Книстер
Лили Чудото и рицарят на пътешествие във времето (3)

Втора глава

— Само ако знаете какво се случи в града — каза мама, когато влезе в стаята на Лили.

Тя изглеждаше много доволна. Явно разговорът с леля Елиане беше минал много добре…

— Аз бях в търговския център в града, за да си купя пуловер. Днес имаха ден с много намаления. Аз веднага отидох на втория етаж, където продават дамска конфекция. Тъкмо бях намерила пуловер, който да премеря, когато от първия етаж се чуха викове. Хората викаха като луди един през друг, така че не се разбираше изобщо какво ставаше. Аз се изплаших, защото реших, че е избухнал пожар. Но веднага след това се чу ръкопляскане и аз се успокоих. Реших, че е имало някаква рекламна кампания и отново се съсредоточих върху пуловера. Но възгласите станаха още по-силни и не ми оставаше нищо друго, освен да сляза долу с ескалатора и да видя какво става. Няма да повярвате какво видях: един мъж на истински кон си проправяше път през тесните коридори на магазина. Той носеше доспехи и беше облечен като истински рицар. И не само това, но носеше и копие под мишница! Явно и хората долу са си мислили в началото, че това е някаква реклама, но после мъжът беше започнал така ожесточено да размахва копието си наляво и надясно и да чупи всички стоки по етажерките, че те веднага бяха разбрали, че нещо не беше наред. Рицарят крещеше нещо, което никой не разбираше. Въпреки, че не изглеждаше така, че иска да нарани хората, децата така уплашено се разбягаха на всички посоки, че се наложи охраната на магазина да вземе мерки. Един от мъжете му извика: „Слизай веднага от коня!“ Но това имаше обратен ефект, защото мъжът пришпори коня си още повече, набра скорост и реши да прескочи един щанд с порцелан. Но конят явно беше много стар, защото едва успя да отскочи и се озова с предните си крака в чинии за супа, а със задните в купи за салата. Чу се такъв трясък! Но рицарят не се спря и пред това! „Оле, напред!“ — извика той и се запъти към магазина за лампи. С вдигнато нагоре копие, той започна да изтръгва лампите от тавана. „Сваляйте долу светещите боклуци и демонските светлини!“ — ревеше той. „Дон Кихот ще ви убие всичките!“ Така той се озова в магазина за телевизори. Какъв хаос настана! Но всичко това не трая повече от няколко минути. Още преди да се появи полицията, лудият се беше измъкнал вече на улицата. На входа имаше снимачен екип, който беше дошъл да снима реклама. Лудият рицар ги разгони буквално като подплашени пилета. С галоп той изскочи сред тълпата на улицата. Когато дойде полицията, всичко беше приключило и нямаше и следа от рицаря. Хората стояха недоумяващо, а управителят не можеше да си намери място от яд. Той крещеше непрекъснато: „Хванете го! Кой ще ми плати щетите!“ Полицаите не можеха в началото да повярват какво беше станало, но започнаха разследване. Започнаха да разпитват множеството свидетели. Но лудият ездач беше избягал междувременно много надалеч. Хората се бяха отърсили вече от първоначалния шок и всички бяха много доволни, че нямаше пострадали. Въпреки огромните щети, това беше страхотно представление. Този странен рицар върху крантата си и преувеличените му рицарски действия! Беше много впечатляващо! Един човек от тълпата извика: „Да живее Дон Кихот от търговския център! Най-накрая да се случи нещо и в нашия град! Той със сигурност се бори за по-ниски цени!“ А друг извика: „Сигурно това се разбира в днешно време под лов на стоки.“ и всички се изсмяха.

Май и мама се беше позабавлявала с рицаря, защото се смееше докато разказваше. А на Лили й ставаше ту топло, ту студено. Не й беше никак смешно, защото я беше обзело едно ужасно предчувствие. Дали Дон Кихот не се беше върнал? Преди време тя беше имала с него среща, като го беше викнала в стаята си с помощта на вълшебната си книга. И тя се беше учудила, че в книгата имаше заклинание, с което героите от книгите оживяваха. Но последствията от тази магия бяха довели до невъобразим хаос. Лили си спомняше за това със смесени чувства. Леон я извади от мислите й като извика:

— Може би ще го дадат по телевизията!

— Това не е лоша идея — съгласи се мама. — Ако снимачният екип е успял да го проследи, когато той се опитваше да избяга, със сигурност ще има репортаж по телевизията.

Те изтичаха бързо във всекидневната и пуснаха телевизора. И наистина, говорителят тъкмо съобщаваше на зрителите:

— Наш снимачен екип днес неволно стана свидетел на една невероятна случка. Един рицар, който нарече себе си Дон Кихот от търговския център, влезе в магазина на кон. Там той нанесе огромни щети с копието си и необуздания си кон. Не е ясно, дали това има скрит политически смисъл, или е дело на душевно болен човек. Полицията все още го издирва, но без резултат. Нашите кадри ще ви покажат за жалост само неговото бягство след спектакъл, който направи в магазина. Но вижте сами…

На малко размазани кадри се виждаше как един мъж в рицарски костюм излиза от търговския център в галоп.

— Това е нашият откачен рицар! — извика Леон. — Аз го познавам. Нали се бих с него. Колко жалко, че тогава беше без кон. Но аз пак щях да го победя!

