Франк Хърбърт
Децата на Дюн (22)

„Истински доброто управление никога не разчита на законите, а на личните качества на управляващите. Механизмите на властта са подвластни на волята на тези, които направляват тяхното действие. Следователно най-важният елемент на управлението е методът, по който се подбират лидерите.“

 

Закон и Управление, Наръчник на Космическото Сдружение

Защо ли Алая иска от мен да участвам в сутрешното заседание? — недоумяваше Джесика. — Нали не гласуваха за връщането ми в Съвета.

Тя стоеше в преддверието на Голямата зала на двореца. Самото преддверие би представлявало огромно помещение на всяко друго място, но не и на Аракис. Следвайки примера и указанията на атреидите, сградите в Аракийн придобиваха все по-гигантски размери с постепенното струпване на богатство и власт; тази зала сякаш въплъщаваше нейните лоши предчувствия. Никак не й харесваше преддверието, върху чиито керамични подови плочки бе изобразена победата на нейния син над Шедъм V.

Тя забеляза отражението на собствения си образ в полираната врата от металопластична материя, през която се влизаше в Голямата зала. Завръщането на Дюн налагаше някои сравнения, но Джесика долавяше единствено следи на застаряване в собствените си черти: по овалното й лице се забелязваха малки бръчици, а очите, все така тъмносини, бяха станали по-несигурни. Все още можеше да си спомни времето, когато синият цвят на очите й бе ограден с бяло. Само внимателните грижи на фризьор-професионалист поддържаха плътния бронзов блясък на косата. Носът й бе останал малък, устните — плътно очертани, а тялото й беше все още стройно, но въпреки някогашната бин-джезъритска тренировка на мускулите, тяхната реакция постепенно ставаше по-бавна с течение на годините. Другите можеха да не го забележат и да кажат: „Времето никак не те е променило!“, ала подготовката в Сестринството бе като нож с две остриета — малките изменения почти не убягваха от вниманието на обучените там.

Така че отсъствието на каквито и да са промени у дъщеря й не бе пропуснато от Джесика.

Джавид, който уговаряше и ръководеше срещите с Алая, бе застанал до голямата врата; тази сутрин той бе много официален. Приличаше на недобър дух, облечен в мантия и с цинична усмивка на кръглото си лице. Неговият вид порази Джесика с парадоксалността си — охранен свободен! След като забеляза вниманието й, Джавид се засмя многозначително и сви рамене с нещо подобно на пренебрежение. Присъствието му в свитата на Джесика бе краткотрайно. Той мразеше атреидите, но бе от доверените хора на Алая, при това — в повече от едно отношение, ако слуховете бяха верни.

Джесика забеляза движението на раменете му и помисли: Да, сега сме в ерата на пренебрежението. Той знае, че съм научила всичко, но това не му прави никакво впечатление. Нашата цивилизация може да загине от собственото си безразличия, преди да бъде унищожена от външни врагове.

Стражите, които Гърни бе осигурил за нея преди да поеме към контрабандистите и дълбоката пустиня, посрещнаха с неудоволствие пристигането й на това място, без да бъде придружавана от тях. Въпреки всичко Джесика се чувстваше в безопасност. Нека някой се опита да я превърне в мъченица тъкмо тук; Алая също нямаше да оцелее след това. Дъщеря й сигурно го разбираше.

След като светата майка пропусна да отговори на неговото движение и усмивка, Джавид се окашля или по-скоро се оригна с помощта на своя ларинкс, което бе изпълнимо само след необходимата за случая практика. Приличаше на някакъв окултен език. Сякаш казваше: „Госпожо, ние схващаме колко глупаво е цялото това важничене. Не е ли учудващо в какво могат да бъдат накарани да вярват хората!“

Учудващо е! — съгласи се Джесика, макар лицето й да остана безучастно при тази мисъл.

