Фердинанд Липс
Конспирацията срещу златото (9) (Погледът на един частен швейцарски банкер зад кулисите на властта)

Глава I
Малко история

„Златото е пари и нищо повече.“^[1]

Дж. П. Морган

„Не Филип Македонски, а неговото злато пороби Гърция.“^[2]

Плутарх

Въведение

За да разберем наистина съвременното състояние на валутите, е важно да знаем до какво доведе споразумението Бретън Уудс от 1971 г. — и най-вече: какво наистина се случи след края на златния стандарт от 19-ти век? Всъщност при Бретън Уудс нямаше никакъв златен стандарт, това по-скоро беше „златно-девизен стандарт“^[3] или дори „златно-доларов стандарт“^[4]. Както Вилхем Рьопке го нарече, ставаше дума за денатурализиран златен стандарт и затова той беше опасен сурогат, довел до две сериозни инфлационни и впоследствие дефлационни кризи през изминалия 20. век. Последствията от първия вариант на измисления златно-девизен стандарт — като резултат от конференцията в Генуа през 1922 г., бяха много по-лоши. Той не само предизвика имотната криза от 1925 г. във Флорида, краха на борсата през 20-те години и последвалата световна икономическа криза (Голямата депресия) от 30-те, но в крайна сметка доведе до Втора световна война.

Известно е, че новият златен стандарт на 19. век не е плод на някаква конференция, а е естествен резултат от многовековния опит. Той се разви малко по малко, почти случайно, със своя собствена динамика и се основава на логиката и опита, натрупани при обезценяването на валутите в миналото.

Египтяните са първите, добивали и използвали огромни количества злато. Между 4000 и 2000 г.пр.Хр. те са били в състояние да произведат около 750 тона. Голяма част от това несметно богатство е било собственост на фараоните, а не по-малко количество е превръщано в изкусни мистични украшения за гробниците. Преди 4500 г. египетските и месопотамските служители получавали възнаграждението си в злато. От зората на човечеството хората високо го ценели, още тогава то било универсален метал. Толкова различни култури — вавилонската, китайската, етиопската, древногръцката и тази на инките — са търсели и бранели своето злато. Златото и среброто са първите метали, споменати в Библията, и първоначално са пазени в храмове и светилища, а после постепенно преминават в сферата на търговията. Когато това става, търговските отношения и стопанството се развиват светкавично. Благодарение на разделението на труда търговията набира скорост.

Древните гърци са тези, които първи започват да изработват монети от злато. Загадъчният лидийски монарх Крез (560–540 г.пр.Хр.) заповядва да се секат монети от чисто злато.

Древните гърци и златото

Древните гърци, както и други антични народи, високо ценели жълтиците. Около 400 г.пр.Хр. създадените от тях гравюри и релефи върху монети са уникални и ненадминати по красота и изработка. След завладяването на Македония, Филип ІІ създава нещо като златен стандарт за населението, въвеждайки златните монети. Количеството им е огромно. Те имат обла форма и металът, от който са направени, се нарича „електрон“ — сплав между злато и сребро, срещана в естествено състояние. Смята се дори, че тези статери^[5] възникват много по-рано, някъде около 750 г. пр. Хр. Първоначално те значително се различават по тегло и качество, но от 500 г.пр.Хр. постепенно започват да се заменят със стандартизирани монети.^[6] Прочутият син на Филип, Александър Македонски, довършва започнатото. Той превръща златните монети в основно платежно средство по целия свят, разпространявайки ги и в Индия.

В книгата си Silver — The Restless Metal Рой У. Джастрам коментира:

„Нека сме наясно, че използването на благородни метали не винаги носи добро на хората. Точно обратното. Алчността винаги е съществувала. Съкровищниците в дворците, храмовете и светилищата са тласкали хората към престъпления и войни. Когато Александър Велики повежда гърците към Мала Азия, той нарича похода си отмъщение срещу персите. За гордия грък отмъщението било важно нещо, но походът привличал и заради плячкосването на несметните персийски златни съкровища.

С бруталността си тази война става повод отживялата теокрация, владееща по-голямата част на цивилизования свят, да бъде унищожена. Хора от различни култури и раси били обединени и огромните неизползвани богатства на родината на Архимед били вложени в продуктивни цели. Новите пари, изсечени от заграбените съкровища, се вливат в завладените страни и им донасят благополучие (рядко инфлация).“^[7]

Първоначално на монетите са изобразявани главите на боговете. Но идва моментът, когато царете заемат мястото им. Тази промяна означава прекрачване на важен психологичен праг в историята на парите. Първият човек, който заповядва ликът му да бъде изобразен на монета, е надареният с божествена мъдрост цар Соломон. Кир, кралят на Персия, е следващият, изиграл важна роля в историята на парите. Той завладява лидийците и пренася всичкото им злато в Персия. Но мъжът, в чиито ръце попадат по-голямата част от богатствата на онова време, да не кажа всичките, е Александър Велики. Забележителен е фактът, че този владетел посещава всички най-големи храмове и светилища на древността, но не ограбва нито един от тях. Това, което Александър всъщност търси, е една нова форма на общуване между различните народи и култури. Така той създава първата средиземноморска световна империя, простираща се чак до Индия. Заслугата за нея принадлежи изцяло на Александър; той също е един от първите, които изобразяват лика си на монети.

