен въздух нахлу в стаята след него.

Дали кожата ми не бе избухнала в пламъци? Наложи се да погледна, за да проверя. Не, нищо не гореше. Поне външно.

Напомних си да дишам, след това се запрепъвах към гигантския куфар, който Едуард бе оставил отворен върху ниския бял скрин. Трябваше да е моят, защото най-отгоре се подаваше познатата ми чантичка с тоалетни принадлежности, имаше много розово, но не разпознах нито една от дрехите вътре. Докато ровех из спретнато сгънатите купчини, в търсене на нещо познато и удобно, някой стар анцуг може би, ми направи впечатление, че се натъквам на огромно количество прозрачна дантела и оскъден сатен. Бельо. При това много луксозно бельо, с френски етикети.

Не знаех как точно, нито кога, но някой ден Алис щеше да си плати за това.

Предадох се, тръгнах към банята и надникнах през дългите й прозорци, които се отваряха към същия плаж, както и френските прозорци на стаята. Не го видях — реших, че е под водата и не си прави труда да показва глава, за да диша. Горе в небето луната се бе килнала, почти пълна, и пясъкът под нея грееше. Някакво леко движение привлече погледа ми — виснали на клона на една от палмите, обрамчващи плажа, останалите му дрехи се полюшваха на лекия ветрец.

Внезапно кожата ми пламна отново.

Поех си няколко дълбоки глътки въздух, после се приближих до огледалото над дългия плот. Имах вид на човек, който цял ден е спал в самолета. Намерих си четката и грубо задърпах сплетените кичури на тила си, докато не ги разплетох, а четката не се напълни с коса. Старателно си измих зъбите, два пъти подред. След това измих лицето си и наплисках все още трескавия си тил. Усещането бе толкова приятно, че си измих и ръцете до лактите, и накрая реших да се предам и просто да се изкъпя.

Нелепо беше, при положение че се канех да вляза в океана, но исках да се успокоя, а горещата вода бе изпитано средство.

А и не беше зле пак да обръсна краката си.

Когато приключих, грабнах една огромна бяла кърпа от плота и я усуках под мишниците си.

След това се изправих пред нова дилема, за която не бях помислила. Какво се очакваше да облека? Очевидно не и бански. Но пък ми се струваше нелепо да си намъкна дрехите отново. Не исках и да мисля за нещата, които Алис ми беше приготвила.

Дишането ми започна отново да се ускорява и ръцете ми затрепериха — успокоителният ефект от горещия душ се беше изпарил. Зави ми се свят, връхлетя ме истински пристъп на паника. Седнах на хладните плочки върху голямата кърпа и наведох глава между коленете си. Замолих се да не му хрумне да се върне да ме търси, преди да успея да се стегна. Можех да си представя какво ще си помисли, ако ме види в това състояние. Нямаше да му е трудно да си внуши, че правим грешка.

А аз не полудявах, защото смятах, че правим грешка. Съвсем не. Полудявах, защото нямах представа как да го направя и се страхувах да изляза от тази стая и да се изправя пред неизвестността. Особено в луксозно френско бельо. За това все още не бях готова.

Чувствах се сякаш трябваше да изляза на сцената на пълен с хора театър, без идея за репликите, които трябва да кажа.

Как го правеха хората — как успяваха да преглътнат страховете си и така пълно да се доверят някому с всичките си несъвършенства и страхове — при това, без да разчитат на пълната всеотдайност, която Едуард ми беше дал? Ако не беше Едуард там отвън, ако не знаех с всяка клетка на тялото си, че ме обича колкото и аз него — безусловно и безвъзвратно, и, за да бъда честна, напълно ирационално — никога нямаше да успея да се надигна от този под.

Но отвън беше Едуард, така че измърморих „Не бъди такава пъзла“ под носа си и се изправих. Стиснах кърпата по-здраво под мишниците и излязох от банята с решителна крачка. Подминах пълния с дантели куфар и огромното легло, без да ги поглеждам. Излязох през отворените стъклени врати на финия пясък.

