Фердинанд Липс
Конспирацията срещу златото (11) (Погледът на един частен швейцарски банкер зад кулисите на властта)

Глава III
Голямата конспирация срещу златото през 1960–1971 г.

„Златото може да си пробие път през центъра на стражите и да разруши най-мощните прегради по-лесно и от мълния.“

Хораций^[1]

„Когато златото говори, всички свидетели мълчат.“

Италианска поговорка

Златният капан от Бретън Уудс

Така гласи първата глава на една от книгите на Чарлс А. Кумбс^[2], бивш директор на Federal Reserve Bank в Ню Йорк, който отговаряше за дейността на американската хазна относно валутните и златните пазари. След 33 години работа във Фед, той се оттегли през 1975 г. Книгата му The Arena of International Finance съдържа спомените му за сензационните и спорни събития, довели до споразумението в Бретън Уудс, срива на долара и съвременните финансови кризи. Дори само разказът за неговото образование и назначаването му във Federal Reserve Bank говорят ясно за духа на онова време.

„Като студент от късните години на 30-те, академичното ми образование по международни финанси беше насочено към причините, а не към последствията от световната финансова система (която в началото на десетилетието се срина). Несъвършенствата на стария златен стандарт, който наказвал непродуктивните страни с дефлация и безработица, а в същото време предизвиквал инфлация при благоденстващите им търговски партньори, ми бяха внушавани систематично. Скъсването на Великобритания със златото [по-точно със златно-девизния стандарт; бел.авт.] през 1931 г. сигнализираше за очевидния край на тази ера. Всички изпитни учебници цитираха презрителното отношение на Кейнс към златото, наречено «варварска реликва». Повечето студенти бяха убедени, че системата на свободния гъвкав обменен курс всъщност е единствената алтернатива.

Но в банката, освен някои неща за живота, научих и че златото още не си е изпяло песента.

Като млад «калибриран Кейнсиански» студент цялата работа ми изглеждаше наистина варварска. С течение на лятната ми практика в банката забелязах, че рухването на златния стандарт през 1931 г. и преминаването към гъвкави обменни курсове подготвя почвата за нова и дори още по-опасна форма на икономическо варварство. Многостранната търговия, потенцирана от девизните контроли и многобройните атаки и контраатаки на конкуриращите се помежду си валутни девалвации (станали възможни заради гъвкавите обменни курсове), видимо измести двустранната.

Когато през 1946 г., след военната си служба, отново се върнах във Federal Reserve Bank в Ню Йорк, открих, че по време на войната американският и британският финансов министър са направили доста реформи в световната валутна система, които бяха повлияли на конференцията в Бретън Уудс. Златото отново стана основна парична стойност и беше смятано за numéraire^[3] на една система, почиваща на сигурен паритет, чиито оперативни функции бяха под надзора на Международния валутен фонд със седалище Вашингтон.

Забелязах също, че през военните години президентът Алан Спроул и д-р Джон Х. Уилямс от Нюйоркския Федерален резерв енергично се противопоставяха на създаването на Международния валутен фонд и не искаха да вземат участие в конференцията в Бретън Уудс.

На практика конвертируемостта на американския долар в злато при цена $35 за унция се оказа опорната точка на една единна световна система с фиксиран обменен курс. Изборът жълтият метал да бъде нейно numéraire и висш резервен актив естествено се вписваше в историческата традиция, както и в инстинктивното, ортодоксалното мислене на всички финансови кръгове тук и в чужбина.

От самото начало златото беше Ахилесовата пета в системата Бретън Уудс. С оглед на извънредната ситуация тогава, безсрочният ангажимент за обмяна на злато от страна на американското правителство беше разбираем. В края на Втората световна война нашите златни запаси възлизаха на $20 милиарда, което беше около 60% от официалните златни запаси. През 1957 г. отношението на американските златни резерви спрямо общите доларови резерви от всички чуждестранни централни банки все още беше три към едно. На девизните пазари доларът беше колос.“^[4]

По-късно Кумбс обяснява как болнавостта на системата Бретън Уудс стана все по-видима. През 1960 г. американските златни резерви от почти $25 милиарда спадат на по-малко от $18 милиарда.

За продължителната „ерозия“ на американските златни резерви има различни причини. Първо, цената на златото продължаваше да е $35 за унция (фиксирана през 1934 г.) и това не съответстваше на покупателната способност преди, по време и след Втората световна война. Второ, когато европейските държави се съвзеха след разрушенията от войната, те започнаха да трупат златни резерви. По думите на Кумбс смешното в случая бе, че Вашингтон наричаше чуждестранните централни банки, купуващи американско злато, „неблагодарни“, а често и с още по-обидни думи. Държавите, които се отказаха от златото и вместо него купуваха долари, бяха смятани за истинските приятели на САЩ.

Основната причина за продължителното изтичане на злато от американския резерв бяха американските платежно-балансови дефицити от края на 50-те. Различните военни и чуждестранни програми по възстановяване предизвикаха дълбоки политически раздори в администрацията. От една страна, американската хазна се опитваше да запази долара стабилен, а от друга — Пентагонът и външното министерство не желаеха да изоставят стратегическите американски интереси заради липса на средства.

