Книстер
Лили Чудото и рицарят на пътешествие във времето (5)

Четвърта глава

Дон Кихот се събуди в болницата. Огледа се. На съседното легло лежеше друг пациент. Когато той видя, че рицарят отвори очи, веднага натисна алармата, с която се викаше сестрата.

— Къде съм? — попита Дон Кихот.

Непознатият се представи:

— Аз съм Паул Щорнцек. Вие сте в болница, защото бяхте в безсъзнание.

— Как така съм бил в безсъзнание? Аз съм съзнателен! Толкова, колкото само рицарите могат да бъдат — отвърна Дон Кихот и реши да скочи от леглото.

Но скокът му беше доста непохватен.

— Вие също ли сте рицар? — попита той с треперещи колене.

— Аз да съм рицар?! Какво искате да кажете?

В този момент в стаята влезе сестрата. Когато видя, че едва дошлият в съзнание пациент вече беше на крака, тя му се скара:

— Но какви са тези глупости, които вършите? Връщайте се веднага в леглото!

И ХОП, тя сграбчи Дон Кихот и го напъха в леглото.

— Не трябва изобщо да ставате! — извика тя.

Но Дон Кихот не се изплаши. Напротив: заповедният тон на сестрата май много му се харесаха. Белите й дрехи също го впечатлиха много. Той отново скочи от леглото, падна на колене пред нея и започна да декламира едно ужасно, любовно стихотворение:

„О, милейди в рокля бяла,

На света от вас по-чаровна няма,

Сърцето ми на Дулсинея май е,

Но за мене тя нехае.

А Вие толкоз енергична,

На кобилка сте прилична.

Сърцето ми тъй лудо бие,

Оковите си ще разбие.

Ръката Ви е толкоз здрава,

Че никой не й устоява!“

Сестрата гледаше мъжа, който беше паднал пред нея на колене, с ококорени очи. Обикновено тя не беше срамежлива и знаеше какво да отговори, но сега беше изгубила ума и дума, даже малко се беше изчервила. Никой не й беше говорил така. Накрая се изкашля и каза:

— Аз трябва да довърша работата си. А вие трябва да щадите силите си. Лекарят ще дойде скоро, за да Ви прегледа. Ние вече Ви направихме рентгенова снимка. За щастие нямате нищо счупено.

— Напротив! Сърцето ми е разбито! — възпротиви се Дон Кихот.

„На парченца счупи се сърцето,

Щом чу ви то гласчето.

Тъй грубо и непоклатимо,

За мене то неустоимо!“

Сестрата избърса сълзите от очите си.

— Ако всички пациенти бяха така мили, колкото сте Вие! — каза тя трогната и напусна стаята.

— Мили… не ме разсмивайте! — каза г-н Щорнцек и обърна гръб на Дон Кихот. — На това му се вика маймунджилък. Как може жените да харесват такъв кич! Невероятно! Остана само да й обещаете и червени рози…

— Червени рози? — попита Дон Кихот. — Аз си мислех да й направя един истински рицарски подарък, който да й сложа в краката. Да обезглавя дракон, или пък да й дам едно малко графство.

Г-н Щорнцек не каза нищо, защото този мъж му се струваше наистина странен…

 

 

Лили също озадачи полицаите в полицейската кола. Единият от тях искаше да запише името и адреса на пострадалия. Но момичето беше помислило за това и беше измислило за Дон Кихот фантастично име и адрес. След това той поиска да знае и нейните данни:

— Ти си много важна свидетелка! — каза й той.

Само това липсваше! Лили наистина беше затруднена. Какво щеше да стане, ако полицията позвънеше у тях на вратата?

— Аз съм Вивиян… но аз… много спешно трябва да отида до тоалетната — отвърна Лили и поиска да разбере къде се намира тя.

Заключи се там и започна да размишлява, дали да не се пренесе при Дон Кихот с помощта на магическия скок. Но какво щеше да стане, ако точно в този момент го преглеждаха? Или ако беше ранен тежко и сега го оперираха? Не можеше просто така да се появи в операционната зала! А на всичкото отгоре не можеше да намери и катарамата. Дали не я беше изгубила в парка? Единственото, което намери в джоба си, беше ключът за колелото, но от катарамата нямаш никаква следа. Гадост!

Значи трябваше да се върне при полицаите.

— В коя болница е настанен пострадалия? — попита тя бързо, преди те да успеят да й зададат поредните въпроси.

