Фердинанд Липс
Конспирацията срещу златото (12) (Погледът на един частен швейцарски банкер зад кулисите на властта)

Глава IV
Треска за злато и конспирация срещу златото

„Златото и среброто са свещени не заради корумпираните правителства и верните маши в ръцете им, а заради хилядолетния човешки опит, насочван от боговете. Те са истинските валутни метали, достигнали до нас чак от библейски времена.“

Антал Фекете^[1]

„Златото е владетелят на всички владетели.“

Демокрит^[2]

Последствия от разпадането на Gold-Pool

По молба на САЩ, на 17 март 1968 г. Лондонският пазар за злато не функционираше две седмици. Когато отново отвори врати, ситуацията имаше фундаментално нова структура. В началото, след срещата на централните банкери и МВФ във Вашингтон, беше въведен двустепенният пазар (two-tier market). От една страна, централните банки и финансовата индустрия продължаваха да работят при официална цена от $35 за унция (т.е. при нулева девалвация на американския долар), докато свободният пазар имаше свои собствени нива. Вашингтонското споразумение забраняваше на централните банкери да действат на „свободния“ пазар, те не можеха нито да продават, нито да купуват. За следващите седем години двустепенната система раздели монетарното злато от не-монетарното.

След това се случи нещо много драматично. След като Gold-Pool се разпадна, търговските агенции за злато в Лондон затвориха врати за две седмици. В този период „големите трима“ швейцарски банкери поеха инициативата и учредиха свой собствен Gold-Pool. По принцип швейцарските банки винаги са имали безупречни отношения с Южна Африка и когато никой не желаеше да финансира южноафриканските правителства и проекти, те получаваха подкрепа от Швейцария и Германия. Африканските заеми лесно можеха да се пласират на швейцарския капиталов пазар. И швейцарските банки бяха много по-способни да направят това, отколкото английските финансови къщи. Те действаха като основни кредитори и имаха отлична възможност да финансират много златни позиции. Англичаните изобщо не успяваха в пласмента.

Швейцарските банки не само предлагаха 10% от портфолиата си за международни клиенти в злато, но бяха и основните доставчици за Флорентинската бижутерска индустрия, която, както винаги, бе на едно от водещите места в света. Освен това Швейцария доставяше метала и в други търговски центрове, като например в Близкия и Далечния Изток, и тя от дълго време уреждаше банковите им дела. Ето защо не беше никак трудно Южна Африка да бъде убедена да изнася златото си през Швейцария.

Швейцария уреждаше и голяма част от руския износ. Руснаците ценяха швейцарската дискретност. За разлика от Лондон, ние не публикувахме статистики колко руско злато сме продали. Последствието беше, че мълчаливите руснаци прехвърлиха голяма част от търговията си от Лондон в Цюрих. Те дори откриха собствена банка — Wozhod Handelsbank. Впоследствие тя стана много стратегическа за търговията със злато.

В книгата си The New World of Gold, издадена през 1981 г., Тимъти Грийн пише, че между 1972 и 1980 г. в Швейцария са влезли над 2 000 тона руско злато.^[3] Още през 1968 г. Швейцария владееше 80% от световния златен пазар. Тя не само предлагаше модерно банково дело, но и всяка от големите швейцарски банки притежаваше своя рафинерия за благородни метали.

Тъй като след срещата във Вашингтон беше забранено централните банки да купуват злато (и около $2 милиарда^[4] в злато попадна в ръцете на играчите), изведнъж се оказа, че има свръхпредлагане. В тази ситуация швейцарските банки изиграха съществена роля за Южна Африка и бяха богато възнаградени. От тогава Цюрих се превърна в най-големия търговски център на злато в света. По-късно, с въвеждането на фиксираните пазари, Лондон постепенно започна да си възвръща позициите. Но и в Швейцария стартира търговията с call & put options за потенциални купувачи и търговци на злато при единици от 100 унции.

Президентът Никсън затваря „златния прозорец“ или анулиране на конвертируемостта в злато

Когато американските краткосрочни доларови задължения спрямо чужбина продължиха да се увеличават, френският икономист Жак Рюф реши цената на златото да бъде удвоена — за да възвърне доверието в долара. Той съобщи предложението си на Кенеди по време на посещението му в Париж, но президентът отвърнал, че не може да причини такова нещо на американския народ. През август 1971 г. обаче ситуацията стана още по-критична. Не помагаха нито двойната пазарна система, нито опитите на политиците и икономистите да успокоят нещата. През август 1971 г. краткосрочните задължения на САЩ бяха оценени на $60 милиарда, от които около 2/3 бяха дългове към официални чуждестранни институции. При $35 на унция златният резерв на САЩ се стопи до $9,7 милиарда.

На 9 август 1971 г. цената на златото достигна нова рекордна цена — $43.94. След рязка корекция на курса, акциите на златните мини започнаха постепенно да се покачват. Когато след 10 май 1971 г. германската марка влезе в системата на гъвкавия обменен курс, спечели 7%. Това означаваше, че на практика американският долар девалвира с 10%. В опит да потушат нарастващата паника около валутите, швейцарските банки суспендираха предимно доларовата търговия.

Краят на тази финансова трагедия дойде, когато Английската банка и Швейцарската национална банка (SBN) поискаха злато срещу доларовите си авоари. В Gold and Liberty Ричард М. Салсман написа следното, от което обаче личи, че все пак не е разбрал добре за какво става дума:

„До 1971 г. повече от половината от златото, иззето от американските граждани през 30-те години, попадна в трезорите на чуждестранните централни банки. Това беше най-големият банков грабеж в световната история. Той се извърши на забавен каданс, но не такова беше намерението на всички служители, участвали в него.“^[5]

На свой ред президентът Никсън реагира и на 15 август 1971 г. затвори златния прозорец, като забрани на американската хазна да разменя намиращите се в чужбина долари срещу злато. „Затварянето на златния прозорец“ според Салсман беше „любезен израз за неизпълнение на плащанията в злато, или с други думи — невъзможност за разплащане и нарушение на международните валутни спогодби. Това скъсване със задълженията на практика не се различаваше от длъжниците на Третия свят, появили се по-късно през 80-те години. Прекратяването на плащанията в злато показваше маниера на действие на банановите републики. От този момент доларът нямаше нищо общо със златото.“^[6]

Салсман продължава:

„Когато през 1971 г. златото беше «демонетаризирано», много негови критици предвиждаха, че цената му от $35 ще се понижи. Те предположиха, че хартиеният долар ще придаде ценност на златото, а не обратното. [За разлика от Дж. П. Морган тези хора не знаеха, че златото е пари; бел. авт.] Директорът на Federal Reserve Boards Хенри Уолич определи дейността на златния пазар като «странична представа», като нещо второстепенно.^[7]

Такъв беше резултатът и много функционери и икономисти всъщност аплодираха скъсването със златото.“ [курсив авт.]

Поучително е да се прочете Extract from the Executive Statement от 15 август 1971 г.^[8] Президентът Никсън суспендира конвертируемостта на долара и така поне петкратно стовари отговорността за финансовата криза върху международните валутни играчи. Не е достойно за един президент да намира изкупителни жертви. В крайна сметка неговият финансов министър Джон Конъли също не беше кой знае колко ерудиран в монетарното дело.

Трагично е, че обществеността — била тя американската, или европейската — не разбра какво става всъщност, за разлика от азиатските народи (но не и от централните им банкери), които винаги са били наясно с хубавите страни на това да се притежава злато. Този обрат щеше да промени света завинаги. Всичко това е още по-трагично, защото изглежда, че никой от днешните функционери от политиката и финансите не желае да припомни тези събития.

Веднъж Джон Екстър ми разказа следната история, на която можем изцяло да се доверим, защото самият той е бил свидетел:

„На 10 август 1971 г. се състоя неофициална среща на група банкери, икономисти и финансови експерти в Ментолокинг, на брега на Ню Джърси, за да се дискутира финансовата криза. Към 15:00 часа пристигна една лимузина, от която слезе Пол Волкър. По онова време той беше държавен секретар по валутните въпроси към американската държавна хазна.

Обсъждахме различни възможности за решение. Както сигурно се досещаш, аз настоявах за рестриктивна финансова политика с повишаване на лихвения процент. Но това беше отхвърлено със значително мнозинство. Останалите смятаха, че Федералният резерв в никакъв случай не трябва да протака кредитната експанзия — от страх, че би могло да се стигне до рецесия или нещо още по-лошо. Предложих цената на златото да бъде повишена, а Волкър каза, че в това имало смисъл, но нямало да може да се убеди Конгресът. Правителствата, най-вече на водещи държави като САЩ, нямало да признаят пред съгражданите си, че са девалвирали валутата, макар и това да отговаря на истината. Просто щяло да им е твърде неудобно, още повече, че кризата, пред която бяха изправени, бе относително невидима за широката общественост. Ситуацията не беше толкова извънредна като през 1933 г., когато Рузвелт можеше да прави почти всичко, което пожелаеше.

По едно време Волкър се обърна към мен и ме попита какво бих направил аз в подобна ситуация. Отвърнах, че ако не иска да повишава лихвените проценти и цената на златото, му остава само още една алтернатива. Посъветвах го да затвори златния прозорец, защото нямаше никакъв смисъл златните ни наличности да се разпродават по $35 за унция. Пет дни по-късно Никсън затвори златния прозорец.

