Стефани Майър
Зазоряване (17)

Петнадесета глава
Тик-так, тик-так, тик-так

Хей, Джейк, нали каза, че ти трябвам по мръкване? Защо не накара Лия да ме събуди, преди да заспи?

Защото не ми трябваш. Не съм уморен.

Вече беше стъпил на северната дъга от периметъра.

Има ли нещо? Тц. Съвсем нищо.

На разузнаване ли си ходил?

Беше стигнал мястото, където бях кривнал за кратко от установения маршрут. Тръгна по новата диря.

Аха, направих няколко крачки. Нали разбираш, исках да съм сигурен. Ако Кълън ще ходят на лов…

Хубаво си се сетил.

Сет се върна с подскоци към основната окръжност.

С него ми беше далеч по-лесно да тичам, отколкото с Лия. Макар да се стараеше, при това искрено, в мислите й вечно се долавяше някаква острота. Не искаше да е тук. Не искаше да усеща как омеквам спрямо вампирите. Не искаше да се замисля за уютната дружба между тях и Сет, дружба, която ставаше все по-крепка.

Странна работа, мислех, че основният й проблем ще съм аз самият. Когато бяхме в глутницата на Сам, здраво си лазехме по нервите. Но сега нямаше никаква враждебност към мен, само към вампирите и към Бела. Интересно защо. Може би от чиста благодарност, че не я изгоних. Може би защото сега разбирах неприязънта й. Но независимо от причината, дежурствата с нея не бяха толкова неприятни, колкото очаквах.

Естествено, не се беше успокоила напълно. Храната и дрехите, които Есме й бе изпратила, в момента се носеха по реката. Дори след като бях изял своя дял — не само защото се оказа, че далече от вампирската воня ухае неустоимо, а и за да дам пример за саможертвена търпимост — тя не беше склонила. Малкият лос, който беше свалила по обяд, не бе задоволил напълно глада й. Но пък бе влошил настроението й. Мразеше да яде сурово месо.

Дали да не обходим и на изток?, предложи Сет. Да навлезем по-надълбоко, да проверим дали не дебнат.

Точно си мислех същото, съгласих се. Но по-добре да го направим, когато всички сме будни. Не искам да напускаме поста. Обаче трябва да го направим, преди вампирите да тръгнат на лов. Значи скоро.

Добре.

Което ме накара да се замисля.

Ако семейство Кълън успееха да се измъкнат от непосредствената зона, най-добре беше просто да продължат. Вероятно трябваше да хукнат още когато бяхме дошли да ги предупредим. Със сигурност можеха да си позволят друго жилище. А и нали имаха приятели на север? Да взимат Бела и да бягат. Това ми се струваше съвсем очевиден отговор за проблемите им.

Може би трябваше да им го предложа, но ме беше страх, че ще вземат да ме послушат. А не исках Бела да изчезне и въобще да не разбера дали е оживяла, или не.

Не, това е глупаво. Трябва да им кажа да си вървят. Нямаше смисъл да остават, а за мен щеше да е по-добре — не по-лесно, но по-здравословно, — ако Бела си тръгне.

Лесно ми беше да си го мисля сега, когато Бела не беше пред очите ми, така доволна да ме види, така вкопчена в живота, който й се изплъзваше…

О, аз вече питах Едуард, помисли си Сет.

Какво?

Питах го защо още не са заминали на север при Таня или някъде другаде. Някъде далече, за да не може Сам да ги погне.

Наложи се да си напомня, че тъкмо бях решил да им дам съвсем същия съвет. Че това е най-разумното. Така че не беше редно да се ядосвам на Сет, че го е свършил вместо мен. Изобщо не трябваше да се ядосвам.

И какво ти каза той? Чакат удобен случай?

Не. Няма да тръгват.

А това не биваше така да ме радва.

Защо? Та това е глупаво.

