Стефани Майър
Зазоряване (25)

Двадесет и втора глава
Обещано

В мига, в който се замислих за Ренесме, тя зае централното място в странното ми, ново, просторно, но така лесно разсейващо се съзнание. Имах толкова много въпроси.

— Разкажи ми за нея — настоях, когато хвана ръката ми. Свързаните ни ръце не пречеха на скоростта ни.

— Различна е от всичко друго на този свят — каза той и в гласа му отново долових онзи почти религиозен възторг.

Усетих острото прорязване на ревността. Той я познаваше, а аз не. Не беше честно.

— Колко прилича на теб? И колко на мен? Тоест на предишната мен?

— Струва ми се по равно и на двама ни.

— Беше топла — припомних си.

— Да. Има и пулс, макар да е малко по-ускорен от човешкия. Температурата й също е малко по-висока. А и спи.

— Сериозно ли?

— При това доста добре за новородено. Двамата сме единствените родители на света, които нямат нужда от сън, а детето ни вече спи по цяла нощ — той се усмихна.

Хареса ми как каза детето ни. Думите я направиха по-реална.

— Очите й имат абсолютно същия цвят като твоите, така че в крайна сметка не го изгубихме безследно — той ми се усмихна. — Толкова са красиви.

— А вампирското? — попитах.

— Кожата й изглежда непробиваема като нашата. Не че на някой би му хрумнало да проверява.

Премигнах стреснато.

— Естествено, че никой не би проверил — увери ме той отново. — Диетата й… ами, предпочита да пие кръв. Карлайл се опитва да я убеди да пие и адаптирано бебешко мляко, но тя не проявява особено желание. Не че я виня, доста неприятно мирише дори за човешка храна.

Сега вече съвсем зяпнах. Прозвуча сякаш едва ли не разговарят с нея.

— Да я убеди?

— Тя е интелигентна, стряскащо интелигентна, и напредва с невероятна скорост. Макар все още да не говори, общува съвсем ефективно.

— Не говори? Все още?

Той забави крачка, за да ми даде възможност да възприема думите му.

— Как така общува съвсем ефективно? — попитах строго.

— Мисля, че ще е по-лесно да… разбереш сама. Малко е трудно за обяснение.

Замислих се. Знаех, че ще трябва да видя доста неща, преди да ги почувствам реални. Не бях сигурна за колко съм готова, затова реших да сменя темата.

— А Джейкъб защо още е тук? — попитах. — И как изобщо издържа? И защо го прави? — звънтящият ми глас леко потрепери. — Защо е нужно да продължава да страда?

— Изобщо не страда — отговори той с особен, неочакван тон. — Макар да съм готов да променя положението — добави през зъби.

— Едуард! — изсъсках и го дръпнах да спре (усетих известно самодоволство, че съм в състояние да го направя). — Как може да говориш така? Та Джейкъб се отказа от всичко, за да ни защити! На какво само го подложих! — трепнах при смътния спомен за срам и вина. Странно каква потребност от присъствието му изпитвах тогава. Чувството за празнота без него бе изчезнало. Явно е било човешка слабост.

— Ще разбереш защо — измърмори Едуард. — Обещах му да го оставя той да ти обясни, но се съмнявам, че ще реагираш по-различно от мен. Но пък често бъркам за мислите ти, нали? — той сви устни и ме изгледа.

— Какво да ми обясни?

Поклати глава.

— Обещал съм. Макар да не съм сигурен дали все още му дължа каквото и да било… — той изскърца със зъби.

— Едуард, нищо не разбирам — гняв и възмущение завладяха съзнанието ми.

Той ме погали по бузата, а когато лицето ми се изглади под ласката, се усмихна нежно. Раздразнението ми моментално бе изместено от желание.

— Знам, че ти е по-трудно, отколкото показваш. Помня.

— Не ми е приятно да се чувствам толкова объркана.

— Знам. Затова да вървим вкъщи, за да видиш всичко сама — когато заговори за прибиране, очите му пробягаха по останките от роклята ми и челото му се смръщи. — Хм — след секунда размисъл разкопча бялата си риза и я задържа, за да я облека.

— Толкова ли е зле?

Той се усмихна широко.

Пъхнах ръце в ръкавите и пъргаво закопчах копчетата върху дрипавия си корсаж. Естествено, така той остана без риза, а това неминуемо привлече вниманието ми.

— Ще те надбягам — казах и после го предупредих, — но този път никакви преструвки!

Той пусна ръката ми и се усмихна.

— Само дай сигнал…

Ориентирах се към новия си дом далеч по-лесно отколкото някога, когато се прибирах пеша по улицата на Чарли. Миризмата ни бе оставила ясна диря, която следвах с лекота дори при тази скорост.

