Сергей Снегов
Стрела, летяща в мрака (5)

5

Като разглеждаше албума със снимки на Редлих, Хенрих каза, че ако беше жена, би се влюбил в такъв мъж. Редлих беше по своему красив — със слабовато, енергично, почти сурово лице и засмени добри очи. Наред с мъжествеността у Редлих имаше нещо детско.

Рой диктуваше на уреда серия от факти и предположения. Преди това братята бяха посетили градовете и завода на планетата. Градовете бяха много, заводът — един. Странните машини изглеждаха нови, макар че несъмнено са били създадени преди милиони години. Градовете, напротив, изглеждаха полуразрушени — ако това наистина бяха градове.

— Кажи нещо — помоли Рой, като свърши диктовката. — Сега най-голямата загадка на Алтона си ти. В салона мълча по време на целия разговор. Чакам да ме ослепиш с някоя нова идея, откога не съм чувал нещо невероятно.

— Невероятен е твоят бюлетин за събитията — отговори Хенрих. — И там е ключът към тайната.

— А по-точно?

— Аркадий би могъл да желае злото на Фред веднага след скарването им — гняв, замъгляващ ума, чувството на унижение… Но тогава той не е предприел нищо срещу него. После Фред му спасява живота, враждебност спрямо този, който те е спасил, е немислима, тук аз съм напълно съгласен със Сидоров. А Редлих загива, когато отношенията им се подобряват. Това е парадоксът и тъкмо над него си блъскам главата.

— Ами ако Аркадий е почувствувал още по-силна неприязън, след като съперникът му, спасявайки го, отново е демонстрирал превъзходството си?

— Глупости, Рой. Погледни Аркадий — очарователен младеж — мнителен, избухлив, самолюбие, но искрен. И Ана е права — не живеем в древността, когато хората са си оправяли сметките с лично отмъщение.

— Имаш ли друг вариант за гибелта на Редлих?

— Не. И затова ме занимава твоят вариант — приемам за изходен пункт най-вероятното. Ти каза: в престъплението трябва да се разграничат мотивите и начинът. Начинът е загадка. Но ако Аркадий наистина е убиец, не по-малка загадка са мотивите. Защо е убил Фред в момента, когато му е бил благодарен и дружбата им отново започнала да укрепва? Фред всеки ден е излизал на планетата и това, което е станало три месеца след скарването, е можело да стане много по-рано. Ако убийството беше извършено преди спасяването на Аркадий, мотивите на престъплението биха били по-естествени.

— Очевидно има причини, поради които смъртта на Редлих не е могла да дойде по-рано.

— Именно. Другояче казано — появява се нова загадка. Твърде закъснялата саморазправа с Редлих.

— И става така, както каза Сидоров — едната загадка се изяснява с помощта на друга.

— Даже две други загадки — хладнокръвно отбеляза Хенрих. — Имам предвид, че убиецът е бил Аркадий, а това е физически невъзможно. И това, че той е нападнал Фред в мига, когато вече не би трябвало да му желае злото, защото му е бил задължен.

На вратата се почука. В стаята влезе Ана. Рой се надигна и й предложи да седне. Тя седна и сложи ръце на коленете си. Бледото й лице и неравномерното дишане показваха, че се вълнува. В салона, по време на общото обсъждане, тя се държеше много по-спокойно. Тя гледаше само Рой. Рой учтиво чакаше.

— Не ви ли попречих? Вие сигурно…

Тя заговори толкова смутено, че Рой й се притече на помощ:

— Искате да ни кажете нещо важно, Ана?

Тя овладя гласа си, но говореше по-бавно, отколкото в салона:

— Не зная дали е важно. За мене, разбира се, е важно. Аз не ви казах за моето отношение към Фред… Не исках пред всички да говоря за чувствата си.

Тя отново замълча и нервно стисна ръце. Рой почака малко и заговори сам:

— Струва ми се, че ние с брат ми се досещаме. Вие бяхте влюбена в Редлих?

Тя мълчаливо кимна.

— А Аркадий е влюбен във вас? Той ви е ревнувал от Фред?

— Той ме съжаляваше — каза тя глухо.

Рой и Хенрих се спогледаха. Хенрих, без да се намесва в разговора на брат си с Ана, я наблюдаваше. Рой започна да задава въпроси на Ана. Той няма намерение да нахълтва в душата й, служебните му задължения изискват да изследва действията, а не чувствата, но в загадъчното произшествие на Алтона вероятно тъкмо чувствата са диктували действията…

— Не искам нищо да крия — прекъсна го Ана. — Затова и дойдох. Аз съм годеница на Аркадий. Отдавна, още преди командировката на Алтона.

