Франк Хърбърт
Децата на Дюн (59)

„Муад’Диб беше лишен от наследство и говореше от името на обезнаследените от всички времена. Протестираше срещу крещящата несправедливост, принуждаваща индивида да охладнее към онова, в което е бил приучван да вярва, както и към всичко, което той е смятал, че му принадлежи по право.“

 

Махдинатът, Анализ по Харк ал-Ада

Гърни Халик бе седнал на хълма Шулок върху килимче от нишки на подправката с балисета до себе си. Затвореното под него пространство гъмжеше от работници, засаждащи различни култури. Пясъчната рампа, от която отхвърлените бяха подмамвали червеи посредством поднос с подправка, вече бе препречена от нов канат, а растенията се спускаха по наклона, за да я удържат.

Беше почти време за обяд; Халик бе дошъл на хълма преди повече от час, търсейки място за размисъл, необезпокояван от никого. Хората под него се трудеха, но той виждаше единствено работата, извършена от мелинджа. Според личната преценка на Лито не след дълго производството на подправка щеше да намалее, за да се стабилизира на една десета част от рекордния добив във времето на династията на харконите. При всяко ново вписване запасите в цялата Империя се удвояваха в стойностно изражение. Говореше се например, че за триста двайсет и един литра семейство Метули е закупило половината планета Новебрунс.

Отхвърлените работеха като пришпорени от дявола, а може би наистина бе тъй. Преди всяко хранене те се обръщаха с лице към Танзеруфт и се молеха на превъплътения Шай-хулуд. Точно такава бе тяхната представа за Лито, а гледайки с очите им, Халик виждаше бъдеще, където по-голямата част от човечеството ще споделя същата идея. Не беше сигурен дали харесва подобна перспектива.

Лито бе насочил развитието на събитията, довеждайки тук Халик и Проповедника с откраднатия топтер. С голи ръце бе разрушил каната на Шулок и разхвърлял огромните камъни на повече от петдесет метра разстояние. Когато местните обитатели се бяха опитали да му попречат, той бе обезглавил първия стигнал до него с едва уловимо от погледа движение на ръката си. После бе запокитил неколцина обратно в групата на спътниците им, присмивайки се на техните оръжия. Й с демонски глас бе изревал: „Нито огън може да ме докосне, нито ножовете ви да ме наранят! Аз нося кожата на Шай-хулуд!“

Тогава отхвърлените го бяха разпознали, припомняйки си бягството му от окръгления хълм със скока „право в пустинята“. Бяха се проснали ничком пред него, а той бе изрекъл заповедите си: „Водя ви двама гостенина. Ще ги пазите и почитате. Поправете каната и започнете да разсаждате оазисна градина. Един ден ще се установя тук в мой дом. Вие ще го направите. Спрете продажбата на подправка; всяка събрана капка складирайте.“

После бе продължил да дава нареждания, които отхвърлените попиваха, взирайки се в него със страхопочитание.

Най-сетне Шай-хулуд бе дошъл, излизайки от пясъка!

Когато момчето бе намерило Халик с Гадеан ал-Фали в един от малките сийчове на бунтовниците при Гар Руден, не се забелязваше и намек за подобна метаморфоза. Придружаван от слепия си спътник, Лито се бе появил от пустинята по един от старите пътища на подправката, по които се движеше с помощта на червеи в област, където те сега бяха същинска рядкост. Беше споменал за не една принудителна обиколка, наложена му от влагата в пясъка — напълно достатъчна, за да отрови червей. Двамата бяха пристигнали малко след обед и пазачите ги въведоха в стая с каменни стени.

Споменът за случката се върна съвсем ясно в паметта на Халик.

— Значи, това е Проповедникът — бе казал той.

Докато обикаляше около слепеца и внимателно го оглеждаше, си спомни всичко, което се разказваше за него. Намирайки се в сийча, лицето на възрастния човек не бе скрито от маската на влагосъхраняващия костюм и чертите му можеха да бъдат безпрепятствено сравнявани. Да, мъжът наистина приличаше на стария дук, чието име носеше Лито. Дали приликата бе случайна?

— Нали знаеш какво се приказва за него? — попита Халик, обръщайки се към момчето. — Че това е баща ти, върнал се от пустинята?

— Чувал съм.

Халик се извъртя още повече и го огледа. Лито носеше стар влагосъхраняващ костюм с навити около лицето и ушите краища. Над костюма си имаше черна връхна дреха и беше обут с ботуши за пясъка. Трябваше да обяснява подробно причините за появата си тук и как бе успял да избяга отново.

— Защо доведе Проповедника? — попита Халик. — В Джакуруту ми казаха, че работи за тях.