Но имаше и още една важна причина — пазарът за централните банки не беше само един, успоредно с него работеше и частният пазар. По онова време на американците и британците като граждани на държавите, станали архитекти на Бретън Уудс, не беше позволено да купуват злато. Въпросният частен пазар се превърна в купувач на злато, когато се разбра, че САЩ изпитват големи затруднения в опазването на златната конвертируемост на долара. С други думи, поетите отговорности в Бретън Уудс вкараха САЩ в капан.

На 20 октомври 1960 г. в Лондон се стигна до спекулативно покачване на цената на златото до $40 за унция и резултатът беше истинска експлозия от маневри спрямо американския долар по чуждестранните валутни пазари. Европейските инвеститори, най-вече в Швейцария, предположиха, че Джон Ф. Кенеди ще бъде избран за президент. Те решиха, че новата администрация ще доведе до още инфлация и впоследствие платежният баланс ще пострада още повече. В понеделник, 17 октомври 1960 г., швейцарските банки освен че започнаха да съветват клиентите си да купуват злато, самите те започнаха да правят същото. За отрицателно време цената на златото в Лондон премина границата от $40.

Внезапната криза в доверието по-късно беше решена с публикация на американската хазна, която официално поевтини купуването на злато от Английската банка и стабилизира лондонската цена изцяло за сметка на американските златни резерви. По онова време Лондон беше центърът на международната търговия със злато. Ежедневното фиксиране на цената на метала, което ставаше в дома на Ротшилдови, беше единствената ценова фиксация на златото в света изобщо.

Но не само проблемите на САЩ с платежния баланс събудиха спекулативния интерес към златото. Имаше и политически причини. Инцидентът с шпионския самолет U2 и отказът на съветския генерален секретар на партията Хрушчов да вземе участие в среща на върха с президента Айзенхауер допълнително подкопаха доверието. Освен това руското решение от 13 август 1960 г. да издигне Берлинската стена събуди страховете от нова война.

На 6 февруари 1961 г. в една своя драматична реч президентът Кенеди обеща да опази официалната цена на златото в страната. Личната му ангажираност моментално доведе до повишаване на доверието в американския долар и на свободния златен пазар в Лондон цената на метала отново спадна до официалните $35 за унция.

Към края на 1949 г. американските златни резерви (около 700 милиона унции; съответно $24,6 милиарда по $35 на унция) съставляваха почти 70% от златните резерви на всички правителства и централни банки в свободния свят. През 50-те години натрупаният платежен балансов дефицит възлизаше на $17,5 милиарда. По това време чужденците с радост увеличаваха доларовите си запаси. Независимо от това, САЩ трябваше да платят 145 милиона унции злато. През 1960 г. платежният дефицит не намаля и вниманието към Лондонския пазар на злато чувствително се повиши. Вследствие от това в края на 1960 г. американските златни резерви намаляха до 500 милиона унции или $17,5 милиарда.

Бяха предприети редица мерки за заздравяване на долара. На 14 март 1961 г. едно от последните неща, които президентът Айзенхауер направи по време на мандата си, беше да постанови закон, забраняващ на американските граждани да притежават злато.^[5] Частното му закупуване беше незаконно в САЩ. Странното бе, че в чужбина американските граждани можеха да купуват и притежават злато, колкото си искат.

Въведоха се различни ограничения — като напр. „Interest Equalization Tax“ през юли 1963 г., „Voluntary Foreign Credit Restraint Program“ и „Foreign Direct Investment Controls“ от февруари 1965 г. Но американският платежен дефицит се запази и в края на 1965 г. САЩ изплати нови 106 милиона унции в злато.^[6]

Създаване на анти-златните сдружения

Вместо причината за трагедията на долара да бъде разбрана и подходът да се промени, финансовите специалисти от американската хазна не девалвираха американската валута, а решиха да действат типично тоталитарно: да потискат свободния златен пазар. В началото на 1961 г. САЩ и седем европейски държави създадоха т.нар. „Gold-Pool“, чиято задача бе да стабилизира цената на златото. Сдружението наистина се оказа успешно срещу ново поскъпване (подобно на това от октомври 1960 г.) и на Лондонския пазар златото на централните банки се появяваше всеки път, когато търсенето на метала започваше да повишава цената му. След кратък период на подобни продажби натискът за високи цени отслабна и златните наличности официално се увеличиха. На практика до златната криза от март 1968 г. цената на златото ($35 за унция) беше контролирана. Бе въведена прословутата „two-tier“ (двустепенна) ценова система, която позволяваше едновременно две търговски цени — една фиксирана и една плаваща (Хоуп).^[7]

Реално се случи следното: епохата на реактивните самолети позволи на безпомощните банкери да организират свои затворени консултативни срещи. Т. нар. „срещи в Базел“ в Bank für Internationalen Zahlungsausgleich (BIZ, Банката за международни плащания) са пример за подобни събирания. Но вместо причината за повторната криза да се изследва сериозно, централните банкери и Gold-Pool скроиха общ план. Той беше стартиран през ноември 1961 г. на среща на президентите на централните банки. Основните черти на техния „брилянтен“ проект бяха следните:^[8]

• Всички централни банки да преследват общия интерес за максимално ограничаване на спекулациите на Лондонския златен пазар. Това трябва да се постигне със средствата на официалната интервенция. За да се ограничат в най-голяма степен нежеланите внезапни промени на пазара, финансовата тежест се разпределя между всички.

