Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2007)

Издание:

ФРАНК ХЪРБЪРТ

ДЕЦАТА НА ДЮН

ИК „БАРД“ ООД, 2004

 

Първото издание е на 2 части. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.15 и 16 от 1995 и 1996 год.

 

Frank Herbert

Children of Dune

1976

История

  1. — Добавяне на анотация

„Духът на Муад’Диб е нещо повече от думите, повече от буквата на Закона, създаден в негово име. Муад’Диб трябва винаги да бъде вътрешният изблик на гняв срещу самодоволството на силните на деня, срещу шарлатаните и догматичните фанатици. Точно този вътрешен изблик на гняв следва да има решаващата дума, тъй като Муад’Диб ни е завещал най-важното от всичко, а именно: човешките същества могат да устоят единствено в братската атмосфера на социална правда.“

 

Договорът на федейкините

Лито бе седнал с опрян о стената на колибата гръб, съсредоточил вниманието си върху Сабиха и наблюдаващ развиващите се нишки на своята визия. Тя му беше приготвила кафе, оставено встрани. Сега бе приклекнала до него и бъркаше храната му за вечеря — овесена каша, ухаеща на мелиндж. Ръцете й движеха бързо черпака и течността с индигов цвят обагряше стените на съда. Грубата ципа на влагосъхраняващото покритие на колибата, подсилена с по-светла материя точно зад Сабиха, образуваше сивкав ореол, върху който сянката й танцуваше на блещукащата светлина от пламъка на готварското приспособление и единствената лампа.

Тъкмо лампата възбуди любопитството на Лито. Хората от Шулок буквално прахосваха подправката — лампа, а не светоглобус. Държаха в домовете си слуги — роби, както повеляваха най-старите традиции на свободните. И в същото време си служеха с орнитоптери и съвременни комбайни за събиране на подправка. Представляваха хаотична смес от древно и модерно.

Сабиха побутна гърнето с овесената каша към него и угаси пламъка за готвене.

Лито не обърна внимание на съда.

— Ще ме накажат, ако не го изядеш — рече девойката.

Той я гледаше, без да престава да мисли: Убия ли я, ще скъсам една от нишките. Ако й разкажа за плановете на Муриз, друго видение ще се сгромоляса. А остана ли тук да чакам баща си, тази визия-нишка ще се превърне в яко въже.

Умът му подреждаше вариантите. Някои от тях упорито преследваха мисълта му със своята сладост. Едно бъдеще със Сабиха носеше съблазънта на подмамваща действителност във вече осъзнато прорицание. И едновременно заплашваше да блокира всички останали, ако той реши да го последва до агонията на неговия край.

— Защо ме гледаш така? — попита Сабиха.

Лито не отговори.

Тя побутна съда по-близо до него.

Опита се да преглътне с пресъхнало гърло. Импулсът да я убие продължаваше да се засилва. Усети, че трепери. Колко лесно би било да разбие една визия и да пусне безумието на свобода!

— Муриз нарежда — каза тя, докосвайки гърнето.

Да, заповедта бе наистина на Муриз. Суеверието бе взело връх над всичко. Арифата чакаше визия с прорицание, предназначена специално за него. Той бе досущ като някогашните диваци, каращи шамана да хвърли говежди кости и да разтълкува бъдещето според тяхното пръсване. Муриз бе прибрал влагосъхраняващия костюм на задържания „като обикновена предпазна мярка“. Постъпката му беше прикрита подигравка към Намри и Сабиха. Само глупците дават възможност на пленения да избяга.

Но Муриз трябваше да разреши и проблем с дълбока емоционална стойност — Реката на духа. Тъй като водата на пленника течеше и в неговите вени, той търсеше поличба, която би му позволила да поддържа жива заплахата на смъртта, надвиснала над Лито.

Както с бащата, тъй и със сина — помисли момчето.

— Подправката само ще улесни твоите визии — каза Сабиха. Продължителното мълчание я притесняваше. — Много пъти съм имала видения при оргиите в сийча. Те не означават нищо.