Едуард тичаше пред мен, докато не стигнахме реката. Но там реших да рискувам и скочих по-рано, използвайки физическото си надмощие, за да спечеля.

— Ха! — извиках ликуващо, когато чух, че моите крака първи удрят тревата.

Но когато се заслушах за звука от приземяването му, чух нещо друго. Нещо силно и твърде близо. Туптящо сърце.

В същата секунда Едуард се озова до мен и здраво ме хвана за раменете.

— Не дишай — предупреди ме настойчиво.

Опитах се да преглътна паниката и застинах насред вдишването. Движеха се единствено очите ми, които инстинктивно се завъртяха, за да открият източника на звука.

Джейкъб чакаше там, където гората докосваше моравата, скръстил ръце на гърди, стегнал челюст. В гората зад него чух две по-големи сърца и слабия звук от шумоленето на папрат под едри, неспокойни лапи.

— Внимателно, Джейкъб — обади се Едуард. Ръмженето откъм гората поде тревогата в гласа му. — Може би това не е най-добрият начин…

— Мислиш, че е по-добре да я пуснем първо при бебето ли? — прекъсна го Джейкъб. — По-безопасно е да видим как ще се справи с мен. Аз поне бързо заздравявам.

Това проверка ли беше? Дали ще се въздържа да не убия Джейкъб, преди да ме пуснат при Ренесме? Прилоша ми по най-странния начин — не в стомаха, а в главата. На Едуард ли беше тази идея?

Погледнах тревожно към лицето му. Той се замисли за миг, после безпокойството в изражението му се смени с нещо друго. Сви рамене, а в тона му пролича откровена враждебност.

— Вратът си е твой все пак.

Този път ръмженето откъм гората прозвуча свирепо. Лия.

Какво му ставаше на Едуард? След всичко, което бяхме преживели, не би ли следвало да чувства някаква топлота към най-добрия ми приятел? Смятах, може би твърде наивно, че се е сприятелил с Джейкъб. Явно не бях разбрала.

Но какво всъщност правеше Джейкъб? Защо предлагаше себе си, за да предпази Ренесме?

Стори ми се напълно нелогично. Дори да предположех, че приятелството ни е оцеляло…

Когато срещнах очите му, реших, че може би действително е оцеляло. Изглеждаше досущ като най-добрия ми приятел. Но всъщност не той се бе променил. Как ли му изглеждах аз на него?

В този момент ми се усмихна с познатата усмивка, усмивката на сродна душа, и разбрах, че приятелството ни е непокътнато. Беше точно като някога, когато висяхме в самоделния гараж, двама приятели, които си прекарват времето заедно. Приятно и нормално. И отново забелязах, че необичайната потребност, която изпитвах от присъствието му, преди да се променя, напълно бе изчезнала. Беше ми само приятел, както и трябваше да бъде.

Но въпреки това не разбирах защо го прави. Нима бе толкова самоотвержен, че бе готов да ме предпази — със собствения си живот — от моментна загуба на контрол, заради която ще агонизирам вечно? Това далеч надминаваше елементарната търпимост към това, в което се бях превърнала, нищо че приятелството ни чудодейно се бе запазило. Джейкъб бе един от най-добросърдечните хора, които познавах, но това ми се струваше просто прекалено.

Усмивката му се разтегли още повече и той леко потрепери.

— Трябва да ти кажа, Белс, изглеждаш като истинско чудовище.

Ухилих му се на свой ред и с лекота влязох в някогашния ни модел на общуване. Тази страна от характера му познавах добре.

Едуард изръмжа.

— Внимавай, мелез!

Вятърът духна откъм гърба ми и аз побързах да напълня дробове с безопасен въздух, за да мога да говоря.

— Прав е. Очите ми си ги бива, нали?

— Суперзловещи са. Но не е толкова зле колкото очаквах.

— Охо, благодаря за невероятния комплимент!

Той ме изгледа уж сърдито.

— Знаеш какво искам да кажа. Приличаш на себе си, така да се каже. Тоест не че приличаш на Бела… но някак си Бела. Мислех, че няма да те усещам — той отново ми се усмихна, без следа от горчивина или възмущение в изражението. После се подсмихна и каза: — Както и да е, предполагам, ще свикна с очите.

— Така ли? — попитах объркана. Прекрасно бе, че още сме приятели, но едва ли щяхме да прекарваме много време заедно.

Някакво странно изражение премина през лицето му и изтри усмивката. Беше почти… виновно? После очите му се отклониха към Едуард.