• Централните банки на изброените по-долу държави бяха приканени да изплатят на сдружението (Gold-Pool) злато на обща стойност $270 милиона, както следва:

Германия	$30 милиона
Великобритания	$25 милиона
Италия	$25 милиона
Франция	$25 милиона
Швейцария	$10 милиона
Холандия	$10 милиона
Белгия	$10 милиона
САЩ	$135 милиона

• Английската банка трябваше да се намеси в Лондонския златен пазар, продавайки собствените си наличности. В края на всеки месец, в зависимост от своите дялове, участниците трябваше да възстановят нейните разходи.

• Целта беше цената на златото на Лондонския пазар да не скача над $35.20, което приблизително съответстваше на разходите на loco-доставките („местните доставки“) от лондонско злато, закупено в Ню Йорк. Пазарната цена трябваше да се потиска под $35.20 с възможно по-малко намеса.

• Доларовите печалби от тези Pool-продажби трябваше да са конвертируеми в злато във всеки един момент за банката-приемник. Когато общите доларови наличности на дадена централна банка се движеха в рамките на нормалното, американците вярваха, че печалбите от лондонските продажби ще оправдаят очакванията. Естествено в случай, че приходите значително превишат нуждите на централната банка за доларови резерви, в Ню Йорк те биха могли да бъдат обърнати в злато. Тъй като една от целите на Gold-Pool беше да смекчи непосредствените последствия от американската интервенция в златните наличности на хазната, съществуваше надеждата, че подобни обръщения няма да се налага да се правят веднага след получаване на доларовите печалби. Всяка банка решаваше кога — дали след седмица, месец, няколко месеца, или изобщо никога — да конвертира печалбите си.

• Централните банки и САЩ трябваше да обединят усилията си около това да не закупуват злато от Лондонския пазар или отнякъде другаде — например от Русия или Южна Африка. Освен това, при възможност, щатите трябваше да убедят и други централни банки да провеждат същата политика.

 

Чарлс А. Кумбс казва в книгата си, че на първо време било решено споразумението на Gold-Pools да се пази в тайна. В типичния дух на BIZ-събранията не са подписани абсолютно никакви документи. Думата на един централен банкер се смяташе за обвързваща колкото договор.

През ноември 1961 г., първия работен месец на сдружението, Английската банка успя сравнително успешно да ограничи продажбата на злато до $17,4 милиона.

След завръщането си от срещата в Базел Кумбс разработва проект за превръщане на Gold-Pool в синдикат за закупуване и продажба на злато:

„В началото на 1962 г. имаше толкова много продажби от руска страна, че сдружението успя да компенсира 17-те милиона долара от продажба на злато и до края на май успя да натрупа излишък от $80 милиона. През май 1962 г. обаче крахът на американската борса (основно заради конфронтациите между президента Кенеди и U. S. Steel) и острата атака срещу канадския долар отново доведоха до спекулативни продажби на злато на Лондонския пазар. В средата на юли 1962 г. излишъкът на сдружението се беше изчерпил. (…) Но през октомври същата година дойде предизвикателството за първото голямо преразпределение на силите. По време на Кубинската криза търсенето на злато рязко се повиши. За три дни — от 22 до 24 октомври — Английската банка настъпи мощно с общо $60 милиона. Странното беше, че голяма част от инвестициите на сдружението през тези три дни бяха финансирани чрез нови продажби на злато от страна на СССР. (…) Въпреки това общият дефицит до 24 октомври 1962 г. надскочи $80 милиона. (…) Когато кубинската криза премина и руските продажби продължиха, за кратко време сдружението успя да си върне $70 милиона, така че нетният дефицит в края на ноември 1962 г. не възлизаше на повече от $12 милиона. (…)

През 1963 г. частното търсене на злато чувствително намаля в сравнение с 1962 г., доставките от Южна Америка се повишаваха и сдружението увеличи златните си наличности. (…) Лошата реколта в Съветския съюз през есента на 1963 г. тотално промени картината на пазара. СССР внасяше огромни количества пшеница от Канада и други страни производителки. Руснаците, които отдаваха голямо значение на безупречната платежоспособност, вместо да прибягнат към международните пазари, решиха да финансират сделките си с продажба на злато. (…) Изведнъж Pool се оказа наводнен със злато. В рамките на последното тримесечие на 1963 г. руските продажби в размер на $470 милиона накараха печалбите на сдружението да набъбнат до $639 милиона, които бяха разпределени между неговите членове. През първото полугодие на 1964 г. Съветският съюз още веднъж масирано продаде злато на обща стойност $438 милиона. Южноафриканските доставки се увеличиха с около 25%, така че до края на септември сдружението натрупа и раздаде на членовете си нови $656 милиона. За 21 месеца Gold-Pool увеличи златните резерви на BIZ с $1,3 милиарда, от които делът на американската хазна беше почти $650 милиона.“^[9]

Заключението на Кумбс за тази първа фаза е, че Pool надхвърля дори и най-смелите представи на всички участващи страни. Все пак това, което джентълмените тогава не осъзнаваха (виж анализа на Жак Рюф), бе, че споразумението от Бретън Уудс нямаше никакви шансове да издържи дълго, ако държавите — и това засяга най-вече САЩ — не приложат най-строга фискална и монетарна дисциплина. Докато траеха скъпоструващите военни разходи на щатите във Виетнам, беше въпрос на време платежният дефицит на САЩ отново да се влоши.

