Стефани Майър
Зазоряване (16)

Четиринадесета глава
Нещата очевидно вървят на зле, щом се чувстваш гузен, че си се държал грубо с вампири

Когато стигнах къщата, отпред не ме чакаше никой. Дали още бяха под тревога?

Всичко е наред, помислих уморено.

Очите ми бързо доловиха беглата промяна във вече познатата сцена. На най-долното стъпало лежеше купчинка светла тъкан. Приближих се със скокове да я разгледам. Затаил дъх, понеже миризмата на вампирите трайно се просмукваше в материите, побутнах купчинката с нос.

Някой ми беше оставил дрехи. Хм. Явно Едуард бе усетил колко се подразних, когато се изстрелях през вратата. Е. Доста… мило. И странно.

Предпазливо дръпнах дрехите със зъби — уф — и ги замъкнах сред дърветата. За всеки случай, да не би русата психопатка да е решила да се пошегува и да се озова с момичешки дрехи. Обзалагам се, че щеше да се зарадва на физиономията ми, ако се окажех гол-голеничък с плажна рокля в ръка.

Под прикритието на дърветата, пуснах вонящата купчинка и се трансформирах обратно. Изтръсках дрехите и ги ударих няколко пъти в едно дърво, за да прогоня част от миризмата. Определено бяха мъжки, бежови панталони и бяла риза. Не изглеждаха достатъчно дълги, но май щяха да ме поберат на широчина. Вероятно бяха на Емет. Навих ръкавите на ризата, но с панталоните нямаше какво да направя. Е, това беше положението.

Трябва да призная, че се почувствах по-добре с малко дрехи на гърба, макар да воняха и да ми бяха малки на размер. Неприятно бе да не мога да отскоча до вкъщи и да грабна някой стар анцуг, когато ми потрябва. Нали бях без дом, нямаше къде да се прибера. Нямах си и притежания, което в момента не ме тормозеше особено, но вероятно доста скоро щеше да започне да ме дразни.

Изтощен, бавно изкачих стъпалата на верандата в скъпите си дрехи втора употреба, но когато стигнах вратата, спрях нерешително. Да почукам ли? Глупаво, защото и без това знаеха, че идвам. Интересно защо никой не даваше знак, че е наясно с пристигането ми — не ми казваха нито влизай, нито измитай се. Е, както и да е. Свих рамене и сам си отворих.

Отново промяна. През последните двайсет минути стаята бе възстановила нормалния си вид. Почти. Големият телевизор с плосък екран бе включен с намален звук. Течеше някакъв глупав филм, но май никой не го гледаше. Карлайл и Есме стояха край задните прозорци, които отново бяха отворени към реката. Алис, Джаспър и Емет не се виждаха, но ги чувах да си шепнат нещо на горния етаж. Бела лежеше на дивана, както и вчера, но този път от тялото й се подаваше един-единствен маркуч, а зад облегалката на дивана стърчеше система. Беше омотана като пашкул в няколко дебели одеяла, така че поне за това ме бяха послушали. Розали седеше по турски на земята до главата й. Едуард бе седнал в другия край на дивана, а увитите крака на Бела лежаха в скута му. Когато влязох, вдигна поглед и ми си усмихна, съвсем бегло, сякаш му беше станало приятно от нещо.

Бела не ме чу. Вдигна глава едва когато той ме погледна и на свой ред се усмихна. При това истински, цялото й лице светна. Направо не помнех кога за последен път бе грейвала така при вида ми.

Какво й ставаше? Та нали беше омъжена, за бога! При това щастливо, нямаше съмнение, че е влюбена във вампира отвъд всякакви граници на здравия разум. А отгоре на всичко беше невъзможно бременна.

Тогава защо, по дяволите, ми се радваше така? Все едно влизането ми в стаята бе най-важното събитие в деня й.

Да можеше да не й пука за мен… Да се дразни, че постоянно се навъртам. Щеше да ми е толкова по-лесно да стоя настрана.