— Благодаря — каза. — Не знаех дали ще успееш да си мълчиш, независимо от обещанието. Обикновено й даваш всичко, което поиска.

— Може би се надявам, че така ще се вбеси повече и ще ти откъсне главата — предположи Едуард.

Джейкъб изсумтя.

— Какво, за бога, става? Вие двамата да нямате тайни от мен? — попитах невярващо.

— Ще ти обясня по-късно — каза смутено Джейкъб, сякаш изобщо не възнамеряваше да го прави. След това смени темата. — Да започваме с представлението — усмивката му ме предизвикваше. Бавно тръгна към мен.

Откъм гърба му се чу нещастно скимтене, после сивото тяло на Лия се появи иззад дърветата. Дългокракият, жълтеникавокафяв Сет я последва по петите.

— Спокойно, момчета — каза Джейкъб. — Не се намесвайте.

Зарадвах се, че не го послушаха, само забавиха крачка. Вятърът бе утихнал, нямаше как да прогони миризмата му от мен.

Той се приближи още повече и усетих топлината на тялото му във въздуха помежду ни. Гърлото ми пламна в отговор.

— Хайде, Белс. Давай с най-лошото.

Лия изсъска.

Не исках да дишам. Не беше редно така опасно да се възползвам от Джейкъб, без значение, че сам го предлагаше. Но все пак виждах известна логика. Как иначе щях да съм сигурна, че няма да нараня Ренесме?

— Направо остарях, Бела — подкачи ме Джейкъб. — Добре де, не буквално, но нали схващаш. Хайде, подуши ме.

— Дръж ме — казах на Едуард и отстъпих към гърдите му.

Ръцете му се стегнаха около мен.

Напрегнах мускули, с надеждата да ги накарам да замръзнат неподвижно. Реших, че трябва да се справя поне толкова добре, колкото по време на лова. В най-лошия случай щях да спра да дишам и да хукна. Напрегнато си поех миниатюрна глътка въздух през носа, готова за всичко.

Малко заболя, но гърлото ми и без това вече гореше слабо. Джейкъб миришеше на човек не повече от пумата. В кръвта му се долавяше някаква животинска нотка, която веднага ме отврати. Макар силният, влажен звук на сърцето му да ме привличаше, миризмата, която го съпровождаше, ме накара да сбръчкам нос. И всъщност ми помогна да укротя реакцията си към звука и топлината на пулсиращата му кръв.

Поех си още малко въздух и се отпуснах.

— Ха. Сега виждам какво са имали предвид другите. Та ти смърдиш, Джейкъб.

Едуард избухна в смях. Ръцете му се смъкнаха от раменете ми и обгърнаха талията ми. Сет излая нещо като смях едновременно с Едуард и се приближи още малко, докато Лия отстъпи няколко крачки. В този момент осъзнах, че имам и друга публика — чух тихия, характерен кикот на Емет, заглушен донякъде от стъклената стена между нас.

— Кой го казва — отвърна Джейкъб и театрално запуши нос. Изражението му изобщо не се промени, когато Едуард ме прегърна, нито когато прошепна „Обичам те“ в ухото ми. Продължи да се усмихва. Което ме накара да се надявам, че нещата между нас най-после ще потръгнат както трябва, както отдавна не се бе получавало. Може би сега, когато така го отвращавах физически, че не би могъл да ме обича както по-рано, щяхме да сме истински приятели. Може би точно това е било необходимо.

— Добре, издържах проверката, нали така? — казах. — А сега няма ли да ми разкриете голямата тайна?

Лицето на Джейкъб се изопна.

— Нищо, за което си струва да се тревожиш точно сега…

Чух Емет отново да се подсмихва някак нетърпеливо.

Тъкмо се канех да настоя, когато, заслушана в Емет, чух и други звуци. Дишането на седем души. Един чифт дробове се движеше по-бързо от останалите. И само едно сърце, което пърхаше като крилца на птиче, леко и пъргаво.

Вниманието ми рязко смени посока. Дъщеря ми бе от другата страна на тънката стъклена стена. Не я виждах, светлината се отразяваше в огледалните прозорци. Виждах единствено себе си, безкрайно чужда, бяла и неподвижна в сравнение с Джейкъб. Или в сравнение с Едуард, който изглеждаше точно както трябва.

— Ренесме — прошепнах. Напрежението отново ме превърна в статуя. Ренесме нямаше да мирише на животно. Щях ли да я изложа на опасност?

— Да вървим да проверим — промълви Едуард. — Знам, че ще се справиш.

— Ще ми помогнеш ли? — прошепнах през неподвижните си устни.

— Разбира се.

— А Емет и Джаспър — за всеки случай?