Но не всички споделяха розовите представи за успеха на централните банкери. Когато Чарлс Кумбс изрази открито мнението си, че не можем непрекъснато да се доверяваме на късмета, той забрави да допълни, че обикновено пазарът винаги има последната дума. Последвалите трагични събития, продължили и до днес, показаха, че щеше да е далеч по-добре да се разсъждава малко по-задълбочено относно въвеждането на златния стандарт — докато все още имаше време. По онова време решението беше (и днес положението е същото) да се прахосват време и пари заради един златно-доларов стандарт, който потенциално беше в състояние да тласне финансовия пазар в криза, от която никога няма да може да се съвземе.

В The Invisible Crash^[10] Джеймс Динс ясно заявява:

„Икономическият империализъм беше естествена последица от манталитета, доминиращ във Вашингтон през 30-те години. Времето на фашизма, наложен от Хитлер, намери отражение в изтънчени манифестации, от които дори днес [1975 г.] някои хора все още не са се освободили. Количеството на стоките, които американските туристи купуваха в Европа и внасяха в САЩ, намаля и се появиха различни туристически мита. Това неприкрито отхвърляне на свободата беше прието от американците без негодувание. Под знака на капитализма върху американските фирми се оказа натиск да репатрират паричните си средства. На практика това приличаше на фашистки акт за имуществена национализация, с който правителството успя да похарчи парите на инвеститорите. И нямаше нищо общо с капитализма. Подобни измишльотини на хора с високи постове не подобават на едно демократично правителство, което твърди, че подкрепя капитализма. (…) Страхът от златото на господата от Вашингтон беше толкова голям, че те не отстъпиха пред нищо, за да докажат, че то е незадоволителна инвестиция. Анти-златната им истерия от 1933 до 1968 г. се превърна в самоизпълняващо се пророчество. Но колкото и голяма да бе властта на политиците, силата на златото я превишаваше.

На практика анти-златната политика беше в състояние напълно да срине американската златодобивна индустрия. Канада трябваше да търси средства за златните си мини, а Южна Африка се принуди да плаща на работниците си стотинки, защото това беше всичко, което можеше да си позволи. Вашингтон игнорира това напълно лекомислено. Питам се дали хората, виновни за това престъпление, някога ще бъдат изправени пред съд.

Правителството, което имаше абсолютно грешна интерпретация за златната криза, моментално прехвърли вината на «гномите от Цюрих» и «валутните спекуланти». Така виновниците, предизвикали инфлацията, си намериха жертвен агнец. Реакцията им удължи кризата, защото истинските виновници бяха прикрити.^[11]

Беше изобретен Gold-Pool, който да залива пазара със злато, когато търсенето започне да расте. Подобно потискане на свободните пазарни цени няма нищо общо със свободната инициатива. (…)

САЩ се грижеха за 50% от общите нетни продажби на Gold-Pool, което е ясна индентификация за географското местоположение на истинските виновници. През юни 1967 г. под напора на сериозната критика Франция най-накрая разумно се оттегли от сдружението.“^[12]

Като допълнение към кризата на златото и долара обаче имаше и една… криза със среброто.

Другият валутен метал — среброто

Не е възможно да говорим за златото, без да споменем и разгледаме някои исторически факти за сребърния пазар и среброто — първия металновалутен стандарт през Античността. Въпреки че по онова време златото е познато, голямата част от него се съхранява в съкровищниците на кралските и религиозните дворци и почти не влиза в употреба. Стойността, приписвана на среброто спрямо златото, има не земен, а космичен мащаб. Хората от древността имали обяснение за това. Понеже „сребърната“ Луна преминавала през Зодиака 13,3 пъти по-бързо отколкото „златното“ Слънце, те смятали, че и златото е 13,3 пъти по-скъпо от среброто.^[13] Вярвали, че дори и в паричните дела цари божествен ред. Известна е връзката на египетските златни съкровища със Слънцето. Смятало се е, че сребърните амулети и храмовите изображения в Ефес имат отношение към лунните цикли.

Някои приемат, че не правителства са избрали златото и среброто, а че те са се наложили като следствие от хилядолетния човешки опит, насочван от боговете, и че всъщност това са реални валутни метали, известни още от библейски времена. В древен Египет символът за злато е същият като този за Слънцето, и то било уважавано като метала на боговете. В Античността златото и среброто се пазели в светилищата и храмовете, но когато влизат в обращаемост, те до такава степен дават тласък на търговията, че разменното стопанство скоро се превръща в атавизъм.

