Книстер
Лили Чудото и рицарят на пътешествие във времето (6)

Пета глава

Лили се успокои, когато видя Дон Кихот да се качва на стоманения кон по типичния за него начин. Май наистина не се беше наранил сериозно от катастрофата.

— Моля Ви да не се биете вече с чудовища! — напомни му Лили. — Чакат ни наистина важни неща. Ако искаме да намерим оръженосеца Ви, не ни остава още много време. Карайте… ох, исках да кажа яздете плътно зад мен!

За щастие, рицарят послуша съветите на Лили и те се отправиха на път. Скоро стигнаха до пазара без всякакви премеждия. Но там ги очакваше изненада:

Една от сергиите беше заобиколена от деца и когато Лили и Дон Кихот си проправиха път, забелязаха, че Санчо Панса беше причинил тази суматоха. Той лежеше до една сергия, където продаваха печени пилета и спеше. До него беше магарето му. Каква романтична гледка! Дори Лили се трогна. Точно така си беше представяла верния оръженосец на Дон Кихот. А и той напълно отговаряше на името си: „Панса“ означаваше „корем“. И Санчо показваше на околните един наистина забележителен корем. Шапката му лежеше на паважа, за да може да си дремва по-добре. Хората бяха възприели гледката съвсем погрешно, защото всички му хвърляха милостиня. Децата много се забавляваха с магарето, като го галеха и хранеха. Някои се качваха на гърба му, а родителите им ги фотографираха. Магарето понасяше всичко много търпеливо. Но това не се хареса изобщо на Дон Кихот. Той си проправи път сред тълпата и грубо събуди оръженосеца си.

— Що за обноски са това! — скара му се той. — Докъде щяхме да стигнем, ако всички правеха като теб? Няма нищо рицарско в това да печелиш пари, докато спиш.

— Парици нямам и поспивам, такъв животец аз си имам. А пожелая ли да съм прилежен, унасям се в сън небрежен — отвърна Санчо.

Хората се разсмяха и започнаха да ръкопляскат. Дон Кихот изглеждаше много смешен със саморъчно изработеното си копие и по бельо. Колкото повече той се караше на оръженосеца си, толкова по-бурни ставаха аплодисментите. Очевидно всички ги мислеха за актьори, които правеха уличен театър и продължаваха да хвърлят пари в шапката на Санчо Панса.

— Трябва да тръгваме — подкани ги Лили.

Тя искаше възможно най-бързо да се върнат в градския парк, за да може заедно с коня им да ги върне в приказния им свят.

— Сега, когато намерихме оръженосеца Ви, можем да се пробваме да се преборим с дракона — й хрумна на Лили.

— Тук някъде има дракон за убиване, така ли? — въодушеви се Дон Кихот и изтупа прахта от дрехите си, така че всички започнаха да кихат.

— Той дебне някъде близо до Росинант — обяви Лили.

— Тогава да вървим да се бием! — съгласи се Дон Кихот. — Само да направя още нещо!

И започна да нанизва много умело печените пилета на копието си.

— Един рицар трябва винаги да е добре нахранен, и разбира се, не трябва да плаща за това.

Околните започнаха да се превиват от смях. А Лили взе пари от шапката на Санчо Панса, за да плати. Не й се искаше продавачът да викне полиция. Но за нейно най-голямо учудване, мъжът започна да се съпротивлява:

— Всичко е наред! Не искам пари от вас. Елате утре пак, защото заради вас направих добър оборот.

— Да, елате пак! — извикаха хората. — Тези трудни времена е хубаво да има рицари като вас.

— За нас е чест! — отвърна Дон Кихот и направи толкова дълбок поклон, че импровизираният шлем падна от главата му и издрънча на земята.

Под възгласите на зрителите, тримата се запътиха към парка. Лили и Дон Кихот бяха на колелетата, а Санчо Панса върху магарето: каква смешна гледка бяха само!

След като бяха изминали съвсем малко разстояние, Дон Кихот изведнъж скочи от колелото и извика:

— Стойте! Великан! Какъв прекрасен екземпляр, срещу който си заслужава човек да се бие!

Едва сега Лили забеляза, какво имаше предвид Дон Кихот. Само това липсваше!

