Книстер
Лили Чудото и рицарят на пътешествие във времето (4)

Трета глава

Магическият скок не продължи дълго. Лили едва беше тръгнала, когато усети пак почва под краката си. От опит знаеше, че когато скокът беше в друго време, траеше по-дълго. Когато отвори очи, видя, че е попаднала в градския парк. Това беше на около два, три километра от жилището й. Невероятно! И Дон Кихот седеше на един камък точно пред нея. Беше завързал коня си на едно дърво близо до него. Лили едва прикри усмивката си. Това не беше Росинант, за когото Дон Кихот беше писал балади… До дървото стоеше една стара кранта. Бедното животно беше толкова слабо, че създаваше впечатлението, като че ли щеше да падне всеки момент. Добре че беше завързано…

Рицарят се стресна, като видя Лили да се появява пред него в тъмното.

— Вашите магии ме впечатляват все повече, чаровна милейди! — каза той. — Приветствам Ви и съм много изненадан да Ви срещна тук. Само ако знаех, къде мога да намеря замъка Ви, със сигурност щях да Ви посетя. Но ако трябва да съм честен, не знам къде се намирам и как попаднах тук. Това се казва приключение, и то истинско рицарско приключение!

Аха, помисли си Лили, Дон Кихот нямаше никаква представа, че сам беше успял да се пренесе в 21 век. Трябваше да бъде много внимателна, за да не се усъмни. Нали трябваше да си вземе обратно откъснатата страница, за да можеше да се отърве от Дон Кихот веднъж завинаги, като го пратеше обратно в неговото време. Тя знаеше, че той нямаше да се раздели доброволно със страницата. Щеше да е много трудно…

— За хора като нас, това не са магии — каза тя и добави непринудено. — И Вие се изпарихте във въздуха по време на последното Ви посещение при мен.

— Защото Вие направихте някаква магия — отвърна рицарят. — Спомням си много добре: дойдох в покоите Ви и Ви видях с книга. Бях много учуден, че жена може да чете. Аз Ви помолих… е, ако трябва да съм честен, отнех Ви книгата малко насила и една страница се скъса. Аз започнах да я чета, а Вие бяхте толкова ядосана заради повредената книга, че приложихте магическите си способности и ме отпратихте.

— Вярно е, че бях ядосана — призна Лили и се опита да придаде на гласа си строгост, въпреки че й се искаше да се разсмее, понеже рицарят говореше толкова старомодно.

— Страницата от моята книга… — каза Лили и направи дълга пауза. — Колко жалко, че липсва сега…

— Тя е все още при мен — извика въодушевено Дон Кихот, бръкна под бронята си и подаде на Лили някакъв омачкан и мръсен лист.

Лили не можа да повярва. Тя държеше в ръка ценната страница и всичко беше станало толкова лесно!

— Аз я пазех разбира се. Беше ми като спомен за Вас. И представете си: наскоро я показах на Санчо Панса, моя оръженосец и му обясних, че я имам от една жена, от жена, която може да чете. Той не може да чете, знаете ли…

Лили изобщо не слушаше какво й говореше Дон Кихот. Тя прегледа текста върху страницата, защото искаше да разбере, с какво заклинание щеше да пренесе лудия рицар отново обратно във времето му. И ето, там беше написано! С тези думи щеше да стане.

Дон Кихот говореше и говореше. Беше много въодушевен.

— … горкият човек е малко глупавичък и нали не може да чете, аз му прочетох съдържанието на страницата и изведнъж се озовах на това вълшебно място. Много е шумно! И колко много хора има. А и всички са облечени дори по-странно и от Вас. Те се тълпяха в един замък. Влизаха и излизаха. До замъка има пазар за зеленчуци. Заповядах на Санчо Панса да ме чака там, сграбчих копието ми и влязох в тълпата. Навсякъде имаше ярка светлина, по-ярка дори от слънцето. А и странната музика кънти ужасно силно. Това обаче не може да изплаши Дон Кихот! Хванах копието си готово за атака и…

— Момент! — прекъсна го Лили. — Това означава ли, че Санчо Панса Ви чака на пазара?

— Не съм оставил него и магарето му в беда! Той не е в опасност! Аз само влязох в тази гора, за да…

Само това липсваше. Дон Кихот не се беше пренесъл тук сам. Лили въздъхна дълбоко. Това означаваше, че сега трябваше да търси и оръженосеца му, за да може да върне и двамата в тяхното време. Лили си спомни за магьосническо правило номер 3428, параграф пътуване във времето:

„Ако с едно заклинание се пренесат няколко човека в друго време, те могат да бъдат върнати обратно единствено и само заедно.“

Гадост! Така се беше надявала, всичко да се уреди лесно! Но това беше. Какво трябваше да прави сега? Тя се замисли: нямаше да е трудно да намери на пазара мъж с магаре. Разбира се, че не можеше да вземе Дон Кихот, докато търсеше Санчо, защото той щеше много да привлича вниманието. А и полицията го издирваше сигурно, след проявата му в търговския център. Но Лили не познаваше Санчо Панса. Дали щеше да я последва? По-скоро не. За жалост Дон Кихот трябваше да дойде с нея, но без кон и доспехи. Иначе много щеше да се набива на очи.