— Ще се погрижим за всичко, Бела. Не се тревожи, готови сме. Никой не би рискувал нещо да се случи с Ренесме. Ще се смаеш като видиш как върти всички ни на малкия си пръст. Ще бъде в пълна безопасност, независимо какво ще се получи.

Копнежът ми да я видя, да разбера на какво се дължи благоговението в гласа му, наруши замръзналата ми поза. Направих крачка напред.

Джейкъб внезапно се озова на пътя ми, лицето му сгърчено от тревога.

— Сигурен ли си, пиявицо? — попита той остро Едуард, но гласът му звучеше почти умолително. Никога не го бях чувала да говори така на Едуард. — Не ми харесва тази работа. Може би трябва да изчака…

— Нали си получи изпитанието, което искаше, Джейкъб.

Нима Джейкъб го бе поискал?

— Но… — започна Джейкъб.

— Няма, но — отвърна Едуард, внезапно изгубил търпение. — Бела иска да види дъщеря ни. Махай се от пътя й.

Джейкъб ме стрелна със странен, паникьосан поглед, после се обърна и почти хукна към къщата преди нас. Едуард изръмжа.

Изобщо не проумявах враждебността им, а и не можех да се съсредоточа. Мислех единствено за неясния образ на детето от спомена ми, опитвах се да прогоня мъглата, за да си припомня по-ясно лицето й.

— Ще вървим ли? — попита Едуард, а гласът му отново бе нежен.

Кимнах нервно.

Той ме хвана здраво за ръка и ме поведе към къщата.

Чакаха ме в усмихната редица — и за да ни приветстват, и за да отбраняват. Розали бе на няколко крачки зад останалите, край входната врата. Беше сама, а после Джейкъб се приближи и застана пред нея, по-близо от нормалното. Но в близостта им не се долавяше уют, напротив — и на двамата сякаш им бе неприятно.

Едно миниатюрно телце се протягаше от прегръдките на Розали, надничаше иззад Джейкъб. И моментално обсеби цялото ми внимание, всичките ми мисли, както нищо друго не бе успяло от мига, в който бях отворила очи.

— Била съм в безсъзнание само два дни? — ахнах невярващо.

Непознатото дете в прегръдките на Розали бе поне на седмици, ако не и месеци.

Беше два пъти по-голяма от бебето в неясните ми спомени и с лекота контролираше тялото си, което протягаше към мен. Лъскавата й бронзова коса падаше на къдрици под раменете. Шоколадовокафявите й очи ме оглеждаха с интерес, който не подхождаше на дете. Беше зрял, съзнателен, интелигентен. Вдигна ръчичка, протегна я към мен, после я насочи към Розали и я опря в шията й.

Ако лицето й не бе така смайващо с красотата и съвършенството си, нямаше да повярвам, че това е същото дете. Моето дете.

Но Едуард действително прозираше в чертите й, а аз — в цвета на очите и бузите й. Дори Чарли се долавяше в гъстите й къдри, макар цветът да бе на Едуард. Очевидно бе наша. Невероятно, но истина.

Виждах това необикновено малко същество с очите си, но това пак не я направи по-реална. Направи я само още по-приказна.

Розали погали ръчицата, опряна в шията й, и прошепна:

— Да, тя е.

Очите на Ренесме останаха впити в мен. После, както и в онези секунди след насилственото си раждане, ми се усмихна. Съвършените й бели зъби блеснаха ослепително.

Замаяна, направих нерешителна крачка към нея.

Всички се раздвижиха с невероятна скорост.

Емет и Джаспър се озоваха пред мен, рамо до рамо, с разперени ръце. Едуард ме хвана отзад, пръстите му се впиха в раменете ми. Даже Карлайл и Есме се приближиха до Емет и Джаспър, а Розали отстъпи към вратата, стиснала Ренесме в обятията си. Джейкъб също се отмести, без да променя закрилническата си поза пред тях.

Само Алис не помръдна.

— О, имайте й малко доверие — укори ги тя. — Нямаше да направи нищо. И вие бихте искали да погледнете по-отблизо.

Права беше. Напълно се контролирах. Бях се приготвила за всичко, за невероятно прелъстително ухание, неустоимо като на човека в гората. Но сегашното изкушение не можеше да се сравнява с предишното. Ароматът на Ренесме бе съвършен баланс между мириса на най-прекрасния парфюм и най-вкусното ястие. Долавяше се достатъчно от сладостната миризма на вампирите, за да не дава възможност на човешкото да надделее.

Можех да се справя. Сигурна бях.

— Добре съм — уверих ги и потупах ръката на Едуард върху рамото ми. Но после се поколебах. — Все пак стой до мен, за всеки случай.