Едуард май беше напълно съгласен с мислите ми. Напоследък толкова често се случваше да мислим еднакво, че чак страх ме хващаше. В момента се мръщеше, докато изучаваше светналото й от радост лице.

— Искаха само да поговорим — изломотих, а езикът ми направо се плетеше от умора. — Не се канят да нападат.

— Да — отвърна Едуард. — Успях да чуя по-голямата част.

Почти се разсъних. Та срещата бе на близо пет километра оттук.

— Как така?

— Вече те чувам по-ясно. Въпрос на концентрация и на това доколко ми е познат гласът. А и когато си в човешка форма, долавям мислите ти малко по-ясно. Така че успях да чуя почти всичко.

— О! — стана ми неприятно, но понеже не виждах причина да се дразня, реших да не обръщам внимание. — Добре тогава. И без това мразя да повтарям.

— Бих ти казала да отидеш да поспиш — обади се Бела, — но съм сигурна, че и без това ще припаднеш след около шест секунди, така че май няма смисъл да се обаждам.

Невероятно колко по-добре звучеше, колко по-жизнена изглеждаше. Надуших прясна кръв и видях, че чашата отново е в ръцете й. Колко ли кръв бе нужна, за да я поддържа? Дали в някакъв момент нямаше да започнат да се отбиват при съседите?

Тръгнах към вратата и започнах да отброявам секундите вместо нея.

— Едно… две…

— Да не си тръгнал на риба, псе? — измърмори Розали, загледана в крачолите ми.

— Знаеш ли как най-лесно можеш да удавиш блондинка, Розали? — попитах, без да спирам и без да извръщам глава. — Просто залепяш огледало на дъното на басейн.

Докато затварях вратата, чух Едуард да се подсмихва. Настроението му като че ли се оправяше правопропорционално на състоянието на Бела.

— Този съм го чувала — подвикна Розали след мен.

Заслизах по стълбите с едничката цел да се завлека достатъчно навътре сред дърветата, та въздухът да не вони. Смятах да хвърля дрехите на удобно разстояние от къщата, вместо да ги връзвам за крака си, хем да са ми подръка за следващия път, хем да не ми прогарят носа непрекъснато. Докато неумело се борех с копчетата на новата си риза, ми хрумна, че при върколаците този начин на закопчаване никога няма да дойде на мода.

Чух гласовете, докато влачех крака през моравата.

— Къде отиваш? — питаше Бела.

— Забравих да му кажа нещо.

— Остави го да спи, после ще му кажеш.

Да, моля те, остави Джейкъб да спи.

— Връщам се след минутка.

Обърнах се бавно. Едуард вече беше на вратата. Приближи ме с извинително изражение.

— Боже, сега пък какво?

— Съжалявам — каза той, после се поколеба, сякаш не знаеше как да изрази мисълта си.

Какво си намислил, четецо на мисли?

— Преди малко, докато говореше с пратениците на Сам — започна той шепнешком, — предавах разговора ви дума по дума на Карлайл и Есме и останалите. И те се разтревожиха…

— Виж, нямаме намерение да напускаме поста. Не е нужно да вярвате на Сам като нас. Въпреки всичко ще си държим очите отворени.

— Не, не, Джейкъб. Не става дума за това. Напълно се доверяваме на преценката ви. Есме се притеснява, че ситуацията създава неудобства за новата глутница. Помоли ме да говоря насаме с теб.

Въобще не очаквах подобно нещо.

— Неудобства ли?

— Най-вече, че сте бездомни. Много се разстрои, че сте така… лишени от подслон.

Изсумтях. Вампирка с майчински инстинкти — що за ексцентричност?

— Не сме някои лигльовци. Кажи й да не се тревожи.

— Все пак би искала да направи каквото може. Останах с впечатлението, че Лия предпочита да не се храни във вълчата си форма?

— Е, и? — троснах се.