 

Ценово съотношение злато/сребро

Един от най-изумителните моменти в историята на парите, а той е и един от най-загадъчните, е икономическата интерпретация на ценовите съотношения между злато и сребро. През Античността то е било 10:1. В началото на Новото време се покачва до 14:1. През 18. век правителствата се опитват да го стабилизират на 15:1, естествено безуспешно. През 19. век нещата излизат тотално извън контрол и коефициентът бързо достига до ниво 60, а в края на Първата световна война отново се задържа на 16. В следвоенните години той пак започва да се покачва и по време на Голямата депресия надхвърля 100, докато по същото време среброто струва само 25 американски цента за унция. След този пик започва едно дълго и pari passu^[14] пропадане, съпътствано от съзнателно обезценяване, довело отново до отношението 16:1 през 1980 г. После отново следва покачване. В момента, докато пиша книгата, коефициентът Au/Ag^[15] е около 78.

Хилядолетия наред отношението се колебае между 10 и 15. Има само едно съществено изключение. В ранната египетска история отношението между двата метала е на ниво 2,5 — но за това е имало причина: липсата на сребро, което основно се внасяло от Гърция.^[16]

 

От биметализъм към монометализъм

Залезът на среброто като валутен метал идва в края на 19. век — първоначално като последствие от Legal Tender Act от 1862 г. и на National Banking Act от 25 февруари 1963 г. Но все пак заслугата за демонетаризацията на среброто се пада на кайзерска Германия, която след победата си над Франция през 1871 г. натрупва голямо количество злато. Ковчежниците естествено обявявили биметализма за грешка и за тях продажбата на сребро се превръща в истински източник на приходи.

Но, разбира се, най-важната причина за продажбата е в това, че в средата на 19. век започват мащабни правителствени инвестиции във финансовото дело. Ценовото съотношение злато/сребро едва забележимо се покачва. Висшите кредитни манипулации стават възможни само когато правителствата и банковите системи поемат контрола върху валутните метали. Първата крачка в тази посока бе скъсването с биметализма и въвеждането на монометализма.

Тъй като среброто е много по-разпространено между народа отколкото златото, контролът му като средство за кредитна манипулация се оказва много по-необещаващ. Логично златото се превръща в единствения валутен метал. Вероятно това е най-реалната причина за демонетизацията, защото аз все още много добре си спомням как по време на младежките ми години в Швейцария сребърните монети съвсем спокойно си съжителстваха с хартиените пари чак до 1968 г.

През същата година цената на среброто направо експлодира. Заради нарастващата инфлация хората започнаха да се запасяват с монети и среброто изчезна от обращаемост. Допълнителна причина за загубата на монетарната роля на среброто беше девалвацията на валутите, а не само „преустановяването на биметализма“. В крайна сметка всичко бе резултат от кредитните и паричните намеси на правителствата.

А ето и гледната точка на Антал Фекете, която не е отразена в нито един учебник по икономика:

„Coinage Act [монетарният закон] от 1792 г. въведе нова система, в която съотношението на двойната валута (цената злато/сребро) беше фиксирана на 15:1. Това бе ясен опит за валоризация, т.е. за едностранчиво постановяване на стойности. Категорично това се основаваше на вярата, че с хитрите си ходове (by fiat) правителството може да създава или премахва парични стойности. Впоследствие, враговете на свободата използваха тази грешка изцяло в своя полза. След сто години скоци в сравнителния коефициент злато/сребро и всевъзможни финансови експерименти (в които реалният валутен стандарт злато/сребро се движеше нагоре-надолу), през 1834 и повторно през 1837 г. (да не говорим за безпардонните опити с необезпечените грийнбекс от времето на Гражданската война) правителството започна измамата с демонетаризацията. Първоначално това стана със среброто, което постави извън закона конституционното право на хората да секат стандартизирани сребърни долари — закон, който избухливият политически говорител Уилям Дженингс Брайън нарече престъплението от 1873 г. Сто години по-късно правителството демонетизира и златото — закон, който аналогично може да бъде окачествен като престъплението от 1971 г. Въпросните закони бяха още един опит за валоризация, точно както и многобройните закончета за платежните средства, които последваха. С идването на новото хилядолетие правителството все още беше потънало във валоризационни действия. То се опита на всяка цена да потисне цената на златото, за да потули истинските размери на обезценения долар от 20. век.

Съществуват редица поуки, които човек може да си извлече от тези експерименти. Първо: правителството вероятно би могло да валоризира временно единия или другия метал, но ако се опита да направи това и с двата, то ще стане непоправимо безсилно и нестабилно. Второ, временното валоризиране на единия от двата метала би ограничило ценовите граници, но никога няма да бъде в състояние да избегне мощното и неконтролируемо избухване на изменчивостта на ценовите нива.“^[17]

След това Фекете поставя въпроса:

„За какво говори съотношението злато/сребро, биметалният коефициент?

От незапомнени времена съотношението в стойността на двата метала означава категорична стабилност, несравнима с нищо. Въпреки че никога не е константно, това съотношение винаги е стабилно и демонстрира тенденция към покачване. Равновесието в никакъв случай не е случайно. То показва мъдростта на много поколения, които ясно разбирали, че единствената опасност за паричната им система представлява спекулативният монопол (Corner). Ако пиратите или престъпните правителства биха се опитали спекулативно да изкупят единия от двата метала и да дестабилизират стойностните съотношения, хората от миналото щяха да ги пратят на съд. Те щяха да продават скъпия метал и да купуват евтиния. Тези времена внезапно приключиха веднага след Гражданската война в Америка и Френско-пруската война от 1870/71 г. Победилият Север в САЩ и една Прусия в Европа започват да изграждат своите империи. Показват мускули, като стартират своите измами за демонетаризация, похарчват плячката си — най-голямата в историята дотогава, за да унищожат естествения финансов ред. «Уволняват» среброто от поста му. Биметалното съотношение не само е дестабилизирано, но се превръща в спусък — все едно сме попаднали във вихъра на «Големия взрив» — за преломно и катастрофално повишаване на опасността от нестабилността на цените, продължила до днес. Докато коефициентът варираше между 15 и 100, както диапазонът на колебанията, така и честотата в промените на биметалното съотношение се смятаха за нарастващи.

