Подробно се запознава с търговията и ресурсите на едва ли не всички държави и от ден на ден убеждението му, че никоя страна не може да просперира без хартиени пари, се засилва. (…)

Лоу използва всяка възможност да инжектира финансовите си доктрини в хора, близки на трона, т.е. в тези, които няма да имат никаква решаваща роля за правителствата в далечното бъдеще. (…)

Когато се представя пред кралския двор, той е посрещнат с големи почести. Лоу предава на регентите два текста, описващи бедите, в които Франция ще изпадне в бъдеще заради девалвирана валута. Заявява, че металните пари, без да са допълнени от хартиени, са крайно недостатъчни за търговията на една развиваща се държава. (…)

Изброява много разумни аргументи за ползата от кредитите и предлага да му се разреши да създаде банка, която да поеме управлението на кралските приходи и да печата банкноти, които ще бъдат обезпечени както от тези приходи, така и от недвижима собственост. (…)

По негово време всички банкноти стават платежни по курса на фиксирана емисия. Последната е направо гениално изобретение и моментално превръща хартиените му пари в по-ценни дори и от благородни метали. (…)

Стойността на старите акции ежедневно се покачва и списъците, предизвикани от колективния блян на нацията, стават толкова дълги, че се взема решение да се раздадат не по-малко от 300 000 нови акции.

(…) И ето че Лоу е на върха на щастието, а народът бързо достига зенита на своето заслепение. (…)

Без значение на възраст, пол и обществено положение, хора играят на борсата с акции на «Мисисипи»: дружеството на Джон Лоу. (…)

Често те само за няколко часа се покачвали с 10–20% и много хора със скромен живот, събудили се сутринта бедни, вечер си лягали заможни. (…)

Предупрежденията на парламента, че прекаленото печатане на пари рано или късно ще доведе страната до банкрут, не са чути. Регентството, което няма никакво понятие от финансово дело, смятало, че една такава система, дала толкова положителен резултат, никога не би предизвикала ексцесии. (…)

Година по-късно, през 1720: когато предупредителният сигнал прозвучава, никакъв трик не успява да възвърне доверието на хората в хартиените пари, които не са конвертируеми в злато. М. Ламберт, председател на парламента, открито заявява пред регентите, че той далеч предпочитал да има на влог сто хиляди ливри в злато, отколкото 5 милиарда в хартиени банкноти. (…)

Лоу не бил луд, нито мошеник и по-скоро самият той бил измамен — някой, който не злоупотребявал, а с когото злоупотребили. Той добре познавал философията и реалните принципи на кредитната система. Разбирал финансовите въпроси и проблеми по-добре от всеки друг, но когато системата му се срива с гръм и трясък, това става не по негова вина, а заради онези, с чиято решителна намеса тя е създадена.“^[1]

Кои са причините за слабостта на златото в късните години на 90-те?

През 1999 г. световният добив на злато е около 2500 тона: приблизително равен на очакванията за 2000 г. и на този от 1998 г. Годишното търсене обаче беше около 4 000 тона. Как е възможно цената на златото година след година да поевтинява, след като търсенето е толкова голямо и все повече се увеличава?

Как е възможно за месеци, ако не и за години, Нюйоркската борса да затваря на цени, по-ниски от фиксинга в Лондон? Можем да наречем случилото се манипулация, защото ежедневно, в последните часове и минути, пазарът в Ню Йорк унищожаваше задокеанските по-високи нива на цените на златото.^[2] Как е възможно всеки ден нюйоркските търговци на злато да правят за смях колегите си от лондонските златни къщи? Кога Ню Йорк щеше да престане да контролира златото? Кога щеше да приключи тази крайно странна ситуация?

Виновен ли е бумът на пазара с акции?

След кризисния период, продължил 36 години, през 1981 г. инфлацията в САЩ достигна връхната си точка. Цените на природните ресурси и лихвените проценти се повишиха още повече. Кредитите бяха по-атрактивни от когато и да било. През 1981 г. започна най-голямото покачване на цените на облигационния пазар, а през 1982 г. — най-голямото покачване на пазара на акции и точно за две седмици индексът Дау Джоунс за промишлеността се повиши от около 800 на 11 000 (приблизителен растеж 1400%).

Това беше период на много обществени преструктурирания. Тенденцията за глобализация на световните пазари на акции доби огромна популярност и се появиха безчет нови инвестиционни фондове. През 1987 г. първите знаци за прегряването започнаха да се забелязват. През октомври същата година станахме свидетели на най-големия срив в историята на американския пазар на акции. Кризата обаче се оказа временна и агресивната финансова политика помогна нещата да се възстановят. От този момент нататък публиката беше на мнение, че дезинфлационната тенденция няма да продължи дълго и че — за да се запази покупателната сила на капитала — е най-добре да се инвестира в акции вместо в някакви други инструменти.

Тези събития бяха крайно неблагоприятни за инвестициите в благородни метали — поне до 1999 г., когато повечето суровини достигнаха дъното и започнаха да се съвземат: първият знак, че зад кулисите се надига нова инфлационна вълна. Най-ясно това показа цената на суровия петрол, която през 1998 г. достигна най-ниската си точка, а впоследствие се повиши повече от тройно.

Въпреки че дефлационната ситуация с растящ пазар на акции със сигурност не е идеалната среда за оживена търговия със злато, все пак причините за ниските му цени през това десетилетие са сложни. Почти всички фактори, накарали пазара на акции да се раздвижи, принципно биха могли да се окажат положителни и за златото. Системата разполагаше с голяма ликвидност и загубата на покупателност продължава и днес. Изглежда че цената от $400 до $450 за унция е оправдана, ако анализираме занижената покупателна сила, която доларът има след Втората световна война. Освен това през 90-те години (за разлика от предходното десетилетие) търсенето на злато започна да превишава добива.

Следните факти биха могли частично да обяснят ситуацията, свързана с цената на златото:

• Продажби на злато с цел преструктуриране на портфолиата, особено от швейцарските банки, докато повечето от тях стопиха резервите си;

• Дефлационна икономическа ситуация;

• Бум на пазара с акции, което ги превърна в основен конкурент;

• Свръхпредлагане на злато, вкл. продажбите и кредитите от централните банки;

• Демографско изместване на притежателите на злато. В злато инвестират преди всичко по-възрастните, а след това наследниците им го разпродават — нещо, което се случи и във Франция.

Първа, втора и пета точка са основни, но другите две може и да не издържат сериозната критика. Няма нещо, което да даде отговор защо златото не е подходящо за инвестиция, след като курсът на акциите се повишава, дори и да продължава да се счита, че техните разрастващи се пазари се дължат на успеха на хартиените пари. Силите, оказващи положителен ефект върху акциите, например разклатената финансова политика и бързо увеличаващото се предлагане на пари, принципно би следвало да са добри и за златото.

Вина носят централните банки (4. точка). Но този факт не е достатъчно задоволителен. Нека се вгледаме малко по-отблизо, защото те държат сериозни авоари в злато. Естествено тенденцията е процентният им дял от световното злато да намалява. Преди 1971 г. всичкото добито злато, което не беше превръщано в бижута, влизаше в трезорите на централните банки. Оттогава те са нето-продавачи, че даже и на по-дълбоко ниво.

Ролята на централните банки като продавачи е преувеличена. Повечето от техните продажби, реализирани обикновено от BIZ в Базел, са насочени към трезорите на други централни банки. Продажбите на злато обикновено имат негативни последствия върху курса заради медийната врява, която ги съпровожда, а не заради реалните продадени количества. Заплахата от централните банки намалява, защото притежанието на благородния метал в частния сектор все повече се увеличава. Такава е тенденцията. Докато преди 50 години 70% от световното злато беше собственост на централните банки, днес делът им е по-малко от 25%.

След началото на 90-те години анализите ми на златния пазар се оказваха по-често неверни, отколкото верни, въпреки че събирах цялата достъпна информация. Не можех да разбера — въпреки подобрилата се ситуация (търсене/предлагане) — защо цената на златото не се повишаваше. Потърсих обяснение и мина цяла вечност, докато разбера какви сили бяха замесени в това.

Дали не бяха централните банки?

На 6 февруари 1996 г. посетих J. Aron & Co., една от най-известните компании за благородни метали в Лондон. Тя е дъщерна фирма на прочутата Goldman, Sachs & Company от Уолстрийт. Нейният бивш председател Робърт Рубин по онова време беше министър на финансите на САЩ. Междувременно той се отказа от поста си. Един брокер от Йоханесбург, Мертън Блек от Ivor Roy Jones — междувременно притежание на Дойче банк — ме представи в J. Aron & Co. Имах среща с Нийл Р. Нюит, шефа на фирмата, и Филип Сълифорд, генерален директор.

Въпреки че никога преди не се бях срещал с тези господа, оказа се, че те ме познават по име и — както ми се стори — се държаха доста открито. Сълифорд предвиждаше голямо търсене на злато за инвестиции от страна на американските фондове и слаб интерес от страна на Близкия Изток. Нюит смяташе, че курсът ще падне, и заяви, че централните банки биха стопирали всяко негово покачване. Той участваше в златния пазар от 1968 г. и оттогава беше в постоянен контакт с тях. Явно знаеше какво говори. Естествено мнението му беше, че от 35 000-те тона злато, притежание на банките, би трябвало да се продава или заема само една малка част от него — не повече от 3 500 тона. Общият ни разговор се оказа в моя полза — узнах, без никакво съмнение, че централните банки контролират цените на златото.

Напуснах сградата малко слисан, питайки се какъв е интересът им да поддържат цената на собствените си вложения ниска. Веднага след това посетих Deutsche Morgan Grenfell, където Робърт Вайнберг ми каза, че фирмата J. Aron & Cо била много активна в търговията със злато. Те проявявали голям интерес към инвестициите в златодобивни компании. Вайнберг спомена също, че Нюит бил общоизвестен с упорството си да се застъпва за ниския курс на метала. Беше разбираемо, той знаеше каква е играта.

След като напуснах дъщерната фирма на Goldman Sachs, все още не проумявах какъв точно е интересът на централните банки от ниския курс на златото. Като продавачи за тях е нормално да се опитват да продават на възможно най-високата цена. Във финансовия свят купувачът е този, който има интерес от ниската цена.

Тъй като централните банки са отговорни за управлението на капитала, трудно може да се разбере едно такова парадоксално поведение. Резултатът от посещенията ми беше, че джентълмените от J. Aron & Co., които работеха за централните банки, без съмнение имаха повече информация за лесна експлоатация. Това, което до момента не знаех, беше, че точно това са хората, които съветваха централните банки.

Не бяха само централните банки!

И така открих — за съжаление малко късно — кой имаше най-голям интерес да поддържа ниска или поне непроменена цената на златото. Не бяха централните банки — бяха булион банките. Търговията с комисиони за тях е по-важна от стабилната финансова система. Банкерите в случая са в затруднено положение. Техните печалби идват като следствие от пазарния волатилитет. Ако съществуваше финансова стабилност, приходите им щяха да намалеят, най-малкото в областта на тяхната дейност. В крайна сметка банките са тези, които упражняват контрола върху валутната система. Те са валутната система.

С течение на годините алчните за комисиони търговци на злато бяха заети с това да разпрострняват слухове и страхове, че цената на златото има само една посока — надолу. За да завладеят бизнеса на производителите, търговците година след година предсказваха ниски цени. Но кой знае какъв е броят на собствените им празни продажби?

Централните банки и повечето правителства дестабилизират златото

На една конференция на 19 ноември 1999 г. в Париж, организирана от World Gold Council, след доклада си за „The International Monetary System at the Turn of the Millennium“ Роберт Мъндел, професор в Columbia University и носител на Нобелова награда за икономика за 1999 г., направи следните забележки:

„Златото е зависимо от много дестабилизиращи фактори — не на последно място от усилията на правителствата да предизвикват това. (…) Огледайте се какво се случи с правителствената политика по отношение на златото през последните 20 години. Никой не продава злато, когато цената достигне $800 за унция. Това би бил добър бизнес и щеше да подейства стабилизиращо, ако се случеше. Но златото се продава тогава, когато цената му е ниска, англичаните продават златото си точно когато то е на дъното [същото правят и швейцарците; бел.авт.]. Елементът «правителство» продава, когато цените са ниски, и не продава, когато са високи — така то дестабилизира всичко. Правителствата трябва (…) да купуват евтино и да продават скъпо.“^[3]

И значи какво всъщност целят политическите правителства, при положение, че са виновни за дестабилизацията и потискането на цената на златото? Те просто искат да поддържат налудничавата илюзия за фалшивите пари.

Важните промени в действията на емисионните банки през 90-те в сравнение със 70-те години

Една от целите на тази книга е да информира и да насочи вниманието към редица важни промени и действия на централните банки, влияещи върху пазара на злато и световната икономика. Теоретично ролята на една независима централна банка е в това да пази и защитава целостта на родната си валута. Поне така се заявява пред обществото. Истинската роля на централните банки, поне на тези от Федералния резерв, обаче е в това да доведат останалите банки до ликвидност, когато балансите им са разклатени. Те са т.нар. „lenders of last resort“ (кредитори от последна инстанция). Понятието обозначава функцията на централната банка да осигурява необходимата ликвидност, както и на финансовия пазар при кризисни ситуации, и да запазва функционалността и стабилността на финансовата система. Необезпечените хартиени валути винаги ще се сриват. Примерите с Русия, Мексико, Индонезия, Тайланд, Южна Корея, Турция и кои ли не още са предостатъчни, но централните банки продължават в същия дух.

Дали пропагандата им има влияние върху публиката, разбираме от думите на проф. Мърей Ротбард:

„Официалната легенда твърди, че те са необходими, за да обуздават гибелната тенденция на търговските банки към свръхекспанзия. В противен случай тези висши конюнктури винаги стигали до провал. Една «непартийна», доминирана от общия интерес централна банка щяла да ограничава тесногръдата, ограничената и егоистичната тенденция да се прави печалба за сметка на общото благо. Явният факт, че именно банкерите са тези, които заявяват това, показва колко благородни и безкористни всъщност са тези институции.

Както се убедихме, банките отчаяно се нуждаят от централна банка. Причината обаче е не защото искат да ограничат своята естествена склонност към инфлация на парите. Не, точно обратното. Централните банки трябваше да помогнат в това дело — и експанзирайки, всички те да избегнат последствията от пазарната конкуренция. В качеството си на «кредитор последна инстанция», централните банки им позволяваха и окуражаваха да предизвикват инфлация, когато принципно трябваше да намаляват количествата на кредитите си, било то само за да оцелеят. Накратко — реалната причина за създаване на Федералния резерв и ходатайството за него от страна на големите банки беше коренно различна от разтръбяваната. Вместо в името на общия интерес да изградят институция, която да контролира собствените им печалби, банките поискаха централа, която да повиши доходите им. Тя трябваше да им даде възможност да могат да създадат инфлация, многократно надхвърляща тази на свободната конкуренция.“^[4]

Заради автоматизма на златния стандарт, през 19. век за инфлацията съществуваше строга граница. Правителствата и търговците живееха, осъзнавайки факта, че прекаленото увеличаване на парите ще бъде наказано със загуба на злато. То щеше да започне да изтича от страната. Непосредственият резултат щеше да е „автоматичен“ дефицит на количеството валута, докато отново не започнат да се съблюдават уравновесеният бюджет и стабилната финансова политика. Златото се беше доказало като естествена спирачка и нямаше нужда от централни банки.