Древните римляни

Рой У. Джастрам:

„Векове по-късно Рим пръсва легионерите си из земите на познатия тогава свят, за да плячкосат всички възможни богатства от благородни метали. Когато с времето количеството им намалява, се наложило римляните да започнат собствен добив. Мините в техните азиатски, африкански и европейски провинции в голяма степен финансират експанзията им. Когато добиването на благородни метали става недостатъчно, идва девалвацията с по-некачествените монети.“^[8]

Цезар въвежда златните монети „ауреус“. Те по-късно са подобрени от наследника му Август и представляват основата на първия общ европейски пазар. Векове наред жълтиците са най-висококачествените световни пари. Римските офицери получавали заплатите си в злато. Привилегията за влошаване на качеството на монетите се пада на известния с лошата си слава император Неро. Това поставя началото на упадъка на империята. Естествено тя се задържа още 300 години и както Едуард Гибън казва в произведението си The Decline and Fall of the Roman Empire (Залез и упадък на Римската империя) човек не трябва да се учудва, че Римската империя се е разпаднала, а най-вече че е просъществувала толкова дълго. При Цезар и Август цари 75-годишна стабилност. Но за разлика от логично мислещите гърци, римляните просто не можели да устоят на изкушението да се мамят взаимно. Правели какво ли не — по-малки, по-тънки, по-некачествени монети, докато накрая ги обезценили. Вероятно това също е една от причините, заради която империята продължително време страда от размирици и граждански войни. С някои уговорки бихме могли да наречем римляните първите „Кейнсианци“. Те показаха, че не може да съществува никаква икономика, щом паричната стойност се девалвира от финансовите отговорници.

Нека за икономистите от школата на Кейнс, както и за днешното поколение инвеститори това да бъде пример за неумелите усилия на римските императори, които искали да „вземат нещата в свои ръце“, но само още повече влошили ситуацията. Приети са редица постановления за възнагражденията, цените и паричните средства, но усилията се оказват безполезни — все едно да се опитваш да се бориш с бушуващи вълни. Въстания, корупция, беззаконие и безсмислена спекулация връхлитат империята като чума. С толкова съмнителни и обезценени пари спекулациите със стоки и суровини станали много по-актуални, отколкото тяхното производство.

За залеза на Римската империя съществуват много причини, но една от решаващите е увеличаващата се липса на злато. То започнало да тече към Изтока.

Византийската империя

Най-накрая в Римската империя на власт идва император, който е вещ както в икономическите дела, така и във военните — Константин. Той успява да преустанови разпада на империята за дълъг период, създава нова източна империя (Византия) и започва да сече златните монети „солид“ и „нумизма“. На практика създава съвсем нова империя, Източен Рим, която ще надживее Западен Рим с повече от 1000 години. Въведеният от Константин „солид“ се превръща в световна единна парична единица. Факт е, че Византия не е плащала на никой чужд завоевател, докато е пазела чистотата и стойността на „солида“, или, както византийците го наричали — „визант“.

От това можем да научим много неща. Дори историци, които не са наясно с икономическите въпроси, твърдят, че дългото просъществуване на Византийската империя, която винаги е била оградена от врагове, се дължи основно на отличната стопанска организация и базираната на златото финансова структура.

Обезценяването на златото започва с император Михаил IV (1034–1041), но най-трагична роля в това отношения изиграва Алексий І Комнин (1081–1118), който започва девалвацията на „византа“, за да плати заемите си. От този момент нататък сигурността и стабилността от последните осем века започват непоправимо да се рушат и византийските златни монети престават да бъдат стабилна валута в международната търговия.^[9] Междувременно варварите плячкосват Западен Рим и от процъфтяващото стопанство не остава почти нищо. Същото може да се каже и за Източен Рим. Засилващата се девалвация води до нестабилност във Византия. В рамките на следващите 250 години тя тотално рухва и от нея остава само сянка от предишния й възход и граници. През 1453 г. Константинопол пада в ръцете на османските турци.

Арабите

Друг показателен пример за успеха на стандартизираните златни монети като основно платежно средство откриваме в Арабската империя, дело на Мохамед. Тя, която съществува в съседство с Византийската (естествено не винаги в мирни отношения), се простира от Багдад до Барселона. По време на своя златен период тя представлява цивилизация, съперничеща си с Византия и дори с Рим по времето на император Август. Монетата в Арабската империя е „златният динар“, чието тегло е почти колкото на „византа“. Арабските завоеватели уважават класическата гръцка култура и философия и бързо възприемат старогръцкото отношение към солидна, здрава валута и почтена търговия. Около 450 години динарът е в непрестанна употреба и в този период цивилизацията на сарацините (арабите) процъфтява и се откроява с блясъка си, докато по същото време Европа тъне в мрак, изолация и безнадеждност. Но накрая и Арабското царство се разпада така бързо, както и възниква. Разрухата му се дължи колкото на сблъсъците на различни религиозни фракции, толкова и на стопански и финансови причини.