«Мейнстрийм-икономистите» естествено проявиха твърде слаб интерес към индекса на двата метала, както и към евентуалното му колебание. На практика стана ясно, че финансовите им господари — правителствата, не смеят да се намесят в обществената дискусия по темата. Повече от естествено е ние да търсим обяснение за този несвойствен исторически феномен. Как може съотношението на двата метала — първите, които Библията споменава — внезапно да бъде дестабилизирано и да става още по-неустойчиво, след като в продължение на хилядолетия те винаги са били гарантирани?

Основната идея е, че ценовите съотношения между двата метала ясно показват насилствените и злонамерени манипулативни вмешателства на правителствата в естествения монетарен ред, инспирирани от Комунистическия манифест. Те направо полудяха в това да политизират паричната система и да централизират отпускането на кредити, следвайки дословно пророчествата на Маркс и Енгелс, дори това да означаваше систематично нарушаване на конституционния паричен ред и сваляне на избраното представително правителство. Дестабилизирането на ценовото съотношение злато/сребро е плод на съзнателни политически решения и целта е монетарното злато да потече към политическите каси и тези на централните банки. Близко до ума е, че ако не могат да валоризират двата метала, правителствата — в общ екшън — биха могли да направят това поне с единия от тях. Изборът им падна върху златото. Те повярваха, че златото може да се контролира много по-лесно, отколкото среброто.“^[18]

Анализът на Фекете показва, че преди „конспирацията срещу златото“ вече е имало „конспирация срещу среброто“. Следващите глави ще демонстрират, че те продължават и до днес.

 

Жертвата на среброто

В прекрасната си книга за инвестициите в златните мини Дон Хоуп обяснява тотално погрешното разбиране на темата сребро:

„За гражданите на Съединените щати сребърните долари и допълнителните сребърни монети представляваха единствените налични пари с вътрешна същност [т.е. имащи стойност и без обещанията на длъжника], а Законът на Гришам ги скри напълно. Първоначално държавната хазна с непростима несръчност се опита да припише покачващия се дефицит от сребърни монети на нумизматите. Но да се твърди, че изчезването на цялата наличност от сребърни долари на Федералния резерв (около $350 милиона) плюс още почти половината от това количество, намиращото се в обращение, било дело на някакви си злонамерени «колекционери», вече е доста прекалена дефиниция за същността на колекционерите. Запасяването със сребърни монети със сигурност няма нищо общо с колекционирането.

Отказвайки се от монетите с вътрешна стойност и преминавайки към сечене на такива от неблагородни метали, държавната хазна официално обяви, че ще задържи цената на среброто на $1.29, като непрестанно заливаше пазара със сребро от правителствения запас. Държавната хазна се фукаше, че ако било необходимо, можела да задържи цената на среброто стабилна до 1980 г. Но скоро появилият се наплив от финансовите играчи и инвеститори, които обменяха обезценените федералнорезервни банкноти срещу сребро на фиксирана цена от $1.29, стигна такива размери, че през лятото на 1967 г. директните продажби на хазната трябваше да бъдат суспендирани. Среброто моментално надхвърли $2 за унция.

През август 1967 г. правителството отново опита да поеме контрола на среброто. То се опасяваше, че един необуздан скок в цената му ще предизвика още повече съмнение в безупречността на кредитните долари и ще накара чуждестранните инвеститори да задържат още повече злато. Както се оказа, това беше излишно притеснение. Златните резерви все повече се топяха съгласно собственото им очевидно неизменно разписание.

Накрая от Вашингтон разпоредиха едноседмичен търг, на който General Services Administration (а не държавната хазна) можеше да продава на индустриалните потребители остатъците сребърни кюлчета, включително и 900-те от чисто сребро, дошли от претопяване на сребърни монети. Този начин на действие продължи до ноември 1970 г., когато правителството триумфално заяви, че повече не разполага със сребро за продан. Най-младият и вероятно последният цикъл от правителствени инвестиции на сребърния пазар, започнал през 1933 г., най-накрая приключи.“^[19]

 

Среброто, неуморният метал

Това е едно от заглавията в книгата на проф. Рой Джастрам за историята на среброто.

„Въпреки че среброто се е превърнало предимно в индустриална стока, все пак то запази свойствата си, с които се ползва на пазара за благородни метали. То продължава да бъде инвестиция и търговски обект за частници и институции, които искат да се застраховат от инфлация.