— В болница „Света Мария“ — отвърна полицаят. — Там е в добри ръце. Специализирали са се в злополуки. Не се притеснявай. Но сега трябва да ни…

— Ох, мисля, че пак трябва да отида до тоалетната — извика Лили тичайки. — От ужаса е, нали разбирате…

Двамата полицаи кимнаха състрадателно, а Лили отново се заключи в тоалетната. Всеки се досеща, какво беше замислила. С помощта на ключа щеше да се пренесе до колелетата, които бяха близо до парка. А после щеше да отиде до болница „Света Мария“. Жалко, че нямаше да може да види учудените лица на полицаите, които щяха да чукат на вратата на тоалетната, после щяха да я разбият и да установят, че Лили вече не беше там. Въпреки всичките й неприятности, Лили се усмихна при тази мисъл. Дори знаеше какъв въпрос щяха да си зададат полицаите: Как това момиче беше успяло да се провре през това малко и тясно прозорче? Сигурно умее много добре да се катери, защото тоалетната беше на първия етаж. Но защо Вивиян избяга? Нямаше никакви обвинения срещу нея? Или пък не беше съвсем така?

Тоалетната наистина имаше едно много малко прозорче, което Лили нарочно открехна, за да накара фантазията на полицаите да се развихри максимално. Полицията не трябваше да разбира, че в града имаше момиче, което можеше да прави магии…

 

 

Междувременно сестрата влизаше за втори път в стаята на Дон Кихот. В едната си ръка носеше един поднос с някакви медицински принадлежности. В другата имаше спринцовка, за да вземе кръв от пациента.

— О, чаровна милейди, какво е това странно нещо в ръката Ви — попита я Дон Кихот.

— Това е спринцовка, за да Ви взема кръв — обясни сестрата. — Искаме да разберем, защо бяхте толкова дълго време в безсъзнание. Трябва да Ви обърнем надолу с главата.

Едва беше изрекла това, и Дон Кихот скочи от леглото и направи челна стойка пред очите на сестрата. Г-н Щорнцек също се облещи, защото не беше подозирал, че старият мъж можеше да направи такива сложни спортни упражнения.

— Щом Ви харесва, с удоволствие ще стоя на главата си — изпъшка Дон Кихот, който все още беше с главата надолу. — За такава прекрасна милейди като Вас, бих отишъл дори до Константинопол ходейки на ръце.

— Връщайте се обратно в леглото! — заповяда сестрата. — Не исках да кажа това! Дошла съм само заради кръвната картина…

— Вие имате за мен картина! И сте я нарисували с кръвта си? Колко впечатляващо! — извика лудият рицар и се изправи отново на крака.

— Кръвната картина е изследване и затова се нуждая от кръвта Ви — обясни сестрата.

С тези думи тя завърза ръката на Дон Кихот много здраво и се опита да забоде иглата. Но той изобщо не беше съгласен и дръпна ръката си светкавично.

— Това ще е едно съвсем леко пробождане и изобщо няма да боли — опита се да го успокои сестрата.

Рицарят не разбираше обаче все още нищо и измънка:

— Да, но…

— Знаех си, че сте страхливец! — намеси се и г-н Щорнцек. — Правите се на голямата работа и казвате, че сте рицар, а сега Ви е страх една игла да не пробие рицарската Ви риза.

— Първо, аз изобщо не нося рицарска риза. Дори не знам как съм се озовал в тази бяла престилка. И второ, рицарите не знаят що е страх. Не се страхуват от никого и от нищо — оправда се Дон Кихот.

— Не го слушайте! — каза сестрата. — Знаете ли колко много хора ги е страх от спринцовки?

— Нали Ви трябва кръвта ми? — попита Дон Кихот. — Защо Ви е тогава тази смешна малка игла?

И всичко се случи много бързо. Рицарят грабна подноса от ръката на сестрата, в който се намираха медицинските принадлежности, изсипа съдържанието му в коша, изтича до нощното шкафче, където все още седяха съдовете от обеда, грабна ножа и… Ох, Дон Кихот си поряза ръката, така че кръвта шурна в подноса, който той подаде на сестрата.

— Давам Ви кръвта си, любима моя! Само ако можех да Ви направя щастлива по този начин! Но за съжаление не мога да нарисувам картина с това! Рисуването не е част от рицарските добродетели.

Г-н Щорнцек беше онемял от страх и седеше на леглото си бял като платно. Сестрата реагира обаче светкавично. Стисна още повече превръзката, която беше сложила около ръката на Дон Кихот и така почти спря кървенето. След това му направи компрес и го залепи с лепенки. Готово! Дон Кихот следеше с интерес действията на сестрата и каза:

— Много добре се справихте. Като че ли имате опит! Кой друг рицар ви е давал кръвта си?

— Дърдорко такъв! — отвърна ядосано сестрата и като се запъти към вратата, забрави дори да вземе подноса с кръвта със себе си. — Гледайте да измиете кръвта от тялото си! — каза тя на излизане.

Този пациент беше минал всякакви граници. Но Дон Кихот беше разбрал, че беше направил нещо погрешно. Обидено попита г-н Щорнцек:

— В какво да се измия като няма кофа?