Джаспър съсредоточено присви очите. Знаех, че проверява емоционалното ми състояние, и се постарах да се успокоя. Усетих как Едуард, прочел оценката на Джаспър, пуска ръцете ми. Но макар Джаспър да получаваше информацията от първа ръка, продължаваше да се колебае.

Когато чу гласа ми, удивителното дете започна да се върти в прегръдките на Розали, да протяга ръце към мен. Изражението й изразяваше нетърпение.

— Джас, Ем, пуснете ни. Бела ще се справи.

— Едуард, рискът… — започна Джаспър.

— Е минимален. Слушай, Джаспър, по време на лова улови миризмата на някакви туристи, които се оказаха на неподходящото място в неподходящия момент…

Чух как Карлайл стреснато си поема въздух. Лицето на Есме се изпълни със загриженост, примесена със състрадание. Очите на Джаспър се разшириха, той кимна слабо, сякаш думите на Едуард отговаряха на някакъв неизказан негов въпрос. Устата на Джейкъб се разкриви в отвратена гримаса. Емет сви рамене. Розали изглеждаше по-несмутена и от него, докато се опитваше да усмири извиващото се дете.

Изражението на Алис обаче ми подсказа, че не се е заблудила. Присвила очи, впити във взетата назаем риза върху раменете ми, май се тревожеше повече за състоянието на роклята ми, отколкото за нещо друго.

— Едуард! — скара му се Карлайл. — Как си могъл да бъдеш толкова безотговорен?

— Знам, Карлайл, знам. Постъпих глупаво. Трябваше да се уверя, че сме в безопасна зона, преди да я пусна.

— Едуард — смънках, смутена от втренчените в мен погледи. Сякаш до един се опитваха да доловят по-ярка червенина в очите ми.

— Напълно е прав да ме порицава, Бела — каза ухилен Едуард. — Допуснах огромна грешка. Фактът, че си по-силна от всеки друг, не променя нещата.

Алис го изгледа недоволно.

— Доста безвкусна шега, Едуард.

— Не се шегувам. Опитвам се да обясня на Джаспър защо съм сигурен, че Бела ще се справи. Не съм виновен аз, че всички прибързахте със заключенията.

— Я чакай — ахна Джаспър. — Не хукна ли сред хората?

— Първоначално да — отвърна Едуард, който очевидно се забавляваше. Зъбите ми изскърцаха. — Съвсем се беше вглъбила в преследването.

— И какво се случи? — прекъсна го Карлайл. Очите му внезапно светнаха, а върху лицето му започна да се изписва смаяна усмивка. Напомни ми за изражението му, докато ме разпитваше как съм изтърпяла промяната. Въодушевлението от нова информация.

Едуард възбудено се приведе към него.

— Чу ме да тичам след нея и инстинктивно се обърна да се отбранява. И щом наруших концентрацията й, успя да се откопчи. Никога не съм виждал подобно нещо. Моментално осъзна какво се случва… спря да диша и избяга.

— Еха! — промърмори Емет. — Сериозно ли говориш?

— Не го разказва вярно — смънках, още по-смутена. — Изпусна онази част, в която му се озъбих.

— Успя ли да го пернеш хубавичко? — попита нетърпеливо Емет.

— Не! Разбира се, че не съм.

— Ама сериозно питам! Не го ли нападна?

— Емет! — възмутих се.

— О, колко жалко — изпъшка той. — А вероятно си единствената, която може да го пребори, след като не може да прочете мислите ти и да те изиграе, а си имала и чудесно извинение — той въздъхна. — Умирах да видя как ще се справи без обичайното си преимущество.

Изгледах го ледено.

— Никога не бих го направила.

Тогава забелязах намръщеното лице на Джаспър. Изглеждаше още по-разтревожен отпреди.

Едуард го побутна игриво с юмрук по рамото.

— Сега разбираш ли?

— Не е естествено — промърмори Джаспър.

— Можеше да нападне теб, само на няколко часа е! — скара му се Есме, сложила ръка върху сърцето си. — О, трябваше да дойдем с вас.

Вече не им обръщах внимание, нали Едуард си беше казал шегата. Взирах се в прелестното дете край вратата, което продължаваше да ме гледа. Малките й, осеяни с трапчинки ръчици се протягаха към мен, сякаш знаеше точно коя съм. Моите ръце автоматично се вдигнаха.

— Едуард — казах, докато се извивах около Джаспър, за да я виждам по-добре. — Моля те?

Зъбите на Джаспър се сключиха и той не помръдна.

— Джас, такова нещо не си виждал никога — каза тихо Алис. — Вярвай ми.

