Фердинанд Липс
Конспирацията срещу златото (13) (Погледът на един частен швейцарски банкер зад кулисите на властта)

Глава V
Не толкова златните години на 80-те

„Въпреки че те [хартиените пари] нямат никаква вътрешна стойност, ако все пак ограничим количеството им, обменната им стойност ще е равна на стойността на златните монети (…) Опитът обаче показва, че няма държава и банка, сдобила се с неограничена власт, без да злоупотреби с нея. Ето защо печатането на хартиени пари трябва да бъде под опеката на определени контролни органи и като че ли няма нищо по-добро от това банкнотите да бъдат обезпечавани в златни монети или слитъци.“^[1]

Дейвид Рикардо, икономист (1817 г.)

Начало на ниския курс на златния пазар

Цената над $800 не би могла да се запази дълго време и когато среброто се срина, златото падна на $475 за унция. През следващите десет години, грубо казано, то се движеше между $300 и $500. По време на политически или финансови кризи естествено цената му се доближаваше до $500, а след шока отново ставаше около $300. Горният праг беше докосван два пъти — веднъж през 1982 г. и после през 1985 г.

Последният път, когато цената на златото достигна $500, беше през декември 1987 г. след октомврийската криза, но това всъщност не бе нищо повече от циклична почивка след мечия пазар.

Промени във Федералния резерв

През последните години на управлението на Картър ситуацията се влоши тотално. Инфлацията беше извън контрол. След това, през 1979 г., Пол Волкър стана председател на системата на Федералния резерв. Първоначално инфлационният процес продължи, но след това Волкър успя да наложи контрол над лихвите. Междувременно Роналд Рейгън стана президент. За кратко време Волкър успя да ограничи регресиращата покупателна способност на долара. Стратегията му рефлектира в стабилни цени и подобри позицията на американския долар на международните девизни пазари. Според издание на Barron’s от 4 октомври 1999 г. той беше този, който успя да намали инфлацията от 12% на 3–4%, преди да предаде скиптъра на Алан Грийнспан през 1987 г.^[2] Рендитите от заемите също намаляха от върховите 15% на дългосрочните 6%, а основният лихвен процент — т.е. основата за лихвените проценти на банковото кредитиране — спадна от 21% на 8% през 1980 г.

Светът по пътя на консервативната икономическа политика

Към края на 70-те и началото на 80-те години американската и британската икономика имаха много общи неща. И двете нации като че ли бяха на ръба. Политически погледнато, и в двете държави имаше силно консервативно движение — или поне така изглеждаше външно. Забелязваха се изненадващи паралели между 20-те и 80-те години: управляваха консервативни правителства; търговията и богатството бяха възхвалявани; новият американски президент провеждаше очевидна консервативна политика. През 80-те години управляваха Роналд Рейгън (в САЩ) и Маргарет Тачър (във Великобритания).

През тези две десетилетия намаляването на данъците даде възможности за кредитиране, а ефективното олихвяване за кредитора се повишаваше. През 20-те години данък печалба беше редуциран до 25%. През 80-те той падна от 70 на 28%! И в двете десетилетия консуматорските разходи на домакинствата, задвижвани от увеличаващи се дългове, бяха основният двигател на растежа. За 20-те години един икономически историк писа следното:

„Народът задлъжня по всички линии в усилието да си купи дом и стоки за широко потребление. (…) В двете десетилетия броят на работните места в сферата на услугите се увеличи, но не и в производството. И в двете десетилетия се ширеше убеждението, че благоденствието ще е продължително и дори че никога повече няма да има рецесия.“^[3]

Съществуват много прилики, но и много разлики. Ето още нещо:

„През 20-те години САЩ бяха най-големите световни кредитори. През 80-те — най-големите световни длъжници. От 1920 до 1930 г. американското правителство отчиташе ежегодни печалби. От 1980 до 1990 г. напротив — САЩ натрупа сериозен дефицит. Държавният дълг през 20-те се понижи с повече от 33%. Затова пък през 80-те години той се увеличи с 342%. През 20-те Щатите имаха забележителна печалба от външната си търговия. През 80-те имаха най-големия платежен дефицит от която и да било икономическа нация в човешката история.“^[4]

В много отношения 80-те години бяха десетилетие на ексцесии. Последствията им са видими в общата система и най-вече в натрупаната планина от дългове. В продължение на много години дълговете в САЩ растяха (да не говорим за останалия свят) много по-бързо от вътрешния брутен продукт. Това е много сериозно, защото доларът бе поел ролята на световна валута.