Не е, каза Сет с отбранителен тон. Нужно е време, за да се изгради такава медицинска база, с каквато разполага Карлайл тук. Тук има всичко необходимо, за да се грижи за Бела, а и има откъде да си набави още. Това е една от причините да искат да отидат на лов. Карлайл смята, че скоро ще им трябва още кръв заради Бела. Почти е пресушила нулевата кръв, която пазеха заради нея. А Карлайл не иска да остава без запаси. Мисли да купи още. Знаеше ли, че можеш да си купиш кръв? Ако си лекар де.

Все още не бях готов да разсъждавам логично.

Пак ми се струва глупаво. Могат да вземат повечето неща със себе си, нали? И да откраднат каквото им трябва по пътя. На кой му пука за закона, когато е безсмъртен?

Едуард не иска да рискува да я местят.

Сега е по-добре отпреди.

Значително, съгласи се Сет. В главата си сравняваше спомените ми за омотаната в маркучи Бела със собствените си впечатления отпреди малко. Като тръгвал, му се усмихнала и помахала. Ама не може да се движи, нали се сещаш. Онова нещо дяволски я рита.

Преглътнах жлъчта в гърлото си.

Аха, знам.

Счупи й още едно ребро, уведоми ме той мрачно. Оплетох крачка и залитнах, преди да възстановя ритъм.

Карлайл пак я бинтова. Поредното пукване, така каза. А пък Розали каза нещо от сорта, че се случвало и нормалните човешки бебета да пукнат ребро на майката. Едуард май трудно се удържа да не й откъсне главата.

Жалко, че не го е направил.

Сет се впусна в пълен отчет, нали си знаеше, че изпитвам болезнена необходимост да науча всичко, макар да не го бях молил да разказва. Бела целия ден вдигаше температура. Не много висока температура, потеше се, после я втрисаше. Карлайл не знае какво да мисли, все пак е възможно просто да е настинала. Имунната й система едва ли е във върхова форма в момента.

Аха, сигурен съм, че е чисто съвпадение.

Но пък е в добро настроение. Бъбреше си с Чарли и се смееше, и изобщо…

Чарли! Какво?! Как така е говорила с Чарли?!

Този път Сет забави крачка, изненадан от гнева ми.

Ами той май звъни всеки ден, за да я чуе. Понякога и майка й се обажда. А Бела вече звучи много по-добре и го уверяваше, че оздравява.

Оздравява? Какви, за бога, ги вършат?! Дават на Чарли празни надежди, та когато Бела умре, да го преживее още по-тежко, така ли? Мислех, че се опитват да го подготвят! Един вид да очаква! Защо й е да му го причинява?

Може пък да не умре, помисли си тихичко Сет.

Поех си дълбоко въздух, току-виж се успокоя.

Сет Дори и да оцелее, няма да е човек. Тя си го знае, знаят го и останалите. Ако не умре, ще й се наложи да е много убедителна в ролята на труп, малкият. Или пък да изчезне. Мислех, че се опитват да спестят малко болка на Чарли. Защо…?

Май идеята е на Бела. Не че някой е казал нещо, но лицето на Едуард изразяваше горе-долу това, което си мислиш в момента.

Пак се оказвах на една и съща вълна с кръвопиеца.

Известно време тичахме мълчаливо. Тръгнах в нова посока, да проуча какво се случва на юг.

Не се отдалечавай много.

Защо?

Бела заръча да те помоля да наминеш.

Стиснах зъби.

И Алис те вика. Каза, че й писнало да виси на тавана като прилеп вампир в камбанария. Той се изкикоти. Допреди малко се редувахме с Едуард. Опитвахме се да й регулираме температурата. Ту студено, ту горещо, както се налагаше. Но ако не ти се ходи, мога аз да се върна

Не, ще се оправя, троснах се.

Добре. Сет не каза нищо друго. Съсредоточи се с всички сили върху пустата гора.

Продължих по южния маршрут в търсене на някаква промяна. Но когато стигнах до първите признаци за човешко присъствие, се върнах обратно. Бях далече от града, но не исках пак да плъзнат слухове за вълци. От толкова време се стараехме да сме невидими.

На връщане пресякох периметъра и тръгнах към къщата. Знаех, че е глупаво, но просто не можех да се въздържа. Явно бях мазохист.