Очите им се срещнаха за част от секундата, после Джаспър кимна. Отмести се от пътя ми, но сложи ръка на рамото ми и тръгна редом до мен, когато бавно закрачих напред.

Обмислях всяка крачка, преди да пристъпя, анализирах настроението си, паренето в гърлото, разположението на останалите около мен. Колко силна се чувствах и доколко биха могли да ме удържат. Напредвах доста бавно.

В този миг детето в ръцете на Розали, което не спираше да се бори и да протяга ръце, а изражението му ставаше все по-раздразнено, нададе висок, пронизителен писък. Всички реагираха така, сякаш и те като мен до този момент не бяха чували гласа й.

Мигом се скупчиха около нея и ме оставиха сама, замръзнала на място. Писъкът на Ренесме ме бе пронизал, приковал към пода. Очите ме боцкаха по най-чудат начин, сякаш всеки момент щяха да се налеят със сълзи.

Като че ли всички протягаха ръка към нея, галеха я, утешаваха. Всички, освен мен.

Гласът на Джейкъб бе най-силен, извисяваше се тревожно над останалите. Наблюдавах шокирано как посяга към Ренесме, а после ужасено, когато Розали му я отстъпи без никаква съпротива.

— Не, нищо й няма — успокои го тя.

Розали успокояваше Джейкъб?

Ренесме охотно се премести в прегръдките му, опря малката си длан в бузата му, а после отново се извъртя и протегна ръце към мен.

— Видя ли? — каза му Розали. — Просто иска Бела.

— Мен ли иска? — прошепнах.

Очите на Ренесме, моите очи, се впиха нетърпеливо в мен.

Едуард се стрелна обратно при мен. Обгърна нежно раменете ми и ме побутна напред.

— Чака те от почти три дни — каза ми.

Бяхме само на няколко крачки. Имах чувството, че от нея трептят топлинни вълни, които посягат да ме докоснат.

А може би Джейкъб бе този, който трепереше. Когато пристъпих по-близо, видях, че ръцете му се тресат. Но въпреки очевидната му тревога лицето му бе изненадващо ведро.

— Джейк, добре съм — казах му. Обзе ме паника, като гледах Ренесме в тресящите му се ръце, но се стараех да се контролирам.

Той ми се намръщи с присвити очи, сякаш и той изпадаше в паника при мисълта за Ренесме в моите ръце.

Ренесме нетърпеливо изскимтя и протегна малките си ръчички, които отново и отново се свиваха в юмручета.

В този миг нещо в мен си дойде на мястото. И докато гледах как се опитва да сграбчи въздуха помежду ни, викът й, познатите й очи, нетърпението й за тази среща, надвишаващо дори моето — всичко се преплете в най-естествената реалност. Внезапно стана напълно истинска и, разбира се, аз я познавах. Бе съвсем в реда на нещата да направя тази последна крачка и да протегна ръце, да положа длани там, където най-добре пасваха, и нежно да я притегля към себе си.

Дългите ръце на Джейкъб се протегнаха, за да мога да я гушна, но така и не я пуснаха. Разтрепери се, когато кожата ни се докосна. Неговата, винаги така топла, сега ми се стори като открит пламък. Беше с почти същата температура като на Ренесме. Може би с един или два градуса по-гореща.

Ренесме сякаш не забеляза колко хладна е моята кожа или пък вече бе свикнала.

Вдигна очи и отново ми се усмихна, показа ситните си квадратни зъбчета и двете трапчинки. После, съвсем бавно, посегна към лицето ми.

В този миг всички ръце върху мен се напрегнаха в очакване на реакцията ми. Почти не забелязах.

Задъхах се, зашеметена и уплашена от странния, плашещ образ, който изпълни съзнанието ми. Като много ясен спомен — докато го наблюдавах в ума си, продължавах да виждам и през очите си, — но сцената бе напълно непозната. Зяпнах към очаквателното изражение на Ренесме, опитвайки се да разбера какво точно се случва, борейки се да запазя спокойствие.

Освен че бе стряскащ и непознат, образът бе някак изкривен. Като че ли разпознах собственото си лице, някогашното ми лице, но беше странно, обърнато наопаки. Бързо схванах, че виждам лицето си така, както го виждаха останалите, а не както го виждах аз в огледалото.

Лицето от спомена бе разкривено, обезобразено, покрито с пот и кръв. Но въпреки това се разтегна в любяща усмивка, а кафявите ми очи светнаха над дълбоките сенки. Образът се увеличи, доближи се до очите на неизвестния наблюдател, после внезапно изчезна.

Ренесме свали ръчичка от бузата ми. Усмихна се още по-широко, трапчинките й отново се показаха.