От това става ясно защо не само централните, но и търговските банки мразят златото. Те не могат да го понасят, защото неговата цена е барометър, отчитащ експанзията на банковата система. То ясно показва кога е необходимо въздържание. Златният стандарт изисква дисциплина. Напротив, при „фалшивата парична система“ не е необходима истинска валута и дори е нежелана, за какво са иначе „спасителите от последна инстанция“? Затова политиците нямат никакво намерение да върнат банковата система към златния стандарт и централните банки искат да ликвидират златото. Функцията на „кредитора от последна инстанция“ и златният стандарт са несъвместими.

Действията на World Gold Council (WGC)

WGC публикува редица монографии за златния пазар и политиката на централните банки спрямо златото, които хвърлят светлина към някои страни на „новия златен свят“. Ето някои от тях:

• Промяната на паричната функция на златото

• Централните банки през 90-те години — управлението на капитала и ролята на златото

• Дериватните пазари и ролята на златото

• Златнообезпеченият пазар — десетилетие на растеж

• Златото от минната индустрия — развитие и перспективи

WGC е организация, създадена и финансирана от златодобивната индустрия, за да поощрява световния пласмент на злато. Но въпреки че публикува различни статии и организира открити конференции, мотивите й остават неясни. Тя се застъпва най-вече за златото във вид на бижута. Превръщането му в украса между впрочем е неговата маргинална и малоценна страна. Освен това тази индустрия има голям интерес от ниска цена на златото.

От 1987 — годината, в която започва да работи — WGC участва в маркетинга на златото. Организацията кажи-речи никога не говори за неговата поддържаща финансова функция. Струва ми се, че рекламата на жълтия метал във вид на бижутерия не е в интерес нито на индустрията, чиито интереси WGC същност би трябвало да представлява (златодобивната индустрия и нейните акционери), нито на страните, произвеждащи метала. Златото е твърде ценно, за да се използва само за украса. Явно организацията не разбира това или пък не желае да го разбере.

Но както тя, така и златодобивната индустрия трябва да осъзнаят, че най-важната му функция е способността да съхранява финансовата стойност на парите. Макар и да не е много очевидно, днес златото все още е сърцето на капитализма и без съмнение ще възвърне някогашната си функция — докато светът продължава да се бори с катастрофалните ефекти на сегашната икономика. Ако WGC не разбере това и не предприеме някакви стъпки в посока на ограничаване на тази ситуация, то значи настоящата им дейност е много съмнителна и всички досегашни усилия от тяхна страна носят печата на грешката. В тази връзка Робърт Прингъл, изпълнителният директор на WGC, ми писа в писмо от 3 декември 2002 г., че неговата организация била провела много изследвания за практическите валутни аспекти на златото, но по „политически причини“ в момента не било уместно тези разсъждения да стават публично достояние.

Бързото решаване на трагичната ситуация би се отразило благотворно върху цената на златото. Нужен е обрат в мисленето на членовете на минната индустрия, но илюзията на някои големи производители, че ако цената на златото пада или поне е ниска, ще могат лесно да купят малките производители, преди цената да се е повишила, продължава твърде дълго! Непростимо е, че WGC използва статистиките на Gold Fields Mineral Services (GFMS) и при това продължава да плаща за тях. GATA и златодобивната индустрия подозират GFMS, лондонска консултантска фирма, специализирала се в областта на природните суровини, че непоправимо разкрасява статистиките си — и най-вече данните относно заетото и продаденото авансово злато — в полза на манипулаторите.

Ролята на златото за Европейската централна банка (EZB) и еврото

Първоначално съществуваха много неясноти относно ролята на златото в новата европейска валутна система. Възникнаха съмнения дали изобщо металът ще има някакво участие. Накрая се реши не всички резерви на EZB да бъдат в хартиени пари и 15% от тях да са в злато.

Това, разбира се, е разумно и задължаващо. В крайна сметка не можем да инсталираме някаква нова фиатна валута и да се надяваме, че тя ще е силна. Злато може да има много, но ако то не е обвързано с хартиените пари, те си остават необезпечени пари. Естествено възниква въпросът: възможна ли е изобщо подобна връзка, подобен „линк“, когато всичкото европейско злато се намира в САЩ, т.е. е недостъпно? Европейците получиха обещанието, че еврото ще е голям успех, а на германците се каза, че то ще е поне толкова стабилно, колкото германската марка. Интересен е фактът, че това е първият случай в историята, когато една обща валута е създадена преди политическото обединение. Странно, но Европейската банка има президент, а Европа все още няма финансов министър. Всяка страна има свое финансово министерство и собствена централна банка. Но най-лошото е, че EZB няма никакъв контрол над европейската банкова система, която продължава да създава евро от нищото. Всеки, който желае подробно да изследва споразумението от Маастрихт и появата на еврото, е добре да се запознае с книгата на Бърнард Конъли The Rotten Heart of Europe — The Dirty War for Europe’s Money, издадена през 1995 г. от Faber and Faber Limited, Лондон и Бостън. В нея авторът описва как след падането на системата Бретън Уудс през 1971 г. Deutsche Bundesbank се оказа най-важната европейска институция и това просто беше трън в очите на французите. Бърнард Конъли, отговарящ пред Европейската комисия по въпросите на обменния курс, който след излизането на книгата набързо беше уволнен, днес е консултант към една международна финансова организация.

Стартирането на еврото на 1 януари 1999 г. беше голямо събитие. Преди въвеждането му учени, политици и PR-специалисти се надпреварваха да го представят пред европейците като най-великия пакт за стабилност и най-големия шанс за тяхното бъдеще. Само германското правителство похарчи 80 милиона германски марки за реклама на еврото. Целта на PR-кампанията беше да заличи справедливите възражения срещу новата валута. Слабостта й през първата година не беше изненада, ако си припомним как повечето държави водеха „креативно балансово счетоводство“ и прилагаха свои „методи“ за икономически баланси, само за да могат да покрият донякъде критериите на Маастрихт.

В последно време новата валута започна да се ползва с доста голямо доверие. Но какво ще се случи, когато EU един ден приеме източноевропейските държави? Доверието в еврото може да се повиши, ако Европейската банка започне да купува злато и по този начин се обвърже с него в бъдеще. Ако обаче тя реши да не го прави, бъдещето на фиатната европейска валута не изглежда никак розово. Д-р Бруно Бандулет, издател на германския инвестиционен справочник Gold & Money Intelligence, пише следното в една своя статия, озаглавена „Еврото — кой се страхува от г-н Дуизенберг?“:

„Откакто на 1 януари 1999 г. еврото се появи на бял свят като виртуална парична единица, то е бездържавна, синтетична хартиена валута без никакъв истински политически авторитет за подкрепа. Европейският съюз не е оптималната парична среда. На практика човек не може да прави единна валутна политика, която едновременно да защитава интересите и на Германия, и на Испания, и на Ирландия.

Европейската централна банка представлява една мултикултурна институция, която все още не е развила своята «corporate identity» (корпоративна идентичност).“^[5]

Когато през 2002 г. девизните пазари навлязоха в нова фаза на доларова слабост, еврото се заздрави. Но нека правилно разберем новата му сила: тя се базира на слабостта на долара.

В една статия, поместена в Zeit-Fragen от 28 октомври 2002 г., Райнхард Коради нарече пакта за стабилност на еврото „пясъчна кула“.

„При валутния съюз не става дума за война или мир, а за сериозните интереси на международните концерни. Зад критериите за конвергенция не се крият усилията на правителствата за стабилност, а широко скроена измама срещу загрижените граждани. Още тогава комисарят Проди потвърди непочтените намерения и ненадминатия цинизъм на евро-архитектите, като заяви, че критериите за стабилност били «глупост»… Ако свържем несериозната подготвителна дейност за валутния съюз и актуалните дългове на страните членки с изказването на Проди за стабилността, то подозренията ни, че еврото преследва една единствена цел — да разклати из основи националната държава — ще се окажат верни! Форсираното разширение на изток катализира допълнително стратегията за краха. В тези държави — въпреки болезнените намеси за населението — все още липсват солидни фундаменти за стабилния финансов ред. Ще спечелят интернационалистите, функционерите на глобалната икономика и едрият капитал… Европейският съюз е срещу хората… Той е продукт на международните концерни и няма нищо общо със свободното обединение на европейските народи… Нека те успеят да намерят сили и начини да се откъснат от оградите на Европейския съюз. Това се отнася както до страните членки, така и до новите кандидати и Швейцария като нечленуваща държава. Европеизацията и глобализацията не са естествени процеси. Те се правят от хора. Ето защо съществува възможност за политика и икономика, ориентирани според общата воля на хората.“

Много малки Аржентини?

В едно читателско писмо до Neue Zürcher Zeitung от 4 март 2003 г. под мотото „От какъв Европейски съюз се нуждаем?“ някой си Ян Виха от Мюнхен писа, че EU щяла да е подкупваща теория, ако не била възникнала от идеята да се създаде противоположен полюс на Америка [и да се премахне Бундесбанк; бел.авт.]. Хората трябвало да се стремят към прагматичната идея на Де Гол за една свободна „l’Europe des Nations“, в която всяка държава и всеки народ запазва суверенитета, свободата и достойнството си.

Но както и да е. Днес, когато обикаляме Европа, всичко изглежда толкова лесно. На човек не му се налага постоянно да обменя пари, това се прави само в Британия и Швейцария. Ако обаче се вгледам в икономиките на отделните държави, особено на Германия, ми се струва, че последната дума за еврото все още не е казана. Принципно е вярно, че толкова различни икономики като тези на Германия и Португалия, или например на Гърция, не могат да имат една и съща валута два дена подред. Вече имаше достатъчно икономически и банкови кризи поради некомфортните самоубийствени обменни курсове, които бяха наложени на една или друга държава. Примерът с Аржентина, чиито валутен борд се обвърза с надценения долар, е категоричен. По тази причина вероятно не е грешно да се спекулира с идеята, че благодарение на изкуствената валутна система на Европа биха могли да се появят нови Аржентини.

Еврото contra долара или появата на втора данъчна система

Е да, хубаво е, че на човек не му се налага да обменя пари във всяка европейска държава, но едва ли точно това е причина за възникването на еврото. Намерението е освен доларовата данъчна система да се създаде и такава в евро. Защо доларът е данъчна система? Съдбата на съвременната икономическа и финансова система е определена от препоръките на някой си Джон Мейнард Кейнс и Хари Декстър Уайт, които в края на Втората световна война скицираха споразумението Бретън Уудс. Те създадоха това, което по-късно генерал Де Гол нарече „прекалена привилегия“ — правото, дадено на победителите САЩ да развнопоставят доларите си на златото и те да са резерв за емисионните банки по целия свят. Както е известно, на 15 август 1971 г. президентът Никсън наруши споразумението, като отказа да обменя доларите на чуждестранните емисионни банки в злато — и това постави началото на кредитната експанзия, която подлъга американците да смятат, че в някои отношения останалият свят трябва да се съобразява с тях.

С годините кредитната експанзия — или по-скоро задлъжнялата икономика — растеше и американското общество прибягна до внос на все повече блага и безогледно купуване на активи по целия свят, докато в крайна сметка се стигна до търговския дефицит, който днес е повече от $500 милиарда. За съжаление „прекалената привилегия“ доведе до прекалено обедняване на останалия свят. Важно е да се разбере, че търговският балансов дефицит не представлява нищо друго освен данък, който САЩ налага на всички. Тъй като Америка никога не е имала намерение някога отново да обезпечи доларите си (които печата от нищото), тази доларово резервна система не е нищо друго освен един световен данък, събиран от САЩ. Той е тотално несправедлив и ще доведе до обедняване на света в полза на Америка. Същото искат да постигнат и дванайсетте европейски държави с еврото. Но това не е по-хуманно, тъй като желанието на Европа е да изгради собствена данъчна система, за да си подели този бизнес с Щатите. Ако това е целта на европейските архитекти, то нека поне се стремят към истинска здрава валута.

Войната в Ирак — война на петрола и парите

През януари 2003 г. Уилям Кларк от университета Джон Хопкинс написа в експозето си The Real Reasons for the Upcoming War with Iraq: A Macroeconomic and Geostrategic Analysis of the Unspoken Truth, че реалната причина за войната в Ирак е много по-проста, но и много по-шокираща. Причината е, че САЩ на всяка цена искат да възпрепятстват ОРЕС да приеме еврото за алтернативна и резервна валута при петролните транзакции. За да успеят, беше абсолютно задължително да сложат ръка върху Ирак — държавата с вторите по големина световни петролни резерви. Саддам Хюсейн реши съдбата си, когато в края на 2000 г. в ООН поиска да обърне своите $10-милиардни резервни фондове „Oil for Food“ („Петрол срещу храна“) в евро. За Буш II това беше сигнал да включи в програмата си нова война в залива. Научната статия ясно показва истинските движещи причини: шока за Федералния резерв, че във време, когато търговският дефицит на САЩ се доближава до $500 милиарда, държавите, произвеждащи петрол, руснаците, азиатците и целият останал свят малко по малко започват да разширяват валутните си резерви с евро.

САЩ ликвидира долара или краят на една резервна валута

В първата седмица на май 2003 г. представители на U.S. Federal Reserve и Европейската централна банка (EZB) се срещнаха, за да дискутират лихвените проценти. Стана ясно, че европейците повече няма да се оставят да бъдат обърквани от американските желания за понижаване на лихвите. Това беше първият сигнал, че ЕС скъсва със САЩ както парично, така и политически и не желае да прилага кредитна експанзия. Европейската банка каза „Не“ и имаше причини за отговора си. Между 1900 и 1970 г. държавният дълг на Америка скочи от $2 милиарда на $400 милиарда. От тях $250 отидоха за финансирането на двете световни войни. Следователно т.нар. „мирен дълг“ възлиза само на около $140 милиарда. След 1970 г. американският дълг от $400 милиарда стана $6400 милиарда, т.е. голямата част от него (97,5%) се създаде след 1970 г.

Ето защо няма да е странно, в случай че настъпи отдръпване от долара. Съгласно последни данни, през февруари 2003 г. чужденците са разполагали с $5 милиарда американски ценни книжа и са разпродали евтино други на стойност $8,6 милиарда. В момента, когато пиша тези редове (средата на май 2003 г.), доларът загуби 19% спрямо еврото само за последните 12 месеца. При подобни обстоятелства е ясно, че един ден емисионните банки просто няма да приемат долара за резервна валута или в най-добрия случай той ще трябва да сподели тази роля с еврото. Тук казвам „в най-добрия случай“, защото вероятно доларът ще бъде отхвърлен спонтанно и повсеместно, след което се очаква хаос, в който цялата международна търговия ще се свие.

Това е наследството от 30 години глобална хартиена икономика, в която финансово-политическата дисциплина отиде на вятъра. Как се стигна дотам? Отговорност носят три събития:

• Изоставянето на златния стандарт през 1914 г.