Точно така! — помисли той със заключено в неподвижност тяло, от която кожата му бе изстинала и сякаш лепнеше. Бин-джезъритската подготовка взе връх в цялото му съзнание като добре насочена светеща точка, опипваща отвъд самия него, за да хвърли ослепяваща светлина върху визията за съдбата на Сабиха и на всички нейни приятели сред отритнатите. Старото правило на „Бин Джезърит“ беше категорично със своята формулировка: „Езиците се развиват, за да отразяват все по-тесните насоки на специализация според изискванията на самия живот. Всяка от тези специализирани насоки на развитие може да бъде разпозната по словния състав, предположенията и структурите на фразата. Да се внимава за местата на възможни засечки. Специализираното развитие по същество е място, където животът е спрял, а движението е осъдено и мъртво.“

Той възприемаше Сабиха като пълноправен създател на визии, макар самата тя да се отнасяше с пренебрежение към своите видения, предизвикани от оргиите с подправката. Те пораждаха безпокойство и следователно трябваше да бъдат отстранени и умишлено забравени. Хората от нейното обкръжение се молеха на Шай-хулуд, защото червеят беше централната фигура в голяма част от виденията им. Те се молеха за роса в края на пустинята, тъй като влагата ограничаваше техния живот. Едновременно с това те буквално се въргаляха в планини от подправка и подмамваха пясъчните твари в открити канати. Сабиха подхранваше прорицателските мигновения с временна безчувственост и въпреки това той съзираше в думите й сигнални огънчета — тя зависеше от абсолютни истини и търсеше твърди граници, а всичко това ставаше заради неспособността й да поеме тежестта на огромни по важността си решения, пряко засягащи нейната личност не само в духовен аспект. По инерция тя се придържаше към възприемане на света с помощта на само едно око, което събираше всичко в единствена цялост и сякаш спираше времето; пак поради обстоятелството, че алтернативите я ужасяваха.

В противовес на установения за нея факт Лито чувстваше своето несъмнено придвижване. Беше като мембрана, обгръщаща безкрайни пространства, и тъй като виждаше техните измерения, можеше да взема решения със съдбовна важност. Както постъпваше баща ми.

— Трябва да го изядеш! — настоя Сабиха.

Той вече съзерцаваше цялата мозайка на пророческите си видения и знаеше коя нишка е длъжен да следва. Кожата ми не е моята собствена. Изправи се и загърна робата около себе си. Усещаше я по странен начин без защитния влагосъхраняващ костюм. Стоеше с боси крака върху постелката на пода, изработена от стопената материя на нишки от подправката, и чувстваше утъпкания пясък отдолу.

— Какво правиш? — попита Сабиха.

— Тука е задушно. Ще изляза навън.

— Не можеш да избягаш — рече тя. — Във всеки каньон има червей. Преминеш ли отвъд каната, ще те усетят по миризмата на твоята влага. Червеите-пленници са много чевръсти и никак не приличат на онези в пустинята. Освен това — някакво злорадство се прокрадна в гласа й — нямаш и влагосъхраняващ костюм.

— За какво се безпокоиш тогава? — попита той, задавайки и на себе си въпроса дали би могъл да предизвика искрената й реакция.

— Защото не си ял.

— И ще те накажат?

— Да!

— Но аз вече съм преситен от подправка. Живея в непрекъсната визия.

После посочи с босия си крак към гърнето и добави:

— Изсипи го. Кой ще разбере?

— Следят ни — пошепна тя.

Лито тръсна глава, сякаш заслонявайки я от своите видения, почувствал новата овладяваща го сила. Не си струваше да убива тази нещастна пионка. Тя се движеше под такта на друга музика, без дори да знае стъпките, все още вярвайки, че ще може да спечели частица от мощта, която подмамваше гладните пирати от Шулок и Джакуруту. Доближи се до уплътнението на входа и сложи ръка върху него.

— Когато Муриз дойде — каза тя, — страшно ще се ядоса на…

— Муриз е продавач на празно пространство — прекъсна я той. — Леля ми го е изцедила.

Сабиха също стана:

— Излизам с тебе.

Спомня си как й избягах — помисли Лито. — И усеща колко е слаба, за да ме задържи. Картините пред вътрешния й поглед са много объркани. Но тя нямаше да им позволи да й повлияят. Защото се задоволяваше с логически въпроси: какво може да направи той на пленения в каньона червей? Как би могъл да оживее в Танзеруфт без влагосъхраняващия костюм и комплекта с принадлежности на свободните?