Тя говореше вече по-свободно. Бе преодоляла бариерата, която пречеше на признанието й. Разказа как се запознала с Аркадий месец преди отлитането на Алтона, как той й харесал, а и тя на него, как се колебали да обявят ли женитбата си и да се откажат от интересната командировка, тъй като на далечни планети не вземат семейни двойки, или да се въздържат от близост три години, до връщането си от Алтона. Аркадий искал да останат на Земята, решението да заминат взела тя. Дали си дума на Алтона да не престъпват границите на дружбата. И удържали думата си. Никой не би могъл да ги упрекне, че са нарушавали законите, установени за далечни експедиции.

А на втората година на Алтона се появил Фред Редлих, изпратен да замести отсъствуващия по болест пети член на експедицията…

Гласът на Ана отново стана глух, тя отново нервно стисна ръце. Лицето и ту пламваше, ту бледнееше. Фред Редлих бил човек с труден характер. С репутация на забележителен изследовател на извънземните цивилизации, задълбочен и смел учен, при това — красив, силен… На Земята направо го били разглезили. Леките победи над жените той смятал за нещо естествено. И когато се появил на Алтона, дал да се разбере, че не възнамерява да се съобразява много-много със законите на експедицията. Дружеските отношения с Ана не го удовлетворявали. Поведението му трудно можело да се нарече ухажване, по-подходяща била думата „настъпление“. Веднъж тя го заплашила, че ще се оплаче на Сидоров. Фред язвително се засмял: „Как мислите, Ана, това ще ме спре ли!“ Тя нищо не отговорила и излязла. Той я настигнал в коридора, хванал я здраво за ръката и прошепнал: „Отидете при Сидоров, моля ви. Трябва да разберете колко по-важна сте за мене от всички сидоровци на Алтона и в света!“ Тази нощ Ана не могла да заспи. Разбрала, че от това нищо хубаво няма да излезе.

Рой меко каза:

— Значи той сериозно се е влюбил във вас, Ана, щом се е държал така?

Тя поклати глава:

— Не се влюби, той се увлече. Фред беше неспособен на сериозни чувства, можеше само да се увлича. Истински влюбен беше единствено в археологията. На каменните богини, намерени на Зее–2, той отдаваше повече страст и време, отколкото на всичките жени, които бе обичал. Останките от древни цивилизации, които беше открил, завинаги оставаха в паметта му, можеше с часове възторжено да говори за тях. А жените се появяваха и изчезваха от неговия живот — често бъркаше името на онази, в която някога е бил влюбен, разглеждаше снимките на приятелките си и разменяше имената им. Любовта, която понякога го завладяваше, беше стремителна, бурна, настойчива, но оскърбителна за другия. Тя терзаеше, трудно беше да й устоиш, но в нея нямаше радост.

— Всичко това е било преди вас — изведнъж каза Хенрих. — Не допускате ли мисълта, че Фред се е променил, след като ви е срещнал? Че чувството към вас е било първото сериозно чувство в живота му?

Ана се обърна към Хенрих и дълго го гледа, сякаш не бе разбрала въпроса. Виждаше се, че се колебае. Хенрих знаеше отговора на своя въпрос и не се съмняваше, че тя също го знае. Той искаше да определи доколко е искрена нейната изповед, честна ли е докрай пред самата себе си. И когато тя заговори, Хенрих, удовлетворен, показа с поглед на Рой, че повече няма да се намесва в разговора му с Ана. Тя каза това, което той очакваше.

— Погледнете ме — промълви тя с горчивина. — Нима приличам на онези красавици, които той е въртял на пръста си? В сравнение с тях аз съм нищо. Той имаше албум — приятели, сътрудници от предишни експедиции, любими жени… С готовност ни го показваше и аз можах да определя мястото си между тях. Пък и въпросът не е само във външността. Аз губех и интелектуално… Фред се движеше сред блестящи мъже и жени. Веднага разбрах, че след пет години, показвайки моята снимка, ако тя намери място в албума му, ще каже: „А ето тази е Таня… Не, струва ми се, Мери… Заедно прекарахме две чудесни години на Алтона. Просто не мога да разбера защо толкова бързо охладнях към нея!“

Тя си пое дъх, за да успокои вълнението си, което я обхващаше.