— Ами, тук все пак държим човешка храна, Джейкъб. От една страна, за да поддържаме прикритието, от друга, естествено, заради Бела. Лия може да си взима каквото й хареса. Както и всички вие.

— Ще предам.

— Лия ни ненавижда.

— И какво?

— Опитай се да го предадеш така, че все пак да помисли по въпроса, ако нямаш нищо против.

— Ще видя какво мога да направя.

— Исках да поговорим и за дрехите.

Погледнах тези, с които бях облечен.

— А, да. Благодаря — вероятно нямаше да е възпитано да споменавам как вонят.

Той се усмихна леко.

— Ами, в това отношение с лекота можем да задоволим всякакви нужди. Алис рядко ни позволява да облечем една и съща дреха два пъти. Имаме цели купчини чисто нови дрехи, които и без това ще заминат за благотворителност, а ми се струва, че Лия е горе-долу същият размер като Есме…

— Не съм сигурен, че ще се чувства добре в нещо захвърлено от кръвопиец. Няма моя практичен характер.

— Уверен съм, че можеш да представиш предложението ни във възможно най-добрата светлина. Както и предложението за всякакви предмети, които може да ви потрябват, или транспорт, или каквото и да било друго. А също и банята, щом предпочитате да спите навън. Моля ви, не се считайте лишени от удобствата на дом.

Последните думи каза съвсем меко — не от желанието да не ни чуят, а с някаква искрена емоция. Зяпнах го за миг, после замигах сънено.

— Доста, ъъ, мило от твоя страна. Кажи на Есме, че оценяваме, ъм, жеста. Но периметърът пресича реката на няколко места, така че можем да поддържаме относителна хигиена, благодаря.

— Все пак предай предложението ни и на останалите.

— Разбира се, разбира се.

— Благодаря ти.

Извърнах се и отново тръгнах, но замръзнах на място при звука на ниския, болезнен стон от вътрешността на къщата. Докато се обърна, Едуард вече беше изчезнал.

Сега пък какво?

Тръгнах след него, а краката ми се влачеха като на зомби. Вероятно ползвах и същия брой мозъчни клетки. Но нямах избор. Нещо не беше наред. Трябваше да проверя. И нямаше да има как да помогна. И щях да се почувствам още по-ужасно.

Изглеждаше неизбежно.

Пак си отворих сам. Бела стенеше, свита на две около издутината в средата на своето тяло. Розали я придържаше, а Едуард, Карлайл и Есме се въртяха стреснато около нея. Някакво движение привлече погледа ми. Алис стоеше на върха на стълбите и се взираше надолу, притиснала ръце в слепоочията си. Чудна работа, сякаш нещо я спираше да слезе.

— Само секунда, Карлайл — пъшкаше Бела.

— Бела — тревожно я увещаваше лекарят. — Чух нещо да изпуква. Трябва да те прегледам.

— Почти съм сигурна — пъшкане, — че беше ребро. Ох! Аха! Ето тук — тя посочи лявата си страна, без да я докосва.

Онова нещо трошеше костите й.

— Трябва да ти направя снимка. Може да се е отчупило парченце кост. Не искаме да пробие някой орган.

Бела си пое дълбоко въздух.

— Добре.

Розали внимателно я повдигна. Едуард май се накани да протестира, но Розали оголи зъби и му изръмжа.

— Вече съм я хванала.

Бела беше укрепнала, но онова нещо също. Нямаше как да умориш от глад единия, без да умориш от глад и другия, явно и с лечението беше същото. Нямаше начин да спечелим.

Златокоска пъргаво пренесе Бела по стълбите, а Карлайл и Едуард хукнаха след нея. Никой не забеляза, че стоя втрещен на прага.

Значи си имаха кръвна банка и рентгенов апарат? Явно докторът си носеше работа вкъщи.

Нямах сили да тръгна след тях, нямах сили въобще да помръдна. Облегнах се на стената, после се плъзнах на пода. Вратата бе останала отворена, така че протегнах нос навън, благодарен за чистия ветрец, който подухваше. Опрях глава в касата и се заслушах.