В стаята настъпи пълна тишина, с изключение на туптенето на двете сърца. Никой, освен Джейкъб и Ренесме даже не дишаше. Тишината се проточи, сякаш чакаха да кажа нещо.

— Какво… беше… това? — успях да прошепна задавено.

— Какво видя? — попита любопитно Розали, като надникна иззад Джейкъб, чието присъствие в момента ми се струваше крайно неуместно. — Какво ти показа?

— Тя ли ми го показа? — прошепнах.

— Нали ти казах, че е трудно за обяснение — прошепна Едуард в ухото ми. — Но доста ефективно като средство за комуникация.

— Какво беше? — попита Джейкъб.

Примигнах бързо-бързо няколко пъти.

— Ами. Аз. Май. Но изглеждах ужасно.

— Това е единственият й спомен за теб — обясни Едуард. Очевидно бе видял какво ми бе показала в мислите й. Все още потръпваше, гласът му бе дрезгав от събудените спомени… — Иска да ти каже, че е направила връзката, че знае коя си.

— Но как го прави?

Ренесме очевидно не се впечатляваше от ококорените ми очи. Усмихваше се леко и дърпаше кичур от косата ми.

— Аз как чувам мисли? Алис как вижда бъдещето? — попита риторично Едуард, после сви рамене. — Има дарба.

— Интересен обрат — каза Карлайл на Едуард. — Тя сякаш прави точно обратното на това, което умееш ти.

— Интересно — съгласи се Едуард. — Чудя се…

Съзнавах, че въображението им се вихри, но не ме интересуваше. Взирах се в най-красивото лице на света. Телцето й пареше в ръцете ми, напомняше ми за онзи миг, когато чернотата почти ме бе завладяла, когато не ми бе останало нищичко на света, за което да се заловя. Нищо достатъчно силно, за да ме измъкне от смазващата тъмнина. Мига, в който се бях сетила за Ренесме и бях открила нещо, което никога нямаше да пусна.

— И аз те помня — казах й тихо.

Съвсем естествено бе да се наведа и да притисна устни към челото й. Миришеше невероятно. Уханието на кожата й възпламени гърлото ми, но не беше трудно да пренебрегна пожара. Не накърни радостта от момента. Ренесме бе истинска, познавах я. Беше онази, същата, за която се бях борила от самото начало. Моят малък палавник, онази, която ме обичаше отвътре. Наполовина Едуард, съвършена и прекрасна. И наполовина мен, което, учудващо, не й отнемаше нищо, напротив.

През цялото време съм била права. Струваше си борбата.

— Нищо й няма — прошепна Алис, вероятно на Джаспър. Усещах как недоверчиво се въртят около мен.

— Не си ли направихме достатъчно експерименти за днес? — попита Джейкъб, а гласът му изтъня от напрежение. — Хубаво, Бела се справя чудесно, но дайте да не прекаляваме.

Изгледах го, вече истински раздразнена. Джаспър неспокойно се размърда до мен. Така се бяхме скупчили, че и най-малкото движение изглеждаше застрашително.

— Какъв ти е проблемът, Джейкъб? — троснах се. Дръпнах лекичко Ренесме, както продължаваше да я държи, и той пристъпи по-близо. Направо се притисна в мен, Ренесме се опираше в бузите и на двама ни.

Едуард се обърна да му изсъска:

— Само защото проявявам разбиране не означава, че не мога да те изхвърля оттук, Джейкъб. Бела се справя невероятно добре. Не й разваляй момента.

— Аз ще му помогна да те изхвърли, псе такова — зарече се Розали, която очевидно кипеше. — Дължа ти един хубав ритник в корема — явно в техните взаимоотношения разлика нямаше, най-много да се бяха влошили.

Загледах разтревоженото, уплашено изражение на Джейкъб. Очите му бяха приковани върху лицето на Ренесме. Както се бяхме притиснали едни до други, вероятно се опираше до поне шест различни вампира едновременно, но това май изобщо не го притесняваше.

Дали действително се подлагаше на всичко това, само и само да ме предпази от самата мен? Какво се бе случило по време на преобразяването ми, на промяната ми в нещо, което ненавиждаше, че така да се размекне по отношение на първопричината?

Зачудих се, загледана как се е вторачил в дъщеря ми. Как се взира в нея сякаш… сякаш бе слепец, който вижда слънцето за първи път.

— Не! — ахнах.

Джаспър рязко хлопна със зъби, а ръцете на Едуард се обвиха около гърдите ми като боа. В същия миг Джейкъб измъкна Ренесме от прегръдката ми и аз не се опитах да я задържа. Защото усещах как се задава — избухването, което всички очакваха.