Между 1970 и 1980 г. фамилии от Близкия Изток и Хънт Брадърс от САЩ купуваха големи количества сребро. Други сериозни играчи също реализираха свои сделки, но не достигнаха известността на Хънтови. (…) Това подготви почвата за чувствителни раздвижвания на цените. През 1979 и началото на 1980 г. прекупуването се увеличи. Ежедневните нови рекорди в цените на среброто стимулираха още повече пазара. А след това само за една седмица цената му драматично се срина от $48 на $10.80. Неуморният метал показа колко експлозивен може да бъде.“^[20]

Някои смятат, че съотношението злато/сребро в крайна сметка отново ще падне на 16:1, но нека не забравяме, че среброто вече няма валутна функция. Разбира се, при бъдещи инфлации то отново би могло да се реабилитира като „златото на малкия човек“. И отново кризите и спекулациите с него ще са възможни винаги, докато емитирането на пари зависи от преценката на малка, особено привилегирована и конспиративна клика.

Краят на Gold-Pool

Сдружението преживя нови загуби. Та нали съществуваше и „хронично болният“ паунд. Победата на лейбъристите на изборите през октомври 1964 г. изложи лирата не само на силен пазарен натиск, но едновременно разрази спекулативното търсене на злато. Според Чарлс А. Кумбс в началото на 1965 г. покупателният натиск продължава да се увеличава, след като президентът де Гол стартира широка офанзива срещу долара и опитва да съживи златния стандарт. Виждаме, че висшите функционери от Федералния резерв — в случая г-н Кумбс — отново не успяха да разберат реалните причини за кризата. Генерал де Гол разбра нещата много добре, а съветникът му Жак Рюф — още повече. Странно защо, но по думите на Кумбс, отговорен за гибелта на зле създадената спогодба от Бретън Уудс се оказа де Гол:

„Арогантните изявления на де Гол само тласнаха нещата в нова и объркана посока. А съветниците му, принудили го да опре пистолет в главата на Америка, обменяйки долари срещу злато, единствено ускориха края на споразумението от Бретън Уудс и станаха причина златото никога повече да не може да изпълнява същата функция, както в миналото. Между 1962 и 1966 г. френското правителство купи от американската хазна почти $3 милиарда в злато и, извозвайки голяма част от поверените на Федералния резерв златни резерви от Ню Йорк за Париж, шантажира възможностите на споразумението от Бретън Уудс.“^[21]

И Кумбс продължава:

„През март 1965 г. дори китайското правителство започна да купува злато на Лондонския пазар. До август 1965 г. Gold-Pool изхарчи за инвестиции повече от $200 милиона. (…) В края на 1965 г. имаше ново, сериозно предлагане на злато от страна на руснаците и в края на годината сдружението реализира печалба от $1,3 милиарда. (…) След това започна усилен внос на злато от Южна Африка, с което то имаше намерение да финансира платежния си дефицит. (…) През 1965 г. фактори като Виетнамската война повишиха търсенето на злато. (…) Индустриалното му търсене също нарасна. (…) През юни 1967 г. общият дефицит на сдружението възлизаше на $365 милиона. (…) Спекулациите, възникнали като резултат от срещата на МВФ в Рио де Жанейро през 1967 г., накараха (заедно с разколебаното доверие в британския паунд) до края на октомври дефицитът на Gold-Pool да нарасне до $434 милиона. (…) През юли 1967 г. се стигна до първия открит провал, когато Френската банка показа, че няма да може да продължи. (…) През ноември събитията се промениха. Кризата с британския паунд, която след войната в Близкия Изток през 1967 г. сериозно се бе изострила, в крайна сметка кулминира в поевтиняването му от $2.80 на $2.40 и предизвика прилив от спекулации, които пометоха английския пазар и в седмицата след 20 ноември сдружението претърпя нова рекордна загуба — $1 006 милиона от януари до 20/24 ноември 1967 г.“^[22]

Чарлс А. Кумбс многократно нарича Лондонския пазар на злато „лондонския базар на злато“. Кризата достигна връхната си точка, когато през март 1968 г. сенатор Якоб Джавитс поиска прекратяване на дейността на Gold-Pool, както и на останалите основни промени във валутната политика на САЩ. Загубите на сдружението ескалираха лавинообразно.

До март 1968 г. златните запаси на САЩ паднаха на $10,5 милиарда, т.е. около 300 милиона унции — и то заради неразумното упорство от страна на американската хазна, която искаше да задържи цената на златото на $35. На кризисната среща в края на седмицата от 17 март 1968 г. във Вашингтон беше решено сдружението Gold-Pool да бъде закрито и да се постанови двустепенна цена на златото. За Джеймс Динс това означаваше:

„… очевидно последният несигурен опит от страна на валутните манипулатори на Washington Economic Establishment да потисне цената на благородния метал. През април 1968 г. тя достигна ниво от $44. Последствието беше безспорна победа за златото над валутните функционери, централните банкери, икономистите и политиците.“^[23]

И заключението му:

„Така златото стана безспорният майстор на финансите и най-висшата валута за всички, които разбираха взаимовръзките.“^[24]

На 18 март 1969 г. Конгресът премахна 25-процентовото задължение за златно покритие на банкнотите на Федералния резерв. Това решение окончателно ликвидира ограничителната връзка между количеството на валутата в държавата и запасите й в злато.