— Вече не. Дойде с мен, защото Алая иска да го убие.

— Така ли? Тогава, според тебе, тук е в безопасност?

— Ти си неговата безопасност.

През цялото време Проповедникът бе стоял до тях и слушал разговора им, без да дава вид, че го интересува особено.

— Гърни, той се оказа добър служител — рече Лито. — Династията на атреидите не е изгубила чувството си на дълг към онези които й служат добре.

— Династията на атреидите?

— Аз съм династията на атреидите.

— Но избяга от Джакуруту, преди да приключа с изпитанието, за което се разпореди баба ти — напомни студено Халик. — Как можеш да предположиш…

— Животът на този човек трябва да се пази така, сякаш е твой — заяви Лито, все едно не бе чул никакво възражение, и издържа без трепване втренчения поглед на другия.

Джесика бе обучила Халик на много от бин-джезъритските фини похвати за наблюдение, ала сега той не забеляза нищо друго, освен спокойната увереност на момчето. Въпреки всичко, заповедите на светата майка оставаха в сила.

— Баба ти ме натовари да завърша курса на твоето обучение и да се уверя, че не си обсебен.

— Не съм обсебен — беше безизразният отговор.

— Тогава защо избяга?

— Намри имаше заповед да ме убие, въпреки всичко. Алая му бе наредила.

— Значи си Прорицател, така ли?

— Да, така е — отново безстрастно изявление, пълно със самоувереност.

— И Ганима също ли?

— Не.

Проповедникът наруши мълчанието си, извръщайки празните си очни кухини към Халик, като сочеше Лито:

— И ти си мислиш, че можеш да го прекараш през изпитание?

— Не се намесвай, след като изобщо не познаваш проблема и последствията от него — заяви Халик, без да поглежда към слепеца.

— О, достатъчно добре ми е известно какви са последствията — рече Проповедникът. — Веднъж бях подложен на изпитанието от една възрастна жена, която мислеше, че знае какво прави. Но се оказа, че не е знаела.

Чак сега Халик го погледна и запита:

— Може би си друг Прорицател, а?

— Всеки би могъл да бъде — отвърна Проповедникът, — дори и ти. Въпросът е в това да си честен към себе си във връзка с естеството на собствените си чувства. Изисква се да си във вътрешно съгласие с истината, но така, че то винаги да бъде разпознавано и приемано.

— Защо се намесваш? — предупредително рече Халик и сложи ръка върху кристалния си нож. Откъде се взе този Проповедник?

— Съпричастен съм към събитията — спокойно обясни мъжът. — Майка ми би могла да пролее кръвта си пред олтара, но моите мотиви са други. А и виждам какво те затруднява.

— Така ли? — с искрено любопитство възкликна Халик.

— Лейди Джесика ти нареди да внимаваш за разликата между вълка и кучето — зе’еб и ке’леб. Според нея вълк е всеки, надарен с мощ и сила, който злоупотребява с даденото му. Но призори има един отрязък от време, когато не може да се направи разлика между вълка и кучето.

— Близо до целта си — рече Халик, отбелязвайки, че повече обитатели на сийча влизат при тях във всекидневната. — Откъде го знаеш?

— Просто познавам този свят. Не разбираш ли? Помисли малко. Под повърхността се намират скали, почва, утаечни пластове, пясък. Това е паметта на планетата — снимка на нейната история. Така е и с човешките същества. Кучето си спомня за вълка. Всеки свят се върти около сърцевината на своето същество, отвъд която следва паметта на спомените, стигащи до повърхността.

— Твърде интересно — промърмори Халик. — Но това помага ли ми да изпълня заповяданото?

— Пусни записа с картината на твоята история, намиращ се в самия теб. А връзката осъществявай така, както го правят животните.

Халик поклати глава. Да, ето я повелителната прямота на атреидите, звучаща от устата на този Проповедник; той многократно я бе разпознавал в миналото, а сега по всичко личеше, че другият си служи и със силата на Гласа. Долови забързаните удари на сърцето си. Нима бе възможно?

— Джесика настояваше за изпитанието с финалния му натиск — натискът, под силата на който скритата същност на нейния внук ще представи себе си — обясни Проповедникът. — А тази същност винаги е била открита за твоя поглед.

Халик се обърна и се вгледа в Лито. Движението му дойде от само себе си, предизвикано сякаш от непреодолими сили.