Нищо ти няма на теб, Джейк. Просто ситуацията не е от най-обикновените.

Млъквай, Сет, моля те.

Млъквам.

Този път не се поколебах пред вратата. Влязох направо, като в собствената си къща. Реших, че така ще подразня Розали, но старанието ми се оказа напразно. Не се виждаха нито Розали, нито Бела. Огледах стаята с подивели очи, да не би да не съм ги видял, а сърцето ми болезнено натисна ребрата.

— Добре е — прошепна Едуард. — Или по-точно, няма промяна.

Седеше на дивана, скрил лице в шепи, и изобщо не вдигна глава, докато ми говореше. Есме седеше до него, увила ръка около раменете му.

— Здравей, Джейкъб — каза тя. — Толкова се радвам, че се върна.

— И аз — чух дълбоката въздишка на Алис. Тя се спусна по стълбите с подскоци и ми направи физиономия. Все едно бях закъснял за уговорена среща.

— Ъм, здрасти — казах. Непривично ми беше да се старая да съм учтив. — Къде е Бела?

— В тоалетната — уведоми ме Алис. — Нали е предимно на течна диета. Пък и, както чувам, при бременните било така.

— О!

Останах да стърча неловко насред стаята и се залюлях на пети.

— А, прекрасно — измърмори Розали. Вдигнах рязко глава и я видях да се показва от някакъв коридор почти скрит зад стълбите. Държеше Бела нежно на ръце, а на лицето й беше изписана подигравателна усмивка в моя чест. — Усетих аз, че замириса на нещо неприятно.

А лицето на Бела, точно както преди, светна като на детенце пред коледна елха. Сякаш й бях донесъл най-разкошния подарък.

Толкова беше несправедливо.

— Джейкъб — прошепна тя. — Дошъл си.

— Здрасти, Белс.

Есме и Едуард се надигнаха. Гледах как Розали внимателно я полага на дивана. И как въпреки това, Бела побелява и затаява дъх, сякаш твърдо решена да не издаде и звук, независимо колко я боли.

Едуард прокара ръка по челото й, после по шията й. Уж за да й отметне косата, но на мен ми заприлича на лекарски преглед.

— Студено ли ти е? — прошепна той.

— Добре съм.

— Бела, нали чу какво ти каза Карлайл — обади се Розали. — Недей да смекчаваш нищо. Така никак не ни помагаш да се грижим и за двама ви.

— Добре, малко ми е студено. Едуард, би ли ми подал онова одеяло?

Изгледах я ядосано.

— Не е ли точно в това смисъла да съм тук?

— Но ти току-що влизаш — отвърна тя. — И се обзалагам, че цял ден си тичал. Поседни за малко. Вероятно ще се стопля за нула време.

Не й обърнах внимание и се настаних на пода до дивана още докато ми нареждаше какво да правя. Но някак изведнъж загубих увереност как точно… Изглеждаше ми толкова крехка, че ме беше страх да я помръдна, дори колкото да я прегърна. Така че само се наклоних леко към нея, прилепих ръка по дължината на нейната и хванах дланта й. После долепих пръсти в бузата й. Не можех да преценя дали е по-студена от обикновено.

— Благодаря ти, Джейк — каза тя и усетих как потреперва.

— Аха — отвърнах.

Едуард приседна на страничната облегалка откъм краката й и очите му се впиха в лицето й.

Едва ли можех да се надявам, че при толкова уши със свръхразвит слух, никой няма да чуе как ми къркори стомахът.

— Розали, защо не донесеш на Джейкъб нещо от кухнята? — обади се Алис. Не се виждаше никаква, седнала кротичко зад облегалката на дивана.

Розали зяпна невярващо по посока на гласа й.

— Благодаря ти, Алис, но май не бих ял нещо, в което Златокоска се е изплюла. Сигурен съм, че организмът ми няма да понесе отровата.

— Розали никога не би изложила Есме с подобна проява на негостоприемство.

— Естествено че не бих — отвърна Русокоска със захаросано гласче, което моментално събуди подозренията ми. После стана и плавно напусна стаята.