Лили се замисли. Не й оставаше много време. Не можеше да остане навън до късно, защото мама щеше да я потърси. Но трябваше да намери Санчо Панса. Ако той беше последвал напътствията на Дон Кихот, щеше да е още на пазара. Но той беше далеко. С колелото Лили щеше да е там за пет минути, но пеша…

— Предстоят ни големи приключения — каза тя на Дон Кихот. — С какво облекло сте под доспехите?

— С вълнен комбинезон — отвърна рицарят.

Лили не можа да повярва на ушите си. Дон Кихот носеше комбинезон под доспехите си? Каква странна мода. С женски дрехи брадатият рицар със сигурност щеше да се набива на очи. Лили пое дълбоко въздух.

— Може ли да видя? — попита тя.

— Щом става въпрос за приключения, аз и Росинант сме готови винаги на всичко — отвърна въодушевено Дон Кихот и потупа коня си по врата.

След това свали бронята. Това, което наричаше комбинезон, не беше нищо друго, освен дълги до коленете гащи и потник. Без доспехите си Дон Кихот изглеждаше още по-слаб. Той стоеше толкова срамежливо само с шлем на главата. Потникът му беше боядисан от ръждата на бронята и не беше виждал пералня от години. Дрехата беше толкова дълга и голяма, че рицарят почти се губеше в нея. Косматите му тънки крака се показваха от гащите като клечки и изобщо не пасваха на добре изработените рицарски обувки. Гледката беше много комична. На Лили й хрумна, че това беше рицарят с печалния образ. Не можа да прикрие усмивката си.

— Моля, свалете си и шлема, за да имаме миролюбив вид, ако искаме да надхитрим светещите демони — помоли го Лили, като се опитваше да бъде сериозна.

Но шлемът не искаше да се свали. Колкото и да се опитваше рицарят, той не се изхлузваше от главата му. Лили нямаше време да чака, затова му каза:

— Не мърдайте оттук, докато не се върна — заповяда тя на схванатия човек по долни гащи. — Няма да трае дълго. Ще намеря отнякъде две колелета.

— Какво е това? — извика Дон Кихот след Лили.

— Стоманени коне — отвърна тя. — Моля Ви да скриете доспехите си и Росинант в храстите. Завържете коня много добре!

И Лили се изгуби от погледа му. Когато се върна след малко, тя имаше отляво и отдясно по едно колело в ръцете си. Едва когато видя учудения поглед на Дон Кихот, тя разбра, че той не само не знаеше какво е това велосипед, но и че няма да може да го кара. Та и как иначе. В неговото време не съществуваха такива неща. Как не се беше сетила за това по-рано!

— Никога досега не съм виждал толкова слаби коне! Добре ли се грижите за тях? Или може би са болни и не искат да ядат? — попита Дон Кихот.

— Стоманените коне не ядат. За да вървят добре, се нуждаят само от масло — отвърна Лили.

— Тогава им давайте повече масло. Не е добре животните да се оставят да гладуват — отвърна Дон Кихот и погали мило лампата върху колелото на Лили.

— Как се казват? — попита той. — И защо не ги яздите, а ги водите за ръка? Да не би да са толкова лоши, че да не дават да ги обяздиш?

— Не — усмихна се Лили. — Те не са лоши, само че не могат да се карат и двата едновременно… ох, исках да кажа яздят. Моят няма име, но този на майка ми е толкова стар и ръждясал, че спокойно можем да го наречем Росинант. Аз го доведох за Вас, но…

— Нека да го пояздя! — извика Дон Кихот и издърпа колелото от ръцете на Лили.

Той подскочи на седалката толкова елегантно, че Лили се ококори.

— Хайде, Росинант! Давай в галоп!

Колкото бързо се беше качил на колелото, толкова и светкавично падна от него.

Но това май му се струваше нормално.

— И Росинант ме хвърляше в началото от седлото, защото знаеше само да работи на полето и не беше свикнала да я яздят — обясни той на Лили и отново се качи на седалката.

Но резултатът беше същият.

— Трябва да го приведете в движение и тогава ще можете да го яздите — обясни Лили, качи се на нейното колело и направи едно кръгче.

Дон Кихот се засили с колелото и се хвърли върху него. По този начин той действително успя да се задържи на седлото и да се придвижи няколко метра, докато колелото не спря и не се преобърна.

— Когато яздите стоманен кон, трябва да използвате стремената — обясни му търпеливо Лили. — Непрекъснато ту лявото, ту дясното.

Дон Кихот се изправи и се качи на колелото, използвайки отново невероятната си техника. След няколко минути той така въртеше вече педалите, че Лили трябваше да се напряга, за да успее да го догони.