Чувах звука на рентгена на горния етаж. Или поне предположих, че е някакъв апарат. После лекички стъпки, които се спускаха по стъпалата. Не погледнах да видя кой точно вампир приближава.

— Искаш ли възглавница? — попита ме Алис.

— Не — измънках. Какво беше това натрапчиво гостоприемство? Направо тръпки ме побиваха.

— Едва ли ти е особено удобно — изтъкна тя.

— Не е.

— Тогава защо не се преместиш?

— Нямам сили. Защо не си горе при останалите? — попитах на свой ред.

— Главоболие — отвърна тя.

Извъртях глава да я погледна.

Толкова беше дребничка. Колкото едната ми ръка. А сега изглеждаше още по-мъничка, някак свита. Личицето й изглеждаше измъчено.

— Вампирите боли ли ги глава?

— Нормалните не.

Изсумтях. Нормални вампири.

— Как така вече не те виждам около Бела? — попитах и въпросът ми прозвуча като обвинение. Не ми беше хрумвало досега, понеже главата ми беше пълна с всякакви други глупости, но наистина беше странно, че Алис все я нямаше, поне откакто бях пристигнал. Може би ако Алис стоеше край Бела, Розали щеше да се махне. — Мислех, че двете сте ей така — усуках два пръста един около друг.

— Както казах — тя се сви на една плочка на метър от мен, уви тънките си ръце около тънките си колене, — главоболие.

— Бела ти докарва главоболие?

— Да.

Намръщих се. Определено нямах сили за гатанки. Отпуснах глава обратно към чистия въздух и притворих очи.

— Не точно Бела — поправи се тя. — А… плодът.

А, ето още някой, който разсъждаваше като мен. Беше очевидно. Изрече думата с такава неохота, точно като Едуард.

— Не мога да го видя — уведоми ме тя, а може би говореше на себе си. Вероятно мислеше, че вече спя. — Не виждам нищо за него. Точно както при теб.

Трепнах, после изскърцах със зъби. Не исках да ме сравняват с онова нещо.

— Бела ми пречи. Цялата се е увила около него, чак е станала… мъглява. Като некачествен образ по телевизията, все едно се опитваш да се фокусираш върху размазаните фигури, които подскачат по екрана. Главата ми изтръпва, като я гледам. А и без това не виждам на повече от няколко минути напред. Плодът… така се е сраснал с бъдещето й. Когато за първи път реши… когато разбра, че го иска, изчезна от зрението ми. Уплаши ме до смърт.

За миг замълча, после добави.

— Трябва да призная, че присъствието ти ми действа успокоително, въпреки миризмата на мокро куче. Пред очите ми няма нищо, сякаш съм ги затворила. Притъпява главоболието.

— Радвам се, че съм от полза, госпожо — смотолевих.

— Чудя се какво общо има с теб онова нещо… защо си приличате в това отношение.

В сърцевината на костите ми внезапно лумна пламък. Стиснах юмруци, за да пропъдя треперенето.

— Нямам нищо общо с онзи паразит — изсъсках през зъби.

— Е, нещо все пак има.

Не отговорих. Пламъкът вече изтляваше. Бях твърде изтощен, за да се ядосам докрай.

— Нямаш нищо против да поседя тук при теб, нали? — попита ме тя.

— Май не. И без това смърди.

— Благодаря — отвърна. — Като че ли е най-добрата мярка срещу главоболието, нали не мога да пия аспирин.

— А дали не можеш да намалиш звука? Опитвам се да спя.

Тя млъкна веднага, даже не отговори. Заспах мигновено.

 

 

Сънувах, че съм ужасно жаден. А пред мен стои голяма чаша с вода, толкова студена, че стъклото се е изпотило. Грабнах чашата и започнах да гълтам, но веднага осъзнах, че не е вода, а чиста белина. Задавих се, започнах да плюя, една струя бликна през ноздрите ми. Изгаряше ме. Носът ми пламтеше…

Болката ме разсъни достатъчно, за да се сетя къде съм заспал. Вонята бе непоносима, хем носът ми дори не беше в къщата. Уф. А беше и шумно. Някой се смееше твърде високо. Познат смях, който не се връзваше с миризмата. Беше й напълно чужд.