Мрачното Средновековие

Окончателното разпадане на гръко-римската цивилизация завещава на Европа повече от шествековна обществена, политическа, културна и икономическа анархия. Въпреки че някои съвременни учени са на мнение, че „тъмните векове“ не са били чак толкова мрачни и безутешни, както се смяташе досега, все пак нещата едва ли са били кой знае колко цветущи, след като по-голямата част от стопанството е служело единствено за самоиздръжка.

Златото през Ренесанса

Въздигането на първите италиански градове-държави постепенно извежда Европа от мрачната епоха. Това, което днес наричаме Западна цивилизация, започва да приема форма, характеризирана с ново отношение към културата и скоростно икономическо развитие. През 1252 г. в тогавашната република Флоренция се секат първите по-съществени златни монети след епохата на ауреусите на Цезар. Флорентинците превръщат новата монета „флорино д’Оро“ — известна също и като „златен флорин“ — в златен стандарт. 28 години по-късно република Венеция следва техния пример и сече дукати със същото тегло и стойност като флорините. През следващия век почти всички останали градове в Северна Италия — както и някои отвъд Алпите — започват да секат жълтици със стойността на флорините/дукатите.

Стабилната, сигурната златна валута води до период на успешна търговия и благосъстояние на италианските градове-държави, както и на голяма част от Западна Европа. Следователно икономическият и финансовият фундамент на Ренесанса е създаден от златото в качеството му на валута. Културите процъфтяват само ако цари просперитет, а не когато хората са бедни. Силата и надеждността на златото, от своя страна, водят хората към по-висша форма на цивилизация.

Испанските завоеватели

Испанските конкистадори акостират в бреговете на американския континент малко след като Колумб го открива през 1492 г. Завоевателите се натъкват на културите на инките, ацтеките и местните жители на Колумбия, за които златото е от голямо значение. Тези народи вече са били развили изкуството да го преработват и да го превръщат в бижута и предмети на изкуството с несравнима красота. Завоевателите не се интересували особено от религиозните и метафизичните аспекти на метала. Целта им била да заграбят колкото е възможно повече от него и да го занесат на своите крале и кралици. Количествата са неописуеми. Често златните съкровища са плячкосвани с брутално насилие, а местните култури били унищожавани.

Новото време

Френските експерименти с хартиени пари

Първите експерименти с хартиени пари на шотландския авантюрист Джон Лоу във Франция се оказват неуспешни.^[10] По време на управлението на краля-Слънце Людовиг XIV Франция банкрутира. През 1715 г., когато старият крал умира, Людовиг XV е само на пет години. Негов регент става херцогът Филип Орлеански. Лоу, който се запознава с херцога в едно от парижките казина, успява да го убеди да спаси безнадеждната ситуация, като печата хартиени пари.

В книгата си Extraordinary Popular and the Madness of Crowds Чарлс Макий пише:

„Когато Лоу се представя пред кралския двор, е посрещнат с големи почести. Той предлага на регентите два текста, описващи бедите, в които Франция би изпаднала в бъдеще заради девалвирала валута. Заявява, че металните пари, без да са допълнени с хартиени, са крайно недостатъчни за търговията на една развиваща се държава. За да докаже предимствата на хартиените пари, Лоу привежда примера на Великобритания и Холандия. Изброява аргументи за ползата от кредитиране и като надеждно средство (по това време Франция е една от най-слабо развитите икономически държави) предлага да създаде емисионна банка, която да поеме управлението на кралските приходи и да печата банкноти, които да са обезпечени както от тези приходи, така и от недвижима собственост.“^[11]

Странното е, че по теория и практика действията на Лоу много приличат на експериментите с хартиени пари днес, в края на 20. век. Следователно можем да наречем Лоу предшественик на Кейнс. През 1716 г. чрез кралски едикт той е упълномощен да създаде банка под името Low & Company. Тази банка, както и основаната по-късно от него Mississippi Company му помагат да извърши това, което днес наричаме първия експеримент с хартиена валута в Западна Европа. В началото общите условия се подобряват, стопанството и търговията се съживяват, данъчните постъпления бързо се увеличават. Създава се определено доверие и предимствата на реформата започват да се забелязват.^[12]

Лоу е създател на Banque de France и на прочутата парижка борса на „Рю Кенкампоа“. Идеята, че металната валута може да бъде заместена от хартиена, в крайна сметка довежда до безконтролно печатане на банкноти. Борсовата търговия драстично се увеличава и на моменти приличала повече на оргия, отколкото на нормален пазар. Случило се неизбежното. В началото на 1720 г. някои хитри играчи започнали да разбират, че този сапунен мехур едва ли ще издържи дълго, и създават каси, където разменяли банкнотите и акциите си срещу злато. Не минало много време, преди продавачите да станат много повече от купувачите и цялата тази картонена кула, поддържана от въздух под налягане, рухва. Лоу се опитва да избяга от страната, но е заловен на границата. Очевидно той вече не вярвал на собствените си твърдения, тъй като каретата, с която пътувал, била пълна със златни и сребърни монети…

 