— В това там, герой такъв! — отвърна той и му посочи мивката.

Рицарят не го разбра и попита:

— Но там няма вода!

— Да не сте си забравил рицарските очила? — присмя му се Щорнцек, отиде до мивката и пусна крана.

Дон Кихот не можа да повярва на очите си и гледаше ту течащата вода, ту г-н Щорнцек.

— Да не би да сте магьосник? — попита той.

Мъжът се почувства обиден и отново обърна гръб на Дон Кихот. Така пропусна да види, как рицарят започна да се промъква към чешмата внимателно като ловец. Той все още се взираше недоверчиво във водната струя. И изведнъж се нахвърли върху крана, започна да го опипва и да разучава механизъма. Започна непрекъснато да го отваря и затваря. Радваше се като дете и си играеше с него, като че ли това беше най-великото откритие. След това изсипа кръвта в мивката, изми подноса и го сложи като шлем на главата си.

— Вижте ме, страннико! — каза той гордо. — И аз съм магьосник като Вас. Аз съм господарят на този извор!

И като доказателство за мощта му, той непрекъснато ту пускаше, ту спираше водата.

Г-н Щорнцек не го поглеждаше изобщо. Обърна се едва, когато някой почука на вратата.

— Влезте! — извика грубо той.

Но кой влезе в стаята? Лили! Когато Дон Кихот я видя, така се зарадва и подскочи, че шлемът му падна на пода. Лили също беше доволна да види рицаря жив и здрав.

— Добре ли сте вече? Имате ли наранявания от катастрофата? — попита го тя.

— Каква катастрофа? — не разбра Дон Кихот.

Да не би рицарят да си беше загубил паметта при удара? Лили го попита отново:

— Искам да кажа… преди, когато паднахте от седлото…

— Ах, при битката ми с червеното чудовище ли? — отвърна лудият рицар. — Спомням си, че паднах от седлото, но съм сигурен, че аз Дон Кихот де ла Манча съм му отнел живота с копието си.

— Щом казвате — отвърна Лили и си спомни за многобройните невероятни приключения на Дон Кихот, когато се беше бил с въображаеми чудовища.

— А какво казват лекарите? Лошо ли сте ранен? Искам да кажа… понеже виждам толкова много кръв по ризата Ви… Трябва ли да останете още много време тук?

— Ще сте радостни, ако можете възможно по-бързо да се отървете от стария човек, нали? — обади се г-н Щорнцек.

— Нищо повече не ме задържа тук — отвърна Дон Кихот, без да обръща внимание на думите на мъжа на съседното легло и започна да се приготвя да си тръгва. — Загубих дори и милостта на грубоватата милейди!

Лили огледа Дон Кихот, който стоеше пред нея в бялата си риза, изцапана с петна от кръв и каза:

— Но ние не можем така…

— Там в шкафа — прекъсна я другият пациент. — Там сложиха личните му вещи.

Дон Кихот облече отново изхабеното си бельо и установи, че нещо му липсваше:

— Така няма да мога да вляза в битка. Къде ми е шлемът? Къде ми е копието?

— Изгубихте шлема си, докато се биехте с чудовището — обясни му Лили. — И копието остана там.

Но на Дон Кихот веднага му хрумна гениална идея:

— Ще сложа този поднос на главата си вместо шлем. Той принадлежи на чаровната милейди. Когато се върна, за да й го донеса, ще й сервирам главата на чудовището върху него. Ще й подаря и едно царство заедно с него — обяви гордо той и нахлупи подноса на главата си. — Но без копие…

Той започна да оглежда стаята трескаво и погледът му се спря на прозореца. Цак и той изкърти корниза с един замах. Заедно с него се свлякоха и пердетата. Но това не го разтревожи, защото вниманието му беше ангажирано вече с нещо друго. Бързо прикрепи с лепенки ножа към края на корниза и успя да направи страховито оръжие. Цялото това действие беше вдигнало много шум и вече се чуваха стъпки в коридора.

— Трябва да се махаме оттук много бързо — прошепна Лили.

— Да не забравяме обаче най-важното! — извика Дон Кихот и за най-голямо учудване на Лили, той изтръгна с невероятната си сила чучура на чешмата.

Водата започна да шурти и за секунди започна да пълни стаята. А лудият рицар държеше чучура в ръката си като трофей и извика:

— Ще ми свърши добра работа! Това е вълшебен извор, знаеш ли?

Лили го издърпа в коридора и започнаха да тичат. След себе си бяха оставили самия хаос, а пред тях стоеше медицинската сестра. Дон Кихот започна да рецитира:

„Мила ми милейди,

За мене вий милейте,

Отивам аз далече,

За мене не плачете!“

— Със сигурност няма да Ви забрави — успокои го Лили и го изблъска на улицата.

Трябваше да се махнат на всяка цена.