С това беше прекъсната и последната нишка между златото и долара. Той се превърна чисто и просто в една фиатна (декретна) валута и Федералният резерв [и най-вече банките] имаха пълната свобода да прилагат кредитна и парична експанзия, както намерят за добре. Резултатът, както знаеш, беше масивната експлозия от дългове. Днес оценявам външния дълг на САЩ на повече от $16 билиона.

Проблемът с тази планина от дългове е, че просто нищо не може да се изплати обратно. Дълговете сами по себе си имат една съществена черта: трябва винаги да бъдат връщани, ако не от длъжниците, тогава от кредиторите или, което е още по-лошо — от данъкоплатците.“^[9]

В началото на 2003 г. външният дълг на САЩ възлиза на $32 билиона. Световният дълг се оценява на $70 билиона. Трябва да знаем, че голяма част от тези дългове в бъдеще изобщо няма да могат да бъдат управлявани, да не говорим, че никога няма да бъдат върнати.

Световната банка и Международният валутен фонд

Първоначално световната банка и МВФ бяха създадени в помощ на държавите за „уреждане“ на платежните си дефицити и за опазване на златно-доларовия стандарт — с други думи, за да може споразумението от Бретън Уудс да продължи да функционира. В Gold and Liberty Салсман отбелязва:

„Когато и последната нишка между долара и златото беше прекъсната през 1971 г., технически погледнато, тези две институции станаха излишни. Но, както при всяка правителствена бюрокрация, продължиха да се борят за оцеляването си. През следващите десет години те допринесоха за кредитната криза в Третия свят, като гарантираха заеми за държавните проекти на некредитоспособни правителства. Тези бюрократични системи, финансирани с парите на данъкоплатците, продължиха да превеждат пари от производителите към непроизводителите.“^[10]

След 1971 г. двете институции станаха още по-активни. МВФ се превърна в механизъм, който разпределя авоарите на бедните между богатите. През последните години той получава все повече критики. Не само че политиката му за златото се оказа пълна катастрофа, но и на държавите, затънали в проблеми, бяха предписвани все погрешни лекарства — прекалени мерки за икономии и девалвации. Както ще стане дума в Глава VII, отдавна шества мнението, споделяно дори и от най-висши кръгове в САЩ, че едва ли някой ще забележи, ако тази организация бъде закрита. Полезните й функции биха могли да се поемат от Банката за международни плащания (BIZ) в Базел.^[11]

„Smithsonian Agreement“

Нито един проблем не беше решен. Проклятието на банкрутиралия долар продължаваше. В същото време Deutsche Bundesbank и SNB изкупуваха милиарди долари, за да стабилизират американската валута. Четири месеца след затварянето на Златния прозорец страните от G–10 се събраха на среща в Института Смитсониън във Вашингтон, за да приемат нови паритети, но основната идея за фиксиран курс, гласувана в Бретън Уудс, въпреки всичко, остана. За първи път след 1935 г. златото от $35 поскъпна на $38 за унция. Това нямаше особен смисъл, защото пазарната цена вече беше $45 за унция. Следващата официална девалвация на долара, от $39 на $42.22 за унция, в крайна сметка се извърши на 13 февруари 1972 г., когато пазарът повиши цената на златото на $75 за унция.

Както се и очакваше, тази среща, известна с името „Споразумението Смитсониън“, не успя да разреши нито един от належащите проблеми. Дон Хоуп заявява, че типично за увлечението му да прекалява, президентът Никсън я нарекъл най-важното финансово споразумение в световната история. Той не се изморил да уверява, че то ще доведе до нови работни места, ще възстанови стабилността на финансовата система, ще подпомогне селските стопани, ще стимулира износа, ще прекрати платежния балансов дефицит и изобщо ще доведе до просперитет.^[12]

Никсън не разбра или не искаше да разбере, че САЩ със своя експлодиращ платежен дефицит и с оглед на разширяващия се европейски пазар нямаха възможност да обменят доларите срещу злато. Но не златото беше виновно, че конвертируемостта на долара вече не можеше да се контролира; нещата опираха до банковите системи, които печатаха твърде много долари. Тъй като стойността на една валута се определя от ограниченото й количество, доларът започна да губи. На девизните пазари манипулацията стана още по-голяма, защото все повече валутни играчи използваха падането на цената на долара. В същото време цената на златото се покачваше.

В края на 1972 г. индексът Дау Джоунс отново достигна 1000 пункта, но в същото време инфлацията се покачваше и беше реална заплаха на само за борсата, но и за цялата икономиката. През януари 1973 г. Франция направи още един опит да превърне златото в основа за световната валутна система, но американците нямаха никакво намерение да последват препоръките на Париж. През март същата година системата на фиксирания курс (Бретън Уудс) тотално се срина. На 26 март цената на златото в Лондон достигна рекордната цена от $90 долара за унция.

От този момент нататък финансовата система се превърна в „анти-система“. Курсовете на валутите една спрямо друга се меняха произволно. Това отвори вратите за нови валутни девалвации — една принципно не много радваща ситуация. Парите са благо, именно защото количеството и качеството им не трябва да бъде предавано на амбициите за печалба на една класа от особено привилегировани частни банкери.

Системата на гъвкавия обменен курс се превърна в механизъм, пренасящ икономическото зло от една държава в друга, който влоши още повече световната икономика. Това е трагичният резултат от неразбирането, че — погледнато исторически — златото всъщност е истинските пари, избрани от колективната мъдрост на човечеството от самото начало на цивилизацията. Затова войната със златото реално означава конспирация срещу избора на пазара и е обречена на провал.

Атомна бомба с часовников механизъм

Не мина много време, докато се види колко катастрофална е финансовата ситуация. Докато световният часовников механизъм се движеше по пътя на фиксирания обменен курс, не съществуваше никаква нужда от застраховане на валутите. С въвеждането на променливия курс това завинаги беше променено. За производителите на материални блага, за които е необходимо продължително време, напр. на влакове, самолети, турбини и т.н., колебанията във валутата се оказаха тежък проблем.

Волатилитета на девизните пазари от 50% за година в обменните курсове внезапно се оказа сериозен риск за всеки вносител и износител. Заради валутните флуктуации те бяха застрашени от загуба. Ето защо се появи належаща нужда от застраховане на валутата. Средствата за нея означаваха приходи за финансовия сектор.

Първоначално броят и периметърът на инструментите беше ограничен, но с течение на времето количеството на дериватните контракти, суаповете^[13], опциите и фючърсите^[14] растяха с френетична скорост, което доведе до възникване на абсолютно нов бранш. Основната идея беше, че дериватите щели да помогнат на проектите и инвеститорите да се застраховат срещу рискове. Но редица финансови катастрофи категорично показаха, че изобретателният от край време човешки дух си е създал един нов Лас Вегас. В случая с Long Team Capital Management (LTCM — хедж-фонд, в който постъпиха една шепа топ-икономисти от академичния свят и няколко носители на Нобелова награда) и най-модерните компютърни модели не успяха да укротят „духа в бутилката“, когато руското правителство вече не можеше да плаща дълговете си.

Що се отнася до пазара на злато, хората разбраха, че пазарът на „хартиено злато“ е всъщност много по-голям от реалния физически пазар. Оценките от 1999 г. сочат, че срещу всяка физическа унция злато, която един собственик разменя, стои дериватен контракт с минимум 90–100 хартиени унции. Новите данни, които BIZ публикува на 8 май 2003 г. относно OTC (over-the-counter) дериватите за края на 2002 г., показаха, че теоретичният еквивалент на златните деривати от средата на 2002 г. до 31 декември са скочили от $279 милиарда на $315 милиарда, което означава увеличение с $36 милиарда или 13% за последната половин година.^[15] Това не само напомня някакво безумно изчадие на Франкенщайн, както го нарича Джеймс Динс, но буди и доста тревоги.

Стана ясно обаче и нещо друго: количеството на дериватите, с оглед на физическото търсене, вече не беше достатъчно, за да задържи цената на златото под $300 за унция. Тя, която в края на 2000 и 2001 г. беше около $275 и през последните три години достигна $290, в края на 2002 г. достигна ниво от $347 в Ню Йорк, което е повече от 25% печалба спрямо предходната година. Факт е, че през втората половина на 2002 г. производителите на злато значително редуцираха хеджирането си. От само себе си се налага въпросът: защо в същият период теоретичната равностойност на златните деривати се покачи с $37 милиарда? Единственият отговор може да е, че т.нар. „анти-златен картел“ — както Бил Мърфи от GATA^[16] го нарича — противодействаше с деривати срещу намаленото хеджиране на производителите и вероятно е действията му не са спрели дотук. Членовете на картела правеха това с ясното съзнание да държат цената на златото под определена граница. Нека се запитаме какви количества „муниции“ бяха изгърмени на пазара през 2003 г., когато през февруари 2003 г. благородният метал достигна $388 за унция? Тези резултати показват и още нещо — че манипулациите на пазара на златото продължават.