Асигнатите

Между 1790 и 1797 г., вследствие на експеримента на Лоу, се появяват т.нар. „асигнати“ — вид хартиени пари по време на Френската революция, обезпечени с национализирана земя, чиято покупателна способност скоро достига нивото на разходите им за производство — тоест до нулата. В книгата си Fiat Money Inflation in France американският професор и дипломат Андрю Диксън Уайт (1832–1912) описва как една от най-интелигентните нации, френската, не е научила нищо от неуспеха на Лоу с хартиената валута.^[13] В предговора на тази изумителна книга Джон Макий прави някои забележки, засягащи и експеримента с банкноти от 20. и 21. век:

„Настоящата книга е описание на най-грандиозния опит в човешката история едно правителство да създаде необезпечена хартиена валута и да я поддържа в обращение. Става дума за вероятно най-голямото от всички усилия, правено някога (може би единственото изключение е на римския император Диоклециан) — едно правителство да постанови и прокара законов контрол върху цените на суровините. Всяка пречка, която волята или мъдростта на демокрацията би могла да наложи, е премахната, и вследствие бяха използвани всякакви трикове и средства, които неограничената власт и оптимизмът можаха да измислят. Но опитът се провали. Той завеща морална и материална нищета и безнадеждност, от които един от най-одухотворените и интелигентни народи на Европа страда повече от век, а ще страда и в бъдеще.“^[14]

И двата експеримента с хартиени пари имаха ясни политически последствия, разтърсили света из основи. Няма никакво съмнение, че родената в тази ситуация Френска революция промени света завинаги. Тя подготви почвата и за мъжа на легендарния бял кон: Наполеон.

Наполеон бързо възстановява реда и законността, като променя правната държавна система, а по-късно реформира армията. Когато след това се заема с нестабилната финансова ситуация, той го прави по брилянтен начин. Въпреки съветите да въведе хартиена валута, той енергично се противопоставя: „Никога!“ — казвал той. „Ще плащам или в злато и сребро, или никак.“ Наполеон нито веднъж не нарушава обещанието си, включително и по време на управлението през „стоте дни“. Той връща на Франция стабилната монетарна основа и de facto отново възстановява златния стандарт, който се запазва до 1914 г.! Обичаните френски златни монети и до днес се наричат „наполеони“.

Какво ли би казал днес Андрю Диксън Уайт, когато не само една страна, а целият свят е въвлечен в най-амбициозния и най-деградивния експеримент на всички времена с хартиени пари? Вероятно щеше да е убеден, че светът завинаги ще страда от това.

Златният стандарт на 19. век

Пример с Великобритания

Това, което се случва с паунда след отмяната на златния стандарт, е катастрофа, защото именно Великобритания е класически пример как функционира съвременният златен стандарт. Първият й опит с него е още от 1664 г. и тази валута се запази, с малки изключения, 250 години — до избухването на Първата световна война. Обезпечаването със злато беше прекъснато между 1797 и 1821 г., докато Британия водеше война с Франция. Британският златен стандарт беше съществена причина за възхода на световната британска империя. Без стабилна златна валута това никога нямаше да бъде възможно. Лорд Уилям Рийс-Мог пише в книгата си The Reigning Error кратко и ясно: „Златото беше пари и парите бяха злато.“^[15]

На 13 юли 1974 г. списание The Economist публикува впечатляващ доклад за развитието на тогавашните цени на дребно. Това впрочем стана възможно, защото Великобритания е единствената страна, която е водила надеждни статистики по онова време. В началото ценовият индекс^[16] е 100. Като цяло цените са стабилни или за кратко падат под нивото от 1664 г., с изключение на Наполеоновите войни, когато ценовият индекс (през 1813 г.) скача на 180, но по-късно отново се връща на обичайното си равнище. През 1914 г., когато избухва Първата световна война, индексът се задържа на 91, което означава, че е по-нисък от този преди 250 години. Всеки знае какво се случи с паунда, след като беше отменен златният стандарт.

 

Пример със Съединените Американски Щати

Периодите на стабилност на цените при класическия златен стандарт, както и тези от 1834 до 1862 г. и от 1879 до 1913 г. са безпрецедентни. Цените на дребно в САЩ през тези 62 години се колебаеха около 26% и в началото и края на тези два периода бяха приблизително на това ниво. През 1800 г. ценовият индекс в САЩ за цените на едро беше 102,2. До 1913 г. той се качи на 80,7. За 34 години, от 1879 до 1913 г., по времето, когато Щатите и повечето държави се придържаха към златния стандарт, цените на дребно в САЩ се колебаеха около незначителните 17%. Средната инфлация също е някъде около нулата. Средностатистическите годишни промени в цените нагоре или надолу възлизат на 1,3%. Това силно контрастира с колебанията на цените по време на Гражданската война (6,2%), периода между Първата световна война и Бретън Уудс (5,6%) и по времето на Бретън Уудс (6%).

Целта на тази книга не е да даде пълен отчет за историята на финансите в САЩ от 18. и 19. век, защото по темата вече съществува достатъчно специализирана литература. Но все пак ще е добре да се посочат някои неща от турбулентното им минало, за да можем да разберем по-ясно настоящата ситуация.