— Трябва да бъда сам, за да се посъветвам с моите видения — каза Лито. — Ти оставаш тук.

— Къде отиваш?

— До каната.

— През нощта там гъмжи от пясъчни твари.

— Няма да ме изядат.

— Понякога червеят идва досам водата — продължи тя. — И ако прекосиш каната.. — прекъсна сама мисълта си, опитвайки се да вложи заплаха в своите думи.

— Как ще се кача на червея без куки? — попита той, не знаейки дали все още би могла да спаси частица от собствената си визия.

— Ще ядеш ли, когато се върнеш? — внезапно смени темата Сабиха, като клекна отново до съда и се пресегна за черпака, с който бъркаше индиговата каша.

— Всяко нещо с времето си — отвърна той, знаейки добре че девойката не може да открие финото използване на Гласа, с което трансформираше собствените си желания в нейни решения.

— Муриз ще дойде да провери дали си имал видение — предупреди го тя.

— Ще се справя с Муриз, както сам зная.

Не можеше да не забележи бавните й и мудни движения. Поведенческият модел на всички свободни се вливаше съвсем естествено в пътя, по който сега я водеше. Те бяха хора с почти неестествен прилив на енергия при изгрев слънце, но изпадаха в дълбока, сякаш летаргична меланхолия след спускането на нощта. Сабиха вече искаше да потъне в съня и неговите сенки. Лито излезе сам навън.

Небето светеше от звездния огън и той видя ясно очертанията на огромния заоблен хълм. Тръгна под палмите към каната.

Дълго стоя до самия му край, заслушан в непрестанния съсък на пясъка в каньона от другата страна. Звуците говореха за малък червей; точно заради това се бяха спрели на него. Малкият червей беше по-лесен за транспортиране. Как ли са го пленили? Ловците със сигурност най-напред бяха притъпили остротата на реакциите му с пулверизирана вода, използвайки традиционния начин, по който постъпваха свободите, за да хванат червей за оргията с ритуала на превръщането. Но този тук нямаше да бъде убит с удавяне. Щеше да излети с хайлайнер на Сдружението, за да стигне до някой надяващ се купувач, чиято пустиня по всяка вероятност ще се окаже прекалено влажна. Малцина обитатели на други светове осъзнаваха ефекта на произтичащото засушаване, поддържано от пясъчните твари на Аракис. Поддържано. Защото дори тук, в Танзеруфт, имаше много повече родена от въздуха влага, отколкото би срещнал червеят преди смъртта си в някой резервоар на свободните.

Той чуваше как Сабиха се върти неспокойно в колибата зад него. Не можеше да си намери мира, пришпорвана от собствените си стаени видения. Замисли се какъв би бил животът с нея извън някоя визия, запълвайки съвсем естествено със съдържание всеки миг още с пристигането му. Мисълта го привлече много по-осезателно в сравнение с виденията, предизвикани от подправката. Изправен пред непознато бъдеще, долавяше яснотата на картината с всичките й детайли.

Една целувка в сийча струва колкото две в града.

Старата максима на свободните казваше достатъчно. Познатият отдавна сийч криеше осезаема неудържимост, смесена с плахост и свян. У хората в Джакуруту/Шулок се долавяха следи от тази плахост, но само следи. Натъжи се при мисълта за изгубеното.

Бавно, толкова бавно, че разбра за събитието много време, след като то бе започнало, Лито долови мекото шумолене на множество създания около себе си.

Пясъчните твари.

Скоро щеше да настъпи мигът, когато една визия преминава в друга. Почувства движението на тварите като движение в себе си. Дълги поколения свободните бяха живели със странните създания, без да забравят, че ако човек пожертва малко вода като примамка, те идват при него. Мнозина свободни, умиращи от жажда, бяха рискували последните капки течност, знаейки, че сладкият зелен сироп, изцеден от пясъчната твар, дава сила, макар и неособено голяма. Но пясъчните твари бяха преди всичко забавления за децата, които ги ловяха за Хуануи. Както и за да си играят с тях.

Лито потръпна при мисълта какво представляваше сега тази игра за него.

Почувства как едно от създанията се плъзга по босия му крак. Отначало се поколеба, но после уверено продължи, примамено от огромното количество вода в каната.