На годишната среща на известната инвеститорска група Berkshire Hathaway в края на април 1993 г. известният Уорън Бъфет изрази мнение, че един ден дериватите могат да задействат катастрофална верижна реакция. В едно по-късно интервю той сподели, че ще е трудно да се предскаже точно какви ще са последствията от едно подобно „ядрено“ избухване. В годишния си доклад за борсовата и икономическата ситуация през 2003 г. инвеститорът Бъфет, наричан още „оракула от Омаха“, окачестви дериватните сделки като „бомба с часовников механизъм за масово поразяване“. В едно свое писмо от 10 март 2003 г. до Уорън Бъфет д-р Лоурънс Д. Паркс, изпълнителният директор на FAME (Foundation for the Advancement of Monetary Education) в Ню Йорк насочи вниманието, че $128-те билиона в деривати, които според BIZ съществуват, не са единственият фактор за нестабилността на финансовата система и дългът на САЩ от $32 билиона също трябва да се вземе предвид.

В реч пред New York State Bankers Association от началото на 1992 г. Е. Джералд Коригън, по онова време президент на New York Federal Reserve Bank, предупреди, че дериватите имат тенденцията да внасят елемент на „риск и деформация“ в балансите на финансови и нефинансови институти и че мениджърите не разбират с какво изобщо се занимават техните търговци и „топ-експерти“.^[17]

В един доклад от 25 декември 1996 г. до членовете на FAME д-р Лоурънс Паркс писа, че през последните години в почти всичките си речи Алан Грийнспан е говорил за „системен риск“. В две от тях, които не бяха предавани от медиите, Грийнспан споменал дори за евентуален колапс на банковите системи — разбира се, за сметка на данъкоплатците.^[18]

Резултатът от отхвърлянето на златото в крайна сметка доведе до една групова лудост, невиждана до момента. В даден момент тя би могла да се превърне в показен исторически финансов крах. Както Кейнс вече беше казал: „Един ден всички ще сме мъртви“. Циничните му забележки като нищо могат да се окажат пророчество. Все пак остава надеждата, че златото ще възкръсне и отново ще заеме полагащото му се място.

Системите на хартиените пари винаги са губещи

Системата Смитсониън се срути. Европейската валутна система беше изоставена, само за да бъде заменена с тази от Маастрихт през 1999 г. Изобщо едва ли някога ще съществува хартиена система, която да оцелее много дълго. Златото е единствената стока, която — сравнена с годишното ново производство — е в достатъчни количества, за да може да послужи като пари. Освен това не съществуват условия за почтена парична система, докато правителствата продължават да се месят, да провеждат протекционистка политика и да харчат повече, отколкото имат. В революционното си произведение Grundsätze der Volkswirtschaft^[19] (1871 г.!) и в студията си „The Origin of Money“ (Произходът на парите) Карл Менгер, австрийски учен-икономист и откривател на маргиналния принцип^[20], предлага концепцията на ликвидността на суровините и обяснява появата на парите.^[21]

„Суровините, които при дадените локални и исторически условия бяха най-ликвидни, се превърнаха в пари. (…) Причината, поради която при всички народи благородните метали представляват обичайното обменно средство на една просперираща цивилизация, е в това, че ликвидността им далеч надвишава всички останали блага и, същевременно, защото те са особено приспособени да изпълняват съпровождащата и подкрепящата функция на парите.“^[22]

В предговора на 92 години по-късно преиздадената The Origin of Money проф. Антал Е. Фекете от Memorial University в Сент Джоунс, Канада, пише:

„Правителствата никога не са имали някаква съществена роля в историческия еволюционен процес на превръщането на златото в пари. На практика процесът няма нищо общо с нечии разпоредби: той по-скоро е непреднамерен обществен резултат на колективната мъдрост, катализиран от определени телеологични^[23] сили. От друга страна, златните монети имаха голяма конкуренция: обещанията на правителствата при поискване да изплащат злато. Origin of Money на Менгер ни кара да се замислим за «мъдростта» на нашите правителства, които заграбват привилегиите на пазара и се опитват със сила да продадат дълговете си на гражданите като най-висше благо.“^[24]

В The Times от 12 декември 1979 г. лорд Рийс-Мог назовава нещата много сполучливо:

„Златото е притежание, а не обещание. Правителство, което притежава една унция злато, няма нужда да иска разрешение от САЩ или от която и да е друга държава, за да го превърне в пари в брой. Предлагането на злато е ограничено и точно в това е валутният му смисъл.“

Доларовата криза, разпадането на Gold-Pool, рухването на системата Бретън Уудс и войната срещу златото не бяха резултат от изоставянето на златото. Те се случиха, защото тези, които започнаха да създават пари от нищото, не спазиха обещанието си да изплатят дълговете си в злато. Починалият германски икономист и социален философ Вилхем Рьопке, до 1966 г. професор към Institut Universitaire de Hautes Etudes Internationales в Женева, предусещаше, че британското решение от септември 1931 г. и американското от март 1933 г., отдалечили ни от златния стандарт, в бъдеще ще се окажат още по-фатални.

След преждевременната смърт на Рьопке, през 1966 г. Лудвиг фон Мизес написа в National Review следното:

„В края на 30-те години Рьопке имаше смелостта да изкаже идеите си, въпреки че много добре знаеше какви щяха да са последствията за него. Той беше един от първите професори, които нацистите изхвърлиха. Озова се в изгнание — първоначално в Истанбул, а по-късно в Швейцария. (…) Рьопке изложи икономическите и политическите си идеи в редица чудесно написани книги, всички от които бяха издадени в Америка. В трудовете му бяха заложени онези принципи, които показаха пътя на Лудвиг Ерхард и неговите колеги за възраждане на немската икономика от руините на нацисткия райх. Почти всичко разумно и полезно в германската финансова и търговска политика днес може да бъде приписано на влиянието на Рьопке. Той и починалият Валтер Ойкен с право са смятани за идейните автори на възродената германска икономика.“^[25]

Нека не гледаме с леко око на идеите на Рьопке, защото те и днес са толкова актуални, че съвременните политици и икономисти много биха си помогнали, ако прочетат или препрочетат трудовете му. В книгата си Die Lehre von der Wirtschaft^[26] той пише:

„Когато Великобритания (1931) и САЩ (1933) направиха съдбоносната крачка да откъснат валутите си от златото и от късоглед егоизъм оставиха международната валутна система на произвола на съдбата; и когато всички валути започнаха да се клатят и върху тях падна сянката на съмнението, не съществуваше парична система, която да заслужава името си. Е, ние вече с болезнена яснота знаем какво означава световна икономика без златна валута. Целият този механизъм изведнъж ще спре да функционира — защото липсват предварителните условия за него — и това, което ще остане, ще е единствено хаосът от манипулираните валути. Небрежността, с която водещите нации изхвърлиха зад борда дисциплината на златния стандарт — и това се отнася най-вече за САЩ, което е абсолютно непростимо — е само още един детайл от общия процес на дезинтеграция на законовия и морално-етическия стандарт, които до момента бяха заместител на световната правова система. Всичко ще се разложи и ще бъде подкопано, всичко ще излезе от равновесие. Светът е застрашен постепенно да привикне с несериозното отношение към конвенциите и договорите на международното благоприличие, да провежда всякакви експерименти с валутите, да блокира чуждестранните влогове, да прилага дъмпинг, внос и износ по желание и ежедневно да дирижира всевъзможни приятелски или вражески отношения. Но преди всичко най-лошото в този процес на разложение е, че той винаги ще расте със собствени сили.“^[27]

Възгледите и влиянието на академичния свят

Влиянието на Кейнсианските икономически школи върху правителствата и икономистите е преобладаващо, но е и много неподходящо за разрешаването на днешните финансови проблеми, защото резултатът е силно инфлационна икономическа политика. Голяма част от идеите на този начин на мислене възникват в условията на Голямата депресия.

Винаги, когато тегленето на частни кредити намалееше, то беше замествано с дефицитни финанси на правителството. Това се превърна в модел за подсигуряване на икономиката с държавни средства в случаите, когато частният сектор не беше в състояние да тегли кредити. Проблемът със задлъжняването никога не бе анализиран сериозно. Когато правителството затънеше в дългове, недоверието се отхвърляше с обяснението, че те нямали значение, защото били към самите нас. За Кейнс златото беше „варварска реликва“.

Милтън Фридман и финансовите му привърженици излязоха на сцената на теоретичната икономика. Те обявиха, че са за свободния пазар, но по най-важния въпрос — парите — си останаха чисти интервенционисти. Централните банки са рожба на плановата икономика и са несъвместими със свободния пазар. Финансистите предпочетоха свободния обменен курс пред фиксирания и подкрепиха необходимостта от създаване на парична квота. Така, смятаха те, икономическите проблеми щели да се разрешат.