• На 31 януари 1934 г. президентът Рузвелт самоволно девалвира американския долар, с което цената на една унция злато стана от $20.67 на $35.00. За останалия свят това означаваше, че отсега нататък той трябва да плаща по 35 долара за унция вместо досегашните 20.67.

• На 15 август 1971 г. президентът Никсън „довърши“ окончателно нещата, като затвори Златния прозорец. От този момент нататък САЩ отказваше да изплаща злато срещу американски долари. Хегемонията на долара идва като резултат от споразуменията в Бретън Уудс, показателно наречени от генерал Де Гол „неограничена кредитна институция“ и „прекалена привилегия“, която в крайна сметка ще доведе до залеза на тази доларова хегемония.

Като швейцарец аз първоначално бях настроен срещу еврото. С оглед на факта, че САЩ са способни сами да затрият собствената си валута, не бих могъл да лиша бащите на еврото от едно сигурно пророчество. Еврото е необходимо като противотежест. Но все пак е ясно, че при златния стандарт никога нямаше да има подобна валутна катастрофа. Разпадането на финансовия ред води до валутна война и в крайна сметка до истинска, оръжейна война. Още едно доказателство за глупостта на управляващите, които не искат да разберат, че единствено златният стандарт е този, който може да гарантира просперитет, мир и свобода.

Официално известните едри продавачи на злато

В края на 1999 г. световните златни резерви на валутните авторитети възлизаха на 33 500 тона, което е с около 3200 тона по-малко от 1975 г. За бягство на централните банки от златото не можеше и да се говори.

Важността на купеното чрез финансовите институции злато е толкова преувеличена, че пропагандата може да бъде еднозначно наречена част от военния план срещу метала. Съществуват съкрушителни доказателства, че Федералният резерв стартира масивна PR-кампания, за да дискредитира златото.

На 12 юни 2000 г. Bloomberg информира, че на официален обяд в International Precious Metal Institute (IPMI) в Уилямсбърг, Вирджиния, икономистът от Федералния резерв Дейл Хендерсън казал, че световните централни банки вече не се нуждаели от злато, защото през последните четири години то загубило почти една трета от стойността си. Той допълнил, че златните резерви ставали все по-маловажни и централните банки трябвало да ги разпродадат.^[6] Това е част от доклад на Федералния резерв, резюмиран от Хендерсън. Той заявил, че ускорената продажба на злато от страна на централните банки и намаляването на добива му за отделните държави и бижутерийната индустрия са изгодни.^[7]

Заключението от това невероятно изказване на един икономист на Фед е, че явно американското правителство е обявило война на живот и смърт срещу златото. Когато един такъв специалист на Федералния резерв прави подобно официално изявление, то задължително е съгласувано с актуалната политика на Фед. В противен случай никой не би се осмелил да говори подобни неща. Първият път, когато тази политика стана малко по-видима, беше по време на азиатската криза. Всичко се срина — от пазара на акции през валутите, та чак до недвижимото имущество. Единствено златото не промени позицията си. Точно както и при други подобни случаи в миналото. Но беше толкова очевидно, че това не убягна на тези, които искаха да превърнат долара в единствената световна валута. В крайна сметка атаката срещу златото не е непременно правилното решение за американския пазар на акции.

Част от антизлатната манипулационна стратегия е продавачите на злато винаги да се споменават поименно. В някои случаи дори по три пъти: първо, когато сделката се оповестява; втори път, когато се реализира; и трети път, когато тя приключва. Странно, но купувачите си остават анонимни.

Преди 40 години една някога много консервативна държава, Канада, се превърна в крупен продавач на злато. Защо всичкото това злато да се съхранява в трезорите на централната банка, когато има още толкова много в земните недра? Резултатът от тази късогледа политика се отрази в девизния курс на канадския долар, който преди 40 години беше по-скъп от американския, и то по време, когато последният беше все още кралят на валутите.

Подобно е мисленето и в Австралия. Не е голямо чудо, че австралийските златни мини са едни от най-агресивните кръшкачи и търговци на авансови продажби в златодобивната индустрия. При мистериозни обстоятелства през 1997 г. австралийската централна банка, Reserve Bank of Australia, разпродаде 167 тона злато на обща сума 2,4 милиарда австралийски долара.

Други двама крупни продавача бяха Белгия и Холандия, които искаха „да сложат ред в страната си“, преди Европейската банка да поеме нещата в свои ръце. Белгия съобщи, че има намерение да използва парите от продажбата на 200-те тона злато за изплащане на огромния си дълг. Според един високопоставен източник белгийците били накарани да продават с „оръжие под носа“. Холандските социалисти продадоха 400 тона, уж за да са наравно с Германия по златни резерви. Други продавачи през 1991/1992 г. бяха Русия и Ирак — две държави със свои специфични проблеми. През тези две години официално бяха продадени общо около 900 тона държавно злато. Продаваха и други — и се намери кой да купи всичкото това злато!

Когато централните банки продават злато, валутите отслабват

Австралийският и канадският долар са нагледен пример за това какво се случва, когато златото напусне страната. И двете държави са богати на природни ресурси и всъщност би трябвало да са едни от най-богатите нации на земята. Но да имаш злато или какъвто и да било друг ресурс в земите си, не означава автоматично благоденствие. Идеален пример в това отношение е Русия. Австралия и Канада никога не са водили войни, но въпреки това дълговете им са астрономически. Най-вече на Канада. Вследствие на това валутите им загубват от стойността си, което означава и изяждане на спестяванията и пенсиите на гражданите.

Но нека не забравяме и още нещо: дори и валутите да не са обвързани по никакъв начин със златото, все пак не е случайност, че някои държави имат много по-големи златни резерви, отколкото други. В Швейцария, например, те бяха резултат не на спекулации, а на лишенията и усилената работа от страна на по-старите поколения. Нека сме наясно, че държавите, в които разпродажбата на златни резерви внезапно стана официална политика, явно правят фундаментален завой към някаква друга философия, към някаква категорична промяна към лошо.

Тази ситуация постепенно излиза на повърхността в някога най-консервативната от всички страни — Швейцария. Държавата влезе във валутната война и във войната за девалвация. Новата й финансова политика може да се разбере само по един начин: обезценяване на валутата, за да се подпомогне експортната индустрия. Идеалният начин за налагане на подобна политика винаги е бил продажбата на злато срещу хартиени пари. И тъй като вторичният ефект е потискане на цената на златото, с един изстрел Швейцарската национална банка улучи два пъти. Но най-важното — тя улучи кокошката, която снасяше златни яйца.

Теория на конспирацията

„Всъщност защо централните банки продават злато — или може би неусетно попаднаха в ръцете на късите продажби?“ — пита френският хронист и финансов експерт Пол Фабра, позовавайки се на растящото обществено безпокойство по отношение на продажбите на централните банки.^[8]

По мое мнение статията му е толкова кристално ясна и убедителна, че трябва да бъде отпечатана във всички световни вестници. Авторът е познавал президента Де Гол и финансовия експерт Жак Рюф. Той стига до заключението, че централните банки продават злато в отговор на винаги „летливите“ държавни облигации и така играят старата опасна игра. Името на тази игра на Уолстрийт е „performance“. Продавайки злато (собствените си наличности с истинска стойност!), за да купят необезпечени хартиени пари срещу относително оскъдни рендити, централните банки, които винаги трябва да бъдат платежоспособни, рискуват именно платежоспособността си. Пол Фабра пита:

„Възможно ли е да говорим за дългосрочни резерви, когато късите печалби станаха аргумент за сигурност? Не, защото в един свят, в който истинските пари се заместват от необезпечена хартия и резервите все повече се попълват от хартиена чуждестранна валута, международната финансова система прилича на картонена кула.“^[9]

И продължава:

„Никой не отиде по-далеч от Швейцарската национална банка, която — исторически погледнато — е известна с предпазливостта си. Дори преди да започне да продава злато, тя конвертира голяма част от девизите си (предимно под формата на американски съкровищни бонове) в чуждестранни държавни облигации (американски, германски, японски и холандски). През пролетта на 1999 г. Английската банка съобщи, че печалбите от продажбите й на злато ще бъдат използвани по същия начин. Докато инвестираха в държавни ценни книжа, те обаче пропуснаха факта, че облигационните пазари изпаднаха в критична ситуация. През 1994 г. това стана съвсем очевидно.

Но най-лошата й постъпка със сигурност е евтиното заемане на злато, което впоследствие се продава от кредитополучателите и се инвестира във високо олихвени облигации на американската хазна или дори в акции. Днес вече този т.нар. «gold carry trade» замести «yen carry trade», при който ниско олихвената йена се заемаше на пазара, само за да бъде продадена веднага след това и печалбата да се инвестира в доларови или паундови заеми (срещу висока лихва). Заемането на стоки и блага, което не се практикуваше от Средновековието, отново беше възкресено, но този път разкрасено с доизпипани техники на модерното инвестиционно банкиране. Централните банки се излагат на голям риск, заемайки златото си [което представлява не друго, а имуществото на страната и гражданите!; бел.авт.] срещу оскъдна лихва от 1,5–1,9% чрез търговски посредници на хедж-фондове или златни мини, преди последните изобщо да са произвели реално нищо. Когато дават тези заеми, по-късно използвани за авансови или празни продажби, самите банки се превръщат в à la «евтини» продавачи и по този начин сами потискат цената на инвестицията си, имаща истинска реална стойност — златото! Не по-малко отвратително е, че така те обезценяват не само собственото си имущество, но и спестяванията на милиони хора по света.“^[10]

Глупостите на МВФ

Една от най-грубите лъжи беше предложението за продажба на части от златния резерв на МВФ, уж за да се подпомогнели икономиките на развиващите се държави. В понеделник, 15 март 1999 г., президентът Ширак откри огъня. На следващия ден президентът Клинтън започна да стреля. На третия ден се включи и финансовият министър на САЩ Рубин, някогашен партньор на Уолстрийт-фирмата Goldman Sachs:

„Международният валутен фонд по всяка вероятност ще продаде 5–10 милиона унции злато, за да финансира програма за съкращение на дълговете; продажбата трябва да се проведе внимателно.“^[11]

И това ако не е манипулация, не знам какво е. И тримата по едно и също време имаха една и съща брилянтна идея. Че повечето развиващи се държави случайно бяха и златодобивни държави, не беше важно. Допълнителното влошаване на пазара на златото и ниската му цена би могло да предизвика още по-големи щети в икономиките на държави като Южна Африка, Гана, Мали, Перу и т.н.

Предложението на МВФ беше критикувано като още един опит за манипулация на пазара на злато. За щастие, предложението на Клинтъновата администрация се натъкна на силна съпротива от страна на Конгреса. То беше изтълкувано като безогледно и агресивно. Конгресменът Джим Сакстън от Joint Economic Committee зави, че новите продажби на МВФ биха могли допълнително да влошат кредитния пазар и че означават изтичане на парите на данъкоплатците в джобовете на някои определени кръгове, като например тези на нестабилните и често корумпирани правителства, свръхзаплатените държавни бюрократи, неплащащи данъци, и паразитните фирми на Уолстрийт.^[12]

Ето един блестящ пример как цели нации са увреждани от механизъм, за който се твърди, че ще е в тяхна полза. Така например въпросното предложение за намаляване на дългове трябваше да подпомогне най-вече Гана, класифицирана като бедна развиваща се държава (HIPC, Heavily Indebted Poor Countries). Единственият проблем е, че златото съставлява 40% от износа на Гана. Но цената на метала се потиска именно от продажбата на златото на МВФ, който уж гради програма за намаляване на дълговете!

Подобни маньоври дестабилизират и Южна Африка, най-големия производител на злато в света. Естествено САЩ, Австралия и Канада също са потърпевши. Истината е, че цялата манипулация на минната индустрия коства на данъкоплатците милиарди долари и трябва да се заклейми като престъпление.

Но най-тежкият удар срещу златото и цената му се оказаха две събития, които по-нататък ще разгледам в детайли. Едното беше продажбата на швейцарско злато, а другото — тръжните продажби на Английската банка.

Медиите са срещу златото или „Който се смее последен, се смее най-добре“

Десетилетия наред медиите правеха всичко, за да подкрепят върхушката в усилията й да дискредитира и извади от строя благородния метал. Немско-швейцарските телевизии още преди години престанаха да дават информация за цената на златото. Neue Zürcher Zeitung не падна по-долу. Когато през 1999 г. южноафриканският златен индекс се промени, информационните агенции просто го пропуснаха. Един хубав ден курсът на акциите Western Areas Ltd. престана да бъде съобщаван, въпреки че ставаше дума за най-богатата златна мина в света, която ще продължава да добива злато и в следващите 70 години. Тенденцията напоследък се подсили и от курса на Durban Deep, второстепенна компания, за която кореспондентът на Neue Zürcher Zeitung в Южна Африка до момента не е казал нищо добро. На цели страници се изреждат цените и опциите на дериватите, но човек напразно търси новия S.A.-Gold-minen-Index. Добре, че поне австралийският минен индекс все още се споменава.

Дори Barron’s се промени. Вече го няма Робърт Блайберг, списващ уводните статии, който разбираше функцията на златото като валутен метал. Хората, които днес правят тези коментари, нямат и понятие за истинските пари и без съмнение ще е по-добре, ако изобщо не си губим времето с тях. На 11 май 1999 г. Toronto Globe and Mail публикува статия със заглавие „Gold No Longer Glitters“. Статията приветстваше продажбата на злато от централните банки като „разумна и отдавна очаквана мярка“. В нея изрично се споменава, че след 80-те, Канада в рамките на 15 години разпродаде по-голямата част от златните си резерви.^[13] В отговор на статията проф. Антал Фекете от Memorial University of Newfoundland написа до редактора следното:

„Дали това е истина, се вижда от състоянието на канадския долар!

За същия период той, сравнен с американския, загуби една трета от стойността си. Последният, от своя страна, изгуби девет десети от стойността си, което, между другото, е резултат от неспазването на международните златни задължения на САЩ през 1971 г. — акт, който в статията си красиво сте нарекли «прекъсване на златната връзка».“^[14]

„Златен скрап“ или „Залезът на Златната епоха“

Двете цитирани заглавия са ясен пример за многобройните анти-златни статии, появяващи се в безпросветния финансов печат. Почти ежедневно се пишат нови, за да се поддържа измамата пред лицето на обществото. Но топ-коментарът под заглавие „Death of Gold“ е дело на Кенет Гудинг. Той пише, че „Златото винаги е било нещо повече от обикновен благороден метал — хората дори са давали живота си за него. Но тези времена отдавна отминаха. Златото изпадна в немилост и в момента е най-обикновен метал и лоша инвестиция.“^[15] Гудинг е мъж, прекарал по-голямата част от професионалния си живот в приказки срещу златото — проблем, който само един психолог може да обясни.