Макар и само за миг, той се замисли върху жестоката реалност на своето решение. Ръкавица от пясъчни твари. Децата обичаха тази игра. Хваната и притисната към кожата, пясъчната твар се превръщаше в жива ръкавица. Малките количества кръв в капилярите се долавяха от сетивата на създанията, но нещо в кръвната течност ги отблъскваше. Не след дълго ръкавицата падаше в пясъка, за да заеме мястото си в кошница от нишки на подправката. Мелинджът беше за тварите кратко облекчение, преди да се озоват в дестилационната инсталация.

Чуваше как те падат в каната, за да бъдат изядени от рояка хищни риби. Пясъчните твари омекваха от водата и ставаха по-гъвкави; децата отрано научаваха това. Малко слюнка и сладкият сироп беше готов. Лито се заслуша в плясъка. По време на миграция пясъчните твари стигаха до течащата вода, но не можеха да задържат потока в каната, обикалян от патрула на хищните риби. Ала те продължаваха да прииждат и да цопват във водата. Лито се пресегна към пясъка, опипвайки наоколо, докато пръстите му докоснаха жилавата кожа на една пясъчна твар. Беше с точно необходимата големина. Създанието не се опита да избяга, а запълзя с готовност по тялото му. Със свободната си ръка той проследи неговите очертания по познатата груба ромбична форма. Нямаше нито глава, нито очи и крайници, но безпогрешно намираше водата. Тварите заставаха плътно тяло о тяло, обвързваха се една с друга с помощта на грубите си реснати израстъци и се превръщаха в огромен торбовиден организъм, препречващ пътя на водата, който отделяше „отровата“ от гиганта, създаден от преобразила се пясъчна твар — Шай-хулуд.

Създанието с гърчене се движеше по ръката му, променяйки ту дължината, ту широчината си. Едновременно с това движение той почувства удължаване и разширяване на избраната от него визия. Именно тази нишка, а не другата. Усещаше как пясъчната твар изтънява, покривайки все по-голяма част от плътта му. Никоя от тях не бе срещала досега ръка като тая, всяка клетка на която беше пренаситена с подправка. А и никое човешко същество до този ден не бе живяло и не бе подготвяно за такъв процес. Лито внимателно регулира ензимния баланс в организма си с осъзнатата увереност, която бе придобил в транса, предизвикан от подправката. Познанието, следствие от безчислените животи, примесени с неговия собствен, гарантираше сигурността, с която той подбираше точно необходимото равновесие, отблъсквайки по такъв начин смъртта в резултат на предозиране, която би го погълнала веднага, ако си позволеше отслабване на наблюдението върху самия себе си дори за времето между два удара на сърцето. Едновременно с това протичаше процесът на сливане с пясъчната твар: той се хранеше с нея, осигуряваше й храна от себе си и я изучаваше. Визията по време на унеса от подправката беше начертала шаблона; за него оставаше само да го следва с точност.

Лито продължаваше да чувства постепенното изтъняване на пясъчната твар, която покриваше все повече площ между ръката и китката му. Напипа още една и я постави върху първата. Допирът им доведе до неистов гърч на двете създания. Реснатите им израстъци се сплетоха и се превърнаха в ципа, която се простря чак до лакътя. Пясъчната твар реагираше като ръкавицата в познатата детска игра, но тази беше по-тънка и чувствителна; разбра го, докато я приканваше да приеме ролята на симбионт с кожата. Наведе надолу длан, за да докосне пясъка; всяко отделно зрънце предаваше очертанията си на сетивата му. Не, това вече не беше предишното пясъчно червейче, а нещо по-здраво и по-силно. И силата му щеше да продължи да расте… Опипващата му ръка срещна друга твар, която веднага се вплете с първите две, влизайки в своята роля. Мекото кожесто покритие се запромъква нагоре към рамото.

Съумя да постигне единение между новата си кожа и тялото с върховна съсредоточеност, не позволявайки да се стигне до отхвърляне. Дори нищожна частица от вниманието му не трябваше да се отклони и прехвърли върху страховитите последствия от извършваното. Значение имаха единствено потребностите на визията, съпътстваща транса от подправката. И само Златната Пътека би могла да бъде следствието от това изпитание.