Както казва Джон Екстър:

„В тази система изглежда напълно ненужно държавите да изплащат финансовите си задължения в стабилна валута. Дисциплината на конвертируемостта става излишна. (…) От нас се очаква да купуваме петрола с хартиени долари, независимо в какви количества ги печатаме. (…) Желанието на хората за истински, стабилни пари (обезпечени със злато) беше игнорирано. На практика жълтият метал не се смяташе за пари и се твърдеше, че той бил най-обикновена стока, подобна на оловото и цинка, без каквото и да е значение за паричната система. Дори беше предложено държавната хазна повече да не притежава злато и с времето наличните запаси да се разпродадат. След като златото набързо беше отхвърлено, хартията, банкнотите и влоговете своеволно бяха наречени пари и финансовите служби бяха подканени да създадат произволна магическа квота за количеството на парите. Оценките за нея бяха различни, но въпреки това имаше предложение тя да бъде узаконена. Никой не ни каза как тази постоянно увеличаваща се маса от хартиени дългове ще запази покупателната способност на парите. И изглежда изобщо не се осъзнаваше фактът, че перманентното увеличение на количеството пари до някаква фиксирана магическа квота един ден ще се окаже сериозен проблем на дълга.“^[28]

Екстър заявява директно:

„Кейнсианството и Фрийдманизмът са съвременните варианти на Джон Лоу. Отзвукът им е толкова силен, защото — неспазвайки дисциплината на златна конвертируемост и печатайки преднамерено пари според квоти (измислени от някакъв си политик или икономист) — ние повярвахме, че можем да измамим природата и да получим нещо гратис, да преустановим икономическите процеси и завинаги да решим проблема с безработицата — без да трябва да понесем ударите на икономическата тояга. Това, разбира се, означава, че ако един икономист или кръг от икономисти служат на дадено политически ориентирано правителство и не им се налага да рискуват собствените си пари и умения на пазара, започват да вярват, че познанията по икономика и академичната им мъдрост са толкова задълбочени, че дори имат право да определят финансовата, фискалната, данъчната, търговската, ценовата, приходната или «която и да било» друга политика за всички нас по най-добрия начин — и че така добавят последното детайлче към мощната ни икономика!“^[29]

Изобщо не е странно, че те не могат да понасят златото, камо ли златния стандарт. Но едва ли хора като Кейнс и Фрийдман не разбираха взаимовръзките — напротив; те обаче се огънаха пред политическия дух на онова време. Най-лошото от всичко е, че те и академичните им привърженици вече повече от половин век тотално объркват главите на поколения студенти.

Наследството на икономическите политици, завладени от тези нови философии, се оказа пагубно за 20. век — век изпълнен с инфлация, паника, сривове, валутни кризи и войни. Малко бяха хората, които се опитаха да плуват срещу течението на конфронтацията. За съжаление, те не успяха в начинанието си и никой не помни имената им. Личностите, за които res publica винаги е била приоритет, се броят на пръсти. Швейцарецът д-р Фриц Лойтвилер е пример за това. На един обяд в началото на 70-те г. той съвсем открито заяви пред мен, че според него златният стандарт бил най-добрата валутна система на земята. Тъй като днес повечето икономисти са възпитани от момчетата на лорд Кейнс и от такива мъже като носителя на Нобелова награда, автора на прочутия учебник Economics, Пол Е. Самюелсън, изгледите за бъдещето са доста мрачни. Книгата, издадена от McGraw-Hill, гъмжи от математически формули и цветни таблици. Но ако прочетем мнението му за златото, лишено от каквито и да било исторически основания, ще се учудим как такъв повърхностен човек е заслужил Нобелова награда по икономика. Самюелсън е отличен пример за това как академичният свят на 20. век изцяло проспа всички задълбочени изследвания на валутата — по причини, натрапени отвън.

Валутната мъдрост на Пол Е. Самюелсън

В книгата си The Invisible Crash Джеймс Динс казва:

„Икономическата неграмотност, която беше посята и отгледана от Самюелсън заради пиетета му към Кейнс, доведоха света до ръба на икономическата пропаст. Все още не виждаме всички следствия, макар да е ясно, че вчера в световната история се извърши важна промяна [Разпадането на Gold-Pool; бел.авт.] Обикновеният човек няма представа какво го очаква, въпреки усещането за дискомфорт — все едно живее в долина и чува глухия тътен на земетресението.“^[30]

В прословутия си Economics, Самюелсън говори за „the free-market tier“ (свободния пазар), както той нарича „two-tier market“ (двустепенния пазар):

„В края на краищата извън клубовете на МВФ златото напълно ще се демонетаризира [Въпрос: как златото може да бъде демонетаризирано?; бел.авт.] Търсенето и предлагането ще определят цената му, точно както това става с медта, пшеницата, среброто и солта. Затова през 1973 г. малкото останали американски златни мини продават продукцията си на цени, определени на търговете в Лондон и Цюрих.

Вносът на злато от Южна Африка е изключение. Африка иска да продава част от него на цена, не по-ниска от $38 за унция, останалото да отива за клуба и така всички да са доволни. След 1970 г. беше направен компромис. Тъй като Южна Африка се съгласи да не манипулира цените на златото, МВФ обеща да продава новодобитото злато по официалните цени в американски долари, което беше вид свободен пазар.“^[31]

И продължава в същия дух:

„Ако купите годежен пръстен, Вашият бижутер плаща $60 — $70 за унция, в зависимост от курса.

Близкият Изток и Индия могат да трупат злато, колкото им душа иска. Френските търговци и международните престъпни синдикати, които не плащат данъци, крият златните си запаси в изби или швейцарски трезори. (…) Но помислете: това, че една цена може да се определя извън официалните минимални цени, изисквани от пазара, е нож с две остриета. Един шейх от Близкия Изток може да си позволи да изкара добри пари, когато купува злато за $55 и го продава на $68. Но все пак един ден би могъл да загуби и ризата на гърба си, ако започне да купува на $55 и да продава на $38,50 или дори под $33. [Този цитат е взет от книга, издадена през 1973 г., когато добрият професор Самюелсън още нямаше как да знае, че през 1980 г. цената на златото ще достигне $850 за унция, докато след Втората световна война доларът загуби около 90% от покупателната си способност; бел. авт.] (…) За пръв път от 15 години международната финансова структура успя да обезсмисли и да се противопостави на прищевките на спекулантите и качването и падането на цената на златото на свободния пазар.

Двустепенната система работи сравнително добре, но тя изпълнява функциите на междинен стадий и може да бъде единствено прогностично правило. Замразените и ограничените количества официално злато бързо биха предизвикали редуциране на експанзията на глобалната световна търговия, ако не съществуваше новият, приет от МВФ план за създаване на «хартиено злато» под формата на специалните права за тираж (SDRs).

Повишаване на цените на златото: това е общата цел на Де Гол, финансовия му съветник Жак Рюф, сър Рой Харолд от Оксфорд и на Банката за международни плащания.^[32]

Но какво да очакваме от един такъв план? Южноафриканците естествено го харесаха. Руснаците също — в качеството си на втория по-големина световен производител на злато, както и нациите, които през 70-те години показаха, че не могат да устоят на изкушението официално да се запасяват със злато. Но той допадна и на спекулантите, жадуващи за бърза възвръщаемост.

За повечето експерти златото е анахронизъм^[33]. За тях бе истински абсурд да прахосват парите си, за да изкопават злато, а после отново да го закопават в подземията на Форт Нокс. И защо изобщо да приемаме план, който поднася на тепсия неочаквани златни богатства на страни като Южна Африка и Русия, на спекулантите, на частните и дори на официалните организации, трупащи злато? И още нещо, което говори срещу повишаването на цената на златото.

Съвременните смесени икономики няма да поемат върху себе си страданието от една дефлация и риска от масова безработица, само за да се запази автоматизма на златния стандарт. И ако неговата игра не се играе по правилата, не е изключено да се натрупат много дисбаланси и те в крайна сметка да доведат до тотална криза и икономически срив.

Дори и светът да не желае да се върне към автоматичния златен стандарт, то това, че съществува официално злато и то продължава да е важна част от международните резерви, си остава неоспорим факт. Вследствие — новите реформи на МВФ ще помогнат, както ще се уверим, и ще допълнят златото на емисионните банки с нови резервни активи. Малко по малко златото губи традиционната си роля.

(…) От гледна точка на икономиката — работни места, доходи, лихви, инфлация, икономии — златото няма никакво значение.“^[34]

А в един друг абзац професорът анализира пазара на злато по следния начин:

„На свободния пазар всички участници — купувачи, бижутери, зъболекари, организирани гангстери, неплащащи данъци, френската буржоазия, френските селяни (които също имат право да трупат злато), шейхове от Близкия Изток и швейцарски спекуланти — движат цената на златото.“^[35]

Купувачите на злато

Като начало няма да правим разлика между търговците, спекулантите, шейховете, инвеститорите и т.н., а само ще видим къде отива всичкото това злато. В САЩ, както и преди, официалните кръгове смятат продажбата на злато за „нищо работа“ и разправят на хората, че всичко било под контрол, че платежният баланс скоро щял да се промени към добро и доларът безусловно оставал непокътнат. Обществото, разбира се, вече не вярва на тези успокояващи приказки и пазарът на акции през 1973/74 г. претърпя драстична коректура, оставила далеч зад себе си сривовете след Втората световна война.

Джеймс Динс казва:

„Цената на златото непрестанно растеше, а поскъпналите акции за златните мини оглавяваха почти самостоятелно ранглистите на топ-играчите — и то, въпреки че само една от сто финансови къщи притежаваше по една едничка акция на дадена златодобивна компания. Това ясно показа, че не само обществеността, но и експертите не разбираха случващото се.