Всичко беше черно-бяло, луната бе изпила цветовете. Тръгнах бавно по топлите песъчинки и спрях за миг до извитото дърво, върху което бе оставил дрехите си. Положих длан върху грубата кора и проверих, за да се уверя, че дишам равномерно. Или поне относително равномерно.

Затърсих го с поглед сред ниските вълни, черни в тъмнината.

Не беше трудно да го открия. Стоеше с гръб към мен, до кръста в черната вода, загледан към овала на луната. Бледата й светлина правеше кожата му съвършено бяла, като пясъка, като самата луна, а мократа му коса — черна като океана. Стоеше неподвижно, ръцете му бяха отпуснати с дланите надолу върху водата. Ниските вълни се удряха в него сякаш бе от камък. Огледах гладките линии на гърба му, раменете му, ръцете му, шията, съвършената му фигура…

Огънят вече не прогаряше кожата ми — вече тлееше по-дълбоко и изгаряше цялата ми непохватност, срамежливата ми нерешителност. Без да се колебая, смъкнах кърпата, метнах я на дървото при дрехите му и тръгнах под бялата светлина, на свой ред бледа като снежния пясък.

Не чувах стъпките си, докато крачех по ръба на водата, но той вероятно ме чуваше. Не се обърна. Потопих пръстите на краката си в меките вълни и открих, че е прав за температурата — водата бе съвсем топла, като във вана. Влязох по-навътре и внимателно запристъпвах по невидимото дъно, но предпазливостта ми се оказа излишна — пясъкът се стелеше съвършено равен, като слабо се накланяше към Едуард. Зашляпах през безтегловното течение, докато не стигнах до него, и сложих ръка върху хладната му длан, простряна над водата.

— Прекрасна е — казах, вдигайки поглед към луната.

— Не е лоша — отвърна той с безразличие. Бавно се обърна с лице към мен. Водата се набразди от движението и плисна в кожата ми. Очите му изглеждаха сребърни върху снежното му лице. Изви ръка и сплете пръсти с моите под повърхността. Беше достатъчно топло и студените му пръсти не ме накараха да настръхна. — Но не бих използвал думата прекрасна — продължи той. — Не и когато ти си тук като сравнение.

Усмихнах се слабо, след това вдигнах свободната си ръка, която вече не трепереше, и я сложих върху сърцето му. Бяло върху бяло — за първи път си подхождахме. Той леко трепна от топлия ми допир. Дишането му се накъса.

— Обещах, че ще опитаме — прошепна той, внезапно напрегнат. — Ако… направя нещо не както трябва, ако ти причиня болка, трябва да ми кажеш веднага.

Кимнах сериозно, без да откъсвам очи от неговите. Направих още една крачка през вълните и склоних глава на гърдите му.

— Не се страхувай — прошепнах. — Ние си принадлежим.

Истината на собствените ми думи внезапно ме зашемети. Този миг бе толкова съвършен, толкова истински, че нямаше място за съмнение.

Ръцете му се обвиха около мен, притеглиха ме към него. Лято и зима. Имах чувството, че всяко нервно окончание в тялото ми е оголена жица.

— Завинаги — съгласи се той и нежно ме придърпа към дълбокото.

 

 

На сутринта ме събуди слънцето, което приличаше жарко върху голата кожа на гърба ми. Късна сутрин, или може би дори следобед, не бях сигурна. Но макар да не се ориентирах за часа, всичко останало бе кристално ясно. Знаех точно къде се намирам — в светлата стая с голямото бяло легло, а ярката слънчева светлина нахлуваше през отворените френски прозорци. Облаците мрежа смекчаваха блясъка.