„Оскар“ за най-добра и най-продължителна хайка срещу златото

Питър Л. Бернщайн написа цяла книга, за да докаже, че златният стандарт вече няма никакъв смисъл. При всеки удобен случай той се подиграва със златото като парично средство. За да подкрепи изказванията си, дори се позовава на някогашния британски премиер министър Бенджамин Дизраели, който заявил пред група търговци от Глазгоу, че: „ще е голяма заблуда, ако кажем, че финансовият просперитет и благосъстоянието на Англия се дължат на златния стандарт. Нашият златен стандарт не е причината, а резултатът от благосъстоянието ни“.^[16]

Що се отнася до златото, политиците обикновено грешат. Освен това е исторически факт, че премиерът Дизраели, който през целия си живот остана голям романтик, не винаги е бил съвсем наясно с нещата. Но това едва ли е някаква трагедия, когато негов съветник е Ротшилд.^[17]

Нека цитираме аргументите на един друг историк, лорд Уилям Рийс-Мог:

„Аргументът, който ме убеждава в случая със златото, е, че то функционира. (…) Нека първо разгледаме историята на Британия. След реставрацията на крал Чарлс II през 1660 г. до избухването на Първата световна война Великобритания оперира с неограничаван от нищо златен стандарт. (…) От 1661 до 1913 г., с изключение на периода на Наполеон, цареше вътрешна и външна конвертируемост в злато — толкова пълноценна, че всички останали парични форми категорично могат да бъдат смятани за удобни, преносими негови квитанции. Златото беше пари и парите бяха злато. (…) Цените в Британия по онова време са не само стабилни, но съществува и трайна бъдеща тенденция за равновесие. (…) Не можем да наречем този период лишен от събития. (…) Факт е, че през всичките тези 252 години — от 1661 до 1913 г. — цените спаднаха с 10%. С други думи: през цялото време, догато златото изпълняваше функцията на валута, цените бяха стабилни. (Източник: The Economist, 13 юли 1974 г.)

Но нека не гледаме само британската история. Хронологически в САЩ виждаме по-кратки периоди и по-чести финансови експерименти. От 1879 до 1914 г. доларът е фиксиран чрез закон и на практика е конвертируем в злато. Графика номер 62 в A Monetary History of the United States на Фридман и Шварц показва високата степен на ценова стабилност в търговия на едро, което напълно отговаря на стабилността във Великобритания.“^[18]

Повърхностните и неверни изказвания на Бернщайн лесно могат да бъдат оборени с примерите на Германия и Швейцария. Германското икономическо чудо почива върху успешната Дойче марк на Лудвиг Ерхард. Без своя франк Швейцария никога нямаше да може да стане водещ банков център и индустриална сила с най-високия брутен вътрешен продукт на глава от населението. Бернщайн е опроверган и от Джон Мейнард Кейнс. В книгата си Tract on Monetary Reform от 1923 г. той пише:

„Днешният индивидуалистичен капитализъм (…) предполага стабилен стойностен мащаб и без такъв не би могъл да функционира ефикасно, и дори може да не оцелее.“^[19]

От друга страна, Бернщайн явно не е на особено високо ниво, след като смесва златно-девизния стандарт от 1922 г. и златно-доларовия стандарт от 1944 г. с класическия златен стандарт от 19. век.^[20]

Злато и култура

Постоянно се натрапва въпросът: дали кампаниите за дезинформация по отношение на златото се оркестрират от отделни личности, или от влиятелни групировки, които искат да изкупят всичкото злато? Или нещата стоят по този начин, защото политиците и тези, които финансират кампаниите им, искат да вменят на хората вяра в хартиената и фиатната валута, само за да могат да отпуснат още повече края на дълговете?

На първо място представителите на финансовия свят, а не непременно политиците са тези, които имат най-голяма изгода от необезпечените хартиени пари и които искат въртележката да продължава весело да се върти.

Дали наистина светът стигна дотук, или само се обърка и хората забравиха всички финансови уроци на историята?

Случайност ли е, че търговските и военните офанзиви преобладават във времена, когато законът и редът са нереални и цели нации са политически и икономически дестабилизирани? Светът не загуби ли моралните си акции по същото време, когато се срина и финансовата му система? Или само заради някаква нелепа случайност той изпадна в хаоса, като малко по малко загуби моралните корени и чувствителността си за история? Не се случва често исторически книги да проследяват историята на парите. Каква беше причината за културата, възхода и благосъстоянието през Ренесанса, която изостави веднъж завинаги мрачното Средновековие? Как Англия се превърна в световна империя? Само с меч? Не, тя имаше по-добра валутна система, която се базираше на златото. Ето още един, още по-провокативен въпрос: а защо Англия загуби владенията си?

Френската банка и златото

В една публикувана през май 1997 г. статия в World Gold Council A. Душатьо, директор на отдела за девизен и резервен мениджмънт на Banque de France, обяснява защо централните банки имат нужда от злато като гарант за прецизен валутен мениджмънт. Ето един цитат от неговите разсъждения:

„Има голяма разлика между спекулантите, които се отнасят към златото като към някаква обикновена стока, например петрол или други метали, и финансовите служители, чието внимание към него е голямо, тъй като в очите на обществото златните резерви са основа, на която се гради доверието във валутата.

Златните резерви са знак за паричен суверенитет. Само в крайно драматични икономически и социални кризи финансовите власти посягаха на златните резерви.

Те служат за гарант срещу сътресенията в международната финансова система. В тази връзка е показателно, че последното рязко покачване на цената на златото в началото на 80-те съвпадна с опасенията от краха на международната финансова система като резултат от латиноамериканската криза на дълговете. [Виж също случая за германските кредити за Италия; бел.авт.]“^[21]

Pourvu que cela dure… или нека се надяваме, че френската банка няма да промени политиката си.

Централните банки действат безразсъдно

Мненията и психологията са два важни фактора за търговията със злато. Когато пазарът на акции процъфтява, по правило няма кой знае какъв интерес към инвестиции в злато. Това е оптималната възможност за манипулация на жълтия метал. Както ще научим по-нататък, през ноември 1996 г. се разнесе новината, че Швейцария ще освободи големите си златни резерви. Тогава цената беше около $386 за унция. В същото време останалите институции — вкл. МВФ и Банката за международни плащания — официално разполагаха с 34 726 тона. При цена $386 на унция това означаваше резерв на стойност $416 милиарда. На следващия ден цената падна на $376 — равнозначно на загуба от повече от $11 милиарда. Цената на златото така и не успя да се съвземе и падна на нива $290–300 — и се задържа така в продължение на месеци. При цена $300 за унция всички официални резерви се изчисляват на $324 милиарда.

Когато през пролетта на 1999 г. Bank of England обяви, че има намерение да разпродаде на търг голяма част от златото си, цената беше около $295 за унция и се бореше да надскочи психологически важната бариера от $300. Новината обаче драматично доведе до още по-голямо поевтиняване, подсилено и от продажбите на спекулативните фондове. Когато цената на златото достигна $250, общите световни резерви паднаха на $270 милиарда, т.е. след съобщението на Швейцария загубата цифром и словом беше $146 милиарда.

Но нека не се забравя и друго. Съществува важна и все по-очевидна разлика между световния добив и търсенето на злато. Без продажбите и заемите на централните банки цената му отдавна щеше да се е повишила. Въз основа на продължаващото обезценяване на валутите можем със сигурност да кажем, че в условията на свободния пазар (каквито няма) златото би се оценявало много по-скъпо, отколкото днес. При цена от $500 за унция стойността на официалното злато щеше да е около $540 милиарда. Това е с около $200 милиарда повече от тогавашните $270 до 280 милиарда. Следователно става дума за сериозна сума, ако се има предвид, че от заемане на злато централните банки печелят само $500 милиона до максимум $1 милиард годишно. На всичкото отгоре със златните заеми те рискуват един ден никога повече да не видят златото си, в случай че на пазара има недостиг на гаранционни продажби (т.нар. „Short Squeeze“).

Какво целят централните банки всъщност?

Никой нормален търговец няма да продължи да действа по начин, който понижава цената на собствената му инвестиция. Всъщност никой не знае това по-добре от централните банкери. Те също така стопроцентово са наясно, че показната им борба с инфлацията не служи за нищо повече, освен да укротят и излъжат лековерната публика. Интересът на централните банки е перманентното обичайно функциониране на банковите им системи. Това споразумение им осигурява огромни печалби — за 1999 г. само в САЩ: около $350 милиарда нето, след приспадане на данъците^[22] — с условието, че банкнотната система остане непокътната. За да могат да продължават да експлоатират тази незаслужена и лесна машина за пари, те анатемосват, разрушават и елиминират златната валута, т.е. това, което хората биха избрали в условията на свободния пазар.

В открито писмо до Financial Times, както и до Wall Street Journal, през 1997 г. американският финансов експерт Ричард М. Помбой убедително писа:

„Защо го правят [централните банки]? Първо, защото много от тях не осчетоводяват колебанията в цената на своето злато. Но въпреки всичко обезценяването е факт, напълно безразличен към тяхното счетоводство. Второ, някои западни централни банки не харесват златото, защото то изисква дисциплина и служи като гарант за запазване на стойността. Освен това то е в конфликт с царящото мнение, че централните банкери добре познават коректната равностойност на паричните средства, необходима за не-инфлационния растеж.

Живеем в епоха, когато хартиените авоари не се проверяват и доверието в централните банки е достигнало зенита си. Третата причина за случващото се съвсем спокойно би могло да е желанието на банките да представят златото за много по-неатрактивно спрямо държавните облигации, за да финансират дефицитите. В крайна сметка те са насърчени да продават чрез посредници, които непрестанно правят негативни коментари за златото, за да могат и те да спечелят достатъчно.“^[23]

Един японски банкер, с когото се запознах на една конференция на World Gold Council в Париж през 1999 г. и който иска да остане анонимен, ми довери, че Япония не можела свободно да купува злато, докато американските военни кораби кръстосват Пасифика, за да гарантират „сигурността“ на Япония.^[24] Вероятно същото се отнася и до Тайван.

Трудно е подобни неща да бъдат проверени, но изглеждат доста правдоподобни, ако си спомним как на държави като Кувейт, Шри Ланка, Бангладеш, Уругвай (някога толкова просперираща, че беше наречена „Швейцария на Южна Америка“) беше внушено да загубят златото си, като го разпродадат.

„Кръстникът на евтините пари“

В статия с такова заглавие един американски университетски професор твърди, че централните банки наричали себе си валутни бастиони.^[25] Но на практика самите те често ставаха причина за кризите и винаги печелеха от решенията, които вземаха впоследствие. Когато банкерите на емисионните банки промениха законите на златния стандарт и го замениха със златно-девизен стандарт, те се сдобиха с привилегията банките им да печатат собствени, необезпечени с нищо хартиени банкноти. Това подготви почвата за икономически кризи. Днес действат подобни механизми. Централните банки продават или дават на заем златото си в момент, в който финансовите пазари много приличат на картонени кули. Това е безотговорно.

От тези няколко факта можем да направим извода, че централните банки естествено няма как да са приятели на златото — или както вече се каза: ролята на „кредиторите от последна инстанция“ (битийното оправдание за наличието на емисионно банково дело) е несъвместима със златния стандарт.

След като човек не може да има доверие на тези банки и те не са в състояние да управляват богатството, натрупано с работа от поколения, то мястото им е някъде другаде. Аз дори твърдя, че те не са запомнили нищо от историята. Но какво правят булион банкерите?

Единственият им мотив е „печеленето на пари“. С gold carry trade те изкарват добри пари; заемат банково злато с лихва от около 1%, веднага го продават (с което пазарът се наводнява от изкуствено предлагане) и, инвестирайки 5% от печалбата в държавни облигации, правят сериозен оборот. Кой би могъл да ги упрекне в нещо?

Самият председател на Федералния резерв Алан Грийнспан беше този, който на 24 и на 30 юли 1998 г., съответно пред House Banking Committee и Senate Agriculture Committee, предложи „… централните банки да имат готовност да отдават по-големи количества злато, в случай че цената се повиши“. И след това безпрецедентно позволение за манипулации, емисионните банки създадоха базата за най-грандиозната финансова трагедия в човешката история.

Никой не го беше грижа, че манипулаторите (жестока, но правилна оценка) в лицето на правителства, емисионни и булион банки — тотално игнорираха свободния пазар. На алчните булион банки беше разрешено да посегнат на печалби, които всъщност принадлежаха на златодобивните компании, техните акционери, минните работници и не на последно място на самите държави производителки. През последните 40 години, въпреки очевидната ситуация, никое златодобивно дружество не протестира срещу откритата манипулация за потискане цената на златото.

Конспирацията срещу златото води към пропастта

Нека не забравяме: както и преди, ние сме във война. Онези от нас, които помнят злощастния опит с Gold-Pool, могат да го потвърдят. Кои бяха враговете и манипулаторите на златото? На първо място, това е американската хазна, която предложи на останалите емисионни банки да поддържат цената на жълтия метал ниска. При повишаващ се балансов дефицит, който щеше да отслаби долара и да застраши системата на Бретън Уудс, златото отново се оказа барометър. Цената му започна да се покачва, но това изобщо не влизаше в сметките на емисионните банки и правителствата. Съвсем открито бяха препоръчвани продажби на злато и в крайна сметка те се осъществиха. Вместо да се заемат с причините, те счупиха барометъра.

Едно от разумните обяснения защо правителствата и централните банки продължават да потискат цената на златото, виждаме във факта, че то винаги е било политически метал: откакто той съществува, владетелите (правителствата) винаги са се месили. Днес причините за страха на американската хазна са различни. Исторически, валутната роля на златото е несъвместима с модерната финансова система, която е стъпила на необезпечения долар. След трийсет години — откакто президентът Никсън се отказа от своето златно спасение — последваха девалвации и нестабилност на валутите в скандални размери.

След 1971 г. нито една валута вече не е обезпечена със злато — с изключение на швейцарския франк, който съвсем наскоро беше освободен от жълтия метал. Резултатът е планина от дългове с астрономически размери. Днешната глобална хартиено валутна система не се базира на нищо друго, освен на доверието и надеждата, че един ден дълговете ще могат да бъдат изплатени. Единственото, което би могло сериозно да разклати това доверие — и следователно фундамента на системата — е покачването (и то най-вече рязкото покачване) на цената на златото в американски долари. Емисионните банки, все едно дали имат количества, малко или никакво злато, не желаят да виждат никакво поскъпване, защото се страхуват от посланието, което то ще излъчи към общия пазар. То би повлияло и върху търговските банки, които са „gold-short“, т.е. продават при падащ курс.

Трябва ли Америка да промени ситуацията? Въз основа на финансовите споразумения, появили се след залеза на системата Бретън Уудс, американският търговски балансов дефицит драматично се увеличи. Ние достигнахме до „точката, от която няма връщане назад“, и нещата се влошават. В условията на сегашния животозастрашаващ доларов стандарт американците могат да си купят всичко на този свят с необезпечени с нищо хартиени долари. Част от тях отново се връщат в родината си чрез чуждестранните инвестиции в американските капиталови пазари. Възможно ли е държавата винаги да има отрицателни нива на авоарите? Да не би Америка да е открила начин за обезвреждане на икономическите закони или да ги е провесила с главата надолу? Естествено, че не. Ситуацията не е розова. Години наред американците могат да си позволяват да консумират повече и да пестят все по-малко само защото актуалните международни финансови споразумения позволяват на някои от играчите на пазара, най-вече от финансовия сектор, по прикрит начин да изсмукват чуждото богатство. Разбираемо е защо някои правителствени инженери и бюрократи вярват, че най-добре щяло да бъде, ако има само една валута и тя е американският долар, възприет от всички, с което животът ни щял значително да се улесни.