На 1 април (!) 1974 г., към края на голямото поскъпване на златни ценни книжа, Merill Lynch, най-голямата брокерска къща в света, публикува студия за южноафриканските златни акции, която започваше така:

«Ние вярваме, че в бъдеще едно портфолио с водещи южноафрикански златодобивни акции ще представлява сериозен рендит под формата на високи дивиденти и капиталови печалби. Идеята ни се основава на очакването, че цената на златото ще продължава да се качва и вероятно дългосрочно ще се задържи на ниво, многократно надвишаващо сегашното.»“^[36]

В Южна Африка златодобивните компании бяха доминирани и контролирани от силни минни концерни, които определяха бизнеса. Печалбите на мините, за разлика от северноамериканските, през онези години бяха прилични. Вследствие акционерите не само отчетоха повишаване на ценността на капитала си, но имаха и дивиденти, които бяха естествено възнаграждение за рисковете и готовността им да инвестират. През 1968 г. Financial-Times-Gold-Mining-Index се покачи от около 50 на 730 пункта през септември 1980 г. Дивидентите на инвеститорите многократно надвишиха първоначалните средства, вложени в акциите.

Джеймс Динс разбра следното:

„За да може доларът отново да стане конвертируем, е нужно достатъчно количество злато и така ще се задоволи търсенето на всички, притежаващи долари, които в момента възлизат на около $100 милиарда. Ето защо сегашните златни наличности на стойност от около $10 милиарда, при $42.22 [за унция], следва да скочат десетократно, за да можем всички ние да изпълним договореностите си. Това би означавало повече от $400 (за унция).“^[37]

На 30 декември 1974 г. цената на златото достигна $197.25 и мнозина очакваха, че нещата наистина ще излязат от контрол. Причината беше, че след 31 декември 1974 г., за пръв път след повече от 40 години, на американските граждани беше разрешено да притежават злато под каквато и да било форма. Джеймс У. Бланчард, който през 1971 г. създаде National Committee for Legalize Gold (по-късно го нарече National Committee for Monetary Reform), стартира инициативата. (Бланчард притежаваше огромен ентусиазъм — чудесно качество, типично за много американци. За разлика от Европа, където с хилядолетия хората смятат политиката на правителствата и централните банки за абсолютно правилна, в САЩ съществуват много по-информирани и образовани личности, борещи се за връщането на почтената парична система.)

След отмяната на продължилата повече от 40 години забрана, на американците беше разрешено да купуват, притежават и продават злато във всяка форма. Заради страх от евентуални спекулации американската държавна хазна първоначално беше против легализацията, но впоследствие отстъпи.

Надеждите, че цените на златото ще се качат още повече, останаха напразни. Мнозина купуваха, очаквайки поскъпването. Малкото американци, които разбраха какво става, бяха купили злато много по-рано. Заради растежа, корекцията на биковия пазар не закъсня и цената на метала падна почти наполовина — на $128 през 1975 г. и на $103.05 през 1976 г. Междувременно златодобивните акции поевтиняха дори още повече, напр. индексът „Toronto S. E. Gold & Silver“ падна от 1811 на 700 пункта (в края на 1957 г., когато започна биковият пазар, той беше 247). Докато 48% от световното злато губеше все повече от стойността си, акциите паднаха дори повече — до 62%. Но помислете какво стана преди това: от 247 пункта през 1957 г. TSE-индексът се покачи на 1811 през 1974 г., което е ръст на повишение от 633%. При всяко движение акциите на златните мини се оказваха съществен индикатор, което означава, че винаги те първи започваха да поскъпват, а после самият метал. Изобщо беше странно, че в началото на март 1974 г. курсът на акциите започна да отслабва — очевиден знак, че нещо не е съвсем наред. От гледна точка на пазара, цената на златото винаги трябва да се наблюдава в релация към курсовете на златодобивните акции. Въз основа на значителните авансови продажби от мениджърите (продажба на още недобито злато, фиксирана с определен краен срок), това отношение почти загуби смисъл.

В последвалия мечи пазар американската хазна с всичките си „грижи за спекулацията“ бързо осъзна, че това е перфектен шанс да срази „врага“ с още един удар. На 3 декември 1974 г. хазната оповести първата си продажба на злато и на последвалите два официални търга пласира сравнително малки количества от метала.

През есента на 1976 г. цената на златото достигна най-ниския си праг — $103.05. Три и половина години по-късно при драматичното движение на биковия пазар цената се повиши до $850 (януари 1980 г.). В същата степен поскъпнаха и акциите на индекса „Toronto S. E. Gold & Silver“ от 700 през 1976 г. на 9644 през 1995 г., въпреки че този път нагоре беше съпътстван от редица сериозни прекъсвания и корекции.

Кои бяха всички онези спекуланти и „престъпници“, купуващи злато?

Централните банки

По време на акциите на държавната хазна и МВФ, много централни банки купуваха злато, между които бяха Banque de France и SNB^[38], чиито президент д-р Фриц Лойтвилер беше убеден привърженик на сигурните пари. Западногерманската Dresdner Bank също бе между основните купувачи на злато от МВФ и американската хазна. Смяташе се, че значителните продажби ще са от Близкия Изток, с парите от петрола.^[39]

И други централни банки купуваха злато — вкл. Япония, Тайван, Индонезия и държавите от OPEC (Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Либия, Катар, Оман и т.н.). Сингапур също бе един от големите купувачи, но това никога не беше отразено в статистиките.^[40]

Въпреки, че демонетаризиращият кръстоносен поход на американската хазна и МВФ се движеше със същата сила, централните банки продължиха да ползват златото в своите транзакции.^[41] Типични примери бяха т.нар „Swap Agreements“ (смесени сделки) на Reserve Bank of South Africa през 1976 г., когато златният пазар беше слаб, а нуждата от девизи — голяма.

През 1974 г. Италия се оказа със сериозен балансов дефицит. Вместо безсмислено да продава злато, което само би намалило количеството на резервите им, италианците проявиха мъдрост. Banca d’Italia сключи сделка със Западна Германия, от която Италия получи заем от $2 милиарда. Кредитът беше обезпечен с около 16,5 милиона унции злато (гаранцията се базираше на $120 за унция). Когато платежният баланс и икономическата ситуация в Италия се стабилизираха, Италия изплати кредита и отново получи златото си. Почти 25 години по-късно иначе много консервативната SNB изведнъж реши, че има твърде много „излишно злато“, както сама го нарече. Тя искаше да се освободи от голяма част и да „инвестира“ печалбата, или, с други думи, да обърне златото си в изкуствено създадени, необезпечени хартиени пари като доларите и еврото.

Имаше и други държави, които продаваха злато, например Португалия и Коста Рика, но те бяха в бедствена ситуация. От времето на диктатора Салазар Португалия притежаваше огромни количества злато. Но след 1972 г. резервите на централната банка повече не се увеличиха. Едва през 1980 и 1981 г. заради кризата в Иран тази банкова институция отново стана нето-купувач.

 

Ролята на швейцарските банки

Швейцарските банки бяха световни портфейли. Те работеха в условия на швейцарската банкова тайна и предлагаха най-доброто обслужване. Служителите им бяха добре образовани, говореха по няколко езика и бяха привърженици на консервативното управление. Хора от всички точки на земята имаха влогове в швейцарските банки, а не само френската буржоазия и френските селяни, както на Самюелсън му се иска.

Обичайната препоръка на швейцарските банки бе, че всяко портфолио трябва да съдържа златен дял от минимум 10%. Някои от банките препоръчваха дори 40%. Традиционно самите швейцарци не инвестират в злато, защото стопроцентовото покритие на валутата им означаваше, че швейцарският франк е добър колкото злато. Ето защо за тях благородният метал беше инвестиционен инструмент, подходящ повече за клиентите от страни с по-слаба валута — като например долара, британската, италианската или турската лира.

Освен това портфейл-мениджърите бяха от поколението, преживяло 30-те години на Втората световна война, изпълнени с борсови сривове. От историята бяха научили, че златото винаги оцелява — нещо, което клиентите им също бяха разбрали. Това тотално се различава от днешната ситуация, в която съвременните портфейл-мениджъри до 2000 г. са свидетели само на биков борсов пазар и им липсва опитът на по-възрастните.