Изпъшках и отворих очи. Небето бе мътно сиво. Беше ден, но нямах представа по кое време. Може би наближаваше залез-слънце, беше доста тъмно.

— Крайно време беше — измърмори Златокоска някъде наблизо. — Дъскорезницата взе да ми писва.

Извъртях се и с мъка се изправих до седнало положение. И разбрах откъде идваше вонята. Някой бе натикал голяма пухена възглавница под лицето ми. Вероятно с идеята да прояви любезност. Освен ако не е била Розали.

Когато измъкнах нос от смърдящата перушина, долових и други миризми. На бекон и на канела, смесили се с вонята на вампири.

Премигнах и огледах стаята.

Нещата не се бяха променили особено, само че Бела седеше в средата на дивана, а системата беше изчезнала. Златокоска седеше на пода в краката й, облегнала глава в коленете й. Все още ме побиваха тръпки, като гледах как небрежно я докосват, макар, предвид положението, едва ли разсъждавах особено интелигентно. Едуард седеше от едната й страна, хванал ръката й. Алис също беше на пода като Розали. Лицето й бе изгубило измъченото си изражение. Веднага разбрах защо — беше си намерила друго болкоуспокоително.

— Хей, Джейк се свести! — изграчи Сет.

Седеше от другата страна на Бела, небрежно преметнал ръка през раменете й, а в скута му лежеше препълнена чиния с храна.

Какво, по дяволите?

— Дойде да те търси — започна Едуард, докато се изправях на крака. — И Есме го убеди да остане за закуска.

Сет видя изражението ми и побърза да обясни.

— Да, Джейк, само проверявах дали си добре, понеже така и не се трансформира обратно. И Лия се притесни. Казах й, че най-вероятно си заспал в човешка форма, но нали я знаеш. Както и да е, оказа се, че тук има бая храна. Дявол да го вземе — той се обърна към Едуард, — как само готвиш, човече.

— Благодаря — измърмори Едуард.

Вдишах бавно, опитвайки се да разхлабя челюст. Не можех да сваля очи от ръката на Сет.

— На Бела й стана студено — каза тихо Едуард.

Аха. Не че ми влизаше в работата. Нали не принадлежеше на мен.

Сет чу думите на Едуард, погледна ме в лицето и внезапно му дотрябваха и двете ръце, за да се храни. Смъкна ръка от раменете на Бела и залапа. Приближих се на няколко крачки от дивана, все още замаян.

— Лия ли е на пост? — попитах. Гласът ми беше дрезгав от съня.

— Аха — отвърна Сет, без да спира да дъвче. Беше облечен с нови дрехи. Стояха му по-добре, отколкото моите. — Неин ред е. Не се тревожи. Ще се обади, ако има нещо. Сменихме се около полунощ. Тичах цели дванайсет часа — гордееше се и му пролича в тона.

— Полунощ ли? Я чакай, колко е сега?

— Някъде към зазоряване — той хвърли поглед към прозореца, за да провери.

По дяволите. Бях проспал остатъка от деня и цялата нощ, направо се бях издънил.

— По дяволите! Съжалявам, Сет. Честно. Трябваше да дойдеш да ме сриташ.

— Стига, човече, имаше нужда от хубав сън. Откога не си почивал? От нощта преди последния наряд при Сам? Четирийсет часа? Петдесет? Не си машина, Джейк. А и нищо не си пропуснал.

Нищо ли? Хвърлих поглед към Бела. Лицето й изглеждаше така, както го помнех от по-рано. Бледо, но с розов оттенък. Устните й отново бяха розови. Дори косата й изглеждаше по-здрава, по-лъскава. Тя видя, че я оглеждам, и ми се ухили.