— Роуз — казах през зъби, много бавно и много отчетливо. — Вземи Ренесме.

Розали протегна ръце и Джейкъб незабавно й подаде дъщеря ми. И двамата отстъпиха назад.

— Едуард, не искам да те нараня, така че, моля те, пусни ме.

Той се поколеба.

— Иди да застанеш пред Ренесме — предложих.

Той се замисли за миг, после ме пусна.

Приведох се в позата си за лов и направих две бавни крачки към Джейкъб.

— Не е възможно — озъбих му се.

Той отстъпи с вдигнати ръце, опитвайки се да ме увещае.

— Знаеш, че не може да се контролира.

— Глупав мелез. Как можа? Бебето ми!

Той се измъкна заднишком през задната врата, докато напредвах срещу него, почти се затича надолу по стълбите.

— Не съм го направил нарочно, Бела!

— Аз съм я прегръщала един-единствен път, а ти вече имаш някакви малоумни вълчи претенции върху нея? Моя е!

— Мога да деля — каза той умолително, докато отстъпваше през моравата.

— Плащай си — чух Емет да казва зад мен. Някаква малка част от мозъка ми се зачуди кой ли се е обзаложил срещу този изход. Но не вложих особено усърдие в догадките. Твърде бясна бях.

— Как смееш да бележиш моето бебе? Да не си полудял?

— Беше неволно! — настоя той и отстъпи сред дърветата.

И вече не беше сам. Двата огромни вълка отново се появиха и застанаха от двете му страни. Лия ми се озъби.

От зъбите ми се откъсна страховито ръмжене. Звукът ме стресна, но не достатъчно, за да спра.

— Бела, би ли се опитала да ме изслушаш само за миг? Моля те! — замоли ме Джейкъб. — Лия, отдръпни се — добави.

Лия сви бърни и не помръдна.

— Защо да те слушам? — просъсках. Яростта бе превзела главата ми. Замъгляваше всичко останало.

— Защото ти самата ми го каза. Не помниш ли? Каза, че е писано да съм част от живота ти, нали така? Че сме едно семейство. Каза, че така е трябвало да бъде. И ето… сега е така. Както ти искаше.

Изгледах го вбесено. Действително смътно си спомнях тези думи. Но пъргавият ми нов ум бе на две крачки пред неговите глупости.

— И си решил, че ще бъдеш част от семейството ми като мой зет! — изкрещях. Камбаненият ми глас се издигна с две октави, но пак прозвуча като песен.

Емет се разсмя.

— Спри я, Едуард — прошепна Есме. — Ако сега го нарани, после много ще страда.

Но не усетих някой да ме спира.

— Не! — настояваше в същия момент Джейкъб. — Как изобщо ти хрумна? Та тя е бебе, за бога!

— Точно това казвам и аз! — изкрещях.

— Знаеш, че не гледам така на нея! Мислиш ли, че Едуард щеше да ме остави жив толкова време, ако ми минаваше през ум нещо подобно? Искам единствено да е щастлива, да е в безопасност — толкова ли е лошо това? Толкова ли се разминава със собствените ти желания? — вече крещеше на свой ред.

Неспособна да говоря, само изръмжах.

— Невероятна е, нали? — чух Едуард да шепне.

— Нито веднъж не посегна към гърлото му — съгласи се смаяно Карлайл.

— Добре де, този път ти печелиш — обади се неохотно Емет.

— Искам да стоиш настрана от нея — изсъсках на Джейкъб.

— Не мога да го направя!

— Опитай. Започни сега — просъсках отново.

— Невъзможно е. Не помниш ли как копнееше за присъствието ми преди три дни? Колко трудно беше да не сме заедно? Сега не изпиташ същото, нали?

Загледах го ядосано, несигурна какво точно намеква.

— Заради нея е било — обясни той. — От самото начало. Искала е да сме заедно дори и тогава.

Спомних си и после проумях. Една малка част от мен почувства облекчение, че лудостта най-после намира обяснение. Но нима очакваше, че това ще е достатъчно? Че това разяснение ще ме примири със ситуацията?

— Изчезвай, докато още можеш — заплаших го.

— Хайде, Белс! Неси също ме харесва — заупорства той.

Замръзнах. Дишането ми спря. Зад гърба си чух пълната тишина, реакцията на вампирите при опасност. — Как… я нарече?

Джейкъб направи още една крачка назад с доста глуповат вид.

— Ами — замънка, — това име, дето го измисли, е малко дълго и…

— И ти й даде прякор като на чудовището от Лох Нес? — изпищях.

И после се хвърлих към гърлото му.