Факт е обаче, че през 60-те години швейцарските банки управляваха по-голямата част от частните портфолиа и впоследствие (заради инвестиционните решения на банкерите си) оказваха най-голямо влияние върху пазара и цената на златото.^[42]

 

Ролята на петролните богатства и държавите от ОРЕС

В началото на 70-те заплатите и ценовата инфлация силно се увеличиха, което доведе до внушителни цени на горивата и vice versa^[43]. Арабите със закъснение разбраха, че доларът — валутата, с която им плащаха, се обезценява. Дълго време те изобщо не осъзнаваха, че години наред са били мамени. Хартиените пари, които получаваха срещу черното злато, сериозно бяха пострадали. Затова през 1973 и 1979 г. те масивно повишиха цените на петрола, за да компенсират покачването на „U.S. Consumer Price Index“ (CPI). Внезапното, почти четворно увеличаване бързо превърна много от продавачите в мултимилионери. През 1973 г. цената на един варел суров петрол беше равен на един бушел американска пшеница. През 1980 г. срещу същия варел суров петрол можеше да се купят девет бушела американска пшеница. В средата на 70-те години търсенето на злато от страна на инвеститорите от държавите производителки на петрол експлодира. Търсеха го не само отделни продавачи, ОРЕС-държавите^[44] също бяха особено активни. В тази връзка Тимъти Грийн отбелязва:

„Най-важните процеси на златния пазар след 1970 г. се определиха от интересите на централните банки (или други правителствени институции) на петролните държави — Индонезия, Иран, Ирак, Либия, Катар и Оман: те всички се запасиха със злато.“^[45]

Драматичните промени на цените през 1973 и 1979 г. бяха шок за световната финансова система и икономика. Непосредственото следствие бе един от огромните трансфери на богатство в света. Ако САЩ бяха запазили долара си стабилен, никога нямаше да се стигне до проблема с ОРЕС.

В книгата си The U.S. Dollar — An Advance Obituary починалият вече Франц Пик, който по онова време мнозина считаха за най-големия световен авторитет в областта на финансите и валутите, дава интересно обяснение за това как човек да чете правителствените статистики.^[46] Според него официалните статистики са само част от истинското състояние на валутното обезценяване.

През 1973 г. износът на петрол на ОРЕС възлизаше на 29,5 милиона барела дневно (bpd — barrels per day). През 1979 г. той слабо се понижи на 28,5 bpd. Приходите обаче изведнъж скочиха от $23,1 милиарда на $160 милиарда за година. Докато ценовият дефлатор на правителството намери приложение, средствата от петрол на ОРЕС-държавите, изчислени по долара от 1940 г., бяха $7,3 милиарда през 1973 г., а до 1979 г. се покачиха само до $30,9 милиарда (т.е. според реалната покупателна способност). Така пресметнати, увеличените от ОРЕС цени изглеждат много по-умерени. Пик беше на мнение, че неофициалният му дефлатор е бил по-полезен за узнаване на истинското състояние на нещата. Според него в „неофициални долари от 40-те“ за същия този период (1973/79 г.) доходите от петрола от $5,1 милиарда са се покачили само с $1,2 милиарда годишно.^[47]

Тъй като повечето араби нямаха никакво понятие от заеми и акции, те инвестираха излишните си капитали в недвижимо имущество или злато. Още от библейски времена жълтият метал винаги е бил най-доброто средство за запазване на богатството и се е предавало безпроблемно от поколение на поколение. Ето защо за тях златото беше идеалната инвестиция. Него те ще пазят и в далечното бъдеще — и след пресъхване на петролните кладенци. Златото — за разлика от петрола — никога не може да бъде разхитено или изконсумирано. Много от продажбите на арабите се осъществяваха чрез швейцарските банки, на които те се доверяваха.

Съмнителният икономически растеж или реалната инфлация

Въпреки всички недостатъци, златно-доларовият стандарт от Бретън Уудс беше барометър за нивото в цената на златото. Той продължаваше да функционира, въпреки че нямаше точно достойнствата на класическия златен стандарт. Но и това, което остана от него, създаваше неприятности на американската финансова власт.

В Currency Yearbook 1977/79 Франц Пик пише, че след „златната епоха“, завършила през 1914 г., имало хиляди девалвации, били те частични или тотални:

„В началото на Първата световна война, а след Втората дори в още по-голяма степен, валутата започна да се руши с бързо темпо, парите се обезцениха, покупателната способност силно намаля и финансовият имидж стана абсурден. Огромните икономически разрушения на Втората световна война доведоха до неизбежната валутна девалвация. В следвоенните години — белязани с икономически застой и форсирана експанзия — намеренията на предишните правителства да запазят покупателната способност на националните си валути на практика се изпариха във въздуха. Циничните и леденостудените етически интерпретации по отношение на паричните въпроси се превърнаха в правило — под прикритието на неясния «икономически растеж» и заради страховете от нови «големи депресии», подобни на тази от 30-те. Инструмент на финансовия мениджмънт се оказа национализацията, и то естествено за всички онези, които имаха глупостта да повярват на тази пропаганда. От Сталин до Картър влошената валутна политика заедно с последвалата криза бяха най-подозрителното средство в борбата с икономическия застой — и обикновено без никакъв дълготраен успех.

Истинската епидемия във финансовите отношения обаче бе предизвикана от американската анти-златна политика, която започна систематично да руши валутните системи на не-комунистическите държави. С въвеждането на двустепенния златен пазар през 1968 г. светът се изправи пред ускорена валутна нестабилност, нежелани ревалоризации (като предпазна мярка срещу безконтролната американска печатница за пари) и беше въведен нефиксираният обменен курс…“^[48]

Франц Пик беше на мнение, че САЩ започна анти-златната си политика много рано — още през 1934 г., когато американският народ трябваше да предаде златото си на хазната на цена $20.67 за унция (преди девалвацията). Впоследствие цената се повиши на $35.

„Америка продължи с анти-златната си политика — дори когато след 1974 г. притежанието на злато беше легализирано, за да може хората да бъдат държани настрана от един метал, който правителствата не могат да контролират. Дали това се правеше от страх, или само защото не се знаеше как златният стандарт да бъде поддържан в изправност, или бе комплекс от политически илюзии, заради които САЩ нямаше да обезпечават доларите си със злато, е трудно да се каже.“^[49]

Пик никога не увърташе, когато говореше за валута. Споменех ли думата „инвестиция“, той почти губеше самообладание. За него тя вече почти не съществуваше, защото доларът и всички останали валути, казваше той, били прокълнати да загинат. Често наричаше долара „мини долар“. В една от главите на книгата си пише, че валутите били „топящи се пари“ и „пари-фантоми“. Със съжаление констатираше, че повечето хора не се интересуват от начина на функциониране на валутната система и затова не протестират срещу постепенното изземване на богатството им чрез повишаващите се жизнени разходи.^[50]

Той беше анти-конформист в свят, който предпочиташе нагаждачите. Пик казваше: „Икономическата експанзия и инфлацията рядко се движат по паралелни пътища.“^[51] PR-изявленията във вестниците и телевизията продължаваха да изтъкват „растежа“ на брутния вътрешен продукт, без да споменават пред аматьорската публика, че заради ценовата инфлация икономиката на страната се намира в задънена улица (по отношение на брутния продукт), защото е в състояние да регистрира единствено номинален растеж. Пред обществеността преднамерено се премълчаваше, че всичките BSP-изчисления, свързани с потреблението, както и за така наречените „инвеститори“ на борсата, се основаваха на топящи се парични стойности, които изобщо не бяха коригирани спрямо базисната 1940 г. Ако осъвременяването беше направено, това щеше да разобличи в пълна степен болестното състояние и обезценяването на валутите. Причината беше проста. Последствията от намаляващия финансов имидж бяха табу както в Москва, така и във Вашингтон. Та нали щеше да пострада престижът на правителствата!

Франц Пик смяташе, че истинските икономически данни в голямата си част не се оповестяват в официалните статистики. Според личните му проучвания официалните цифри на BSP (брутния вътрешен продукт) и нивото на личните доходи не показват истинската картина.

Официалният доход на глава от населението в периода 1940–1980 г. показва сериозен растеж, но според статистиката на Пик той всъщност е спаднал.^[52]

Трагичен обаче е фактът, че въпреки дефицитната разходна политика и всички увеличения на количеството на парите, влошената политика оказва негативно влияние на толкова прославения американски начин на живот. На практика за повечето хора жизненият стандарт се влоши, с изключение на тези, които бяха достатъчно богати и имаха позиция, позволяваща им да се предпазят или да извлекат лични ползи от хартиените пари. Въпреки всичко това, Пик имаше чувството, че:

„По един или друг начин хората на тази планета все някак ще успеят да преживеят грабителските опити (на инфлацията), причинени от правителствата — легалните или тези в сянка. Дали при подобни условия човек може да забогатее, или да запази богатството си — това е един много интересен въпрос на съвремеността. Защото в края на краищата всички хартиени богатства някога ще загубят срещу златото и среброто. Благородният метал пак ще е запазил покупателната си сила, която нескопосните правителства са се опитвали да унищожат. Официалните златни наличности от 33 000 тона и неизвестно още колко от частния сектор един ден ще се наложат и е възможно в бъдеще да накарат златото отново да изпълнява валутните си функции.“^[53]

Целият свят купуваше

Арабите не бяха единствените клиенти на швейцарските банки. Френски и германски индустриалци и търговци, гръцки корабостроители, южноамерикански предприемачи, богати аристократи от цяла Европа, както и дребни вложители — всички те бяха техни клиенти. Най-големите купувачи на благородния метал обаче бяха италианците, чиито бижутери години наред внасяха стотици тонове злато и ги превръщаха в пръстени, верижки, медальони и малки кюлчета. Тяхната продукция беше изнасяна по целия свят.