Не отворих очи. Бях твърде щастлива, за да променям и най-малкото нещо. Единственият звук бяха вълните отвън, дишането ни, пулсът на сърцето ми…

Беше ми добре, въпреки знойното слънце. Хладната му кожа бе идеалната противоотрова за горещината. Легнала върху студените му гърди, обгърната от ръцете му, всичко ми се струваше леко и естествено. Вяло се почудих каква бе тази паника снощи. Сега вчерашните страхове ми се струваха толкова нелепи.

Пръстите му бавно проследиха линията на гръбнака ми — явно знаеше, че съм будна. Все така стиснала очи, обвих още по-плътно шията му с ръце и се прилепих до него.

Мълчеше, а пръстите му продължаваха да се движат нагоре-надолу по гърба ми, докосваха го едва-едва, чертаеха нежни фигури върху кожата.

Бих била щастлива да лежа така завинаги, никога да не разрушавам мига, но тялото ми бе на друго мнение. Разсмях се на нетърпеливия си стомах. Колко прозаично да съм гладна след всичко, което се беше случило тази нощ. Сякаш се връщах на земята от някаква невероятна височина.

— Кое е смешното? — прошепна той, без да спира да гали гърба ми. Звукът на гласа му, сериозен и дрезгав, внезапно накара спомените от нощта да ме залеят и усетих как лицето и вратът ми пламват.

Сякаш в отговор на въпроса му, стомахът ми изръмжа. Разсмях се отново.

— Явно не мога да избягам задълго от човешката си същност.

Зачаках, но той не се засмя с мен. Бавно, през многото пластове блаженство, които замъгляваха главата ми, долових някакво друго настроение извън собствения ми блестящ мехур от щастие.

Отворих очи. Първото, което видях, беше бледата, почти сребриста кожа на шията му, извивката на брадичката му над лицето ми. Челюстта му беше стегната. Надигнах се на лакът, за да погледна лицето му.

Взираше се в бухналия балдахин над главите ни и така и не ме погледна, докато изучавах скованите му черти. Изражението му ме стресна, тялото ми буквално се разтрепери.

— Едуард — казах през стегнато гърло, — какво има? Какво е станало?

— И питаш? — гласът му бе суров, циничен.

Първата ми реакция, продукт на цял живот несигурност, бе да се запитам къде съм сбъркала. Набързо прехвърлих всичко случило се, но споменът ми не сдържаше и сянка на горчива нотка. Беше се оказало много по-просто, отколкото очаквах. Бяхме си паснали като два съответстващи си елемента, предназначени да се свържат. Това ме бе изпълнило с тайно задоволство — бяхме съвместими и физически, както и във всяко друго отношение. Огънят и ледът някак успяваха да съществуват заедно, без да се унищожават. Още едно доказателство, че си принадлежим.

Не можех да се сетя за нищо, което да го накара да изглежда така — толкова строг и студен. Какво бях пропуснала?

Пръстът му изглади тревожните бръчки на челото ми.

— За какво мислиш? — прошепна той.

— Разстроен си. Не разбирам. Да не би да съм…? — не довърших.

Очите му се присвиха.

— Колко зле си ранена, Бела? Искам истината, не се опитвай да я смекчаваш.

— Ранена ли? — повторих. Гласът ми изтъня, толкова се изненадах.

Той вдигна вежда. Устните му образуваха плътна линия.

Направих бърза проверка, инстинктивно протегнах тяло, напрегнах и отпуснах мускули. Действително усещах известна вдървеност и значителна доза натъртеност, но най-вече странното чувство, че костите ми са разкачени при ставите, че тялото ми е като желе. Усещането не беше неприятно.

А след това усетих леко раздразнение към Едуард, защото помрачаваше тази най-съвършена утрин с песимистичните си предположения.

— Как ти хрумна? Никога не съм се чувствала по-добре.

Очите му се затвориха.

— Престани!

— Да престана с кое?

— Да се държиш сякаш не беше чудовищно от моя страна да се съглася на подобно нещо.