Проповедникът продължи, все едно че поучаваше твърдоглав ученик:

— Тази млада личност те обърква, защото не представлява отделно същество. Той е общност — сбор от индивиди. И както при всяка общност, подложена на напрежение, членовете й до един могат да приемат команди. А командата невинаги е добронамерена и така тръгват приказките за абоминацията на обсебеното изчадие. Ти, Гърни Халик, винаги си наранявал твърде силно тази общност. Не забелязваш ли, че преобразуванието вече е реалност? Младежът е достигнал в себе си сътрудничеството на сили, които са толкова мощни, че нищо не може да поквари неговото естество. Дори без очи аз го виждам. Веднъж му се противопоставих, но сега изпълнявам неговите нареждания. Той е Лечителят.

— А ти кой си? — попита Халик.

— Нищо повече от това, което възприемат очите ти. Не гледай мен, а тази личност, дето са ти наредили да образоваш и изпиташ. Тя е създадена чрез остри кризи. Оцеляла е, след като се е озовала смъртоносна среда. И е тук.

— А ти кой си? — настоя Халик.

— Казвам ти да огледаш внимателно този атреидски младок! Той е единствено възможната обратна връзка, от която зависи нашият род. При последния си подвиг той ще въведе отново в системата вече постигнатото. Никой друг не би могъл да познава миналото така, както го знае той. А на теб ти се иска да го унищожиш!

— Имам заповед да го подложа на изпитание и не съм…

— Но ти го направи!

— Изчадие ли е той?

Тих смях разтърси Проповедника:

— Продължаваш да сипеш бин-джезъритските си глупотевини. Бива си ги все пак. Създали са митовете, които хората и до днес сънуват!

— Ти Пол Атреидски ли си?

— Пол Атреидски не съществува. Той се опита да заеме мястото на върховен морален символ, отричайки всички преструвки. Превърна се в светия без бог, всяка дума на когото беше богохулство. Как можеш да помислиш…

— Защото говориш с неговия глас.

— Гърни Халик, би ли подложил сега мен на изпитанието? Пази се!

Халик преглътна, връщайки отново вниманието си към безстрастния Лито, неизлязъл от позата на спокоен наблюдател.

— За кого се налага това изпитание? — попита Проповедникът. — Е, човече, да не би лейди Джесика да изпитва самия теб?

Тази мисъл дълбоко обезпокои Халик, недоумяващ защо бе позволил на Проповедника да го разтърси тъй силно с думите си. Но служителите на атреидите бяха дълбоко проникнати от вътрешната повеля да се подчиняват на подобно мистично самовластие. Обяснявайки го, Джесика бе засилила още повече неговата загадъчност. Сега Халик почувства как нещо в него се променя — нещо, чиито краища едва-едва бяха докоснати от бин-джезъритското обучение, наложено му от светата майка. Задуши го гняв, от който не успя да отговори. Никак не искаше да се променя!

— Кой от вас се прави на бог и с каква цел? — попита Проповедникът. — Само разумът не е достатъчен, за да се изясни този въпрос.

Бавно и с предварително поставена задача Халик прехвърли вниманието си от Лито към слепеца. Джесика дълго бе повтаряла, че му е необходимо да постигне равновесието на каиритс — „ти ще — ти не ще“. Тя го определяше като предмет без думи и фрази, както и без правила и доводи. Това беше наточеният резец на собствената и всеобхватна вътрешна правда. Нещо, скрито в гласа и тона на слепеца, както и в маниерите му, запали у него ярост, която в миг изгоря и се превърна в почти зашеметяващо спокойствие.

— Отговори на въпроса ми — рече Проповедникът.

Халик почувства как думите засилват концентрацията в това място, в този миг и в неговите изисквания и потребности. Положението му във вселената сега се определяше единствено от собственото му съсредоточаване. Не остана никакво време за съмнение. Това бе Пол Атреидски — не мъртъв, а завърнал се. И това не-дете с името на Лито. Халик погледна още веднъж към него, за да види всичко. Забеляза следите, оставени покрай очите му от преживените напрежения, усещането за равновесие в позата му, както и безизразната уста с едва потрепваща върху нея лека ирония. Момчето изпъкваше на заобикалящия го фон, сякаш бе застанало във фокуса на заслепяващата светлина. Беше постигнало хармонията по възможно най-простия начин — приемайки я.

— Пол, отговори ми — рече Халик, — знае ли майка ти?

Проповедникът въздъхна:

— За цялото Сестринство аз съм мъртъв. Не се опитвай да ме съживяваш.

Без да го погледне, Халик отново попита:

— Но защо тя…

— Тя прави това, което трябва. Живее собствения си живот с мисълта, че е господарка на множество животи. По същия начин всички ние се правим на богове.

— Но ти си жив — пошепна Гърни, осъзнал с пълна сила в мига, когато най-сетне се бе обърнал истински към този човек, че той е по-млад от него, но пустинята така го е състарила, та сякаш е двойно по-възрастен.

— А какво е да си жив? — попита Пол.