В средата на 90-те години общото количество на преработваното злато в Италия достигна 500 тона годишно. Това е приблизителното количество, произвеждано в южноафриканските златодобивни мини за една година. Азия (от Турция до Югоизточна Азия) също беше сериозен купувач. Индия представляваше един огромен проспериращ бижутериен пазар по посока Дубай-Индия. Същото се отнасяше и до Женева, Бейрут и останалите търговски центрове за злато, които го доставяха на различни страни, на които бяха наложени ограничения за внос.

Лондон отвръща на удара

Докато Швейцария се превръщаше в основен влиятелен фактор за златото, ситуацията в Лондон в никакъв случай не може да бъде определена като лоша. Ако си припомним традиционните английски колонии, ще видим, че Лондон е един от водещите златни световни центрове. В това Лондонското сити видя новата си роля. Швейцарците бяха толкова заети с доставките, че пропуснаха голяма част от събитията. Ситуацията беше почти същата като тази през март 1968 г., когато лондонските златни къщи реагираха твърде мудно на разпадането на Gold-Pool. Лондонската „Good delivery“ (гарантираната доставка) си оставаше запазена марка за качество, но кюлчетата Credit Suisse вече бяха завладели Азия.

Следствието беше, че авансовите продажби на златните къщи бързо превърнаха Лондонското сити в най-важния център. London Metal Exchange много скоро изнесе нови „продукти“ на пазара, които го направиха магнит за целия свят, както се изразява Тимъти Грийн.

Швейцарците отвърнаха с нова стратегия. Те започнаха да изкупуват лондонските брокерски фирми, за да могат да осъществят част от международните си сделки. Впоследствие на сцената излязоха и германци, французи и американци. Новият свят на златото беше станал толкова важен, че обемът на търговията надхвърли наличните физически количества.

Американците и отношението им към златото

След забраната, продължила повече от 40 години, от 1 януари 1975 г. американците отново можеха да притежават злато. Липсваше обаче очакваната треска за злато. Цените на златото дори паднаха и това продължи почти две години. Защо? Мнозина бяха купували злато с очакването, че американският гигант ще се включи в пазара. Американците, които разбираха нещата, много преди това се бяха снабдили с монети, акции и инвестиционни фондове. От своя страна, институциите никога не купуваха твърде големи количества.

За хора, получили образованието си в Харвард, Принстън или Бъркли, беше твърде неамериканско да предприемат нещо. Така да се каже, това беше територия, запазена за аутсайдерите. Свитата от промиващи мозъка икономисти като Кейнс, Фридман, Самюелсън и Галбрейт беше оставила своя отпечатък. Категорично те са познавали и познават историята на сигурните пари, но по някаква причина не са я взели насериозно. САЩ бяха водещата икономическа сила — защо изобщо някой трябваше да се тревожи? Освен това мнозина смятаха, че доларът си е долар, въпреки че в пика на доларовата криза имаше много случаи, в които американските туристи не можеха да обменят своите „грийнбекс“.

Издаваха се специализирани бюлетини и инвеститорските конференции никнеха като гъби. Аз посетих някои от тях и срещнах много позитивни, патриотични и приятелски настроени американци, преживели кризата от 30-те години и Световната война. Те се страхуваха и затова бяха готови да слушат тези лекции по икономика, които липсваха в Харвард — без математика и слънчеви очила, но за сметка на това плод на здравия човешки разум. Беше станало „неамериканско“ да се говори за злато. В Европа ситуацията не беше много по-различна. По-старата генерация банкери и инвестиционни съветници, които още помнеха как изглеждат и звънят златните монети (впрочем далеч по-мелодично от алуминиевите или медните), бяха пред пенсия.

Още една от причините, поради която много хора не се включиха, беше болнавата икономика и борсата, която току-що излизаше от един мечи пазар. Много от акциите загубиха 50 до 90% от стойността си от 1972 г. Последвалата рецесия намали страховете от валутна девалвация. Външният свят беше привлечен от долара.

Обществеността временно отново повярва в долара. Политиците фокусираха още веднъж общественото мнение, като повториха, че всичко било наред. Подобни действия (естествено с много по-голяма сила) имаше и през 80-те години, когато златото се появи посред един дефлационен мечи пазар. Мнозина купуваха, тласкани от погрешни представи; купуваха злато само защото търсеха нещо, чиято цена се покачва, а то не беше между акциите. Въпреки валутната роля на жълтия метал, имаше големи спекулативни покупки на злато. Тъй като цената му понякога е фрапиращо непостоянна, заради падащите цени мнозина пострадаха или направо бяха прегазени и впоследствие развиха неприязън към златото.

COMEX

Основаната през 1933 г. New York Commodity Exchange (COMEX) е възлова борса за суровини и стоки. Реалната й функция е в това да действа като търговска арена за купувачите и продавачите на метали (мед, платина, сребро и злато) и да предлага опции и предварителни договори. Въвеждайки своите „gold futures“-контракти от 31 декември 1974 г., тя се превърна във водеща авансова (за злато) и опционна борса. Търговията и привлекателната й сила изразително нараснаха, но голяма част от оборота отиваше в ОТС (Over-The-Counter)-пазара^[54]. Това представляваше сериозна опасност, защото търговията на един толкова голям пазар може да бъде разбрана само приблизително, тъй като тук много малка част от числата са официални.

Провалът на най-голямата историческа офанзива за понижаване цената на златото

Американската хазна продължаваше да е убедена, че е по-силна от благородния метал. Горе-долу по същото време тя обяви първата продажба на злато, с което позволи на американците да купят обратно заграбеното им по времето на Рузвелт.^[55] През декември 1974 г., няколко дни преди на американските граждани да им бъде разрешено да купуват под всякаква форма, Вашингтон стартира своята историческа атака за понижаване на цените. Когато през 1971 г. Никсън затвори Златния прозорец, американското правителство се побоя да не загуби още от златото си. Сега страхът беше, че повишаването на цената на златото ще дискредитира още повече долара.

Междувременно голяма част от европейците вече бяха с промити мозъци и вярваха във всемогъществото на долара. Но в Европа поне технически беше възможно да се купува злато. Най-добре организираният пазар беше швейцарският, където дори най-малките клонове в най-малките села предлагаха перфектно обслужване. Разбира се, и в Европа съществуваха много пречки, породени от бюрокрацията и плановата икономика.

В много държави бяха наложени солени ДДС-та, които плашеха потенциалните клиенти, и купуването на злато в Америка беше всичко друго, но не и просто. Съществуваха толкова много препятствия, че повечето хора изобщо се отказваха от мисълта за него. Персоналът от банковите гишета не беше кой знае колко добре образован, но все пак „достатъчно“, за да отблъсне клиентите от закупуване на злато. Освен това голяма част от хората нямаха никаква представа откъде изобщо може да се купи то. Много от тях никога не бяха виждали златна монета. Накратко, по всички правила на занаята, продажбата на злато беше утежнена. Дори и Пол Волкер нямаше представа къде са официалните места за това. Един ден той попита Джон Екстър, бившия централен банкер и директор на ASA: „Джон, абе откъде купуваш златни монети?“

В една от публикациите на AIER със заглавие Why Gold? от Ърнест П. Уелкър се описва много добре офанзивата за понижаване цената на златото:

„През 1975 г. САЩ с подкрепата на високопоставени членове на МВФ стартираха атака за понижаване цените на международния пазар на злато. Това беше изненадващо нападение в безпрецедентни размери и продължителност. Основната й цел беше да убеди гражданите от водещите държави, че хартиените пари са много по-добри от златото. Успехът от тази операция щеше да е гаранцията, че ексцесивното печатане на пари може да продължи до безкрай.“^[56]

На практика не бяха жалени никакви усилия, за да може на обществеността да се внуши, че златото било варварство, неадекватно и старомодно в сравнение с гениалността на хората да създават нови, целенасочени валутни системи.

Някои икономисти дори предсказваха, че без официалното търсене то нямало да има почти никакъв смисъл за валутата. Част от наблюдателите като че ли наистина се убедиха, че без валутното търсене равностойността на златото ще се задържи на $25 за унция.

Финансовата власт имаше основателна причина да планира и приведе в действие подобна атака. През 1973 и 1974 г. нивото на цените в повечето държави реално се повишиха в двуцифрени проценти, а цената на златото — с повече от 200%. По онова време се говореше дори за евентуална галопираща инфлация и срив на международната финансова и валутна система.

През 1975 г. се състоя първият златен търг. Бяха продадени два милиона унции. През юни същата година последва втори, на който бяха пласирани половин милион унции.

През август 1975 г. обозначаваните като G–10 най-развити индустриални нации и Швейцария решиха в движение отново да демонетаризират златото, понеже официалните резерви на G–10 и МВФ не трябваше да се повишават. Съответно беше взето решение златните наличности на МВФ да бъдат редуцирани с 50 милиона унции, от които 25 милиона трябваше да бъдат разпродадени за срок от четири години. Първият аукцион беше на 2 юни 1976 г., последният — на 7 май 1980 г.

Но златото се оказа по-силно. След като цената му достигна най-ниското си ниво от $103.50, последва историческият му възход и през септември 1979 г. то достигна $430 за унция.