— Едуард! — прошепнах, вече истински разстроена. Светлият ми спомен започваше да помръква, омърсен. — Не говори така.

Той не отвори очи, сякаш не искаше да ме вижда.

— Погледни се, Бела. А после ми кажи, че не съм чудовище.

Обидена, потресена, последвах инструкциите му, без да се замислям, и ахнах.

Какво се беше случило с мен? Не можех да проумея какъв е този пухкав бял сняг залепнал по кожата ми. Поклатих глава и от косата ми се посипа бял дъжд.

Щипнах едно късче между пръстите си. Беше пух.

— Защо съм цялата в пера? — попитах объркано. Той издиша нетърпеливо.

— Захапах една възглавница. Или две. Не затова говорех.

— Захапал си… възглавница? Защо?

— Виж, Бела! — почти изръмжа той. Пое ръката ми много внимателно — и я разгъна. — Виж това.

Този път видях какво иска да каже.

Под слоя пух, върху бледата кожа на ръката ми, започваха да разцъфват едри лилавеещи синини. Проследих с поглед линията, която образуваха до рамото ми, а после надолу през ребрата. Издърпах ръка и натиснах една от синините на лявата си предмишница, наблюдавах как избледнява под пръста ми, а после отново се появява. Леко пулсираше.

Толкова леко, че едва я усещах, Едуард постави дългите си пръсти, един по един, върху синините. Отпечатъците пасваха идеално.

— О! — казах.

Опитах се да си припомня усещането за болка, но не можех. Не си спомнях нито миг, в който ръцете му да са били твърде груби, твърде корави. Помнех единствено как копнеех да ме притиска още повече и колко приятно бе, когато го правеше…

— Ужасно… съжалявам, Бела — прошепна той, докато разглеждах синините. — Трябваше да го предвидя. Не биваше да… — гърлото му издаде някакъв глух, отвратен звук. — Съжалявам повече, отколкото бих могъл да опиша.

Закри лице с ръка и тялото му застина.

Дълго стоях така, вцепенена от смайване, опитвайки се осъзная — сега, когато вече бях разбрала причината — дълбокото му страдание. Така се разминаваше със собствените ми чувства, че ми беше трудно да го асимилирам.

Шокът бавно се разсея, оставяйки след себе си празнота. Пустота. Съзнанието ми бе напълно кухо. Не се сещах какво да кажа. Как можех да му обясня? Как бих могла да го направя така щастлив, както се чувствах аз самата — или по-скоро, както се бях чувствала допреди няколко минути?

Докоснах ръката му, но той не реагира. Увих пръсти около китката му и се опитах да смъкна ръката от лицето му, но със същия успех можех да дърпам крайника на скулптура.

— Едуард.

Той не помръдна.

— Едуард?

Никаква реакция. Значи следваше монолог.

— Аз не съжалявам, Едуард. Аз съм… дори не мога да ти обясня. Толкова съм щастлива. Меко казано. Не се ядосвай! Недей! Наистина нищо…

— Не казвай, че нищо ти няма — гласът му бе леденостуден. — Ако поне малко цениш разума ми, не ми казвай, че нищо ти няма.

— Но на мен наистина нищо ми няма — прошепнах.

— Бела — почти простена той. — Недей!

— Не! Ти недей, Едуард!

Той махна ръка от лицето си. Златните му очи ме гледаха напрегнато.

— Не съсипвай момента — казах. — Аз. Съм. Щастлива.

— И без това вече го съсипах — прошепна той.

— Я престани! — троснах се.

Чух как зъбите му изскърцаха.

— Ох! — простенах. — Защо няма как да прочетеш мислите ми? Толкова е неудобно, че мозъкът ми е ням!

Очите му леко се разшириха — въпреки нежеланието бях привлякла вниманието му.

— Това е нещо ново. Винаги си се радвала, че не мога да чета мислите ти.