Едуард въздъхна.

— Ще ми кажеш, ако пусне отрова, нали? — попитах го.

— Ще ти кажа — обеща той.

И по някаква причина му повярвах.

От кухнята се чу трополене, и, колкото и да е странно, звукът на протестиращ метал, сякаш някой издевателстваше над него. Едуард отново въздъхна, но и се усмихна леко. Розали се върна, преди да имам време да се замисля. С доволна, подигравателна усмивка, тя постави една сребърна купа на пода до мен.

— Да ти е сладко, мелез такъв.

Съдът вероятно е бил голяма купа за смесване, но така го бе разкривила, че му бе придала форма досущ като на кучешка купичка. Не можех да не се впечатля от пъргавината и майсторството й. А и от вниманието към детайлите. Бе издълбала думата Шаро отстрани. Прекрасен почерк.

И понеже храната изглеждаше доста добре — пържола, не друго, и огромен печен картоф с всички екстри, й казах:

— Благодаря, Златокоске.

Тя изсумтя.

— Хей, знаеш ли как викат на блондинки с мозък? — попитах, после продължих без пауза. — Златен ретривър.

— И този съм го чувала — каза тя, а усмивката й се стопи.

— Ще продължавам да опитвам — обещах й, после започнах да лапам.

Тя направи отвратена физиономия и извърна поглед. Седна в един от фотьойлите и започна да прехвърля каналите с такава скорост, че нямаше начин действително да търси нещо за гледане.

Храната си беше добра, въпреки вонята във въздуха. Май започвах да свиквам. Уф! Това определено не беше от нещата, които съм си мечтал да постигна…

Когато приключих — макар да ми хрумна да оближа купата, само и само да подразня Розали, — усетих студените пръсти на Бела лекичко да подръпват косата ми. После я пригладиха по врата ми.

— Време ми е за фризьор, а?

— Малко рунтавееш — каза. — Може пък…

— Нека позная, някой от присъстващите е работел във фризьорски салон в Париж?

Тя се подсмихна.

— Нищо чудно.

— Не, благодаря — отвърнах, преди да успее да ми предложи. — Ще издържи още няколко седмици.

Което ме накара да се замисля колко седмици би могла да издържи тя самата. Опитах се да измисля деликатен начин да я попитам.

— Е… ами… коя е, така де, датата? Нали се сещаш, кога чакаме малкото чудовище?

Тя ме перна по тила, горе-долу със силата на политнало във вятъра перце, но не отговори.

— Сериозно питам — казах. — Искам да знам колко още се очаква да стоя тук. — Колко още може да се очаква ти да си тук, добавих наум. Извърнах се да я погледна. Очите й бяха замислени, онази бръчица отново се показа между веждите й.

— Не знам точно — измърмори. — Очевидно не следваме деветмесечния модел и понеже не можем да направим ултразвук, Карлайл се опитва да налучка докъде съм стигнала. Обикновено, когато бебето достигне максималния си размер, тази линия трябва да е четирийсет сантиметра — тя прокара пръст по дължината на подутия си корем. — По един сантиметър на седмица. Тази сутрин бях на трийсет и раста с по два сантиметра дневно, понякога и повече…

По два сантиметра дневно, дните направо летяха. Животът й препускаше с бясна скорост. Колко ли дни й оставаха в такъв случай, ако смяташе да брои до четирийсет? Четири? Направо забравих как да преглътна.

— Добре ли си? — попита тя.

Не бях сигурен как ще прозвучи гласът ми, така че само кимнах.

Едуард бе извърнал глава настрани, заслушан в мислите ми, но виждах отражението му в стъклената стена. Отново беше онзи мъж на кладата.

Странно как сега, при наличието на краен срок, ми беше по-трудно да мисля за тръгване, моето или нейното. Добре че Сет бе повдигнал въпроса и вече знаех, че ще останат. Щеше да е направо нетърпимо да се чудя дали не се канят да заминат и да ми отнемат един или два, или три от тези четири дни. Моите четири дни.