 

 

Хронология на валутата в САЩ

 

10 май 1775 г.

Continental Congress (Конгресът) одобрява печатането на необезпечени хартиени пари („The Continental“), чиято покупателна способност бързо става незначителна част от първоначалната им стойност.

 

31 май 1781 г.

„Континенталите“ вече не представляват валута и не са в обращение, а се превръщат в средство за спекулация.^[17]

 

1787 г.

Приемане на Американската конституция от парламента.

Хора като Томас Джеферсън, Джордж Вашингтон, Джеймс Медисън, Джон Адамс и Бенджамин Франклин, както и различни философи, създават основните принципи на Американската конституция. Тези мъже имали солидно философско образование и изпитвали респект към творението, религията и човешката природа. Водещата идея е, че природата е образ на човешките права. Записаните в конституцията основни идеи са: право на живот, свобода, собственост (право на работа) и право на щастие. Силно и здраво общество би могло да има само тогава, когато тези принципи се осъзнават и пазят. Задачата на висшата форма на управление е да гарантира спазването им. The Constitution (Конституцията), както е била написана по онова време, с малки изменения (Amendments) съществува и досега. Но онези мъже със сигурност биха се обърнали в гроба, ако разберяха какво става с техните идеи днес, 200 години по-късно.

 

1789 г.

В член І, параграф 8, алинея 5, Конституцията разрешава на Конгреса да създава пари. Не съществува специално уточнение коя точно е законовата валута. Параграф 10 на същия член естествено забранява на отделните щати „… да създават платежни средства за уреждане на дългове, различни от златните и сребърните монети“. Хората отново трябвало да подсладят душите си със старата дефиниция за „платежни средства“ (legal tender). След като се решава, че отделните щати не могат да използват като законово платежно средство нищо друго освен злато и сребро, Конгресът превръща тези метали във валута на Съединените Щати.

 

2 април 1792 г.

Конгресът гласува монетарния закон „Coinage Act“ от 1792 г., който регламентира свободното сечене на златни и сребърни монети.^[18]

„Законът води до създаването на държавни монетни дворове (U. S. Mint), в които се сече официалната валута — монети от сребро и злато. Парите, постановени от закона, се наричат легални/законови пари. Изразът «легална валута на Съединените Щати» («lawful money of the Unites States») означава сребърни и златни монети, които според американския закон се секат в определен монетен двор на Съединените Американски Щати.“^[19]

 

 

Точна дефиниция на парите:

Пари:

„Монетите или другите механични обекти от злато, сребро, благородни или полублагородни метали, сечени в монетен двор, са платежни средства.“^[20]

„Почти два века, от 1717 г. [според някои дори още от 1664 г.; бел.авт.] до 1914 г., с малки изключения през периода от 1797 до 1821 г., докато траят Наполеоновите войни и не съществува конвертируемост на парите, Англия гради икономиката си на златния стандарт. Практически до 1834 г. Съединените Американски Щати имат сребърен стандарт, а после, до 1914 г. — златен, с изключение на «ерата Грийнбек»^[21] (1862–1879). Никоя друга държава не е имала златен стандарт за такъв дълъг период и не е случайност, че по онова време Англия и САЩ са толкова проспериращи. За разлика от ширещите се днес убеждения, златото не е нито дефлационно, нито е пречка за развитието на икономиката и благосъстоянието. В периоди на бърз растеж общото ниво на цените остава непроменено или, както е във Великобритания и Съединените Щати, то дори се понижава — нещо, което много от съвременните икономисти смятат за невъзможно.“^[22]

Исторически банковата традиция в Англия има още по-стари корени, което обяснява големите различия в банковото й дело:

„Въпреки че в началото на 18. век в Англия основните принципи на солидното банкерство се оказват все по-успешни, в САЩ те все пак остават недоразбрани. В различни щати се създават стотици еднолични банки от хора, които принципно не разбират нищо от банково дело, с изключение на това, че на всяка цена желаят да участват в този мистериозен печеливш бизнес.“^[23]

За един доста дълъг период историята на американската валута не е точно пример за финансова последователност и стабилност. В книгата си Erinnerungen aus meinem Leben^[24] (1959) австрийският икономист Феликс Сомари пише следното:

„За разлика от Англия, силата, която днес управлява Земята, няма традиции в стабилната валута. Колкото и да е странно, още тогава, през 18. век, длъжниците бяха прекалено много, а днес са повече от когато и да било. Но Федералната държава, която до началото на века почти нямаше дългове, вече натрупа повече от достатъчно и споделя интересите на длъжниците.“^[25] (Въпреки всички официални изказвания, които като цяло са напълно безсмислени, до днес ситуацията остава непроменена.)