— Връщам се към онази вечер… Да, да, когато Фред каза, че ще почака… Аркадий се втурна в салона. Аз плачех, опряла глава на масата. Той застана на колене, започна да ме успокоява. Аз не бях на себе си, не можах да се овладея. И казах излишни неща. Признах на Аркадий, че обичам Фред, че неговата любов към мен ме ужасява и оскърбява, че нямам сили да се защищавам и че ако не се откаже от атаките си, няма да устоя. „Няма да чака дълго, не!“ — извиках аз разплакана. Досега не мога да си простя, че изпаднах в истерия… Нямало е в моя живот толкова великодушен и нежен човек като Аркадий. Той би могъл да ми прости всяка вина и даже да не ме упрекне, но нима това ми даваше право да го измъчвам така? А аз все говорех, говорех, докато изведнъж го погледнах и се изплаших от това, което правя. Лицето му беше ужасно… не, не ужасно, не е това думата, я някак отчаяно, отречено. Изведнъж така се изплаших, че започнах да се оправдавам, да моля Аркадий за прошка. Той ме помилва по косата и каза много тихо: „Ана, да си заминем от Алтона! Да подадем рапорт и да си заминем. Иначе ни чака голяма беда.“ Аз отговорих: „Да почакаме, Аркадий. Ако нищо не се промени, ще подадем рапорт.“ Поговорихме още малко и Аркадий отиде в генераторната, а аз в стаята си.

— И не сте подавали рапорт? — уточни Рой.

— Не стана нужда. От онази вечер до смъртта си Фред се държа безупречно. Струваше ми се, че между нас ще се установят дружески отношения. Страстните му чувства към мене се оказаха краткотрайни.

„Във всеки случай по-краткотрайни от твоите към него“ — помисли си Хенрих, като чу как гласът й трепна от вътрешна болка.

Ана стана.

— Не зная ще ви помогне ли моето признание, но сега на душата ми е по-леко. Моля ви, не казвайте на Аркадий, че съм идвала. Повярвайте ми, аз искрено го обичам. Много ще го заболи, ако научи, че съм ви признала отношението си към Фред. Не искам да го огорчавам. Но не искам и да ви лъжа.

— Аркадий няма да научи за нашия разговор — увери я Рой, като я изпрати до вратата.

Когато вратата се затвори, Хенрих възбудено възкликна:

— Рой, покани веднага Аркадий. Трябва да говорим с него!

— Наистина ли? — колебливо попита Рой. — Дадохме дума на Ана…

Хенрих нетърпеливо махна с ръка.

— Всичките ти обещания ще бъдат изпълнени! Този път аз ще говоря с него. И ще става дума само за него и неговите постъпки, а не за чувствата на Ана.

Рой извика Аркадий. Енергетикът на експедицията се появи след минута.

— Извинете, че отново ви откъсваме от работа — започна Хенрих. — Трябва да си изясним едно важно обстоятелство. Можете ли по възможност най-точно да си спомните какво сте правили, когато се върнахте в генераторната след скарването с Фред?

Аркадий повдигна рамене. Най-лесната работа е да си спомни какво е правил тогава. Нищо не е правил. Седял пред пулта толкова обезсилен, че му било трудно дори да вдигне ръка. Безсмислено гледал схемите за управление на механизмите и мислел за различни неща. Във въображението си той нападнал Фред, даже се сбил с него, повалил го — с една дума, разчистил си сметките. Мечтите за мъст скоро отлетели, нито една не се превърнала в реалност. И не защото се боял, че Фред ще му върне удара — боят с Фред можел да свърши зле, — не, просто едно е въображението на обидения човек, а друго — реалните действия.

— От малък обичам да си съчинявам всякакви измислици — призна енергетикът. — Когато мама ме наказваше, представях си, че съм умрял от мъка, а тя се разкайва и страда над мене. Когато се карах с приятеля си, в мислите си жестоко му отмъщавах и картината на въображаемата мъст бързо ме успокояваше… За съжаление и досега не съм се отървал от този детски навик.

— И така, вие седяхте пред пулта? — уточни Хенрих.

— Точно тогава започваха пусковите изпитания на генераторите. Вече казах, че бяха на малка мощност. Проверявахме предположението, че загадъчният завод е енергетично съоръжение, и се опитвахме да му въздействуваме с електрически полета.

— А как работеха генераторите след три месеца, в деня на нещастието с Фред?

— Бяхме ги пуснали на максимална мощност. Всички се събрахме в салона, за да наблюдаваме хода на експеримента — обикновено работим в отделни стаи. Но и мощните електрически потоци не оживиха нито един от странните механизми.

— Казахте: всички се събрахме в салона?…

— Фред също беше с нас, но му омръзна да следи уредите, облече се и излезе. После се раздаде викът за помощ, изкрещя, че го убивам… В това време седях пред екрана.

— Достатъчно, благодаря ви, приятелю Аркадий — каза Хенрих.

Аркадий си отиде, а Хенрих весело заяви на Рой:

— Както вече се досещаш, осени ме ослепителна идея. От онези, за които така жадуваш. И ако тя се потвърди, повече загадки няма да има. Ти каза на Ана, че чувствата са диктували действията. Ако съм прав, на тази удивителна планета чувствата вече са действия. Но ще се наложи един опасен експеримент…

— Едно време такива експерименти са се наричали следствени — със задоволство отбеляза Рой, когато Хенрих му изложи идеята си. — Бъди спокоен, ще направя всичко, което искаш.