— Комплимент, рицарю! Вие се научихте по-бързо, отколкото на една птица щеше да й трябва, за да се научи да лети.

— На нас рицарите язденето ни е в кръвта. Точно както и убиването на дракони. Накъде яздим? — попита Дон Кихот. — Доколкото си спомням Вие имахте героични планове!

Но докато Лили успя да му отговори, той вече беше направил криволичещ завой и се беше запътил да се връща:

— Забравих си копието! — извика той. — Без него не мога да вляза в битка.

И вече се беше върнал откъдето бяха тръгнали. За да слезе от колелото, той не избра кой знае каква рицарска техника. Просто спря да върти педалите и скочи също толкова бясно, както се и беше качил. И той и колелото се претърколиха, докато най-накрая спряха.

— Успях — каза гордо Дон Кихот.

След това отиде до Росинант, прошепна нещо в ухото на животното и взе копието си. С него под мишница той много трудно успя да се качи на седалката. Но рицарят не можеше за нищо на света да бъде убеден да остави копието си. То трябваше да е с него!

— Накъде? — попита той кратко и закриволичи по алеята в парка. Добре че нямаше пешеходци, които да трябваше да избягва!

— Към търговския център, ох, исках да кажа към замъка! — поправи се Лили. — Преди да влезем в битка, трябва да намерим първо оръженосеца ти Санчо Панса.

Лили караше напред, а Дон Кихот я следваше. Така, по долни гащи върху колелото, изглеждаше все едно щеше да се кандидатира за клоун в цирка. Шлемът и копието правеха гледката още по-комична. Дон Кихот извика възторжено:

— Оли, Росинант, чакат ни приключения и геройства.

Той повече се поклащаше, отколкото караше. И тогава се случи: едва бяха напуснали парка и бяха стигнали до улицата, когато Дон Кихот се натъкна на първата кола, която се приближаваше от една странична улица.

— Махай се от пътя, ти червено чудовище! — изкрещя той на колата. — Не виждаш ли, че съм рицар? Как се осмеляваш…

— Внимавай! — извика Лили.

Но беше твърде късно! Бум! Рицарят изхвърча от седлото. За щастие, колата не караше с голяма скорост. Шофьорът изскочи изплашено от колата и бързо се приближи до лежащия на земята човек.

— Не съм виновен! — повтаряше той непрекъснато. — Той караше директно срещу мен, като че ли искаше да се блъснем. И как изглежда само? Да не би да празнува карнавал по това време на годината? Със сигурност е пиян!

Дон Кихот лежеше на улицата и не помръдваше. При падането шлемът му беше отхвръкнал от главата му и копието се беше счупило. Лили се наведе над него. Освен няколко драскотини, не се виждаха други наранявания.

— Хей, Дон Кихот — прошепна му тя. — Чуваш ли ме?

Тя го погали притеснено по сбръчканото лице, но той май беше в безсъзнание. Едва дишаше. Да не би да имаше тежки вътрешни наранявания? Или счупени ребра? Лили го погали по бузата, за да го върне в съзнание. Но всичко беше напразно.

— Той караше директно срещу мен! И то напълно съзнателно! — оправдаваше се шофьорът пред минувачите, които се бяха насъбрали, за да видят, дали могат да помогнат с нещо.

Скоро се чу и полицейската сирена. Почти в същия момент и една линейка спря до Лили. Санитарите дръпнаха Лили настрана и започнаха да преглеждат пострадалия. Преди да разбере какво става, те вече бяха натоварили Дон Кихот в линейката и тръгнаха. Лили не можеше да направи нищо.

— Познаваш ли мъжа? — попита я изведнъж някой зад гърба й.

Това бяха полицаите. Лили не ги беше забелязала досега, заради притеснението си. Всичко се беше случило толкова бързо!

— Не, искам да кажа да — запъна се Лили. — Аз го познавам, но…

— Тя се появи с този луд някъде откъм парка. И той се запъти направо към мен, на всичкото отгоре с карнавален костюм! Посред лято! Директно към мен! Беше като атентат…

— Веднага ще дойдем при Вас да Ви разпитаме — казаха полицаите на шофьора и го дръпнаха настрана. — Първо трябва да изслушаме пострадалите. Не виждате ли, че малката е изпаднала в шок? И така, познаваш ли ранения мъж? С него ли беше?

— Да, той е… един наш познат. Той е… от Испания — отвърна Лили бързо, защото не й хрумна нищо по-добро.

— Тогава ще е най-добре да дойдеш с нас в участъка, за да ти вземем данните.

— В коя болница го отведоха? — попита Лили.

— Това ще го разберем, когато отидем в участъка — опита се полицаят да успокои Лили. — Оттам ще се обадим и на родителите ти, за да дойдат да те вземат.

Само това липсваше!

Полицаите въведоха Лили в полицейската кола. През главата й минаваха хиляди въпроси и обвинения. Как ли се чувстваше Дон Кихот и къде ли беше?