Еквадор е първото опитно зайче, което „доларизира“ икономиката си, като прие американската валута за официално парично средство. Може би ще има и други; на собствен риск Аржентина показа как може да завърши един опит за стабилизация на икономиката, когато песото се обвърже с американския долар. Клинтъновата/Рубиновата политика на силния долар буквално направи икономиката й на парчета.

Бари Райли писа във Financial Times:

„Да се приеме чужда валута, без посоките на развитие да съвпадат, е много опасно. Една такава груба грешка вкара Великобритания в сериозни затруднения в началото на 90-те години, когато Германия, чиято конюнктура беше нажежена от обединението, определяше лихвения процент за европейския обменен курс.

Е, разбира се, едва ли можем да очакваме, че САЩ ще се разтревожи кой знае колко за аржентинската икономика, след като дори не обръща внимание на своята.“^[26]

Идеята за единна парична система, която първоначално ще се състои от няколко валутни блока (долар, йена, евро), а по-късно от един единствен, очевидно е творение на някой правителствен или МВФ-икономист. Така целият свят ще има еднаква валутна политика: „Made in Washington, D. C.“. Ето една важна причина за войната със златото. Дано Бог ни опази от това лепкаво чудовище!

Кръгът на инженерите-майстори, които заради собствените си краткотрайни интереси искат да глобализират света колкото се може по-бързо, се отдалечиха от реалността и (надценявайки себе си) станаха толкова арогантни, че е абсолютно невъзможно те да решат кризата. Тези хора забравиха, че накрая винаги триумфира пазарът и че изборът на свободата е златото. Но — както при всяка друга война — ще има много загубили, а спечелилите ще са тези, които са купували.

Междувременно военният арсенал се усъвършенства и доста нарасна. Gold-Pool от 60-те и търговете на американската хазна и МВФ са средновековни методи в сравнение с днешната хитра система. Преди всичко старите средства действаха моментално и непосредствено — и всеки знаеше какво да очаква. Днешната конспирация е потайна, студена и безпощадна. Тя опустоши държавите производителки на злато и златодобивната индустрия.

Генералите, които командват бойните действия, са най-изкусните и най-рафинираните хора, които финансовият свят някога е виждал. Те воюват с помощта на силни армии, съставени от богати булион и гигантски инвестиционни банки. Те дори разполагат с един вид „чуждестранен легион“ — в лицето на международните централни банки. Най-модерното им оръжие — дериватният пазар — ги поставя в положение само с едно натискане на бутона да предизвикат страхотна експлозия. Нека само се надяваме, че тя няма да се превърне в атомна бомба.

Все пак опасността от тази „атомна бомба“ е, че самите генерали нямат никакъв контрол над нея. Световната икономическа криза е възможна във всеки момент. Тя може да се окаже много по-унищожителна от всички останали драми, на които човечеството е било свидетел. Не е изключено да преживеем голямо земетресение, което сериозно ще разтърси света (икономически, политически, пазарно) и ще го промени завинаги. Няма ли да е мъдро да се справим с тези генерали? Златото не е враг. Врагът е липсата на класическия златен стандарт — система, гарантираща благото.

Драматичните промени на златните пазари през 80-те и 90-те години

През последните 40 години свободният пазар на злато липсва. През 60-те то се продаваше по заповед на американската хазна, чието намерение беше да запази статуквото на ниските цени, контролирани от сдружението Gold-Pool на централните банки. По онова време цената на жълтия метал беше истински финансов барометър, сигнализиращ наближаваща доларова криза.

През 70-те хазната и МВФ отново поставиха златото под чехъл. Както знаем, всички опити се провалиха. Цената — от $35 за унция през 1934 г. при Рузвелт, през 70-те години достигна $850. След 1981 г. златото беше в мечи пазар, но невидимите ръце на правителствата и централните банки продължиха да го натискат надолу.

Заради негативния резултат от неуспелите вмешателства през 60-те и 70-те години всички смятаха, че САЩ повече няма да докоснат златните си резерви, които внезапно се бяха стопили на 8100 тона. Смяташе се, че Америка ще се оттегли, когато европейците се разделят със своето злато. Скоро тезата се оказа несигурна, защото след Втората световна война очевидно нямаше да има отделни ревизии. По тази причина официалната информация беше съмнителна. Изнасяните доклади започнаха да тревожат анализаторите, вследствие на което данните за намиращото се в хазната злато се променяха многократно.

Предполагаше се дори, че със златото на Америка се е случило нещо мистериозно. В средата на 90-те американското правителство започна акция срещу цената му. По това време основен прицел беше швейцарското злато. В последните дни и седмици в Бретън Уудс Швейцария беше заобиколена от държави, достатъчно „нахални“, за да искат да обменят излишните си долари срещу американско злато. И имаха абсолютно право за това.

Със своите 2590 тона Швейцария притежаваше един от големите златни запаси в света. Заради тази гаранция валутата й беше изключително силна. Това бе трън в очите на държави с по-слаби валути. Ето защо много високопоставени личности започнаха да смятат, че било крайно време старомодните швейцарци да станат малко по-модерни и да продадат половината от златото си — с което враговете на благородния метал насрочиха ново сражение.

Нови съюзници: булион банки, инвестиционни банки и хартиено злато

Преди САЩ да легализира притежанието и търговията със злато, единственият фючърсен пазар беше Winnipeg Commodity Exchange. Когато на 1 януари 1975 г. металът отново бе разрешен, ситуацията коренно се промени и фючърсните пазари в САЩ и Лондон взеха нещата в свои ръце. Растеше ново чудовище, което не само щеше да засенчи реалните количества, но и да отвори широко вратите за манипулация на цените — и то без изобщо да намеси физическото злато.

Беше пресметнато, че обемът на фючърсния пазар е около 800 до 1000 тона дневно, при положение, че световният годишен добив е около 2500 тона.

Средството за поддържане на нереалистичната цена на златото (без то изобщо да бъде намесвано) се нарича „leverage (лостово управление) чрез деривати“. Едно от последствията след прекратяването на системата Бретън Уудс бе гъвкавият обменен курс за валутните пазари, който направи хеджирането успешно. Човешкият дух обаче е много изобретателен. Съвременните все по-екзотерични хедж-продукти (деривати) създадоха нови оръжия за война със златото.

Gold loans/Forward sales

Както всеки знае, кюлчето злато (както и банкнотата) не се олихвява. Но в началото на 80-те креативни мениджъри от Уолстрийт откриха начини да променят това. Те изобретиха бизнеса със заемане на злато/авансови продажби (gold loans/ forward sales) и пробутаха идеята на някои собственици, а и на такива, които притежаваха все още недобития метал. Централните банки със своите „непродуктивни“ резерви от благородни метали започнаха да заемат златото си срещу лихва (gold lease rate), която принципно беше между 1% и 2%. То отиваше при минните компании, които се захранваха с евтини кредити (обичайна лихва 3–4%). Лихвените ставки бяха толкова ниски, че никъде другаде компаниите нямаше да намерят по-изгодни условия. Предприемачите на златодобивната индустрия, които знаеха, че могат да подсигурят кредитите със собствена продукция, продаваха златото си на касовия или срочния пазар и моментално получаваха пари в брой или печелеха по-високи цени в бъдеще.

Както се вижда, новият бизнес предлагаше на всекиго по нещо: чрез златото си централните банки си осигуряваха постоянен доход, а мините — пари в брой, като се застраховаха от падане на цените. Имаше възможност парите да се използват за интензивни сондажи или за нови инвестиции и съоръжения, а инвестиционните банкери касираха тлъсти хонорари от двете страни на транзакциите без никакъв риск.

Но скоро първоначлните идеи останаха на заден план. Вместо да представлява гаранция, а новият бизнес бързо се превърна в крайно експлозивна спекулативна машина с все по-нови инструменти, които в крайна сметка доведоха до създаване на gold loans и forward sales. Впрочем, между новите инструменти бяха и spot deferred sales, contingent forwards, variable volume forwards, delta hedging, puts и calls. Окуражени от тези многообещаващи печалби, инвестиционните банкери не си губиха времето и не пропуснаха аргументи за падането на курса, за да разширяват постоянно и безцеремонно клиентския си кръг. В това отношение австралийците бяха най-агресивни. Понякога авансово продаваха до седемгодишни продукции от все още недобито злато.

Това, което централните банки и златодобивните предприятия първоначално направиха, беше, че оплетоха действията си в един порочен кръг, водещ до все по-ниски цени на златото. Следователно, ако някой искаше да манипулира пазара на злато, трябваше само да е убеден и да се погрижи централните банки да заемат колкото се може повече злато, а златодобивните компании да сключват повече гаранционни сделки. След това биха могли да поседнат и да наблюдават с наслада как ден след ден комисионите им растат. Какво ги интересува, че подкопавали цената на златото?

За кои играчи говорим?

Имената им са емблеми на банковия елит: Goldman Sachs, J. P. Morgan, Chase; както и булион и големите банки като Deutsche Bank, Société Générale de France, UBS и Crédit Suisse. Всички те създават един нов, високодоходен бизнес, действайки като посредници между наивните централни банки, които получават нищожни лихви не само за това, че курсът на собствените им инвестиции се потиска, но и за риска, че могат да загубят всичко.

Оскъдните печалби, които централните банки получават от несигурните си сделки (оценени на $500 милиона до $1 милиарда per annum^[27]), са незначителни в сравнение със стотиците милиарди нереализирани счетоводни загуби, които понасят с ниската цена на собственото си злато. Нека ги попитаме защо дават на заем златото, което е собственост на народа, срещу толкова ниски лихви? И дали те изобщо осъзнават риска от тази операция? В крайна сметка няма абсолютно никакъв смисъл да се отдава злато срещу толкова мизерни лихвени проценти, а на всичкото отгоре и да се рискува то да не бъде върнато.

С действията си банките потискаха цената по всякакъв начин — било то чрез спестяванията на хората, било чрез печалбите на златодобивните компании, или с цените на техните акции. Това продължи години — и то нямаше нищо общо с физическите пазарни условия на предлагане и търсене. В крайна сметка дори и златото да няма никаква парична функция в съвременната финансова система, пак няма никакъв смисъл цената му да се потиска само заради интересите на алчните булион банкери и мениджъри от хедж-фондове, които спекулират при падащ курс. Факт е, че по време на война винаги може да се плати със злато, дори всички други платежни средства да са невалидни. От края на 2000 г. златото отново започна да изпълнява своята полезна и историческа функция за гарантиране на портфейлите в несигурни времена. От тази гледна точка конспирацията срещу него също няма смисъл.

За някои от златодобивните мини тази игра се оказа смъртоносна. Те фалираха или бяха закривани, въпреки че при почтени пазарни условия можеха и да просперират. Стотици хиляди хора изгубиха работата си, както и шанса да изкарат прехраната си достойно. Средствата и спестяванията им бяха погълнати от икономиката, което допълнително влоши състоянието на златодобивните държави. Освен това тези страни нямаха подкрепата на организации като МВФ — институция, която не пропуска възможност да понижава цената на метала. Тя прави това с реални продажби или с редовни публикации, съдържащи внимателно подбрани печатни съобщения със същия ефект. Много е лицемерно да се проливат крокодилски сълзи за бедността в Африка, когато ситуацията категорично може да се промени, ако манипулацията на цените на златото просто бъде прекратена.

Последни в бизнеса със заемано злато се включиха Deutsche Bundesbank и SNB (Швейцарската национална банка). Тъй като тези две централни банки притежават едни от най-големите златни резерви, последствията от техните заеми бяха негативни.

Gold Lease Rate

Gold lease rate, т.е. лихвеният процент, начисляван при заемане на злато, е ратата, срещу която централните банки са готови да дават назаем златните си резерви или, по-точно казано, да ги рискуват. Лизинговата рата понякога, но не винаги, е добър индикатор за движението на златния пазар, защото донякъде отразява действията на различните участници. Такъв беше случаят, когато на 27 септември 1999 г. с т.нар. „Washington Agreement“ се реши да се лимитира обемът на продажбите и заемането на злато за следващите пет години. За няколко часа обичайната лихва — между 1 и 2% — скочи на 9%, това моментално рефлектира върху пазара и можеше да възникне паника от страна на заемодателите. На 11 август 1999 г. участниците в пазара и анализаторите забелязаха растящо напрежение, когато шестмесечните лихви се повишиха на 4,12%. В същото време цената на златото беше $257 за унция. Заключението беше, че интересът към лизинговия пазар спада. Но когато централните банки решиха да ограничат продажбите, за няколко дни златото скочи на $330, а лихвата — на 9%. Очевидно това беше моментът, когато тъмните облаци над златния пазар започнаха да се разнасят. Факт е обаче, че най-големият излишък не дойде от покупките на емисионните банки, а от техните заеми.

Хедж-фондовете и инвестиционните банки също подкопават цената на златото

Не беше необходимо много време, за да може браншът на хедж-фондовете да открие, че цената на златото ще остане задълго под натиск и че празните продажби са истински рай за спекулантите. Създадоха се позиции, които нямаха никаква връзка с основите на златния пазар. Показателен пример за това колко не на място могат да бъдат определени фондове (дори тези, начело на които седят носители на Нобелова награда) е колапсът на компанията Long-Term-Capital-Management (LTCM) през октомври 1998 г., когато руснаците забавиха плащанията. Въпросната фирма беше довела изкуството на лостовото управление до крайност. Нюйоркският Федерален резерв организира спасението им, защото крахът на LTCM вероятно можеше да увлече цялата финансова система по подобие на колапса на австрийската Bank Creditanstalt през 1931 г. Всичко това ясно показа каква беше ситуацията с финансовия свят.

Един от най-окаяните и доста съмнителни комерсиални центрове, покръстен от инвестиционните банки, е т.нар. „Gold Carry Trade“, нова версия и наследник на „Yen Carry Trade“. Банки, фондове и други финансови играчи заемаха йени за продължителен период и почти нулева лихва, продаваха ги и купуваха американски съкровищни бонове, с което превръщаха високата лихвена печалба в пари в брой. Както става ясно, всичко вървеше повече от идеално, докато курсът на йената беше нисък или продължаваше да пада. Но когато това се промени, се очерта един нов и не толкова щастлив сценарий. „Gold Carry Trade“ на практика означаваше същото. Заемаше се злато, впоследствие то се продаваше (с ценови натиск) и се инвестираше в американски трезорни бонове. Съществуваше и друг, дори по-лош механизъм за заемане на злато. То беше продавано и парите се инвестираха в акции, между впрочем в сектора за високи технологии. Донякъде това допълнително подгряваше манията за борсови акции. Докато траеха новите банкови практики, цената на златото оставаше трайно потискана. Колкото по-лошо беше настроението на златния пазар, толкова по-уверени ставаха инвестиционните банкери.