На 14 март 1900 г. Конгресът гласува Указ за приемане на златния стандарт. Съгласно закона, Държавната съкровищница (treasury) създава златен резерв в размер на $150 милиона за обезпечаване на „грийнбекс“ или „treasury notes“ (съкровищни бонове), които да бъдат обменяни единствено срещу злато. Духът на онова време е:

„Ние засвиделстваме лоялността си към принципите на златния стандарт и се доверяваме на мъдростта на законодателството на 56. Конгрес, който стандарт гарантира равнопоставеността на парите и стабилността на валутата ни, базирани на него.“

Republican National Platform, 1900.^[26]

Четири години по-късно убежденията са същите:

„Вярваме, че задачата на Републиканската партия е да запази златния стандарт, както и стойността на националната ни валута.“

Republican National Platform, 1904.^[27]

„Републиканската партия въведе златния стандарт. Тя ще го поддържа в бъдеще и ще се противопоставя на всяко усилие, което подкопава надеждността на кредитирането или нарушава целостта на валутата ни. Облекчаването чрез инфлация е неразумно и непочтено като следствие.“

Republican National Platform, 1932.^[28]

 

Триумфът на златото

В книгата си Managed Money at the Crossroads (Валути на кръстопът) проф. Мелхиор Пали пише:

„За пръв път след разцвета на Рим цивилизованият свят успя да въведе единна монетарна система. Комерсиалното и финансовото единство на света беше постигнато без военна империя или утопични мечти. Монетарното единство на златния стандарт беше прието от всички и смятано за единствената рационална парична система.“^[29]

Златният стандарт на 19. век е най-голямото монетарно завоевание на цивилизования свят и днес ни изглежда като чудо:^[30]

Френски франк	1814–1914 г.	100 години стабилност
Холандски гулден	1816–1914 г.	98 години
Лири стерлинги	1821–1914 г.	93 години
Швейцарски франк	1850–1936 г.	86 години
Белгийски франк	1832–1914 г.	82 години
Шведска крона	1873–1931 г.	58 години
Германска марка	1875–1914 г.	39 години
Италианска лира	1883–1914 г.	31 години

В книгата си Human Action австрийският икономист Лудвиг фон Мисес заявява:

„Златният стандарт беше световен стандарт в епохата на капитализма, на растящото благоденствие, свободата и демокрацията…, той беше световен стандарт, необходим за международната търговия и капиталовите пазари…, той донесе капитали, съществена индустриализация и цивилизация в най-забутаните кътчета на този свят, оставяйки след себе си нечувани богатства…, съпътстваше развитието на липсващия дотогава западен либерализъм, за да могат всички държави като свободни нации да се слеят в едно цяло и да работят съвместно…“^[31]

 

Опитът на стабилната валута и политика

Икономическият просперитет предполага стабилна финансова система. Въпреки положителния опит от златния стандарт, все пак мнозина — най-вече политиците — не бяха съгласни с него.

Лудвиг фон Мисес осветлява нещата:

„Всички онези, на които еволюцията към благоденствие, свобода и демокрация пречеше, ненавиждаха златния стандарт, защото се стремяха към стопанска независимост…; правителства на интервенцията се бореха с него, защото го осъзнаваха като най-голямата пречка за своите манипулации… Но най-фанатичните атаки срещу златото дойдоха от страна на тези, за които кредитирането и даването на заем беше вълшебното средство за премахване на всички видове икономически злини.

Със сигурност златният стандарт не е идеален или перфектен. И без друго в човешките отношения не съществува нищо перфектно…, покупателната стойност на парите не е стабилна…, но в един постоянно променящ се свят не може да съществува такава константа… Да, това дори е едно много съществено качество на парите — че тяхната покупателна способност постоянно се променя. Всъщност противниците на златото изобщо не се интересуват от запазване на покупателността на парите. Това, което те желаят, е да дадат неограничена власт на правителствата и никакъв здравословен златен стандарт да не може да ги спре… Никой не е в състояние да изобрети нещо по-задоволително от златния стандарт.“^[32]

Борсовите и кредитните пазари по време на златния стандарт

По време на една научна конференция под заглавие „Money: A Search for Common Ground“, организирана през 1984 г. от Progress Foundation в Лугано, Швейцария, аз изнесох доклад, в който анализирах поведението на пазара на ценни книжа през 19. век, по време на златния стандарт. Монографията ми, озаглавена „Възгледите на един практикуващ банкер“, не беше монетарно-археологично изследване, а показваше изводите, направени от класическото произведение на Греъм и Дод Security Analysis:

„По време на златния стандарт най-важните валути са дългосрочно стабилни. Тази стабилност се отразява изключително добре на индустриализацията по онова време. Причината за това е, че вследствие на финансовата стабилност беше лесно публично да се дават субсидии чрез акции и кредити. Вследствие на валутната стабилност лихвите останаха ниски.“^[33]

Основният показател за надеждни акции от времето преди Първата световна война са стабилните, като цяло покачващи се дивиденти, базиращи се на сигурността на приходите, здравата финансова структура и достатъчната ликвидност. Тъй като акциите тогава били рисков капитал, по правило инвестициите в тях означавали по-висока възвръщаемост в сравнение с кредитите със същото или приблизително същото качество. Поради по-високите си дивиденти те били подходящи за гаранционни инструменти. Ширещата се днес теория за „greater fool“ (по-големия глупак) по онова време е непозната. Тя твърди, че акциите трябва да се купуват на възможно най-ниския курс, за да могат по-късно да се продадат на възможно най-високия на някой „по-голям глупак“. Впоследствие той остава с девалвирани акции, които му носят минимална или никаква печалба, и за дивиденти (какъвто е бил случаят преди него) изобщо не може да се говори.