— Да, ти ще победиш всички — каза мама и го погали по главата.

Лили не чу нищо от това, защото тя размишляваше трескаво, как така Дон Кихот беше успял да се пренесе в нейното време без нейната помощ и тази на вълшебната книга. Тя мислено върна всички детайли от оня ден.

— Да, точно така! — се изплъзна от устата й. — Така трябва да го е направил! Как може да съм толкова тъпа…

Леон и мама я погледнаха с недоумение.

— Кой какво е направил? — попита я тя.

— Не, аз имах предвид… — реши да се оправдае Лили. — Сега ми хрумна, как Андреас е успял да реши задачата. Най-добре е да отида в стаята си и да обмисля всичко.

— Леле, колко си прилежна. В такъв момент да мислиш за домашните си — каза мама подигравателно и погледна Лили недоверчиво.

Разбира се, че на Лили й беше хрумнало нещо съвсем друго.

Преди тя беше довела Дон Кихот в стаята си с помощта на магия. Но след като той се беше бил не само с Леон, но се беше скарал и с досадната съседка, накрая се беше появила и полицията. Беше настанал такъв хаос, че единственото, което Лили желаеше накрая, беше да го върне там, откъдето беше дошъл.

В крайна сметка Дон Кихот сам се беше върнал обратно. Това не беше станало по негово желание: докато се беше карал със съседката в коридора, Лили беше намерила в магическата книга правилното заклинание, с което да го върне обратно. Тъкмо когато прелистваше страницата, лудият рицар беше влетял в стаята й, видя я с книгата и я беше дръпнал от ръката й, защото освен рицарството, четенето беше най-важното нещо в живота му. Лили не искаше да си дава книгата! Какво щеше да стане, ако такава опасна книга попаднеше в ръцете на един луд… И тогава се случи непоправимото. По време на борбата Дон Кихот успя да откъсне една страница от книгата. Той я прочете на глас и пред очите на момичето се изпари във въздуха. Единственото, което беше останало от него беше една катарама от доспехите му. Лили не беше тъжила за скъсаната страница, защото беше много доволна, че се беше отървала от странния рицар. Достатъчно й беше, че трябваше да се занимава с хаоса, който беше оставил след себе си Дон Кихот.

Едва сега й ставаха ясни последствията от необмислената й постъпка. Щом той беше успял да се върне обратно в своето време с помощта на заклинанието от книгата, значи то щеше да му помогне и да дойде в нейното време. Точно така! Това беше решението на загадката.

В този момент в стаята на Лили влетя Леон, разбира се отново, без да почука…

Лили му се развика:

— Колко пъти съм ти казвала…

— Трябва да разкажеш на мама за лудия рицар — прекъсна я брат й. — Как се казваше? Мисля, че беше Дон Кикотещ, или нещо такова.

Междувременно и мама беше влязла в стаята на Лили. Тя погали Леон по главата и каза:

— Мъжът не съществува наистина. Той е герой от един много известен роман.

— Но и той е рицар, точно като мен! — извика той и донесе копието, с което беше счупил вазата. — Хайде, разкажи на мама за подвизите на лудия рицар.

— Но аз ги знам — засмя се мама. — Аз ги четях на Лили, когато беше малка колкото теб.

— Но аз не съм малък! — запротестира Леон. — Аз съм рицар, герой, точно като тоя Дон от търговския център.

— Рицарите са възпитани и чукат, преди да влязат в стаята на някоя дама — отвърна Лили и се засмя, защото се сети как Дон Кихот й се беше представил прекалено любезно, като беше паднал на колене пред нея и й беше изрецитирал едни стих:

„О, чаровна ти милейди,

с роклята си от коприна

от Росинант дори си ми по-мила!“

Трябваше ли Лили да се радва на едно такова ужасно, любовно стихотворение? Рицарят наистина беше малко лудичък, но и някак много мил.

Така или иначе Лили се чувстваше отговорна, че бедният човек отново се беше появил тук. Тя дори имаше вече идея как да се справи с това…

Не трябваше да губи нито минута! Един господ знаеше какво можеше да направи още Дон Кихот.

— Трябва да се погрижа за нещо. Затова ще изляза за малко. Много е спешно! — каза тя и отвори демонстративно вратата.

— Някои хора не могат да бъдат спрени — каза мама и заведе Леон във всекидневната.

Лили изчака няколко секунди, за да е сигурна, че никой няма да я безпокои и извади от тайното си скривалище металната тока на Дон Кихот. Трябваше й, за да се пренесе при него с помощта на магическия скок. С него тя можеше да отиде навсякъде, но трябваше да има предмет от времето, в което искаше да попадне. В този случай тя искаше да отиде при Дон Кихот, затова токата щеше да я заведе при него. А за да може да се върне отново в стаята си, тя взе плюшената си мишка. След това притисна катарамата до сърцето си и каза заклинанието, което знаеше вече наизуст. Нямаше значение къде се беше скрил рицарят, тя щеше скоро да се озове при него.

Още докато казваше заклинанието, й хрумна, че Дон Кихот можеше вече да е в неговото време. Къде ли щеше да се озове? В някой роман ли? Пак я очакваше приключение…