Той смъкна връхната си дреха и легна гол върху пясъка, протягайки вече покритата си ръка с ръкавица в самия поток на мигриращите пясъчни твари. Спомни си как веднъж с Ганима хванаха една такава твар и я търкаха в пясъка, докато тя се сви до размерите на детенце-червейче — твърда тръбичка, чиято вътрешност съдържаше зеления сироп. Захапаха я в края й и бързо изсмукаха съдържанието, гълтайки сладките капки, преди отхапаното място да зарасне.

Вече покриваха цялото му тяло. Долавяше пулса на кръвта си в живата мембрана. Една от тварите се опита да пропълзи по лицето му, но той бързо я отстрани и продължи да я държи, докато не се превърна в тънко рулце. То порасна по-дълго от детенцето-червейче, оставайки гъвкаво. Лито захапа края му и вкуси тъничката струйка сладост, траеща много по-дълго от преживяното по-рано подобно събитие. Почувства прилива на сила, която тази сладост вля в него. Обзе го любопитна възбуда. Известно време продължи да придърпва надолу ципата върху лицето си, докато накрая се получи здрава изпъкнала ивица, кръжаща от челюстта до челото, като само ушите оставаха непокрити.

Сега визията-прорицание трябваше да бъде проверена.

Изправи се и се обърна, за да побегне към колибата, но още щом помръдна напред, разбра, че краката му се движат прекалено бързо, за да пази равновесие. Плонжира в пясъка, направи кълбо напред и подскочи. Скокът го отблъсна на два метра над повърхността; след като падна обратно, направи нов опит да крачи, но пак се движеше прекалено бързо. Стоп! — издаде той заповед към себе си. Отпусна се в принудителната релаксация на прана-бинду, съсредоточавайки своите сетива в окото на съзнанието. Това фокусира насочените навътре малки бързейчета на вечното-сега, посредством които изучаваше Времето с помощта на експеримента, давайки възможност на въодушевлението от визията да го оживи и окрили. Ципестото покривало изпълняваше съвсем точно предсказанията на предварително видяното.

Собствената ми кожа не е моя.

Но мускулите му изискваха известна тренировка, преди да свикнат с подсилените движения. Както вървеше, падна и се претърколи. После седна. В настъпилото спокойствие навитата ивица под челюстта му се опита да се превърне в ципа, покриваща устата. Той плю срещу нея и я захапа, вкусвайки сладостта на сиропа. Ципата отново се нави надолу под натиска на ръката му.

Изтече достатъчно време за установяване на пълноценен съюз и хармония с тялото. Лито легна и се изпъна, след което се обърна по корем. Запълзя, триейки ципата в пясъка. Отчетливо чувстваше песъчинките, но нищо не жулеше кожата му. Само с няколко движения, сякаш плуваше, прекоси петдесетина метра от пясъчното пространство. Физическата реакция затопли тялото му. Мембраната престана с опитите си да покрие носа и устата, но предстоеше втората важна стъпка, преди да стигне до Златната Пътека. Досегашните усилия го бяха довели далеко отвъд каната — намираше се в каньона, където беше пленен червеят. Чу го да се носи със съсък към него, привлечен от движенията му.

Със скок Лито се изправи на крака, за да го посрещне, но прекомерно бурната му реакция стана причина да се просне на около двайсет метра навътре в каньона. Установил със страхотно усилие контрол върху рефлексите си, той седна и отново се изпъна. Пясъкът пред него започна да се издига в гигантска крива, осветена от звездите. След малко зейна изведнъж — на не повече от две дължини на човешко тяло. В неясния светлик пробляснаха кристални зъби. Той видя огромната паст-пещера, а далеко назад се мяркаха неясните следи от блед пламък. Заля го подавящия всичко аромат на подправката. Но червеят бе спрял. Остана точно пред него, докато Първата Луна се показа над заобления хълм. Светлината сякаш извираше от зъбите на чудовището, загатвайки за фантастичния блясък на пламъците от изгарящи химически вещества във вътрешността му.