Единствено златният стандарт позволява финансовите инструменти и пазарите да работят задоволително за всички — за акционери, кредитори, длъжници и — което е най-важно — за вносителите в спестовните каси. Само когато съществуват коректни стойности, финансовите инструменти и пазарите могат да покажат пълния си потенциал. Историята изобилства от примери за пазари, които, работейки в режим на необезпечена със злато валута, се превръщат в казина. Сегашното състояние на пазара е най-доброто доказателство за това.

Като цяло опитът от този период показа, че заемите представляват голяма част от инвестиционните портфолиа. Страхът от намалена покупателна способност от възвърнатите средства изчезна. Не съществува по-добър път за икономическо развитие от стабилната валута. Подобна система винаги ще превъзхожда която и да било структура на хартиените пари — както в миналото, така и в бъдеще.

В книгата си The Twilight of Gold („Залезът на златото“), за периода 1914–1936 г., д-р Мелхиор Пали пише:

„Ставаше дума за свят с уравновесени държавни бюджети, в който беше ясно, че дълговете ще бъдат погасявани, както човек връща личните си заеми. Необезпечените пари се смятаха за безумие. Големите обществени разходи (инвестиции) се финансираха чрез продажба на дългосрочни заеми, а не чрез експанзивна финансова политика. В крайна сметка светът непрекъснато и реално просперираше — със съответния жизнен стандарт за масите и обща «сигурност», гарантирана от непроменливата стойност на паричните влогове.“^[34]

Световната икономика работеше с най-големия си потенциал и повишаващият се жизнен стандарт не означаваше (или почти никога не означаваше) безработица. Ако днешните политици търсят наистина „нова“ финансова структура, нека си припомнят годините и опита на златния стандарт.

По онова време защитените авоари имаха и друг смисъл. Тъй като в „златния свят на сигурността“ не съществуваше инфлация, хората можеха да живеят със спестяванията си и да се посветят на културна дейност. Вероятността да се правят спестявания винаги е свързана с идеята, че човек един ден ще може да се ползва от плодовете на труда си. Но това предполага доверие във валутната система и в работата на правителствата, които поддържат реда, уважават закона и подкрепят стабилна парична система. Не съществува по-добър документ за смисъла на „Златната епоха на сигурността“, описана от австриеца Стефан Цвайг в предговора на прочутата му книга Die Welt von Gestern^[35] (Светът от вчера). И никой друг не разказва по-добре за трагедиите, които сполетяха света, след като златният стандарт безразсъдно беше премахнат.

Краят на златния стандарт от 19. век

През 1914 г., в началото на Първата световна война, златният стандарт беше изхвърлен зад борда само за няколко седмици. За да се финансира войната, светът прибягна до бюджетен дефицит и хартиени пари. Ако обезпечаването със злато не беше премахнато, войната нямаше да продължи повече от няколко месеца. Вместо това тя трая повече от четири години, срина повечето важни отрасли в световната икономика и взе милиони човешки животи.

След края на златния стандарт стабилната финансова политика се превърна в атавизъм. Продължителността и размерът на войната принудиха воюващите държави да се откажат от каквато и да било валутна дисциплина и военните разходи послужиха за оправдание.

От гледна точка на 50-годишния си опит и изследванията на историята на финансовите пазари аз стигнах до убеждението, че отмяната на златния стандарт от 19. век е най-голямата трагедия в цялата човешка история. Заради този факт вече близо 100 години светът е в задънена улица и в крайна сметка това би могло да доведе до отнемане на човешката свобода. Оттогава повечето икономисти живеят с капаци на очите. Но който има време и търпение да изследва най-съществените исторически събития, ще установи, че златото е най-важната повратна точка в световната икономика и в съдбата на Земята. Монетарният стандарт е и морален стандарт и като такъв определя ориста на хората.

Няколко хронологични факта по темата за златото

На 14 март 1900 г. американският Конгрес гласува закон за приемане на официален златен стандарт в САЩ.

От 1800 до 1914 г. покупателната способност в САЩ е почти без промяна. Възможно е тя дори да се е повишила.

На 23 декември 1913 г. президентът Уудроу Уилсън подписва закон за емисионната банка (Federal Reserve Act); възниква Федералният резерв. Следват редица промени и допълнения в закона за Федералния резерв (Amendments). Системата на Federal Reserve започва да функционира от 1914 г.

През 1995 г. стойността на долара от 1940 г. е само няколко цента.

Намерението за връщане на златния стандарт след края на Първата световна война на практика беше налице. Ако беше станало факт, изобщо нямаше да се стигне до обезценяването на валутите, разклатени заради военните разходи. Все пак Великобритания не искаше да девалвира паунда, защото беше на мнение, че това би сринало славата й.

Въпреки че големите държави имаха намерение да върнат златния стандарт, те се решиха на опасна замяна. На конференцията в Генуа през 1922 г. (в която САЩ не участва) е приет златно-девизният стандарт, при който американският долар и британският паунд имаха златна равностойност и можеха да се смятат за валутен резерв. За съжаление светът се размина с класическия златен стандарт. Стана ясно, че валутите започват да губят покупателна способност и че тази тенденция ще продължи. Затова те не можеха да се сравняват със златото.