И странно как, макар да знаех, че всичко върви към неумолимия край, властта й над мен ставаше все по-силна. Сякаш имаше нещо общо с растящия й корем — колкото по-едра ставаше, толкова по-могъща бе гравитационната й сила.

За миг се опитах да я погледна отстрани, да се дистанцирам от привличането. Знаех, че не си внушавам, че потребността, която изпитвам към нея, е по-силна отвсякога. Но защо? Защото умираше ли? Или защото знаех, че дори да не умре, ще се превърне в нещо, което нямаше нито да познавам, нито да разбирам?

Тя прокара пръст по бузата ми и кожата отдолу се оказа мокра.

— Всичко ще е наред — изгука нежно. Нищо, че думите бяха лишени от смисъл. Сякаш редеше безсмислена песничка за утеха. Люш-люш, бебе.

— Точно така — измърморих.

Бела се сви в ръката ми и облегна глава на рамото ми.

— Мислех, че няма да се отбиеш. Сет каза, че ще дойдеш, а също и Едуард, но аз не им повярвах.

— Защо? — попитах дрезгаво.

— Защото не ти е добре тук. Но все пак дойде.

— Нали искаше да дойда.

— Знам. Но не си длъжен да идваш, не е честно да го искам. Щях да разбера.

За минута настъпи мълчание. Едуард успя да овладее изражението си. Загледа се в телевизора, докато Розали продължаваше да прехвърля каналите. Вече беше стигнала до шестстотин и някой. Интересно колко време щеше да й отнеме да ги прехвърли обратно до началото.

— Благодаря, че дойде — прошепна Бела.

— Може ли да те попитам нещо? — попитах.

— Естествено.

Едуард не даваше вид да ни слуша, но беше наясно какво се каня да попитам, така че изобщо не ме заблуди.

— Защо искаш да стоя тук? Сет също може да те топли, а и вероятно е по-приятен за компания, щастливият малък хлапак. Но щом пристъпя прага, ти грейваш, все едно съм най-любимият ти човек на света.

— Но ти си един от любимите ми хора.

— Това е ужасно, да знаеш.

— Да — тя въздъхна. — Съжалявам.

— Но защо все пак? Не ми отговори.

Едуард отново извърна глава, уж загледан през прозорците. В отражението лицето му бе напълно безизразно.

— Чувствам някаква… пълнота, когато си тук, Джейкъб. Сякаш цялото ми семейство е около мен. Тоест, предполагам, че такова е усещането, досега не съм имала голямо семейство. Приятно е — тя се усмихна за миг. — Но ако теб те няма, не се получава.

— Никога няма да съм част от семейството ти, Бела.

А можех да бъда. И щях да се справя добре в такава роля. Но това бе някакво неясно бъдеще, което бе рухнало още преди да има шанс да се сбъдне.

— Винаги си бил част от семейството ми — възрази тя.

Зъбите ми изскърцаха.

— Що за идиотски отговор?

— А какъв предпочиташ?

— Ами например: „Джейкъб, изпитвам удоволствие от болката ти“.

Усетих как трепна.

— Така повече ли ще ти хареса? — прошепна.

— Поне ще е по-лесно. Ще мога да го проумея. Да го преживея.

Погледнах надолу към лицето й, така близо до моето. Очите й бяха затворени, беше се намръщила.

— Излязохме от релси, Джейк. Загубихме баланс. Писано е да си част от живота ми, усещам го, а и ти го усещаш — тя млъкна за миг, без да отваря очи, сякаш чакаше да го отрека. Но когато не казах нищо, продължи. — Но не по този начин. Нещо объркахме. Тоест аз обърках. Оплесках нещата и всичко излезе от релси…

Гласът й заглъхна и намръщеното й изражение се изглади, докато не остана единствено по една гънка в ъгълчетата на устните й. Чаках да посипе още сол в раните ми, но точно в този момент чух тихо прохъркване в гърлото й.

— Изтощена е — промълви Едуард. — Денят беше дълъг. Труден. Вероятно щеше да заспи и по-рано, но те чакаше.

Не го погледнах.

— Сет каза, че й е счупило още едно ребро.

— Да. Пречи й да диша.