Вроденият в свободните страх от Шай-хулуд беше толкова силен, че Лито се разкъсваше от желание да побегне. Но откровението на визията му го задържаше на място, очарован и омагьосан от дълго проточилия се миг. Никой досега не бе оставал толкова близо до устата на жив червей, без да изгуби живота си. Момчето помръдна десния си крак, напипа опора в пясъка и се оттласна от нея с рязко движение, което го отхвърли към устата на червея. Успя да спре, падайки на колене.

Червеят не помръдваше.

Сетивата му долавяха само пясъчна твар, а той не би се нахвърлил на обикновено зарития дълбоко в пясъка свой прародител. По-скоро би нападнал друг червей в собствената си територия и нищо нямаше да го спре пред изскочила на повърхността подправка. Единственото препятствие пред него беше водната бариера, а пясъчната твар, в която се намираше капсулирана вода, представляваше точно такова препятствие.

Момчето реши да експериментира и приближи ръка към страховитата паст. Червеят се дръпна цял метър назад.

Възстановил доверието в себе си, Лито се поотдалечи от червея и започна да обучава мускулите си да живеят с новата си сила. Внимателно се върна към каната. Червеят остана неподвижен зад него. След като мина отвъд същинската водна бариера, Лито подскочи от радост, преодоля с плуване десет метра по пясъка, претърколи се и се разсмя.

Светлина лумна пред очите му, когато входното уплътнение беше отворено. Сабиха се очерта на фона на жълтопурпурния блясък на лампата, вторачена в него.

Смеейки се, Лито изтича обратно през каната, спря пред чудовището и се обърна към нея с протегнати ръце.

— Гледай! — извика той. — Червеят слуша моите заповеди.

Девойката остана вцепенена от ужас на мястото си, а Лито се затича, заобиколи огромното туловище и се отправи навътре в каньона. Трупайки опит с новата си кожа, установи, че може да бяга със съвсем слабо съкращаване на мускулите. Получаваше се почти без усилие. Когато ускоряваше своя бяг, той сякаш политаше по пясъка, а вятърът бръснеше откритата част от лицето му. В самия край на каньона момчето не спря, а отскочи цели петнайсет метра нагоре, прилепна към скалната грамада, задраска по нея и припълзя като насекомо до самия връх, издигащ се над Танзеруфт.

Пустинята лежеше пред очите му — обширна вълниста повърхност от сребро под лунната светлина.

Лудешкият възторг, обхванал всичките му сетива, постепенно изчезна.

Той приклекна, долавяйки лекотата, която чувстваше в тялото си. Направеното усилие бе предизвикало леко изпотяване, което един влагосъхраняващ костюм трябваше да поеме и прехвърли в преработващата тъкан, отнемаща солите. Ала сега потта се изпари, поета от ципестото покритие по-бързо, отколкото би могъл да го стори костюмът. Лито почувства жажда, допря до устните си парче от мембраната, захапа я и изпи сладката течност.

Устата му оставаше открита. С мъдростта на свободните той долови, че влажността на тялото му намалява с всяко издишване. Скри устните си под мембраната, нави я отново, когато тя се опита да покрие и ноздрите му, и я задържа, докато навитата преграда остана на мястото, определено за нея. После, както се постъпва в пустинята, почти автоматично възприе установения модел на дишане — вдишване през носа, издишване през устата. Ципата върху устните му се изду в малко мехурче, но остана на мястото си. Така вече нямаше открито пространство за влагата, отделяна чрез тях и ноздрите.

Някакъв топтер прелетя между него и луната, направи вираж и се приземи с разперени криле на хълма на стотина метра вляво. Лито го изгледа, а после се обърна и проследи обратно пътя си в каньона. Долу, отвъд каната, се виждаха множество светлинки; сновяха и хора. Чуваха се слаби викове, в чиито звуци се долавяха истерични отсенки. От топтера към него приближаваха двама души. Лунната светлина блестеше по оръжията им.

Машхада — помисли Лито и почувства тъгата в своята мисъл. Ето тук беше мястото на големия скок към Златната Пътека. Бе заложил на живия и самовъзстановяващ се влагосъхраняващ костюм от пясъчни твари — нещо с неизмерима стойност на Аракис… докато не бъде поискана цената му. Вече не съм човешко същество. Легендите за тази нощ ще се множат и ширят отвъд всичко, съзряно от очевидците. Но легендите ще се превърнат в истина.