Преддверието бе вече почти пълно, защото всички молители за утринната аудиенция бяха пуснати да влязат от хората на Джавид. Външните врати бяха затворени. Молителите и дворцовите служители стояха на почтено разстояние от Джесика, но явно бяха забелязали, че тя е облечена в официалната черна аба — връхна дреха на светата майка на свободните. Този факт неминуемо щеше да стане причина за множество въпроси. Още повече, че около нея не се забелязваше нито един от жреческото съсловие на Муад’Диб. Разговорите не спираха, докато хората раздвояваха вниманието си между Джесика и скромната по размери странична врата, през която щеше да влезе Алая, за да ги поведе към Голямата зала. За Джесика не бе трудно да долови, че някогашният модел на церемониала, определен от властта на Регентството, бе силно разклатен.

Аз също съм причина за това с моето идване — помисли тя. — Но дойдох, защото Алая ме покани.

Доловила знаците на настъпилото вълнение, Джесика съобрази, че дъщеря й умишлено удължава момента, давайки възможност на едва доловимите и сложни движения на събитията да оставят отпечатъка на своя ход. Сигурно самата тя наблюдаваше всичко през някоя шпионка. Подобни малки коварства в поведението й не оставаха незабелязани от Джесика и тя с всяка изминала минута си даваше все по-ясна сметка колко правилно бе постъпила, когато прие задачата, поставена й от Сестринството.

„Нещата не могат да бъдат оставени повече така — бе настояла водачката на делегацията, дошла от «Бин Джезърит». — Няма място за съмнение, че признаците на упадъка и разрухата са видими и за теб, особено за теб! Знаем защо ни изостави, но също така добре знаем как си подготвяна. Нищо не бе спестено, за да получиш необходимото образование. Ти си истински познавач на Паноплия Профетикус(*) и си длъжна да осъзнаеш, че провалът на една мощна религия заплашва всинца ни.“

При тези думи Джесика бе стиснала устни, докато гледаше през прозореца към нежните първи стъпки на каладънската пролет. Никак не й се нравеше логическият калъп, в който целяха да вместят нейното мислене. Един от първите уроци на Сестринството бе винаги да се възприема моделът на задаващото въпроси недоверие към всичко, предрешено по правилата на логиката. Но и членовете на делегацията също познаваха този модел.

Колко влажен бе въздухът онази сутрин, мислеше Джесика, докато обикаляше с поглед преддверието на Алая. Колко свеж и влажен! А влажността на тукашния въздух предизвикваше изпотяване и тя изведнъж се почувства неуютно. Върнах се към свободните и техния начин на живот. Въздухът бе прекалено влажен в този надземен район. Какво ли му бе станало на шефа на дестилаторните инсталации? Пол никога не би допуснал подобна небрежност.

Тя забеляза, че Джавид, с неговото светнало лице, излъчващо едновременно съсредоточено внимание и спокойствие, явно не бе доловил прекомерната влажност на въздуха в преддверието. А това не говореше добре за подготовката на човек, роден на Аракис.

Членовете на бин-джезъритската делегация бяха поискали да разберат дали тя желае доказателства за техните твърдения. Светата майка си послужи с гневен отговор, взет сякаш направо от учебниците:

„Всички доказателства неизменно водят към формулиране на твърдения, за които няма доказателства! Всички неща са познати, само и само защото искаме да повярваме в тях.“

„Но ние сме поставяли тези въпроси за разрешаване от ментата“ — бе продължила да настоява ръководителката на делегацията.

А Джесика я бе погледнала с удивление, преди да каже:

„Наистина се учудвам как си стигнала до този пост, без да знаеш, че и ментатите имат своите ограничения.“

Тук делегацията си отдъхна с облекчение. Очевидно всичко бе представлявало своего рода изпитание, което тя премина успешно. Бяха се опасявали, че е загубила напълно умението да преценява и съпоставя нещата, което бе част от сърцевината на бин-джезъритското учение.

В същия миг Джесика забеляза как Джавид напуска своя пост до вратата и се приближава към нея. Той се поклони и рече:

— Милостива госпожо, дойде ми наум, че може би не знаеш за последния подвиг на Проповедника.

— Всеки ден ми докладват за всичко, което става тук — отвърна Джесика и помисли: Нека това стигне до Алая!

Джавид се засмя и рече:

— Тогава сигурно си научила, че той ругае ваше семейство и му се подиграва. И миналата нощ проповядваше в южното предградие, а никой не се осмели да го докосне. Предполагам, разбира се, знаеш коя е причината.