Драматичният удар на Дрезденската банка

Решителният пробив над 400-доларовия праг обаче последва, когато на търга на американската хазна от август 1979 г. Dresdner Bank изяви желание за всичкото предлагано злато. Това подейства като бомба и повишаването на цените на метала навлезе в крайно спекулативна фаза. Но тя беше и заключителната експлозия, тъй като резервираността, дошла от по-скоро унилия пазар на златни мини, отдавна се беше превърнала в заплаха, че една такава висока цена на златото ще промени посоката на нещата. Между впрочем акциите на златодобивните мини досега винаги са били индикатор, който се задействаше месеци преди промяната на курса на златото.

Официалните търгове на злато се провалиха

Дори и след увеличаването на количеството на златото от 300 000 на 750 000 унции за търг, американската хазна се оказа безсилна да спре биковия златен пазар. Едва след като през 1978 г. тя обяви, че има намерение да увеличи количеството на 1,5 милиона унции за търга през септември, пазарът реагира, с което цените слабо се понижиха.

На практика това беше сериозна атака. През януари 1980 г. цената на златото достигна историческото ниво от $850! Обществеността започна да се страхува и боязливо се питаше какво всъщност правеха правителствата с техните пари. Минаха години, преди хората да се събудят. Когато най-накрая това стана, никаква сила вече не можеше да спре силата на златото.

Отстъплението на американската хазна

На 16 октомври 1979 г. американската държавна хазна обяви, че ще прекрати обичайните си златни търгове. Тя изобщо не очакваше, че цената на метала ще достигне $850. Едновременно с това беше съобщено, че те ще бъдат замествани от „внезапни търгове“, когато експертите от Вашингтон преценят, че е ударил часът на „подредения пазар“.

В публикацията си Why Gold? AIER^[57] изхождат от предположението, че американската хазна ще се меси в златния пазар — директно или с посредници, за да сплаши „спекулантите“, винаги когато високите цени на златото застрашават одобрения долар. Защитавайки интересите на валутата си, американската хазната вече бе направила това с девизните пазари и едва ли щеше да се колебае да се намеси и в златото.

Златото за $850 беше твърде скъпо — Иранската криза

Щеше да е много по-добре, ако цените на златото се движеха между $400 и $430. Имайки предвид, че дълго време то беше обезценявано на $35 за унция, такова ниво би било равностойно на обезценения долар след Втората световна война. Но вместо това, на Коледа 1979 г. цената на жълтия метал достигна дори $510 и през втората седмица на януари 1980 г. предизвика истинска паника, когато стана $850.

Една от основните причини за това рязко движение нагоре беше Иранската криза. В края на 1979 г. една студентска „гвардия революционери“ щурмува американското посолство в Техеран и взе за заложници американски дипломати. Приблизително по същото време религиозни фанатици окупираха временно Голямата джамия в Мека. Двете събития предизвикаха страхове от криза в Близкия Изток, които, от своя страна, можеха да доведат до нова криза с петрола.

През ноември 1979 г. американското правителство директно пристъпи към действия: то замрази иранското злато в нюйоркската Federal Reserve Bank. Иранците отговориха с незаконен акт — но това, което Америка направи, влиза в същата категория. Изведнъж централните банки от целия свят разбраха, че златото им във Форт Нокс май не е на толкова сигурно място. Беше за предпочитане то да се купува и да се съхранява в лични сейфове, отколкото да се предоставя за непосредствен достъп на една чуждестранна власт. Когато богатствата на Иран бяха замразени, потърпевшите бяха толкова уплашени, че започнаха да купуват неистово злато от Цюрих. Това беше искрата, възпламенила златото — и само за няколко седмици цената му надхвърли $800.

Сребърната мина и братя Хънт

В книгата си The Silver Bulls Пол Сарнов пише:

„През 1973 г. братята Хънт от Тексас, заедно с безброй свои приятели, между които и саудитското кралско семейство, започнаха да се запасяват със сребро във всичките му варианти и дори се стремяха към тотално изкупуване. Страстта към среброто на Бънкър Хънт напомняше на вътрешната необходимост на барон фон Тисен да колекционира творби от стари майстори. И в двата случая чувството превишаваше желанието за увеличаване на богатството.“^[58]

Говори се, че Хънтови започват да купуват сребро, когато цената е около $1.60 за унция. През септември 1980 г., много след сребърната криза, те притежаваха 63 милиона унции (Fortune, 11 август 1980 г.). Като цяло купуването доведе до покачване на цените, чиито пик беше през 1980 г. Скачащите от ден на ден рекордни цени стимулираха не само спекулациите с белия метал. След това по драматичен начин за седем седмици цената му падна от $48 на $10.80 за унция. В книгата си Silver — The Restless Metal проф. Рой Джастрам проследява внезапния начин, по който цената на среброто се променя от 1875 г. насам.^[59]

В пика на пазара през януари 1980 г. Хънтови можеха да ликвидират позицията си и да касират милиарди долари печалба. Но не го направиха. Срещу братята беше нанесен почти смъртоносен удар, когато през януари 1980 г. COMEX промени правомощията им, като забрани на Хънтови и съдружници да купуват сребро и им разреши да упражняват „само ликвидационна търговия“.

Нямаше съмнение, че двете събития — Иранската криза и сребърното приключение на Хънтови — повлияха на пазара със злато и обратно, повлякоха след себе си драми и негативни последствия.

Мъдростта на източните нации

През 70-те години Изтока купуваше много злато. В Мала Азия това винаги е било традиция. По времето на петролната криза арабите масово се запасяваха с жълтия метал. Купувачи имаше и от индийския субконтинент, югоизточна Азия и Далечния Изток. Въпреки че обичаха златото, тези народи се оказаха и много добре ориентирани в цените. Докато в пика на биковия пазар Западът и централните банки продължаваха да купуват, Изтокът безшумно започваше да продава. Накрая количеството на освободеното злато бе толкова голямо, че никой не можеше да го държи под контрол — нито търговците, нито рафинериите. За кратко време цената на метала падна под $600 за унция.

За разлика от пословичния „забързан мъж“, далекоизточните централни банкери показаха по-малко мъдрост. Банките на Япония и Тайван, с доларови резерви от неколкостотин милиарда, притежаваха твърде незначителни златни резерви — в сравнение със западните държави. (Двайсет години по-късно това все още е валидно.) Те бяха измамени по същия начин като арабите, когато продаваха петрола си в необезпечени със злато банкноти.

Постоянната покупателна способност на златото срещу хартиените пари

В книгата си The Golden Constant — The English and American Experience 1560–1976 американският професор Рой Джастрам демонстрира забележителните качества на златото като средство за съхраняване на стойността. През вековете покупателната му сила е неизменна. Тя, например, е почти същата през 17. и 20. век.

„Все пак златото запазва покупателната си сила за дълги периоди от време, стигащи до половин хилядолетие. Най-изумителният аспект на това заключение е, че не златото се напасва към цените на суровините, а те към него.“^[60]

След Втората световна война до 1965 г. покачването на американския индекс за потребление (CPI) в условията на златно-доларовия стандарт е под 1%. Единствено през 1956 и 1957 г. имаше изключение от тенденцията и индексът съответно бе 2,9% и 3,0%. През 1966 г., по време на администрацията на президента Джонсън, в резултат от финансирането на войната във Виетнам инфлацията силно се повиши. През 1956 г. CPI-индексът се покачи с 3,4%, а през 1970 г. — с 5,5%, и в крайна сметка през 1980 г., когато при Картър нещата наистина излязоха от какъвто и да било контрол, той достигна 15%.

Изобщо не е странно, че американците започнаха да „подават изборните си гласове“, купувайки злато, както им позволяваше законът.

Краят на 70-те години и финалът на голямото покачване на цените на златото

Покачването на цената на златото през януари 1980 г. на $850 естествено не беше следствие от някаква разумна причина. След инфлационните години на 70-те светът беше на ръба на катастрофата, а икономическото бъдеще беше всичко друго, но не и сигурно. Все пак това никога нямаше да се случи, ако той се беше върнал към златния стандарт. Това е съвременната трагедия, довела до кризи и войни. Такъв е резултатът от изоставянето на стабилните пари — златото.

70-те бяха десетилетие, в което американското правителство, държавната хазна и системата на Федералния резерв се опитаха да победят златото. Това беше страхотна и ненужна война. Вредите от нея някой ден ще бъдат описани в историческите книги. Но: сражението приключи с победа на благородния метал.

Съществува и още едно важен извод от тази финансова драма. Господин Рей Викър, европейският главен кореспондент на Wall Street Journals, на 16 май 1973 г. писа:

„Вместо да очерни златото с всички сили и на всяка цена да го откъсне от валутната система, Америка трябваше да се опита да използва метала в свой интерес.

(…) Изглежда, че политическите активисти в САЩ трябваше да помислят повече как да превърнат златото в съюзник на американската политика, вместо да пропиляват времето си да се борят с него, сякаш че то е някакъв валутен тумор, който трябва да бъде отстранен.“^[61]

Америка е вторият по големина производител на злато в света. Страната категорично би спечелила от една процъфтяваща златодобивна индустрия. Същото се отнася и до останалите браншове на икономиката като цяло, да не говорим за ползите на останалите златодобивни държави и изобщо за останалия свят.