Глупостта на централните банки или защо да заемаш злато означава да продаваш злато

С всички сили централните банки се стремяха да опазят тази спекулационна оргия и златните заеми за булион банките продължаваха. Единственото нещо, което пропуснаха, беше, че да заемаш злато, е същото като да го продаваш. Те игнорираха възможността, че може и да не успеят да си върнат златото — поне не под формата на физически метал. Причината е относително елементарна: заемът се дава и веднага след това металът се продава — и обикновено той отива в ръцете на бижутерите. Хиляди тонове злато, собственост на централните банки, изчезват завинаги по пътя на лизинга и оценките за общите къси позиции възлизат на 5000 до 16 000 тона — или това е равнозначно на две до шест годишни продукции. Всъщност на какво се надяват банките?

Джулиан Баринг, анализатор на златни мини и една от големите личности на златната сцена в Лондонското сити, който за съжаление почина през септември 2000 г., каза следното за златните заеми на централните банки:

„Мъдростта на централните банки да заемат злато, с което други след това заливат пазара, е безспорна.“^[28]

Централните и инвестиционните банки са причината за катастрофата на златодобивната индустрия

„Продажбите и заемите на емисионните банки са най-сериозният фактор за мечия пазар на злато. Тъй като ръководствата на златодобивните компании са твърдо убедени, че падането на курса ще продължи (т.е. безконечните продажби на централните банки), те се впуснаха в авансови продажби и други подсигурителни сделки, уреждани от булион търговците.“^[29]

В годишника на Gold Investment Review Джон Хатауей писа през 1999 г., че без този натиск цената на златото никога нямаше да падне толкова. Следователно същото стана причина и за късогледството на златодобивната индустрия. Тя продаваше това, което все още не е произвела, и вземаше назаем злато от емисионните или булион банките. Подмамена от евтините кредити, стартираше проекти, които при нормални условия на пазара щяха да са нерентабилни. Но колкото повече падаше цената на златото, толкова по-трудно беше да се запази рентабилността или поне да се ограничат загубите. За да оцелеят, много компании потърсиха спасение в добива на висококачествена руда. Така те продаваха злато на ниски цени и в неудобен момент, с което съкратиха живота на мините си. На практика това напълно провали експлоатацията им.

Когато през пролетта на 1999 г. Английската банка обяви програмата си за продажби, стана още по-очевидно, че цената на златото се манипулира. Златодобивните компании от години поддържаха цената на най-ниското ниво и предизвикваха истинска хедж оргия. Дори традиционни не-хеджъри като J. P. Morgan, един от ключовите манипулатори на златния и дериватния пазар, започнаха да го практикуват.

Но сега поне стана ясно, че един ден целият този абсурден театър ще приключи. Началото на края започна през септември 1999 г. След години спекулация и празни продажби пазарът на злато беше разпокъсан до такава степен, че централните банки започнаха да се събуждат. Те забелязаха, че дори само за да спасят кожата си, трябва да променят нещо. За споразумението във Вашингтон се срещнаха представители на 15 европейски централни банки, вкл. на Швейцария, за да ограничат бъдещите заеми и продажби за следващите пет години.

Безотговорното хеджиране съсипва златодобивната индустрия и цели държави: трагедията на Ашанти и Гана

Внезапното покачване на цената на златото даде две мигновенни жертви: големия африкански производител Ашанти от Гана и Камбиор от Канада. Гана е една от силно задлъжнелите африкански държави. През 1992 г. 31% от населението й живее в пълна мизерия, а 27% от децата страдат от недохранване. Износът й на злато и какао са основните две девизни позиции. Понижаването на цената на метала директно рефлектира върху икономиката. От 1993 до 1997 г. износният дял на какао падна от 50% на 30%. В същото време делът на златото се покачи от 15% на 39%. Така се роди надеждата, че по-високите приходи от износа на злато ще закрепят държавната икономика, защото от време на време цената на какаото драматично варираше.

Мали, съседна държава, петата по бедност в света, е в подобна позиция. За 2001 г. д-р Марк Бристоу от Randgold Resources Limited очакваше брутният вътрешен продукт (BIP) от златодобив в Мали да се повиши от 15% на 18%. По думите на правителството златодобивната индустрия е най-големият работодател в страната и данъците от нея се равняват на около 20% от държавния приход.

Златните богатства на западноафрикански държави като Буркина Фасо, Гана, Бряг на слоновата кост, Мали и Сенегал са легендарни. Гана, родината на народа на Акан, някога бе толкова известна със златните си полета, високоразвитите си технологии за златодобив и прекрасните си златари, че целият район беше наречен „Златния залив“. Още през 15. век португалски търговци описват един крал на народа на Акан, покрит от глава до пети със злато.

Монарсите на Гана и Мали подчертавали знатния си произход със златни украшения и бляскаво облекло. През 1324 г. Манса Муса, крал от Мали, предприема поклонение до Мека. Той минава през Египет, където е посрещан с почести. Хронистите от онова време разказват, че египтяните били силно впечатлени от златните му богатства. Съществуват слухове, че докато траело посещението му в Мека, цената на метала поевтиняла, понеже той буквално удавил пазара със златото си. Според преданието, когато поема по обратния път, той взел със себе си египетски майстори златари, защото обещал на султана на мамелюците Ал-Давадари да въведе система от златни монети. Убийственото влияние на колониалните сили, а по-късно и индустриализацията довеждат до залеза на тази феодална култура. За щастие, много от тези произведения на изкуството, свидетелстващи за африканското майсторство, днес се излагат в музеи и изложби.^[30]

Не е странно, че държави като Гана, Мали и останалите възлагаха големи надежди на модерните средства за златодобив и на чуждестранния капитал, като се надяваха, че с тях ще подобрят благосъстоянието си. През септември 1999 г., когато Ashanti Goldfields Co. едва не банкрутира; те получиха сериозен удар. Любопитното е, че по време това съвпадна с оповестяването на Вашингтонското споразумение — договор, който уж трябваше да е от полза за производителите на злато.

Но каква беше причината за случилото се? Цената на метала, която от пролетта започна да пада, само за седмица скочи от $269 на $307 за унция. Трябваше да прозвучи вик на радост, но той се оказа болезнен вопъл, когато стана ясно, че за някои от участниците — в случая за Ashanti — повишаването на цените означаваше гибел. Компанията беше сключила хиляди дериватни контакти (общо 2500!) с не по-малко от 17 банки, между които и Goldman Sachs — основният им финансов съветник.

По данни на Financial Times от 2 декември 1999 г. Goldman е продал голям асортимент деривати на златодобивни компании.^[31] Голдман стоеше начело на т.нар. „големите четири“ инвестиционни банки, действащи като съветници на Ашанти. Другите три бяха Credit Suisse Financial Products, Société Générale de France и швейцарската UBS.

За Ashanti и Гана резултатът от всички тези професионални „съвети“ приключи катастрофално. В края на юни 1999 г. хедж-счетоводството на компанията показваше печалба от $290 милиона. В началото на октомври той се превърна в $570-милионна загуба, а на всичкото отгоре имаше и иск за вноска (Margin Calls) в размер на $270 милиона. По-късно банките малко сконфузено обясниха, че бизнесът с хеджиране бил по „настояване на клиентите“. Трагичната истина обаче е, че една от най-богатите световни златни мини беше съсипана от алчност, безотговорност, крайно неподходящи преценки и от пазар на злато, който напълно бе загубил връзката си с реалността. Най-накрая беше разработена тригодишна отсрочка, защото никой не можеше да си позволи Ashanti да потъне. Някои от „големите играчи“ в индустрията имаха възможността да глътнат най-апетитните парчета.

Съдбата на компанията породи мнението на редица наблюдатели, че на златото не трябвало да се разрешава да поскъпва. Парадоксалното беше, че високият курс не само съсипа предприятието, но така увлече и други силно хеджирани компании. И не на последно място, това постави намесените банки в много неудобна ситуация — да не говорим за невърнатите кредити и заеми на емисионните банки.

За пръв път в историята на златния пазар бяхме изправени пред абсурдната ситуация голям производител на злато да не желае поскъпването на метала, поне за момента. Изключение правеха притежателите на кюлчета или монети и акционерите на компании като Agnico Eagle Mines, Gold Corp. и Glodfields Limited. Имаше много неизвестни как Barrick ще се измъкне от тази ситуация, защото те бяха смятани за „бащите на всички хеджъри“, една от най-високите позиции, ако не и най-високата на наличните златни фондове и номер едно във всеки списък на златодобивни акции. Както винаги, трагедията си остана за сметка на народа на Гана.

Гаранция или спекулация?

Дефиницията на английския глагол „to hedge“ (застраховам, подсигурявам курса) е следната:

а) средство за предпазване;

b) самозащита от загуба или неуспех от противоположни компенсаторни действия;

c) застраховане срещу колебания на цените;

d) самостоятелна финансова защита чрез покупки или продажби на авансови стоки с цел застраховане от загуби вследствие на колебания в цените.

Думата „спекулирам“ има следната дефиниция:

Поемане на търговски риск с цел печалба, най-вече чрез покупко-продажби, вследствие на пазарните колебания.

В чистата си форма хеджирането позволява на мениджърите да застраховат проектите си срещу неочаквани промени на цените. Тъй като финансовите пазари чувствително се интернационализират, новосъздадените финансови инструменти са рефлекс на новите пазарни отношения. Спокойно можем да направим извода, че невероятният растеж в търговията с платими в злато финансови инструменти се доближават повече до плановете за бърза златна печалба, отколкото до застраховките срещу риск. Хеджирането се наложи заради ниските лизингови печалби. Ако ценовият фиксинг на бъдещата продукция (както се видя от Ashanti и Cambior) е предпазна мярка срещу падане на курса и въпреки нея се застрашава съществуването на производителите, в случай че цените се повишат — това със сигурност вече не е „хеджиране“ (в смисъл на застраховка), а чиста спекулация.

Може би блестящо бъдеще?

През юни 1999 г. World Gold Council публикува подробен доклад за състоянието на някои от най-бедните държави:

„Никой не обърна достатъчно внимание на факта, че по време на краткосрочното развитие на цената на златото пострадаха някои от най-бедните държави.

От 42-те силно задлъжнели страни (HIPCs) повече от 30 са производителки на злато, а 12 от тях добиват над 3 тона годишно. Без да преувеличаваме, общото количество благороден метал на част от HIPCs за 2000 г. възлиза на 200 тона. Спрямо преобладаващия курс за 1999 г. приходите от износа се равняват на $1,6 милиарда.

В девет от тези държави делът на печалбата от износа на злато е поне 5% и по всяка вероятност това ще стане и с други пет държави, а в бъдеще те може да се окажат и повече. В някои страни като Гана, Гвиана и Мали златото е повече от една пета част от износа. В близко бъдеще Гвинея и Танзания вероятно ще станат част от тази група.

Държавите на юг от Сахара, които са 33 от всичките 41 HIPCs, в момента произвеждат 25,1% от световното злато. Три четвърти от него — 18,5%, се произвежда от Южна Африка, но в глобалната продукция след 1990 г. делът на останалите се удвои.

За бедните страни на юг от Сахара златото означава почти $7 милиарда годишен приход, дошъл от чужбина.

Негативното влияние на падащия курс на златото за тях е много повече от обикновено колебание на експортните приходи. Златодобивната индустрия предизвиква мултипликационен ефект [което засяга и САЩ, Канада, Австралия и другите златодобивни държави; бел.авт.], като създава допълнителни работни места, което означава и допълнителен държавен приход. Минното дело стимулира развитието на законовата, физическата и финансовата инфраструктура.

В някои случаи златодобивната индустрия е една от малкото възможности за диференциация на износа и за производителския капацитет на дадена държава — което често означава критична фаза за процеса на развитие.

Парадоксът е, че бъдещият растеж на тези нации ще бъде подкопан от тези, които предлагат помощ, а именно от МВФ, както и от правителствата на развитите страни.

Поради постоянната заплаха от продажба на злато чрез МВФ, Швейцария и Великобритания, цената силно падна. Някои високопоставени служители от МВФ споделиха, че щели да бъдат щастливи, ако фондът продадял всичките 311 тона метал, за да финансира изплащането на дълговете. [Сега, когато пиша тази книга, това вече е минало; бел.авт.]

Продажбите или дори само заплахата от продажби от страна на централните банки и официалния сектор представляват най-важния фактор, стопиращ покачването на цената. В резултат златодобивната индустрия в развиващите се държави е сериозно възпрепятствана и това намалява възможностите за истински, дългосрочен и траен икономически растеж в HIPCs.“^[32]

Примерът на най-големия производител — Южна Африка, е красноречив за пазара на труда през последните години. По данни на South African Chamber of Mines през 1987 г. южноафриканската златодобивна индустрия разполагаше с 564 000 работни места. През 1996 г., когато започнаха плашещите продажби от страна на Швейцария, броят им падна на 345 000, а впоследствие бе редуциран с още 100 000. Докато част от съкращенията са за сметка на рационалните подходи в минното дело, по-големият дял е резултат от ниските цени на златото. Ако направим сметка, че от едно работно място в златодобивните компании зависи издръжката средно на дванайсет души, е очевидно, че милиони хора са обречени на мизерия. Но само когато прибавим и мултипликационния ефект, можем да видим реалните размери на конспирацията срещу златото. Чуди ли се още някой, че престъпността в тези иначе мирни нации расте?

Дали хеджирането ще убие кокошката, снасяща златни яйца?

Джулиан Баринг прави следния коментар:

„Ако авансовите продажби на златодобивните компании са толкова печеливши, както предприемачите постоянно твърдят, то акциите трябваше да поскъпват всеки път, когато бъде обявена такава продажба. Но подобно нещо няма.“^[33]

Ако малко по-внимателно се вгледаме в хеджирането, ще открием, че то се е превърнало почти изцяло в спекулация. Антал Фекете, проф. към Memorial University of St. John’s, Канада, описва някои от съвременните хедж-практики по следния начин:

„Хедж-революцията започна през 1985 г.; Barrick Gold (по онова време наричан American Barrick) беше един от пионерите в бранша. Хеджирането беше брилянтна идея, поне по начина, по който Barrick я разви в началото. Той превърна златодобивната индустрия в отделна категория, доколкото тя бе единственият икономически сегмент, който успя със собствени сили да се измъкне от блатото на дълговете.

Строго погледнато, тяхната политика, както е описана в годишните им доклади (виж преди всичко тези за 1994, 1995 и 1996 г.), не е практикуване на хеджиране, а упражнение по спекулация. Barrick се надяваше, че цената на златото няма да изпълни фокуса, преповтарян от 1968 г. насам — да се покачи и никога да не се върне на старото си ниво. Ако все пак такова нещо станеше, то празните продажби на Barrick и Сие се грижеха да потушат всяко движение нагоре. На практика това бе революция. Производителят на злато се оказа в странна позиция и всъщност излезе най-големият враг на златото. Заради едностранното хеджиране той задуши всяко покачване на курса още в зародиш. Резултатът от новаторството на Barrick бе конкуренцията на празните продажби, обхващаща една цяла индустрия. Това деморализира пазара най-вече като предлагане, но и като търсене. Индустрията пострада: всички искаха да купуват възможно най-бързо. Но за потенциалните купувачи и тези, които имаха дългосрочни интереси, нещата се оказа още по-лоши. Изглеждаше, че индустрията загива. В крайна сметка т.нар. «хеджъри» съсипаха собствения си пазар. Или поне унищожиха всякаква възможност за покачване на курса и предопределиха бъдещето. Силната и винаги присъстваща свита от спекуланти беше изтласкана от пазара със злато и се принуди да се включи и приспособи към стратегиите на Barrick.