— Как ти е реброто? — попитах.

— Чудесно е бинтовано. Изобщо не го усещам.

Изгледах я възмутено. Чух как Едуард стисва зъби и ми стана ясно, че небрежният й тон го дразни точно толкова, колкото и мен.

— Какво има за закуска? — попитах леко саркастично. — Нулева отрицателна или АБ положителна?

Тя ми се изплези. Съвсем като някогашната Бела.

— Омлети — каза, но очите й се стрелнаха надолу и видях чашката с кръв, пъхната между бедрото й и това на Едуард.

— Иди си сипи закуска, Джейк — каза Сет. — В кухнята има достатъчно. Сигурно си умрял от глад.

Огледах храната в скута му. Заприлича ми на половин омлет със сирене и последната четвъртинка от канелена кифла с размера на баскетболна топка. Стомахът ми изкъркори, но не му обърнах внимание.

— А Лия какво ще закусва? — попитах го критично.

— Хей, занесох й храна преди още залък да сложа — възмути се той. — Каза, че по-скоро би яла някое блъснато от кола животно, но се обзалагам, че ще поддаде. Тия канелени кифлички… — май не му стигнаха думите.

— Тогава ще отида на лов с нея.

Обърнах се да вървя и го чух да въздиша.

— Може ли минутка, Джейкъб?

Гласът бе на Карлайл, така че се обърнах, а изражението ми бе малко по-учтиво, отколкото ако ме викаше друг.

— Да?

Той тръгна към мен, а Есме плавно излезе от стаята. Карлайл спря на няколко крачки от мен, малко по-далече от нормалното разстояние между двама разговарящи. Бях му благодарен, че ми оставя малко въздух.

— Като заговори за лов — започна той със сериозен тон, — това май ще се окаже проблем за семейството ми. Разбирам, че предишното ни споразумение в момента не действа, така че исках да се посъветвам с теб. Мислиш ли, че Сам ще ни дебне извън периметъра, който сте създали? Не бихме искали да рискуваме да нараним някой от семейството ти, нито пък да загубим член на нашето. Ако беше на наше място, как би постъпил?

Наклоних се назад, малко изненадан, че ми задава такъв въпрос. Откъде да знам какво е да си на мястото на вампир? Но пък познавах Сам.

— Рисковано си е — казах, без да обръщам внимание на другите очи, които се впиха в мен, говорех само на него. — Сам доста се е успокоил, но съм сигурен, че в неговите очи споразумението е невалидно. Докато смята, че племето или друг човек е в опасност, няма да си губи времето да задава въпроси, ако ме разбираш. Но въпреки всичко, основният му приоритет ще е Ла Пуш. Наистина не са достатъчно на брой, че да охраняват добре хората и същевременно да гонят сборище ловуващи, особено когато е достатъчно голямо. Обзалагам се, че е свил периметъра около селото.

Карлайл кимна замислено.

— Така че, май бих ви посъветвал да излизате заедно. И най-добре да е през деня, защото през нощта ще дебнат. Нали такава е традицията. Вие сте бързи, идете до планината и ловувайте на по-сериозно разстояние, за да няма вероятност да изпрати някой толкова далече от дома.

— И да оставим Бела незащитена?

Изсумтях.

— Че ние да не сме пилци?

Карлайл се разсмя, после лицето му отново стана сериозно.

— Джейкъб, не можеш да се биеш срещу братята си.

Присвих очи.

— Не казвам, че няма да е трудно, но ако действително идват да я убият, ще успея да ги спра.

Карлайл поклати тревожно глава.

— Не, не исках да кажа, че няма да… можеш. А че не е редно. Не искам да ми тежи на съвестта.

— Няма да тежи на твоята, докторе. Ще тежи на моята. А моята може да го понесе.

— Не, Джейкъб. Ще се погрижим действията ни да не предизвикат подобно развитие — той се намръщи замислено. — Ще излизаме по трима — реши след секунда. — Това вероятно е най-доброто решение.