Халик се взря в наблюдаващите ги отвсякъде свободни, чиито лица издаваха странна смесица от съмнение и страхопочитание.

— Майка ми никога не е била принуждавана да учи моя урок — разнесе се истинският глас на Муад’Диб. — Да си бог може в края на краищата да се превърне в нещо скучно и срамно. А трябва да има достатъчно основание за създаване и налагане на свободна воля! Защото един бог би могъл да поиска бягство в съня и да остане жив единствено в несъзнателните проекции на съществата, сътворени в съня му.

— Но ти си жив! — рече Халик, този път по-високо.

Пол не обърна внимание на възбудата в гласа на стария си съратник и попита:

— Би ли се захванал наистина да подстрекаваш младока, за да застане срещу сестра си в изпитанието машхад? Що за безмерно опасна глупост! Всеки от тях би казал: „Не, убий мен! Нека другият остане!“ Какъв би бил резултатът от подобно изпитание? Гърни, какъв смисъл има тогава дали си жив?

— Не такава бе целта на изпитанието — възпротиви се Халик. Никак не му харесваше как свободните се тълпят все по-плътно около тях, гледайки и слушайки внимателно Пол, без да обръщат внимание на Лито.

Тук обаче момчето се намеси:

— Тате, гледай тъканта.

— Да… Да.. — Пол вдигна високо глава, сякаш искаше да подуши въздуха. — Значи, стигнахме до Фарад’н?

— Много по-лесно е да следваме мислите си, отколкото сетивата — каза Лито.

Халик не проумя тези му думи и тъкмо се канеше да попита нещо, когато Лито го изпревари, поставяйки ръката си върху неговата.

— Гърни, не говори! Може да се върнеш към подозрението си, че съм жертва на абоминацията. Или не! Направи го, Гърни. Опитваш ли със сила, ще унищожиш себе си.

Халик се почувства затънал в съмнения. Джесика го бе предупреждавала: „Тези предродени могат да бъдат големи измамници. Владеят трикове, за които дори не си сънувал.“

Той бавно поклати глава. Ами Пол! Мътните да го вземат! Живият Пол в съюз с този извор на въпроси, на който бе станал баща!

Вече нищо не можеше да удържи свободните около тях. Те се притискаха между него и Пол, между Лито и Пол, измествайки постепенно и двамата. Въпроси, зададени с дрезгави, груби гласове валяха във въздуха:

— Ти Муад’Диб ли си? Наистина ли си Муад’Диб? Вярно ли е това, което говориш? Кажи ни!

— За мен трябва да мислите само като за Проповедника — изрече Пол, отблъсквайки ги. — Никога вече няма да бъда нито Пол Атреидски, нито Муад’Диб. Не съм нито съпругът на Чани, нито император.

Халик, опасявайки се от възможна реакция на разочарование при липсата на логически защитим отговор на въпросите, застана пред него. Точно тогава за първи път видя нещо от страховитата промяна, настъпила у Лито. Сякаш изрева бик: „Отдръпнете се!“ — и момчето пристъпи напред, разхвърляйки вляво и вдясно възрастни мъже от свободните с удари на двете си ръце, които изтръгваха ножовете им, хванати за острието.

За по-малко от минута все още правите свободни бяха разпръснати и притиснати към стените, където останаха мълчаливи и смаяни. Лито застана до баща си.

— Когато говори Шай-хулуд, вие изпълнявате — каза той.

Щом неколцина от свободните плахо започнаха да протестират, отломи ъгъл от скалата в коридора и го разтроши с голи ръце, без да престане да се усмихва.

— Мога да срутя сийча ви, както ме гледате.

— Пустинният демон — прошепна някой.

— А също и канатите — допълни. — Няма да остане камък върху камък. Не сме били тук, чувате ли ме?

Главите се заклатиха вляво и вдясно, ужасени и послушни.

— Никой не ни е виждал — повторно нареди Лито. — Само да бъде прошепната дума, ще се върна, за да ви натиря без вода в пустинята.

Халик видя ръце, вдигнати в защитния, знак — рогата на червея.

— Сега тръгваме с баща ми и нашия стар приятел. Подгответе топтер.

А после Лито ги бе върнал в Шулок, обяснявайки по пътя, че трябва да бързат, тъй като Фарад’н много скоро щял да стъпи на Аракис.

— И тогава, Гърни — бе продължил той, — ще ти се наложи да минеш през истинското изпитание, както каза и баща ми.

Гледайки надолу от окръгления хълм, Халик още веднъж се запита, както го бе правил всеки ден: „Какво изпитание? Не го разбирам.“

Но Лито вече не бе в Шулок, а Пол отказа да отговори.