— Не и днес.

Той се втренчи в мен.

— Защо?

Разперих ръце от яд и в рамото ми се стрелна болка, която игнорирах. Дланите ми паднаха върху гърдите му с остър плясък.

— Защото цялата ти болка ще се окаже напълно излишна, ако можеше да видиш как се чувствам в момента! Или по-точно как се чувствах преди пет минути. Бях напълно щастлива. Истинско, съвършено блаженство. А сега — е, сега съм по-скоро леко раздразнена.

— Нормално е да ми се сърдиш.

— Е, сърдя ти се. Сега по-добре ли се чувстваш?

Той въздъхна.

— Не, в момента едва ли има нещо, което да ме накара да се чувствам по-добре.

— Ето това — троснах се. — Точно заради това съм ядосана. Разваляш ми цялото удоволствие, Едуард.

Той ме изгледа недоумяващо и поклати глава.

Поех си дълбоко въздух. Усещах натъртвания тук-там, но не беше толкова страшно. Като на втория ден след тренировка с тежести. Минала бях през подобно нещо с Рене, когато бе решила, че трябва да постигне идеална физическа форма. Шейсет и пет клякания с по пет килограма в ръка. На следващия ден не можех да ходя. А сега ме болеше далеч по-малко.

Преглътнах раздразнението си и се опитах да прозвуча утешително.

— Нали си знаехме, че няма да е лесно. Смятах, че се подразбира. А после — е, оказа се много по-лесно отколкото очаквах. А това е нищо — прокарах пръсти по ръката си. — Смятам, че като за първи път, при положение че не знаехме какво да очакваме, се справихме приказно. С малко повече практика…

На лицето му внезапно се изписа такава ярост, че млъкнах насред изречението.

— Подразбирало се? Нима си очаквала подобно нещо, Бела? Очаквала си, че ще те нараня? Да не би да си била готова и за нещо още по-страшно? И считаш, че експериментът е успешен, понеже си в състояние да ходиш? И щом няма счупени кости, значи всичко е наред?

Изчаках да излее всичко. След това изчаках още малко, докато дишането му се нормализира. Когато очите му се успокоиха, заговорих преднамерено бавно.

— Не знаех какво да очаквам, но определено не очаквах да е толкова… толкова… просто толкова прекрасно и съвършено — гласът ми премина в шепот, а очите ми се откъснаха от лицето му и се сведоха към ръцете ми. — Тоест, не знам как е било за теб, но за мен беше така.

Един хладен пръст повдигна брадичката ми.

— За това ли се тревожиш? — попита той през зъби. — Че не ми е било приятно?

Не вдигнах очи.

— Знам, че не е същото. Ти не си човек. Просто се опитвах да обясня, че за човек, ами, не мога да си представя, че животът би могъл да бъде по-прекрасен.

Той мълча толкова дълго, че накрая се принудих да вдигна поглед. Изражението му беше омекнало, замислено.

— Изглежда, имам да се извинявам и за друго — намръщи се. — Не съм и сънувал, че ще интерпретираш разкаянието за снощната ми постъпка в такава светлина, ще решиш, че снощи не беше… ами, най-прекрасната нощ на цялото ми съществуване. Но изобщо не искам да мисля за това, при положение че ти…

Устните ми неволно се изкривиха в ъгълчетата.

— Наистина ли? Най-прекрасната? — попитах тихичко.

Той пое ръцете ми в шепи, все така замислен.

— След като стигнахме до онзи компромис, разговарях с Карлайл, надявайки се да може да ми помогне. Естествено, той ме предупреди, че решението ни може да се окаже изключително опасно — през лицето му премина сянка. — Но каза, че ми има доверие — доверие, което не заслужих.

Отворих уста да възразя, но той сложи два пръста върху устните ми, преди да успея да проговоря.