Недалеко от тях се извисяваше едно виенско колело. Лили тотално беше забравила, че вчера тук бяха направили лунапарк. Колко глупаво от нейна страна! Но сега вече беше късно да избира друг път. Дон Кихот беше грабнал вече копието си, готов за бой и караше с бясна скорост към виенското колело. Това изобщо не учуди Лили: щом той можеше да възприеме като заплаха една най-обикновена вятърна мелница, какво оставаше тогава за такова голямо колело? А как ли щеше да реагира, когато се доближаха до тълпите от хора и той чуеше глъчката, която вдигаха огромните морски чудовища, въртележките, ракетите и чудовищата от тунела на духовете. Трябваше да го предпази от това! Но Дон Кихот не можеше да бъде удържан. Когато Лили и Санчо Панса стигнаха до лунапарка, те видяха рицарят да стои пред една великолепна, стара детска въртележка. На платформата се въртяха прекрасни дървени коне. Въртележката се движеше съвсем бавно и това придаваше на конете още по-величествена осанка. Дон Кихот беше дълбоко впечатлен.

— Това трябва да са безброй много коне! Кого ли преследват? Трябва да разнищя въпроса!

С тези думи той се качи на колелото и започна да обикаля около въртележката.

— Напред, Росинант! — опитваше се да поощри той колелото си. — По-бързо! Трябва да изпреварим тези животни. Трябва да знам, кого преследват.

Рицарят беше толкова обсебен от идеята си, че изобщо не разбираше, че въртележката нямаше начало и край и че се движеше в кръг. Той караше все по-бързо и по-бясно. Изведнъж падна от колелото, защото му се беше завило свят.

— Господарю! — опита се Санчо да обясни на Дон Кихот. — Не виждате ли, че животните са от дърво?

Но рицарят не чуваше изобщо, какво му говореше оръженосецът му.

— Росинант ме хвърли от седлото — ядоса се той.

Санчо се опита да му обясни още веднъж:

— Господарю, животните не са истински. Те се въртят в кръг!

— Да ги въртят в кръг! Как могат така да измъчват животните! Сега е времето да ги спася.

С тези думи той отново се втурна към въртележката, хвана единия от конете за врата и започна да го дърпа така, че наистина успя да го изскубне от платформата. Собственикът, който изобщо не беше съгласен с действията на Дон Кихот, дотича веднага. За секунди настана страшен бой. Лили едва успя в последната минута да вземе копието от ръцете на рицаря, за да предотврати най-лошото. Въпреки че Дон Кихот беше много по-слаб от нападателя си, той успя съвсем скоро да го надвие. Това не беше чудно, защото рицарят наистина се биеше с настървение.

— Помощ! Помощ! Полиция! — извика мъжът.

Положението стана наистина напечено. Лили започна да се моли на Дон Кихот, но той не оставяше противника си. Лили се заоглежда.

— Там има дракон, който бълва огън! Много е опасен! Кой ли ще се осмели да го убие? — изкрещя тя и посочи към тунела на духовете. Там наистина имаше пластмасов дракон, от чиято уста излизаше изкуствен дим.

— Дракон! — извика Дон Кихот и забрави за мъжа. — Колкото е по-голям дракона, толкова е по-голяма честта за мен!

Така рицарят имаше вече нова бойна цел.

— По-добре да се бие с пластмасов дракон, отколкото с човек — извика Лили на Санчо Панса, който тичаше след господаря си.

Санчо не знаеше какво е това пластмаса, но той беше свикнал да следва Дон Кихот, дори и когато не разбираше защо.

Когато стигна до тунела на духовете, рицарят искаше веднага да атакува, защото мъжът на касата непрекъснато съобщаваше, че най-интересното и опасното предстои вътре.

— Ако влезете вътре, кой ще ме пази от опасния дракон? — попита го Лили и отчаяно се сгуши в Дон Кихот, като че ли искаше да намери защита.

— Имате право — съгласи се Дон Кихот.

И тъкмо когато Лили реши, че може да си отдъхне и се замисли, как биха могли най-бързо да стигнат до Росинант, той добави:

— Санчо, влизай ти вътре. Вземи моето копие и защити честта ни. Трябва да промушиш дракона!

Санчо предано последва заповедта на господаря си и измърмори мрачно:

— Тази вечер приключенията ни струват скъпо!

Но в този момент той беше спрян от мъжа на касата.

— Магарето трябва да остане отвън, и разбира се, първо трябва да платите.

— За приключенията човек трябва да плаща, така ли? — възмути се Дон Кихот и хвана касиера за яката.

— Драконът! Драконът! — опита се Лили да ги отклони от влакчето на духовете. — Той ей сега ме погледна толкова злобно!

Дон Кихот я хвана отново грижовно за ръка. Но Санчо свали шапката от главата си и изсипа пред касиера парите, които беше събрал преди малко. След секунда вече беше изчезнал в тъмното.