— Защото го вземат за моя син, върнал се при тях — отговори Джесика с подчертана досада в гласа.

— Въпросът още не е поставян на ментата Айдахо — продължи Джавид. — Навярно трябва да се направи, за да приключим с него.

„Ето човек, който наистина не е наясно с границите на възможностите на ментатите — помисли Джесика, — макар да се осмелява да слага рога на един… поне в сънищата си, ако не наяве.“

— Ментатите споделят слабостите и грешките на онези, които си служат с тях — каза тя. — Човешкият разум, както и органът на ограничената разумна дейност на животните, е своеобразен резонатор. Той влиза в съзвучие с резонансните трептения в околната действителност. Докато ментатът е обучен да разширява обхвата на своето съзнание посредством голям брой паралелни линии на причинноследствени връзки, след което да изгражда с тяхна помощ дълги вериги на възможни последствия.

И веднага помисли: Нека го видя как ще се оправи!

— Да разбирам ли, че този Проповедник с нищо не те безпокои? — попита Джавид с официално важен глас.

— Неговото присъствие е здравословно — отговори тя. — Не искам никой да го закача.

Джавид явно не бе очаквал подобен откровен отговор. Той се опита да се засмее, но не успя. После каза:

— Управителният съвет на църквата, която обожестви сина ти, ще се преклони пред твоите желания, стига да настояваш. Въпреки това известно обяснение…

— Може би е по-добре аз да ти обясня какво е моето място в кроежите ти — прекъсна го тя.

Джавид я погледна втренчено.

— Мадам, не виждам никакво логично оправдано обяснение на нежеланието да се изобличи и осъди този Проповедник. Той не може да бъде твоят син. Искането ми е напълно разумно — да бъде изобличен.

Това е маневра по строго определен план — помисли Джесика. — Алая го е подучила.

— Не — каза тя.

— Но той осквернява името на сина ти! Проповядва отвратителни неща и протестира шумно срещу твоята свещена дъщеря. Той подбужда населението против нас. Когато го питат, отговаря, че дори ти си обладана от духа на злото и че…

— Престани с твоите глупости! — извика Джесика. — Съобщи на Алая, че отказвам. Откакто съм се върнала, слушам да се говори само за този Проповедник. Започва да ми дотяга.

— Мадам, дали ще се отегчите да научите, че последното му сквернословие гласи, че няма да застанете срещу него? Не е трудно да се забележи, че вие…

— Каквото и зло да предизвикам, няма да го осъдя — каза тя.

— Госпожо, нещата никак не са смешни!

— Махай се! — гневно го отпъди Джесика.

Произнесе думите достатъчно убедително и силно, за да бъдат чути от останалите, с което го принуди да се подчини.

В очите му блесна ярост, но той съумя вдървено да отправи поклон, преди да се върне на мястото си до вратата.

Този спор съвпадаше напълно с вече извършените от Джесика наблюдения. Когато Джавид говореше за Алая, в гласа му се усещаха тихите полутонове на влюбен; не бе възможно да се объркат с нищо друго. Очевидно слуховете бяха верни. Алая си бе позволила да промени своя живот към най-лошото. След като бе видяла действителното състояние на нещата, Джесика бе започнала да таи подозрения, че дъщеря й участва доброволно в абоминацията. Дали това не беше извратено желание за самоунищожение? Изглеждаше напълно сигурно, че е впрегнала всичките си сили, за да унищожи себе си и извора, от който черпеше живот учението на нейния брат. Леки белези на оживление и безпокойство вече започваха да се чувстват в преддверието. Възторжените посетители на това място не можеха да не знаят кога се случват прекалено големи закъснения на Алая, още повече че сега те всички чуха и присъстваха на безапелационното изпъждане на нейния фаворит.

Джесика въздъхна. Имаше усещането, че тялото й бе влязло тук, а душата й пълзеше след него. Ходовете на честите посетители на двореца бяха безкрайно прозрачни! Търсенето на влиятелни личности бе също като танца на вятъра в поле от стъбла на житни растения. Никак не бе трудно да се долови, че категоричното срязване на Джавид го бе огорчило смъртно, а сега и малцина го заговаряха. Но останалите! Тренираният й поглед лесно разчиташе номерцата в класацията на сателитите, които се въртяха усърдно около властимащите.