— Попитах го също какво би трябвало да очаквам аз самият. Не знаех какво ще почувствам… нали съм вампир — той се усмихна тъжно. — Карлайл ми каза, че това усещане е изключително могъщо, несравнимо с нищо друго. Каза ми, че физическата любов не бива да се подценява. Нашият темперамент е толкова неизменен, че силните емоции могат да ни променят много трайно. Но ми каза да не се тревожа, че и без това напълно си ме променила — този път усмивката му беше по-искрена. — Говорих и с братята си. Казаха ми, че удоволствието е огромно. Единствено пиенето на човешка кръв можело да му съперничи — на челото му се появи бръчка. — Но аз съм опитвал кръвта ти, а за мен няма кръв, която да има по-голяма притегателна сила… Не смятам, че грешат. Просто за нас е различно. Нещо повече.

— Беше повече. Беше всичко.

— Но това не променя факта, че сбърках. Дори да беше възможно наистина да го мислиш.

— Какво трябва да значи това? Да не мислиш, че си измислям? Защо да го правя?

— За да успокоиш гузната ми съвест. Не мога да пренебрегна доказателствата, Бела. Нито пък всички предишни случаи, в които си опитвала да ме оневиниш, когато греша.

Хванах го за брадичката и се наведох напред, така че лицата ни бяха само на сантиметри едно от друго.

— Я ме чуй, Едуард Кълън! И през ум не ми минава да се преструвам заради теб, ясно ли е? Дори не знаех, че има причина да те успокоявам, докато не провеси нос. Никога не съм била по-щастлива в живота си — нито когато реши, че ме обичаш повече, отколкото искаш да ме убиеш, нито първата сутрин, когато се събудих и ти ме чакаше… Нито когато чух гласа ти в балетното студио — той трепна при спомена за някогашната ми среща с ловуващ вампир, но аз не спрях, — нито когато каза „Да“ и разбрах, че някак ще мога да те задържа завинаги. Това са най-хубавите спомени в живота ми, а това беше много по-прекрасно. Така че просто го приеми.

Той проследи с пръст гънката между веждите ми.

— В момента те разстройвам. Не искам да го правя.

— Тогава ти не се разстройвай. Това е единственият проблем в момента.

Очите му се присвиха, после пое дълбоко въздух и кимна.

— Права си. Миналото е минало и не мога да го променя по никакъв начин. Няма смисъл да позволявам на настроението ми да вгорчава и твоето. Ще направя всичко по силите си, за да те зарадвам.

Вгледах се подозрително в лицето му и той ми се усмихна ведро.

— Всичко по силите си?

В същия момент стомахът ми изръмжа.

— Гладна си — побърза да каже той. Пъргаво скочи от леглото, вдигайки облак перушина. Което ми напомни нещо.

— А защо всъщност реши да съсипеш възглавниците на Есме? — попитах, като се изправих в леглото и изтръсках нова порция пух от косата си.

Вече беше нахлузил чифт широки кафеникавозелени панталони, стоеше край вратата, прокарваше пръсти през косата си, за да махне перата.

— Не знам дали снощи съм решавал съзнателно каквото и да било — измърмори той. — Просто имаме късмет, че пострадаха възглавниците, а не ти — той вдиша дълбоко, после поклати глава, сякаш искаше да прогони мрачната мисъл. На лицето му се разстла много правдоподобна усмивка, но предположих, че влага сериозни усилия.

Плъзнах се внимателно от високо легло, протегнах се отново и този път усетих по-ясно болежките и натъртените места. Чух как ахва. Отклони очи, а ръцете му се свиха в юмруци, кокалчетата побеляха.

— Толкова ужасно ли изглеждам? — казах, опитвайки се да звуча небрежно. Той затаи дъх, но не се обърна, вероятно за да не видя изражението му. Отидох в банята, за да проверя лично.