— Дано да се справи бързо с чудовищата — каза Лили на Дон Кихот.

Но в този момент замръзна на мястото си от страх. Двама полицаи се приближаваха към тях. За нещастие това бяха същите, от които Лили беше успяла да се измъкне. Само това липсваше! Със сигурност я издирваха. А разбира се също и Дон Кихот. Това не беше чудно, защото той беше причинил много щети: в търговския център, на кръстовището, в болницата, на люлките и т.н.

Не можеха просто да избягат и да оставят Санчо Панса в тунела на духовете!

— Да се махаме оттук! — извика Лили на Дон Кихот и го издърпа заедно с колелото и магарето към изхода на тунела. Там се скриха зад един павилион за сладолед.

— Какво става? — попита Дон Кихот. — Да не видяхте призрак?

Лили кимна и направи знак на рицаря да мълчи.

— Призрак? — продължи Дон Кихот. — Къде го видяхте?

В този момент Санчо се появи от тунела и измърмори:

— В тунела духове вилнеят, вилнеят и лудеят!

Лили изчака още един момент, докато полицаите отминаха и извика:

— Призрак! Ей там! — и посочи мястото, накъдето искаше да избягат.

— Къде? — попита Дон Кихот. — Нищо не виждам!

Той присви очи.

— Там, там! — викаше Лили все по-притеснена.

— Какво Ви плаши толкова много, хубаво момиче? — не разбираше Дон Кихот и все по-упорито се взираше в посоката, която му показваше Лили.

— О, не! Той ме хвана! Не виждате ли?

Тя започна да си пробива път сред тълпата, качи се колкото се можеше по-бързо на колелото и тръгна.

— Славни рицарю, спасете ме! — викаше тя все по-изплашено. — Спасете ме от този страшен призрак!

— Бъдете смела! Ще Ви спася! — извика Дон Кихот, скочи на велосипеда и последва Лили.

Санчо ги следваше на магарето си. Разбира се, че Лили беше много по-бърза от тях, но внимаваше да не я изгубят от поглед. Тя продължаваше да вика за помощ и така да примамва двамата си спътници. Но какво беше това? Много приличаше на сирена, която беше все още далеко, но все повече се приближаваше. Само това остана! Имаха още съвсем малко, за да стигнат в парка, да намерят Росинант и да…

Сирената ставаше все по-силна. Не сега! Не бяха далеко! Когато стигнаха Лили извика:

— Качвайте се на коня! На стоманен кон не можете да победите призрака.

За щастие Дон Кихот последва напътствията й и скочи от колелото, за да се качи на седлото. Лили започна да кара в кръг и да вика:

— Помощ! Помогнете ми! Хванете оръженосеца си за ръка и пресечете пътя на демона!

Тя видя как рицарят наистина се наведе от седлото и хвана Санчо за ръка. Докато разберат какво се случва, Лили беше скочила вече от колелото, извади от джоба си бележката със заклинанието и започна да чете:

— ЦАВУШ!

Спътниците й изчезнаха изведнъж. Лили стоеше като прикована и си пое дълбоко въздух. Но нямаше време да си почива. Сред храстите се виждаше вече синята светлина и в този момент се чу и сирената. Тя бързо стисна колелото си и притисна плюшеното мишле до сърцето си. Нямаше друга свободна ръка за другото колело. Но това не беше важно — просто щеше да остави Росинант в парка. Направи магическия скок и…

— ЦАВУШ

— Ето те най-накрая! — каза мама, когато видя Лили да влиза отегчена в кухнята. — Време е за вечеря!

В този момент Леон се появи на вратата, като държеше в ръката си някакъв много странен предмет. Беше се опитвал да залепи вазата. Но резултатът беше трагичен! Вазата наистина изглеждаше ужасно!

— Ах, Леон! — възкликна мама. — Това е много мило от твоя страна! Но аз наистина не съжалявам за грозната ваза!

Тя взе вазата от ръцете на Леон и я хвърли гордо в кофата за боклук.

— Наистина се радвам, че се отървахме от това чудовище!

В този момент се позвъни на вратата.

— Кой ли може да е? — учуди се Леон.

— Нямам идея. И то по това време! — отвърна мама.

Лили отиде да отвори и кой се появи на вратата: леля Елиане. И какво носеше гордо в ръката си? Точно така: същата ваза, каквато беше счупил Леон.

— Радвайте се! — извика лелята. — Представете си, успях да намеря точно същата великолепна ваза! Не трябва да тъжите за старата!