Американската комисия по златото

През 1981 г. президентът Рейгън, който беше привърженик на златния стандарт, предложи на Конгреса да свика комисия по златото. Той беше разтревожен от размера на ценовата инфлация, лихвите и безработицата. Все повече хора се питаха дали пък златният стандарт няма да сложи край на финансовата криза. Експертната група от 17 човека събра голямо количество документация за функцията на златния стандарт и използването на златото като валутен метал. Както се очакваше, събранието на комисията беше манипулирано и вместо да бъде анализиран, беше решено благородният метал завинаги да бъде освободен от валутната система. От 17-членната комисия само двама (д-р Рон Пол, народен представител от Тексас, и търговецът Люис Лерман) бяха „за“ златния стандарт.^[5]

Добивът на злато през 80-те години

Високите цени на златото и модернизираните технически средства на златодобивните компании доведоха до осезаемо повишаване на продукцията в Западния свят. Това се случи в период, когато централните банки не участваха като купувачи и доверието в хартиената валута бавно намаляваше. През 80-те години годишният добив нарасна от 962 тона (1980) на 1746 тона (1990). През 1980 г. Южна Африка беше най-големият световен производител — със своите 70% или 675 тона. Десет години по-късно делът й беше само 37%, когато САЩ осемкратно увеличи производството си. Австралия, третият по големина производител, дванайсетократно увеличи добива си на 197 тона, а Канада, четвъртата държава в списъка, набираше скорост с 300-процентово увеличение — 158 тона.

Съгласно книгата на Майкъл Кайл The Case for Gold in the 1990s, най-същественото нещо в развитието на това десетилетие може да бъде видяно от позицията на търсенето, а именно: че капацитетът на международния пазар — особено на бижутерията и паричните инвестиции — „абсорбира“ рекордното производство на злато и стабилизира цените.^[6] Ситуацията доби още по-голямо значение, когато швейцарските портфолио-мениджъри започнаха да купуват злато от депозитите на своите клиенти, докато почти останаха без пари. През цялото десетилетие на 80-те течеше пропагандата, че златото най-накрая окончателно е изиграло ролята си на парично средство.

Златото като бижу и значението му за златодобивната индустрия

В есето си „The Near Death & Resurrection of the Gold Mining Industry“ д-р Лоурънс Паркс от Foundation for the Advacement of Monetary Education (FAME) стига до някои интересни изводи. Златодобивната индустрия, която в момента е в доста деликатна ситуация, ще спечели, ако направи основна преоценка на сегашните си стратегии:

„“Златото като бижу" не е позитивна стратегия. Злато, превръщано в накити, е контра-индикатор за просперитета на производителите му. Колкото по-голямо количество се заделя за украшения, толкова по-ниска е цената на метала, толкова по-ниски са печалбите на производителите му и толкова по-ниска е борсовата цена на компаниите им. (…) Забележително е, че от 1987 г. (годината, в която World Gold Council влезе в действие) пласментът на бижута и цената на златото повече от 14 години са в постоянна и очевидно негативна корелация. Винаги, когато цената на златото спада, продажбите на бижута се увеличават — и vice versa. С оглед на това твърде негативно взаимодействие, всеки трябва да е наясно, че бижутерийната индустрия не е източник на доходи за производителите на злато. (…) Когато цената на метала е ниска, нейната печалба нараства. Но ако нуждата от злато за нещо по-съществено нарасне, търсенето на метала за естетически цели намалява. (…) Най-висшата цел на златото е пазарът, и производителите следва да се концентрират върху него, а не върху бижутерийната индустрия, която, както се вижда, има второкласна цел."^[7]

Как производителите реагираха на ниските цени?

Лоурънс Паркс говори и за това:

„Производителите на злато реагираха на занижените цени като инженери: т.е. технологично. Те се концентрираха върху иновациите за добив на злато. Създадоха нови, по-ефикасни методи за производство и бяха находчиви в откриването на нови залежи. Но въпреки всички постижения в областта на технологиите и новооткритото злато, доходите им не нараснаха — нещо, което беше валидно и за техните акционери.“^[8]

Вярно е естествено, че интересът към бижутата не означава бижута с малко златно съдържание. В Азия, например, голямата част от бижутерийната търговия е равнозначна на високи карати с не толкова фина изработка, защото за тях това по-скоро е инвестиция.

На 29 декември 1989 г. последният годишен фиксинг на златото беше $401 за унция.