Но дори и от гледна точка на Barrick унилатералните (т.е. едностранчивите) авансови продажби се оказаха краткотрайна и ненадеждна политика. Агресивното преследване на този тип печалби изключи всички консервативни принципи. Както се и очакваше, краткосрочната политика скъси живота на златните мини на Barrick. Изглеждаше, че в дългосрочен план те нямат никакъв шанс. Ниската цена на златото погълна рентабилните златни жили по-бързо дори от прахосническа експлоатация. Вследствие на загубите фирмата трябваше да закрие пет от десетте си предприятия и то не заради изчерпване на залежите, а заради паднали цени. За пръв път в историята в мирно време бяха закривани все още продуктивни златни мини — не поради прекалено висок добив, а поради срив в цената на златото. Това означаваше сериозна загуба на капитал под формата на замразени златодобивни мини и съоръжения. Никой не можеше да предвиди подобно фиаско — най-малкото директорите на Barrick. Как беше възможно? Повечето наблюдатели изтъкваха факта, че докато съществува съвсем ясен лимит за производство на касово злато, т.е. някакъв производствен капацитет, няма граница за «продукцията» на авансовите контракти. Едва ли не пожелание, платежът можеше винаги да се отложи в бъдещето. Антиконсервиращите минни действия и агресивната политика на празните продажби на Barrick бяха равнозначни на наводняването на пазара с неограничени авансови контракти за злато.“^[34]

Производствените разходи за най-ценните златни находища на фирмата могат да бъдат редуцирани до около $150 на унция — но докога ще има висококачествени руди?

„Благодарение на хеджирането, златото и хартията пропадат едновременно“^[35], казва Фекете.

Според него единственото решение на дилемата е в билатералния, т.е. двустранния хеджинг. Този вид транзакции означават, че подсигурителната политика на авансовите продажби трябва да се допълни и уравновеси от авансови покупки. До момента покачването на цената на златото винаги беше контрирана от авансови продажби — но отговор не последваше.

„Важно е да се разбере, че при златните мини нито авансовите продажби, нито авансовите покупки се очаква да имат нещо общо със спекулацията, а да са това, което са — гаранционни сделки в интерес на предприятието и акционерите.“^[36]

През есента на 2000 г. попитах проф. Фекете дали ще ревизира отношението си към Barrick. Отвърна, че мнението му изобщо не се е променило, а точно обратното.

„Вероятно искате да добавите сериозното обвинение, че [Barrick] умишлено заблуждава акционерите, кредиторите и цялата общественост. Години наред в отчетите си, на срещи на акционерите и на пресконференции Barrick демонстрираше високи печалби и това се дължеше на способността му да постига по-високи от официалните пазарни цени за новодобитото злато през цялата въпросна година. Подобни доклади за големи печалби бяха удостоверявани от известни екзаминатори и те никога не бяха поставяни под съмнение от страна на научния свят, да не говорим за специализирания финансов печат.

Достатъчно добре ни е известно какво биха казали академиците и финансовата преса, ако едно добре котирано предприятие оповести, че от днес ще произвежда и изнася на пазара версия на «перпетуум мобиле» от 21. век.

Barrick се прочу с развитите инструменти на хеджирането, с които постигаше «чудото» винаги да продава злато на по-висока цена от пазарната. Защо да не споделят «тайната» си с американските селяни? Няма ли да е прекрасно, ако и те можеха винаги да пласират пшеницата си на по-високи цени от тези на пазара? Къде са стопанските организации, които искат на висок глас да споделят тайната си как превръщат камъка в хляб?

Barrick, за съжаление, не можеше да сподели нищо с никого, защото «чудото» е възможно единствено с измама. Ако сме снизходителни, щяхме да предположим, че икономическите инспектори просто не разбираха какво потвърждават. В противен случай те никога нямаше да жертват името си за подобен трик, който целеше да подведе обществеността. Всъщност уликите ни карат да направим други изводи. Още тогава икономическата контролна гилдия на съучастниците можеше да бъде обвинена в конспирация.

Не е било, няма и никога няма да е възможна авансова продажба на злато на по-висок курс от пазарния, постигнат за същата година — все едно да превърнеш оловото в злато.

Това, което Barrick прави, в действителност е следното: фирмата продава злато, което е заела дългосрочно срещу минимални лихви, и инвестира печалбите във високоолихвявани американски ценни книжа. След това преизчислява доходите си, повишени от лихвените приходи (благодарение на позитивната съвместимост между олихвяването на американските ценни книжа и процента на заеманото злато) — все едно, че те са били спечелени от по-високата продажна цена за унция. Защо е тази очевидна измама? Защото транзакцията остава недостатъчна и печалбите са само в «хартия», докато всички транзакции не се завършат и заетото злато не бъде върнато на собствениците му. Все пак има вероятност хартиените печалби никога да не могат истински да се реализират. Възможно е и авансовите задължения един ден да приключат със страхотни загуби. За такъв сценарий не е необходимо да става кой знае какво, стига само цените на златото да се върнат на по-високите нива, на които се търгуваше преди години.

Barrick просто приема, че «нещо, което се покачва, после трябва да падне». Когато цената на златото се покачи — да речем на $200 за унция, се очаква, че след известно време тя отново ще поевтинее. Тези, които са финансово издръжливи — тук визирам и Barrick — ще са в състояние да преодолеят бурята, разразила се заради покачването на цената на метала. Всички авансови контракти винаги могат да бъдат отсрочени — ако е необходимо и с цената на загуби, докато цената най-накрая се понижи. Ето защо Barrick и останалите винаги бяха на печалба.

Но истината е, че всичко, което те постигнаха, е да прикрият изискванията за вноските от търговията си със злато и да законспирират потенциалните си задължения спрямо акционерите и кредиторите си. Това е измамата, която SEC и останалите контролни органи на американското правителство трябваше да разкрият и разгласят. Вместо това те останаха неми и глухи.

През 1968 г. все още нямаше Barrick. Но нека хипотетично предположим, че е съществувал. Да приемем също, че фирмата продава заетото злато по $38 за унция (което на златодобивните компании от онова време би им се сторило страшно находчиво). В този случай Barrick щеше отново да револвира златните си кредити, т.е. да ги отсрочи с безперспективната надежда, че цената на златото ще е толкова любезна един ден да падне под $38 за унция, за да може фирмата отново да излезе на печалба. Но след 1968 г. — когато американската държавна хазна престана да спазва задълженията си да изплаща злато на $35 за унция на чуждестранните емисионни банки — цената хвръкна и никога повече не се върна на старите си нива. При това положение Barrick щеше да има пълна загуба, но въпреки това щеше да говори за обилни печалби, защото съзакятните им банки щяха да им позволят да конвертират празните си продажби в злато по $38 за унция. Бих могъл да допълня, че позицията на американската хазна спрямо чуждестранните й кредитори в лицето на централните банки днес е много по-слаба, отколкото през 1968 г.

В историята често се е случвало цената на златото рязко да се повиши и никога повече да не се върне на старите си нива. По тази причина всяка счетоводна сметка, задължена да достави печелившо злато някога в бъдещето, (стига човек да е готов да чака достатъчно дълго), е просто измама. Това никога нямаше да бъде допуснато в общество, в което законодателите носят отговорност за договорните закони. И измамата със същата ответност щеше да бъде разкрита от икономическите инспектори и държавните власти.

Точно както законът забранява търговците на зърно веднага да пресмятат позициите си на авансовия пазар за пшеница като реално налично количество зърно в балансите си, така и на златодобивните мини трябва да се забрани да изчисляват и съставят баланса си от продаденото заемано злато, както правят с печалбите от новодобитото злато. За зърнените силози съществува определена задължителност за авансова позиция. Добре е да има подобно нещо и за празните продажби на златните мини. До момента, в който тези позиции не бъдат реализирани докрай, е логично да няма и никаква печалба. А «дотогава ще изтече много вода» — го е изразила твърде сполучливо поговорката.

За цивилизацията ни е срамно, че позволява на тази отвратителна конспирация на булион банките, златните мини, икономическите контролни органи и правителството (пред очите на академичните среди и широката общественост) толкова обиграно да мами, прилагайки своите хедж-фокуси и авансови продажби.

Подобна очевадна и продължаваща злоупотреба с доверието е възможна само в условията на хартиена валута. Един от най-силните аргументи в полза на златния стандарт е този, че в неговите условия нямаше да се толерират подобни злоупотреби в отношенията между честни и почтени хора.“^[37]

На 18 декември 2002 г. Blanchard & Co., най-голямата американска организация за продажба на дребно на злато, и клиентите им заведоха дело срещу Barrick Gold Corp., Торонто, и J. P. Morgan Chase & Co., Ню Йорк, за незаконни манипулации на цената на златото. Blanchard & Co. ги упрекнаха, че с празни продажби и дългогодишно потискане на цената на златото са спечелили $2 милиарда. Организацията е на мнение, че заради тези незаконни действия клиентите й са понесли големи загуби.

На 12 февруари 2003 г. дойде новината, че Barrick Gold Corp. е уволнил без предупреждение генералния си директор Рендъл Олифант. Олифант беше един от директорите, които се смятаха за пионери в системата на хеджирането. Причината била в отговор на недоброто развитие на компанията в последно време и на намерението тя отново да си възвърне предишния „блясък“. Спрямо последната година, и въпреки покачването цената на златото, акциите на Barrick паднаха с 12%, докато в същото време курсът на Gold Corp и Goldfields Ltd. — две компании, непрактикуващи хеджиране — се покачи съответно с 40% и 12%.

Вероятността за катастрофа на минната индустрия

Златодобивните предприятия продаваха злато, което още не бяха добили, като го заемаха от централните и булион банките. Продаваха го и касираха пари в брой в противоречие с обещанието към кредитора да възстановят златото му с бъдещата си продукция. После използваха парите за инвестиции, усъвършенстване на съоръженията, мерки за намаляване на разходите и обратни покупки на акции. Но все някога трябваше да изкопаят липсващото злато, за да попълнят празнотата на това, което първоначално са взели назаем, а впоследствие са продали.

Тази смъртоносна игра най-напред стана популярна в Австралия, където през 1982 г. предприятията започнаха „авансово“ да продават злато. Примерите с Ashanti и Cambior ясно показаха докъде може да доведе всичко това. Да се надяваме, че те двете не са върхът на пословичния айсберг. Ясно е, че самата индустрия е в ситуация, която едва ли би могла да е по-зле. Тед Бътлър отбелязва много сполучливо:

„Тъй като бъдещата продукция беше вече разпродадена, вместо радост имаше плач и скърцане със зъби.“^[38]

На 18 август 2000 г. Лоурънс Паркс направи следното заключение:

„Ако сегашната тенденция продължи в същия дух, след няколко години тази индустрия ще е само спомен, мините ще са затворени, работниците ще се окажат на улицата, а акционерите — разорени. Отдавна вече липсва обичайният тип бизнес. Нужно е производителите спешно да осъзнаят състоянието си и да променят курса. Старите несполучливи концепции, калкулации и стратегии трябва да отпаднат.“^[39]

Студията завършва с надежда за бъдещо възстановяване, но само в случай, че производителите на злато предприемат стъпки за възраждане на бранша им:

„За да се възстанови позицията на производителите на злато по силата на свободния пазар и избора на свободните хора, е достатъчна само реабилитацията му като валута с еднаква стойност навсякъде по света; валута, която ще е вечна като звездите; валута, която е постоянна като прилива и отлива, или както American Federation of Labor [американски профсъюз] казва: златото е стандарт за всяка велика цивилизация! [Наистина ще е добре динозаврите в индустрията да разсъждават в този дух, преди да е станало твърде късно; бел. авт.]“^[40]

Златото и златните акции през 90-те години

Фирмата American Investment Services Inc. обобщи неотдавнашните събития на пазара на злато по следния начин:

„През 1999 г. цената на златото средно беше $278 за унция. Това е с 5,3% по-малко от средната цена през 1998 г. Цената от 1999 г. е най-ниската от 20 години насам.

Производството е увеличено с повече от 2 ½ пъти, докато растежът чувствително изостана. В бъдеще то би могло да спадне, тъй като ниските цени възпряха много частни проекти. Нето преработването превишава чувствително производството на златодобивните мини, като разликата се покрива основно от продажбата на официалните резерви. Обявяването на подобни продажби и свързаното с това хеджиране изглежда са причината за многото колебания на цената на златото през годината.“^[41]

През повечето време (на 90-те) цената се движеше в определени граници. Но погледът към която и да е схема показва, че слабостта реално зависеше от заплахата на швейцарските продажби. Предумишлено (или не) страната ни беше подмамена в най-големия мечи маньовър на 90-те години, защото притежаваше едни от най-големите световни златни богатства. Швейцарската заплаха беше дамоклев меч, висящ години наред над пазара, което донесе милиарди печалба на спекулантите на мечия пазар, а в същото време минната индустрия, акционерите и притежателите на банкови сметки изгубиха милиарди. Но привилегията да низвергне златото се падна на Bank of England, която беше под влияние на Лейбъристкото правителство.

American Investment Services стигна до заключението, че дори може да се постигне трайно повишаване на цените, в случай че западните предприемачи се върнат на инвестиционния златен пазар. Именно те бяха най-големите купувачи през 70-те, когато само за десет години цената на метала скочи от $35 на $850.

През последните години цените на златните акции се движеха нагоре-надолу като влакче на ужасите и в края на 1997 и началото на 1998 г. достигнаха най-ниското си ниво. Южноафриканските мини опитаха да рационализират бизнеса и да намалят разходите си, за да се приспособят към ниската цена на метала. В това отношение Randgold & Exploration Company Limited, Йоханесбург, постави началото на нова революция. Направеното от тях няма аналог в историята на златодобивната индустрия. Преди африканската минна индустрия работеше със скъпа система и остарели мениджмънт договори. Майчината фирма (The House) извличаше дивиденти от отделните мини и освен това печелеше от редица други услуги, докато златните залежи не се изчерпеха.

Randgold & Exploration бяха първите, които реформираха производството. Успешният опит да се намалят разходите и да се увеличи ефикасността превърнаха мениджмънта в отговорен фактор за производителност и финансов успех. След пет години и серия объркани сливания, реорганизации и обособявания в самостоятелни единици Randgold постепенно се превърна в холдинг. 49% от настоящия му капитал са част от Randgold Resources, една от активните южноафрикански фирми за сондаж, която наскоро успешно разработи проекта „Морила“ в Мали. През 2000 г. към него се присъедини и големият AngloGold Ltd. Randgold & Exploration притежава дялове на различни предприятия, но най-съществен е пакетът за минно дело в различни части на Африка.