— Не знам, докторе. Не ми се струва разумно да се цепите наполовина.

— Разполагаме с някои допълнителни умения, които ще изравнят резултата. Ако Едуард е един от тримата, ще може да ни осигури безопасност в радиус от няколко километра.

И двамата погледнахме към Едуард. Изражението му бързо накара Карлайл да размисли.

— Сигурен съм, че има и други начини — каза той. Очевидно в момента не съществуваше физическа нужда, която да е в състояние да откъсне Едуард от Бела. — Алис, предполагам, можеш да видиш кои маршрути няма да са удачни?

— Онези, които изчезват — кимна тя. — Фасулско.

Едуард, настръхнал при първоначалния план на Карлайл, се отпусна. Бела се взираше нещастно в Алис с онази гънка между очите, която се появяваше, когато бе под напрежение.

— Добре тогава — казах. — Значи е решено. Ще тръгвам, Сет. Ще те чакам на стъмване, така че гледай да дремнеш междувременно, нали?

— Дадено, Джейк. Ще се трансформирам веднага щом свърша тук. Освен ако… — той се поколеба и погледна към Бела. — Имаш ли нужда от мен?

— Има си одеяла — троснах му се.

— Добре съм, Сет, благодаря — побърза да отговори Бела.

Точно в този миг Есме влетя обратно с голяма покрита чиния в ръце. Спря нерешително току зад лакътя на Карлайл, а тъмнозлатистите й очи се втренчиха в мен. Протегна чинията и пристъпи крачка напред срамежливо.

— Джейкъб — каза тихо. Гласът й не беше толкова пронизителен, колкото на останалите. — Знам, че не те… привлича идеята да се храниш тук, където ти мирише така неприятно. Но ще се чувствам много по-добре, ако вземеш малко храна на тръгване. Знам, че не можеш да се прибереш у дома, и то заради нас. Моля те, успокой донякъде чувството ми на вина. Вземи нещо за хапване — тя протегна храната към мен, с нежно и умолително изражение. Не знам как се получи, понеже нямаше вид на повече от двайсет и пет, а и беше бледа като кост, но нещо в изражението й внезапно ми напомни на мама. Божичко!

— Ъм, разбира се, разбира се — измънках. — Защо не? Може Лия още да е гладна.

Пресегнах се и поех храната с една ръка, но я задържах на разстояние от носа си. Реших да я хвърля под някое дърво. Не исках да се чувства неловко.

После се сетих за Едуард.

Да не си посмял да й кажеш нещо! Остави я да си мисли, че съм я изял.

Не го погледнах да видя дали е съгласен. Да имаше късмет да не е. Кръвопиецът ми беше задължен.

— Благодаря ти, Джейкъб — каза Есме усмихнато. Как беше възможно каменно лице да има трапчинки, за Бога?

— Ъъъ… аз благодаря — казах. Усещах страните си пламнали, по-горещи от обикновено.

Ето това беше проблемът да висиш при вампирите — накрая започваш да свикваш с тях. Объркват ти светогледа. И започваш да ги възприемаш като приятели.

— После ще се върнеш ли, Джейкъб? — обади се Бела, когато тръгнах да се измъквам.

— Ъм, не знам.

Тя стисна устни, сякаш се опитваше да прикрие усмивка.

— Моля те? Може да ми стане студено.

Вдишах дълбоко през носа си, което, както твърде късно се сетих, не беше особено разумно. Премигнах недоволно.

— Може.

— Джейкъб? — повика ме Есме. Заотстъпвах към вратата, докато ми говореше. Тя направи няколко крачки след мен. — Оставила съм една кошница с дрехи на верандата. За Лия. Току-що изпрани са, постарах се почти да не ги докосвам — тя се намръщи. — Имаш ли нещо против да й ги отнесеш?

— Готово — измърморих, след това хукнах през вратата, преди някой друг да ме накара да изпитам угризения заради грубостта си.