— Чудесно.

— Кажи ми, когато пак стане топла.

— Аха.

Другата й ръка, която не се опираше в моята, още беше настръхнала. Едва бях вдигнал глава да се огледам за одеяло, и Едуард дръпна една завивка от облегалката на дивана и я метна върху нея.

В някои случаи четенето на мисли спестяваше време. Например вероятно нямаше да се наложи да правя сцена, че постъпват непочтено спрямо Чарли. Каква ужасна бъркотия. Едуард просто щеше да чуе колко съм бесен…

— Да — съгласи се той. — Идеята не е никак добра.

— Тогава защо? — защо Бела разправяше на баща си, че оздравява, след като така само щеше да го направи още по-нещастен?

— Не може да понесе да го тревожи.

— Значи е по-добре да…

— Не. Не е по-добре. Но не искам да я насилвам да прави нещо, от което ще е нещастна. Каквото и да се случи, за момента така се чувства по-добре. С останалото ще се оправя по-нататък.

Изненадах се. Бела не би отлагала болката на Чарли за по-нататък, не би оставяла друг да се справя с нея. Дори да умираше. Просто не й беше в стила. Ако изобщо я познавах, явно имаше друг план.

— Убедена е, че ще остане жива — каза Едуард.

— Но не и като човек — възразих.

— Не, не като човек. Но се надява въпреки това да може да се вижда с Чарли.

Охо, нещата ставаха все по-прекрасни.

— Да се вижда. С Чарли — най-после го погледнах, зяпнал от изумление. — След това. Да се вижда с Чарли, когато е искрящо бяла и с яркочервени очи. Аз не съм кръвопиец, така че може би не схващам съвсем, но Чарли ми се струва доста странен избор за първо ястие.

Едуард въздъхна.

— Наясно е, че няма да може да се доближи до него поне година. Смята, че ще успее да протака нещата. Да му каже, че трябва да постъпи в специализирана болница на другия край на света. И да поддържа връзка по телефона…

— Луда работа.

— Да.

— Чарли не е глупав. Дори да не го убие, все ще забележи известна разлика.

— Тя, един вид, разчита на това.

Продължих да го зяпам в очакване на обяснение.

— Естествено, няма да старее, така че това ще постави известно ограничение във времето, дори Чарли да приеме обясненията й за промените — той се усмихна вяло. — Помниш ли как си се опитал да й кажеш за трансформацията си? Как си я карал да налучква?

Свободната ми ръка се сви в юмрук.

— Разказвала ли ти е?

— Да. Опитваше се да ми обясни… идеята си. Разбираш ли, няма как да му каже истината, би било твърде опасно за него. Но Чарли е интелигентен човек, практичен. Бела смята, че ще си намери някакво обяснение. И че вероятно ще му хрумне нещо съвсем различно — той изсумтя. — В крайна сметка, не се държим като типични вампири. Ще стигне до някакво грешно предположение за всички ни, както и тя самата в началото, и ние ще се съобразим с него. И Бела вярва, че ще може да го вижда… от време на време.

— Луда работа — повторих.

— Да — съгласи се той отново.

Не беше прав да й позволява да постъпва така, само и само за момента да е щастлива. Нищо хубаво нямаше да излезе от това.

Което ме накара да се замисля, че вероятно не очаква да оживее и да има възможност да изпробва налудничавия си план. И просто я успокоява, за да е щастлива поне още малко.

Примерно още четири дни.

— Ще се справя с последствията — прошепна той и сведе лице, така че вече не виждах дори отражението. — Не искам да й причинявам болка сега.

— Четири дни, а? — попитах.

Той не вдигна поглед.

— Приблизително.

— А после какво?

— Какво точно ме питаш?

Сетих се какво ми беше казала Бела. Че онова нещо е плътно увито в здрава обвивка, подобна на вампирска кожа. Как щеше да стане? Как ще излезе навън?

— От малкото проучвания, които успяхме да направим, изглежда, че тези същества използват собствените си зъби, за да се измъкнат от утробата — прошепна той.

Наложи се да преглътна жлъчта.