Около мен не се тълпят, тъй като съм опасна — помисли тя. — От мен се разнася смрадта на някого, от когото Алая се бои.

Джесика огледа помещението и видя очи, отклоняващи посоката на своя поглед. Бяха на тъй отчаяно маловажни люде, че усети в себе си желание шумно да протестира срещу техните банални оправдания за безсмислено преминали животи. О, какво не би дала, само да може Проповедникът да погледне в тази зала и да я види такава, каквато бе сега!

Вниманието й бе привлечено от някакъв разговор на близкостоящи. Жрец с висока и стройна фигура говореше на своите приближени, очевидно молители, дошли под неговото покровителство:

— Нерядко съм принуден да приказвам не онова, което мисля. На туй му викат дипломация.

Смехът в отговор бе много висок, но почти веднага заглъхна. Цялата група забеляза, че Джесика бе чула думите на жреца.

Моят дук щеше да натика подобни нищожества във възможно най-отдалечения пъкъл! — помисли светата майка. — Прекалено късно се върнах.

Вече разбираше, че бе живяла на далечната Каладън също като в плътно затворена капсула и по този начин бе позволила да възтържествува най-безочливата част от невъздържаността на Алая. Сама помогнах за собственото си съществуване в света на бляновете — укори се тя. Каладън до голяма степен приличаше на изолиращата безопасност, осигурена на първокласна фрегата, пътуваща спокойно в трюма на някой хайлайнер(*) на Сдружението. Единствено внезапно извършваните маневри можеха да бъдат доловени, и то като движения, лишени от всякаква рязкост.

Колко съблазнителна е представата за спокойния живот — бе промъкналата се за миг в съзнанието й мисъл.

С всяко ново впечатление от обкръжението на Алая съгласието на Джесика с думите, които достигаха до нея като изречени от този сляп Проповедник, неизменно нарастваше. Да, Пол би могъл да произнесе такива думи при сегашната гледка на оставеното от него царство. Светата майка се запита също така, какво ли бе открил Гърни при контрабандистите.

Сега тя си даде сметка, че нейната първоначална реакция към видяното в Аракийн е била правилна. При това първо преминаване през града с Джавид вниманието й бе привлечено от армираните отражателни прегради около жилищата, от старателно охраняваните пътеки и алеи, внимателните пазачи на всеки завой, а така също и от дебелите стени с указателни знаци за дълбоки подземия, лесно откриваеми по масивните им фундаменти. Аракийн се бе превърнал в глухо, неблаговидно и затворено място, парадиращо безразсъдно и самодоволно с грубите си очертания.

Малката странична врата на преддверието внезапно се отвори. Авангардът от жрици-амазонки се изсипа в помещението също като щит пред Алая, високомерна и крачеща напред с подчертано ясно съзнание за собствената си действителна и ужасяваща власт. Лицето й бе спокойно и тя с нищо не издаде чувствата си, когато срещна погледа на своята майка и го издържа докрай. Въпреки това и двете много добре разбираха, че битката е започната. По нареждане на Джавид гигантските двери на Голямата зала се отвориха с движение, което, без да остави място за никакво съмнение, свидетелстваше за наличието на огромна скрита енергия.

Алая спря до майка си и стражата ги огради.

— Да влизаме ли, мамо? — попита тя.

— Крайно време е — отвърна Джесика и в същия миг помисли, долавяйки злорадството в очите на Алая: Представя си, че може да ме премахне и да остане читава! Та тя е луда!

После се запита дали точно такова не бе и мнението на Айдахо. Той беше изпратил съобщение, на което тя не можа да отговори. Посланието бе кратко и загадъчно: „Опасност. Трябва да те видя.“ Беше написано на един от вариантите на стария чакобза, където думата, подбрана да изрази опасност, всъщност означаваше заговор.

Ще го потърся веднага, след като се върна в Табър — реши Джесика.