Randgold & Exploration, която произлезе от Rand Mines, загуби всичките си мини, включително Durban Deep и Harmony. Единствено благодарение на реформата, повече от 100 стари и обречени на разруха мини успяха да бъдат спасени. Много от включените предприятия бяха преструктурирани и в повечето западноафрикански държави беше лансирана успешна програма за сондаж. С „Морила“ Randgold Resources под ръководството на Роджър Кебъл и д-р Марк Бристоу — съвместно с AngloGold, най-мощната златодобивна компания в света — направи най-голямото откритие в Мали за десетилетието. Създаденото през 1985 г. Durban Roodeport Deep Ltd (DRD) също беше загиващо предприятие, преди новите собственици да стартират успешна програма за модернизация и развитие. След промяната на ръководството през 2001 г. те естествено се забавиха.

Модернизацията скоро обхвана и други участници, като AngloGold и Goldfields Ltd. Те взеха ключови решения относно сондажите, модернизацията и сливанията, които гарантираха оцеляването им. Много успешна се оказа Harmony, която междувременно се превърна в една от най-големите златодобивни компании.

Кои бяха спечелилите и кои загубилите в конспирацията срещу златото?

Историята винаги е показвала, че във войните има повече загубили, отколкото спечелили. Но дори и победителите не печелят толкова, колкото потърпевшите губят, защото войната означава унищожение и разруха.

Войните със златото не са изключение. Дори един бегъл поглед показва, че на практика, победители няма:

Намесени страни	спечелили	загубили
Златодобивни компании		Х
Акционери, собственици		Х
Държави, добиващи злато		Х
Централни банки		Х
Притежатели на влогове		Х
Световна икономика		Х
Световен работен пазар		Х
Данъкоплатци		Х
Инвестиционни банки, булион банки	Х^[42]	Х
Купувачи на злато, напр. бижутери		Х
Прекупвачи на злато, напр. хедж-фондове	Х^[43]

Победители, печелещи в дългосрочен план, са купувачите на злато — и това най-вече е бижутерийната промишленост. Тя купува метала на неестествено ниска цена. Истинските победители обаче са финансовите къщи като Goldman, Sachs и т.н., застанали от страната на празните и авансовите продажби. Когато в крайна сметка цената един ден експлодира, същите хора, профитирали от фиатна валута, е много вероятно да притежават по-голямата част от златото, а не е изключено и златодобивните компании.

Тези, които до момента са в най-неизгодна позиция, са златодобивните предприятия, служителите и най-вече акционерите им — заради милиардите загубени долари от приходи, дивиденти и пазарна капитализация. В това отношение водещите компании винаги касираха печалбите си, независимо дали индустрията загиваше, или не. В бизнес с толкова голям риск, би трябвало тези, които носят отговорността за него (акционерите), да получават съответното възнаграждение. Ако то липсва, те ще отстъпят и ще напуснат потъващия кораб. Предположението ми се базира на очевидния курс на акциите на златодобивните компании; но то би означавало и лош знак за бъдещето, защото мините постоянно имат нужда от свеж капитал за своите съоръжения, оборудване и резервни средства. Тъй като през последните години сондажите на практика са почти напълно преустановени, изразходваните резерви не могат да бъдат допълнени. Ако тази тенденция продължи в бъдеще, много скоро мините ще бъдат изчерпани и затворени. Тъй като днес се намираме на прага на нов възход на златото, съществува надеждата, че в тази индустрия ще се влее нова сила и нов дух.

Фактът, че в сферата съществуват все по-малко специализирани инвеститори, Джулиан Баринг коментира по следния начин:

„Професионалните инвеститори в златодобивните компании са толкова изтощени, че тази индустрия едва ли разчита на тях като на сериозен източник на капитали. Тя трябва да потърси други инвеститори, но те пък не познават нашите «правила». Почти не знаят или не ги е грижа колко струва пазарната капитализация на една резервна унция. (…) Искат само да развият бизнес, който да е по-печеливш от който и да било друг.“^[44]

Южна Африка би могла да спечели войната

Южна Африка, най-големият производител на злато в света, трябва да осъзнае всички аспекти на златото — символното значение и практическата му роля. Почти 3000 години златото е най-доброто парично средство. То беше световна валута през 19. век — когато парите на отделните държави имаха точни фиксации в злато. Именно тази негова употреба даде гениалния автоматичен механизъм, гарантиращ цялостната парична система, стабилността, благополучието и икономическия растеж. Както показва горчивият опит, никоя друга система дори не се и доближи до качеството на златния стандарт. Свободната международна и многостранна световна икономика изисква глобална валута. Тази валута е златото и тя е изборът на свободния пазар, тъй като то е най-добре функциониращата парична форма. Ето защо не трябва да съществува никакво съмнение, че — за да са възстанови пълният потенциал на световната икономика — трябва да следваме пътя на златния стандарт. Глобалната парична система, или, както я наричат днес, новата финансова архитектура, е не само трудна, тя е невъзможна без златото.

Това трябва да разбере Южна Африка (а и Русия). Нека е ясно, че страната произвежда най-ценния продукт за бъдещата световна валутна реформа. Ако Африка приеме идеята, ще осъзнае, че трябва да се бори срещу всеки несериозен алианс, твърдо решен да подмине и дори да унищожи нейния продукт. Тя трябва да вникне в символния смисъл на златото, просъществувал повече от 5000 години и надживял всякакви епохи.

Нека Южна Африка повиши съзнанието си относно ролята на златото и изясни собствената си позиция на финансовата сцена. Държавата би трябвало да защити златото и да не се поддава на подигравките и дискредитациите на всички, които искат да го тълкуват само като култов предмет от миналото. Всеки производител на сирене се бори за продукцията си. Време е страната да приеме дългосрочна стратегия и да се докаже като водеща сила в бранша. В сътрудничество с консорциуми от отворени и предвидливи златодобивни мини тя може да стартира PR-кампания, за да възроди интереса на света към златото и златния стандарт.

Всички големи златодобивни държави в Африка би трябвало да имат интерес от подобна кампания. Нека Южна Африка си спомни как САЩ като пионерска държава успя да се превърне във водеща икономическа сила без никаква Световна банка или МВФ. Тя направи това със собствени сили и с помощта на златото.

Голяма част от тогавашното финансиране беше във вид на златно обезпечени заеми. И това е нещото, което Южна Африка, Русия и останалите златодобивни държави трябва да научат и практически да осъществят: финансиране на растежа чрез златно обезпечени заеми, вместо да разхищават, продавайки толкова важното злато на безценица. Мисля, че това е техният път. И единственият им шанс за възраждане на икономиката и бъдещ просперитет. Модел в това отношение е Швейцария, която би могла да послужи за пример как една държава постигна най-високия жизнен стандарт, без самата тя да притежава земни богатства. Южна Африка има несравнимото преимущество да притежава златни залежи.

Златото като пари е препятствие за инфлационната политика и корупцията. То е подготовка за свободното общество и е възможно най-ликвидният продукт, най-доброто средство за запазване на стойността. Само стабилното закотвяне на икономиката в центъра на вечните природни закони ще ни даде удовлетворително дългосрочно решение за проблемите на Южна Африка (в частност) и на света (като цяло).

Бележки

[1] Charles Mackay, Extraordinary Popular Delusions and the Madness of Crowds, Money Mania — The Mississippi Scheme 1719 and 1720 (London: Richard Bentley, 1841), S 1ff. ↑

[2] На 6 октомври 2000 г. Бил Мърфи от организацията GATA заяви в колонката си в LeMétropoleCafé, че в Европа и Близкия Изток златото се търгува 40–42 пъти по-скъпо сутрин и малко преди затварянето на пазара винаги е потискано от COMEX. Освен това:

На 6 декември 2000 г. в Gold Sextant на Реджиналд Хауи със заглавие „Evidence of Gold Manipulation on the COMEX“, Майкъл Болзър публикува подробният си анализ, наречен „Anomalous selling in COMEX gold, 1985 to November 2000“.

В процеса, който адвокатът Реджинълд Хауи заведе в Бостън пред Американския окръжен съд за Масачузетс на 7 декември 2000 г. (Unites District Court for the District of Massachusetts, Boston) срещу Банката за международни плащания в Базел, Швейцария, различни правителствени служители, централни банкери и определени златни банки, беше отправено обвинение в манипулация на цената на златото от 1994 г. до настоящата година, провеждана с помощта на официалните власти и големите златни банки. Изглежда, че конспиративната схема цели три неща: 1) избягване на високите цени на златото, за да не се допуснат никакви предупредителни сигнали за инфлацията в Америка; 2) избягване на високите цени на златото, за да не се допуснат предупредителни сигнали за слабостта на американския долар в международен план, и 3) защита на банки, частни лица и институции, които са финансирали самите себе си със златни заеми с ниски лихвени проценти. Това е „измама“ за пазара на физическо злато и намесените лица биха рискували големи загуби, в случай че цената му се повиши. Виж приложението. ↑

[3] Gold and the International Monetary System in a New Era, World Gold Council Conference, Paris, 19. November 1999, (London: World Gold Council, 1999), S. 47 ↑

[4] Muray N. Rothbard, The Case Аgainst the Fed (Auburn, Alabama: Ludwig von Mises Institute, 1994), S. 83. ↑

[5] Bruno Bandulet, „The Euro: Who is afraid of Mr. Duisenberg?“, Ambiance Magazine, специализирано издание на частните банкери, Цюрих, септември 2000 г., S. 27. ↑

[6] Dale Henderson, доклад пред Conference of the International Precious Metals Institute (IPMI), Williamsburg, Virginia, 12 юни 2000 г., в Интернет на адрес www.LeMetropoleCafe.com, 21 септември 2000 г. ↑

[7] Federal-Reserve-Report, от Dale Henderson и икономисти от University of Chicago и Amherst College, май 2000 г., в Интернет на адрес www.LeMetropoleCafe.com. ↑

[8] Paul Fabra, „Les banques centrales jouent-elles à la Baisse de l’or?“, Les Echos, (Paris, 16. Mai 1999). ↑

[9] Пак там. ↑

[10] Paul Fabra, „Les banques centrales jouent-elles à la Baisse de l’or?“, Les Echos, (Paris, 16. Mai 1999). ↑

[11] „IMF Folly“, The Northern Miner (Don Mills, Canada), 29 март до 4 април 1999 г., S. 4. ↑

[12] Изказване на конгресмена Рон Пол, „Clinton Administration Proposal that IMF Sell-Off Gold Holdings“ и в Интернет на адрес www.house.gov/banking/31799pan.htm, 17 март 1999 г. ↑

[13] Уводната статия на Globe and Mail, Торонто, 11 май 1999 г. ↑

[14] Писма до редактора на Globe and Mail, май 1999 г. ↑

[15] Kenneth Gooding, „Death of Gold“, Financial Times, London, 13/14 декември 1997 г., S. 1. ↑

[16] Peter L. Bernstein, The Power of Gold (New York: John Wiley & Sons, Inc., 2000), S. 258. ↑

[17] Robert Blake, Disraeli (London: Eyre & Spottiswoode, Publishers Ltd., 1966). ↑

[18] Sir William Rees-Mogg, The Reigning Error (London: Hamish Hamilton Ltd., 1974), S. 68/71. ↑

[19] John Maynard Keynes в: Tract on Monetary Reform (1923), прецитат по The Reigning Error от Уилям Рийс-Мог, S. 258. ↑

[20] Peter Bernstein, The Power of Gold, S. 68. ↑

[21] A. Duchâteau, Central Banking and the World’s Financial System (London World Gold Council, Mai 1997), Nr. 15, S. 52/54. ↑

[22] $350 милиарда е брутната печалба с приспаднати данъци. ↑

[23] Richard M. Pomboy, „An open letter to central bankers, gold mining companies and gold investors“. Публикувано в Financial Times (London) и Wall Street Journal, 9 юни 1997 г. ↑

[24] Виж също Paul Volcker и Toyoo Gyohlen, Changing Fortunes (NY: New York Times Books, 1992). ↑

[25] „Godfathers of Easy Money“, Financial Times, London, 21 октомври 1998 г. ↑

[26] Barry Riley, Financial Times, London, 14/15 юли 2001 г., S. 20. ↑

[27] От лат. — годишно — бел.прев. ↑

[28] „Julian Baring, 1935–2000“, World Gold, Vol. 3, No. 10 (октомври 2000 г.), S. 14. ↑

[29] John Hathawey, Gold Investment Review — Annual Review 1999, Tocqueville Asset Management, L. P., 11 януари 2000 г. ↑

[30] Timothy F. Garrard, Afrikanisches Gold (München: Prestel Verlag, 1989). ↑

[31] Lionel Barber & Gilliam O’Connor, „All things to all men“, Financial Times (London), 2 декември 1999 г. ↑

[32] World Gold Council, A Glittering Future? Gold Mining’s Importance to Sub-Saharan Africa and Heavy Indebted Poor Countries (London, June 1999), S. 4. ↑

[33] „Julian Baring, 1935–2000“, World Gold, Vol. 3, No. 10, (октомври 2000 г.), S. 14. ↑

[34] Antal E. Fekete, Gold Minning and Hedging (St. John’s, Kanada, Memorial University of Newfoundland, 1998), S 2/3. ↑

[35] Пак там. ↑

[36] Пак там. ↑

[37] Антал Е. Фекете, E-mail до автора от 3 ноември 2000 г. ↑

[38] Ted Butler, Gold Digest, www.Gold-Eagle.com, 16 август 1997 г. ↑

[39] Lawrence Parks, The Near Death & Resurrection of the Gold Mining Industry (Woodside, New York: Taylor Hard Money Advisors, Inc., 2000), S. 1. ↑

[40] Lawrence Parks, The Near Death & Resurrection of the Gold Mining Industry (Woodside, New York: Taylor Hard Money Advisors, Inc., 2000), S. 9. ↑

[41] Gold and Mining Investment Guide, American Investment Services Inc. (Great Barrington, Massachusetts, 31 май 2000 г.), S. 34. ↑

[42] Инвестиционните банки преди всичко се интересуват от комисионите и за тях сегашната парична система е „златна мина“, от която ще черпят колкото им е възможно по-дълго. Но ако съществуваше процъфтяваща индустрия, печалбите от комисиони щяха да са далеч по-ниски, защото дейността на фирмите щеше да е много по-широка, щяха да се появяват нови предприятия и участници на борсата. Така щяха да спечелят икономиките на всички държави, добиващи злато и зависещи от обема на златодобивната индустрия, както и от свързания с нея мултипликационен ефект върху голяма част от почти всички обществени дейности. ↑

[43] На хедж-фондовете беше разрешено да притежават авоари в злато и да купуват акции на златодобивни компании с цел печалба. Що се отнася до перманентните падащи акции, те са крайно опасни за пазара в тази си фаза. От опит знаем, че никоя треска не е толкова силна, колкото треската за злато. ↑

[44] „Julian Baring, 1935–2000“, World Gold, Vol. 3, No. 10, октомври 2000 г., S. 14. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фердинанд Липс Конспирацията срещу златото (14) (Погледът на един частен швейцарски банкер зад кулисите на властта)

Метаданни

Данни

Конспирацията срещу златото

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава VIКонспирацията срещу златото през 90-те години

Джон Лоу — мъжът, който съсипа Франция