— Проучвания ли? — попитах немощно.

— Затова Джаспър и Емет ги няма. Точно това прави и Карлайл в момента. Опитва се да разшифрова разни древни митове и легенди от източниците, с които разполагаме, търси нещо, което да ни помогне да предвидим поведението му.

Легенди ли? Щом имаше митове, значи…

— Значи това не е първото по рода си? — попита Едуард, изпреварил въпроса ми. — Може би. Ситуацията е твърде неясна. Напълно е възможно митовете да са продукт на страхове или на нечие въображение. Макар — той се поколеба — вашите митове се оказват верни, нали така? Може би и тези са истина. Определено изглеждат концентрирани в конкретна област, свързани помежду си…

— Как открихте…

— В Южна Америка срещнахме една жена. Отгледана в традициите на племето си. Беше чувала предупреждения за такива същества, стари легенди, разказвани от уста на уста.

— И какво гласят предупрежденията? — прошепнах.

— Че създанието трябва незабавно да се убие. Преди да добие сила.

Точно както бе казал Сам. Дали не беше прав?

— Естествено, техните легенди твърдят същото и за нас. Че трябва да бъдем унищожавани. Че сме лишени от душа убийци.

Май и в това беше уцелила. Едуард се изсмя кратко.

— А какво казват легендите за… майките?

Лицето му се разкриви от болка. Трепнах от изражението му и ми стана ясно, че няма да получа отговор. Едва ли бе в състояние да говори.

Отговори ми Розали, така притихнала, след като Бела бе заспала, че почти я бях забравил.

Издаде някакъв пренебрежителен гърлен звук.

— Естествено, нямало оцелели — каза. Нямало оцелели, грубо и безцеремонно. — Да раждаш насред някое бъкащо от зарази блато, а шаманът да маже лицето ти с плюнка от ленивец, за да прогони злите духове, едва ли е най-безопасният метод. Дори нормалните раждания в половината случаи свършвали зле. Никой никога не е разполагал с нашите условия — всеотдайни грижи, ясна представа за нуждите на бебето и желание да ги удовлетворят. Лекар, който има уникални познания за природата на вампирите. План за възможно най-безопасно израждане. Отрова, която може да излекува всичко. Бебето ще си е съвсем наред. При такива обстоятелства, вероятно и онези майки биха оцелели, ако изобщо са съществували. В което никак не съм убедена — тя подсмръкна пренебрежително.

Бебето, та бебето. Сякаш само това имаше значение. Животът на Бела бе само незначителна подробност, с лекота можеше да се пренебрегне.

Лицето на Едуард побеля като сняг. Ръцете му се сгърчиха като животински нокти. Напълно безразлична, потънала в егоцентризма си, Розали се извъртя във фотьойла и застана с гръб към него. Той се наведе и внезапно зае характерната приведена поза.

Остави на мен, предложих.

Той се спря и вдигна вежда.

Мълчаливо вдигнах кучешката купичка от пода. После с бързо, силно движение на китката я запокитих с все сила в тила на Златокоска — толкова силно, че купата се разплеска с гръмовен трясък, преди да рикошира към другия край на стаята и да отчупи кръглия орнамент върху дебелата колона в подножието на стълбите.

Бела трепна, но не се събуди.

— Тъпа блондинка — измърморих.

Розали вдигна бавно глава, а очите й пламтяха.

— Изцапа. Ми. Косата. С. Храна.

Е, това вече ме довърши.

Избухнах в смях. Дръпнах се от Бела, за да не я раздрусам, и така се смях, че сълзи ми потекоха. Иззад дивана чух как звънливият смях на Алис се присъединява към моя.

Интересно защо Розали не ми скочи. Направо го очаквах. Но после осъзнах, че смехът ми е събудил Бела, въпреки че бе проспала същинския шум.

— Какво е толкова смешно? — измърмори тя.

— Изцапах й косата с храна — обясних и отново се разкикотих.

— Няма да го забравя, куче — изсъска Розали.

— Не е толкова трудно да изтриеш паметта на блондинка — възразих. — Трябва само да й духнеш в ухото.