Той се взря надолу от заобления хълм, преценявайки че пустинната равнина лежи на около двеста метра. На лунната светлина се виждаха корнизи и цепнатини по стръмното чело на хълма, несвързани от никаква пътека. Лито се изправи, вдъхна дълбоко въздух, погледна назад към наближаващите мъже и след като стъпи на самия край на скалата, се отхвърли в празнотата под себе си. Трийсетина метра по-долу сгънатите му крака докоснаха тясна издатина. Подсилените мускули поеха удара и той отскочи встрани към друг корниз, където се хвана за малка изпъкнала част; после пропадна още двайсет метра, отново се залови с ръце за някаква издатина и пак продължи пътя си със скокове, приклякания и сграбчване на тесните корнизи. Последните четирийсет метра премина с един-единствен отскок, приземявайки се с премятане и сгънати колене, след което полетя надолу по подветрената страна на една дюна, предизвиквайки истинска буря от пясък и прах. На дъното се изправи на крака и с нов скок застана на върха на съседна. Чуваше дрезгави викове откъм скалата, но не им обърна внимание, за да се съсредоточи върху подскоците, с които се придвижваше от един пясъчен връх към друг.

След като привикна към особеностите на подсилените си мускули, долови в себе си почти чувствено удоволствие от факта, че владее това движение, което можеше да скъсява разстоянията. Беше същински балет в пустинята, както и предизвикателство към Танзеруфт, което никой досега не бе дръзнал да отправи.

Когато прецени, че е изминало достатъчно време, за да могат онези от орнитоптера да преодолеят изживения шок поне дотолкова, доколкото да продължат преследването, той се гмурна със скок в защитеното от лунна светлина възвишение на една дюна и се зари в нея. За новата му сила пясъкът беше като среда от гъста течност, но температурата опасно се покачваше при прекалено бързо движение. Спрял на отсрещната страна на дюната, забеляза, че ноздрите му са покрити с къс от мембраната. Свали я и почувства как новата кожа пулсира върху тялото му в усилието си да поеме отделената пот.

Отново оформи тръбичка на устата си и пийна сироп, докато гледаше нагоре към звездното небе. Прецени, че се е отдалечил на петнайсет километра от Шулок. След малко очертанията на топтер се появиха на фона на звездите — голяма птица, последвана от друга, и от друга… дочу мекия плясък на крилете им и шепот на приглушените двигатели.

Пийвайки от живата тръбичка, той чакаше. Първата Луна мина по пътя си, а след нея и Втората.

Час преди да съмне Лито припълзя навън до върха на дюната и огледа внимателно небето. Не се виждаха преследвачи. Сега вече знаеше, че е поел по път, от който връщане няма. Отпред се намираше капанът във Времето и Пространството, подготвен като незабравим урок за него и за цялото човечество.

Обърна се на североизток и пробяга с големи скокове още петнайсет километра, преди да се зарови в пясъка за през деня, оставяйки само малка дупчица на повърхността, отворена благодарение на тръбичка, моделирана от пясъчна твар. Мембраната още се учеше как да живее с него, докато той вече можеше да съжителства с нея. Опитваше се да не мисли за другите неща, които тя правеше с плътта му.

Утре ще нанеса удар на Гар Руден — помисли той. — Ще разруша каната им и ще пусна водата в пясъка. После ще намина към Уиндсак, Старата клисура и Харг. След месец екологичната промяна ще бъде върната с цяло поколение назад. Така ще можем да разработим нова програма.

Разбира се, ще обвинят дивите разбунтувани племена. Някои отново ще се сетят за Джакуруту. Алая ще бъде предоволна. Колкото до Ганима… Изрече беззвучно думите, които щяха да възстановят връзката със спомена. Но затова трябваше още време… И само ако оцелеят от ужасно смесените нишки.

Златната Пътека го примамваше далеко в пустинята като реална физическа даденост, видима с отворени очи. Замисли се за хода на нещата: също като при животните, които трябваше да се движат по земята, защото от това зависеше тяхното съществуване, и душата на човечеството, блокирана от дълги епохи, имаше нужда от път, по който да може да се движи.

После баща му зае неговата мисъл и Лито си каза: Скоро ще спорим като мъж с мъж, за да остане само едно прозрение.