Определено се бях виждала и в по-лошо състояние. На една от скулите ми имаше бледа сянка, а устните ми бяха леко подпухнали, но с изключение на това, лицето ми си беше наред. Останалата част от тялото ми бе разкрасена от сини и морави кръпки. Съсредоточих се върху синините, които най-трудно щях да скрия — на ръцете и раменете. Не бяха толкова сериозни. Лесно ми излизаха синини. Когато ми избиеше някоя, обикновено вече бях забравила как съм се сдобила с нея. Естествено, тези тепърва щяха да се проявят. Утре щях да изглеждам още по-зле. Което само щеше да влоши положението.

В този момент видях косата си и изстенах.

— Бела? — той се озова зад гърба ми в момента, в който издадох звук.

— Никога няма да успея да изчистя косата си! — посочих главата си, която приличаше на птиче гнездо. Захванах се да махам перата.

— Типично в твой стил — да се тревожиш за косата си — смотолеви той, но все пак застана зад мен и започна да чисти перата доста по-пъргаво от мен.

— Как се сдържа да не се разсмееш? Изглеждам абсурдно.

Не отговори, продължи мълчаливо да рови в косата ми. И без това бях наясно с отговора — в това настроение нищо не би му се сторило смешно.

— Така няма да стане — въздъхнах след минута. — Съвсем са засъхнали. Ще опитам да я измия — обърнах се към него и увих ръце около хладната му талия. — Искаш ли да ми помогнеш?

— По-добре да ти намеря някаква храна — каза той тихо и нежно разплете ръцете ми. Въздъхнах, когато побърза да изчезне.

Изглежда, меденият ни месец бе приключил. При тази мисъл в гърлото ми заседна буца.

 

 

Когато се освободих от по-голямата част от перата и облякох непозната бяла памучна рокля, която прикриваше по-сериозните виолетови петна, зашляпах боса към миризмата на яйца с бекон и сирене чедър.

Едуард стоеше пред печката от неръждаема стомана и тъкмо плъзгаше един омлет върху светлосинята чиния, която чакаше на плота. Мирисът на храната ме зашемети. Имах чувството, че мога да изям и чинията, и тигана. Стомахът ми отново прокъркори.

— Ето — каза той. Обърна се с усмивка на лице и постави чинията върху малка, облицована маса.

Седнах на един от двата метални стола и започнах да лапам горещите яйца. Пареха гърлото ми, но не ме интересуваше.

Той седна срещу мен.

— Не те храня достатъчно.

Преглътнах, след това му напомних:

— Досега спах. Много са вкусни, между другото. Направо впечатляващо за някой, който не яде.

— Да благодарим на готварските предавания — отвърна той и се усмихна с любимата ми крива усмивка.

Зарадвах се, че се усмихва, че отново прилича на себе си.

— Откъде се появиха яйцата?

— Бях помолил хората, които се грижат за къщата, да заредят кухнята. Случва се за първи път тук. Ще трябва да ги помоля да се оправят и с перата… — той замълча, зареял поглед някъде над главата ми. Не отговорих, опитвайки се да избегна всяка тема, която би могла отново да го разстрои.

Излапах всичко, макар да бе сготвил достатъчно за двама.

— Благодаря — казах. Наведох се през масата да го целуна. Той автоматично отвърна на целувката ми, после внезапно се напрегна и се дръпна назад.

Стиснах зъби и въпросът, който исках да задам, прозвуча като обвинение.

— Няма да ме докоснеш повече, докато сме тук, нали?

Той се поколеба, после се усмихна наполовина и се пресегна да погали бузата ми. Пръстите му нежно се спряха върху кожата ми и аз не се сдържах и облегнах лице в шепата му.

— Не исках да прозвучи така.

Той въздъхна и отпусна ръка.

— Знам. И си права — млъкна и леко вирна брадичка. Когато проговори отново, гласът му бе твърд и решителен. — Няма да правя любов с теб, докато не те променя. Никога повече няма да те нараня.