— Я научи някой нов виц — тросна се тя.

— Стига, Джейк. Остави Розали на… — Бела млъкна насред изречението и рязко си пое дъх. В същата секунда Едуард се надвеси през мен и внезапно издърпа одеялото. Тя сякаш се разтърси от конвулсия, гръбнакът й се изви и се отлепи от дивана.

— Той просто — изпъшка тя — се протяга.

Устните й бяха побелели и беше стиснала зъби, сякаш да не изкрещи.

Едуард обхвана лицето й с ръце.

— Карлайл? — каза той с тих, напрегнат глас.

— Тук съм — отговори лекарят.

Не го бях чул да влиза.

— Ето — каза Бела, а дишането й бе все така плитко и затруднено. — Май свърши. На бедното детенце просто му е тясно. Толкова е пораснал.

Беше ми ужасно трудно да преглътна любящия тон, с който говореше за онова, което я разкъсваше. Особено след безсърдечието на Розали. Направо ми се прииска да метна нещо и по Бела.

Тя не усети настроението ми.

— Знаеш ли, напомня ми на теб, Джейк — каза тя нежно, макар все още да се задъхваше.

— Недей да ме сравняваш с това нещо — изплюх през зъби.

— Имах предвид как рязко порасна — каза тя с обидено изражение. Супер. — Така се беше устремил нагоре. Пред очите ми ставаше все по-висок с всяка изминала минута. И той е същият. Толкова бързо расте.

Прехапах език, за да не изтърся това, което ми се искаше. При това толкова силно, че усетих кръвта в устата си. Естествено, щеше да заздравее преди дори да преглътна. Ето това й трябваше на Бела. Да е силна като мен, да се възстановява лесно…

Тя си пое въздух вече по-спокойно, после се облегна назад и тялото й се отпусна.

— Хм — измърмори Карлайл. Вдигнах очи и видях, че гледа мен.

— Какво? — троснах се.

Главата на Едуард се наклони на една страна, докато преценяваше мислите, които се въртяха в главата на Карлайл.

— Знаеш, че се чудя каква е генетичната структура на плода, Джейкъб. Колко хромозоми има…

— Е, и?

— Ами, като се вземат предвид сходствата помежду ви…

— Сходства ли? — изръмжах, възмутен от множественото число.

— Ускореният растеж и фактът, че Алис не може да вижда нито теб, нито него.

Лицето ми придоби глуповато изражение. Бях забравил за това.

— Е, питам се дали това не означава, че разполагаме с отговор. Дали сходствата не са генетично обусловени.

— Двадесет и четири чифта — промърмори под носа си Едуард.

— Няма как да сте сигурни.

— Вярно. Но дава интересен материал за размисъл — каза Карлайл с утешителен тон.

— Да бе. Направо смайващо.

Тихото похъркване на Бела отново започна и чудесно подчерта сарказма ми.

Задъвкаха темата и така се увлякоха в разговора за генетика, че в един момент започнах да чувам единствено междуметията. И собственото си име, естествено. Алис също се включи и от време на време пускаше по някой коментар с чуруликащото си гласче.

Но макар да говореха за мен, не се стараех да следя до какви заключения стигат. Занимаваха ме други неща, опитвах се да навържа някои факти.

Факт номер едно, Бела бе казала, че онова създание е покрито с нещо здраво като вампирска кожа, нещо, през което не може да проникне нито ултразвук, нито игла. Факт номер две, Розали бе казала, че имат план за безопасно израждане. Факт номер три, Едуард бе споменал, че според легендите подобни чудовища използват зъбите си, за да се измъкнат от собствените си майки.

Потръпнах.

И това, колкото и отвратително да бе, звучеше логично, защото, факт номер четири, малко неща можеха да срежат нещо толкова твърдо, колкото кожата на вампир. Според легендите зъбите на мутантчето бяха достатъчно силни. Моите също.

Както и вампирските.

Трудно бе да затворя очи пред очевидното, макар много да ми се искаше. Защото май се досещах как Розали смята да организира „безопасно“ израждане.