Непосредственият ефект от новата система бе, че девизните резерви се брояха два пъти: веднъж в държавата, в която се изразходват, и втори път в тази, която отпуска заема и за която те представляваха резерв. Освен това страните-кредиторки се оказаха в удобната позиция да разполагат с платежните балансови дефицити^[36], без да им се търси отговорност, докато другите държави имат „доверие“ във валутите им.

Временният край

Новата система задвижи ужасяващ паричен и кредитен механизъм и създаде основата на международния бум за инфлацията от 20-те години. Първоначално изглеждаше, че тя уж ще функционира, защото зависеше не от златото, а от хартиената валута. Но всъщност всичко се оказа машина за инфлация, чиито продукт — свръхпокупателността — се вля директно в пазара за недвижимо имущество и борсата. Резултатът бе мания за спекулации, довели до кризата с недвижима собственост във Флорида и борсовия крах на Уолстрийт през 1929 г.

В книгата си L’Age de l’Inflation, както и в доклада си от 17 март 1973 г. (Les doctrines monétaires à l’épreuve des faits) Жак Рюф казва:

„Всеизвестно е и многократно беше доказано, че златно-девизният стандарт беше основната причина за световната икономическа криза през 30-те години.“^[37]

В книгата The Invisible Crash („Невидимата катастрофа“) на Джеймс Динс четем следното:

„Инфлацията, настъпила в годините на Първата световна война, накара златния стандарт, който строго контролираше количеството на парите, да дерайлира, а конференцията в Генуа замени немарливостта на правителствата с хартиени пари. Оттогава те не могат да устоят на злоупотребата и последствията се видяха с галопиращата инфлация през 20-те и неизбежния коректив на Голямата депресия.“^[38]

Фактът, че същата грешка беше повторена 22 години по-късно в Бретън Уудс, показва, че светът не е научил нищо от историята, дори когато става дума за толкова важна част от живота ни.

„New Deal“ на Франклин Д. Рузвелт

Както се и очакваше, виновник за тези събития се оказа мнимият недостиг на злато.

На практика дотук се стигна единствено защото доказалият се през годините златен стандарт беше премахнат. В книгата си The Invisible Crash Джеймс Динс пише:

„Франклин Делано Рузвелт: ФДРФ беше избран през 1932 г. за президент, когато икономиката беше срината. Ясно бе, че всеки, който изпитва симпатия към обикновения човек, трябваше да направи конкретни промени, за да помогне. В този смисъл не бихме могли да го упрекнем. Прекалената инфлация след финансирането на Първата световна война и всички безумия на Федералния резерв вече принудително бяха отпаднали, тъй че ФДР завари празна маса. Ако по онова време беше въведена истинска стабилна валута, най-вероятно Втората световна война можеше да бъде избегната и икономиката със сигурност щеше да поеме по друг път.

(…) «Новият курс» на ФДР винаги е бил спорен. (…) аз откровено заявявам, че исторически той бе най-големият краткотраен успех (за 40 години) и най-фаталният дългосрочен провал, случвал се някога в историята на икономиката.

Имаше лесна възможност Федералният резерв изцяло да бъде ликвидиран, данъците да станат почти нулеви и да се приеме истинска стабилна валута. Но вместо това Рузвелт попадна под влияние на британския икономист лорд Джон Мейнард Кейнс и избра обратния път.“^[39]

Джон Екстър, бивш банкер на Централната банка, известен икономист и експерт по златото, веднъж ми описа ситуацията:

„Когато през 1914 г. Федералният резерв започна да функционира, той пристъпи моментално към печатане на пари (т.е. пускаше банкноти в обращение и влияеше на покупателната способност), изкупувайки с тях държавния дълг. Това продължи и по време на Първата световна война, чак до 1920/1921 г. Накрая той се опита да намали фондовете си. Редуцирането им доведе до мощна, но кратка рецесия. После Фед отново продължи курса си на експанзия и неотклонно го следваше през 20-те години. През 30-те икономиката излезе от контрол.

Кризата беше толкова голяма, толкова неудържима, че на Рузвелт бяха необходими три мандата и една война, за да се измъкне от нея. Той опита всичко, но нищо не помогна. През 1933 г. безработицата беше 25%. До 1937 г. тя спадна до 15%, но през 1937/1938 г. борсата беше поставена на колене. Икономиката отново западна и безработицата се вдигна на 21%.

Естествено с Втората световна война кризата беше преустановена. Без нея вероятно щеше да продължи още дълго.“^[40]

В тази връзка той ми предаде и един разговор, който провел през 1974 г. с Милтън Фридман. Фридман казал, че Федералният резерв можел да увеличи количеството на парите и това постепенно нарастване на финансите щяло да спаси американската икономика от депресията. Екстър смяташе, че това е заблуда. Той винаги е бил на мнение, че чрез политиката си на откритите пазари Федералният резерв още от самото начало е накърнил златния стандарт. Според него би трябвало да се купува само злато.