На 30 декември 1969 г. оповестената двойна политика на пазара беше анулирана. МВФ прие решение за закупуване на нов внос от южноафриканско злато на цена $35 за унция, тъй като пазарната цена трябваше да е по-ниска или равна на заявената. Това беше начин за повишаване на резервите в злато. Освен това решението предвиждаше, че Южноафриканската централна банка ще продава от собствените си резерви, за да изплати своите задължения, независимо от възможните промени на пазарните цени.

Митът за „ограниченото количество на златото“ и възникването на специалните права на тираж (SDRs)

Винаги когато финансовите експерти нямат никаква представа кое предизвиква повтарящите се финансови кризи, обикновено стоварват вината върху златото и разказват приказката за ограниченото му количество. Но както разбираме от историята на златния стандарт, това е доста далеч от истината. Всъщност реалният проблем е точно в противоположната посока — фактът, че има твърде много необезпечени хартиени пари и именно те доведоха до изобретяването на SDRs^[25]. Т. нар. „хартиено злато“, което беше създадено от американската хазна, министър Фоулър и държавния секретар Пол А. Волкър, трябваше да допълва златото. То беше създадено с идеята, че на пазара липсват необходимите злато и валути (т.е. американски долари). Но всъщност в световен план имаше повече от достатъчно. През 1969 г. специалните права на тираж бяха въведени в международната финансова система.

Жак Рюф коментира:

„Финансовите експерти сътвориха гениален план, за да прикрият неплатежоспособността на САЩ, като всяка държава получи определено количество особени международни резерви, които можеха да се притежават единствено от централните банки. За да се избегнат допълнителните инфлационни ефекти, количеството им трябваше да бъде ограничено. Така с помощта на специалните права на тираж, САЩ успяха да уредят само една малка част от доларовите си дългове.“^[26]

 

Wall Street Journal приветства това постижение на модерната финансова алхимия с въодушевление. Хоуп сполучливо казва:

„U.S. SCORES PAPER GOLD TRIUMPH^[27], а държавният секретар на хазната Пол А. Волкър с широка усмивка заяви пред журналистите: «Ами, измъкнахме нещо от склада.» Wall Street Journal поздрави новата система като «сериозен успех за американската икономическа школа, защото тя е удар срещу старомодните привърженици на златото, за които то представлява единственият валутен мащаб и единственото лекарство за икономиката». Коментарът на списанието обаче пропусна факта, че SDRs имаха определена номинална стойност спрямо златото, т.е. те трябваше да се дефинират чрез определено количество от него. И така, златото си остана безспорен мащаб за стойността на парите. В допълнение, специално беше отбелязано, че SDRs никога не могат да девалвират.“^[28]

Хоуп беше убеден, че планът за SDRs е една от най-големите финансови измами, съществувала някога, защото…

„… един ден историците ще сравняват този ден с други перли на човешката ограниченост, като например скандала на Джон Лоу в Мисисипи, платежния банкрут и измамата в Зюдзее. Очевиден е абсурдът свободните права на тираж да се обявят за «равни на златото» и после тържествено да се заявява, че те нямало да се обезпечават със злато. Дадена хартиена валута или кредитна единица може да бъде равна на златото само тогава, когато е конвертируема в злато (по твърдо фиксирана цена), и то без никакви ограничения.“^[29]

Ричард М. Салсман е на мнение, че специалните права на тираж бяха нещо коренно противоположно от това, което човек би си помислил за златото.^[30] Вярата на централните банки, че могат да сътворят подобна измишльотина и да я кръстят „злато“, показва до каква степен са се отдалечили от практическите аспекти на пазара. Така гръмко титулуваните по онова време SDRs не бяха нищо друго, освен безсрамен опит да се узурпира съвременната алхимия на финансите. Появата им нито „сътвори“ злато, нито промени каквото и да било, за да се разреши реалния проблем с извънредните количества от хартиени пари и неизбежния им резултат: световна ценова инфлация. Ако направиха нещо, това е, че специалните права на тираж предизвикаха инфлация и доведоха до претенции за изкуствените пари, вместо до благосъстояние. Но и след като SDRs бяха извадени от купата със светена вода, САЩ продължиха да губят златните си резерви.

Въпреки всичко, по онова време шестваше вярата, че международните кредитни единици — „парите от нищото“ — оповестяват края на златото като валутен метал.

Какво се случи с цената на метала и акциите на златните мини? На Лондонския пазар цената бързо падна под $35 и в Лондон, Ню Йорк и Йоханесбург играчите се надпреварваха да разпродават акциите си.

Починалият вече икономист д-р Мелхиор Пали каза силни думи за идеята с „хартиеното злато“:

„Новата резервна валута ще предизвика не само още по-небрежна финансова експанзия и световна инфлация. Приемането на SDRs означава триумф за инфлационерите. С това отпадна и последното препятствие по пътя към една изцяло контролирана «световна валута» — валута, която вероятно никога няма да намалее. Специалните права на тираж направо дословно повтарят старата грийнбек-политика, но този път в световен план.“^[31]

Д-р Пали не казва кой ще плаща за този майсторлък. Най-вероятно това ще са директорите от МВФ.

Може би американците са приложили натиск върху останалите МВФ-делегации да приемат плана им със SDRs. Дали са им да разберат, че ако планът им не мине, светът ще претърпи финансова катастрофа. После са им обяснили, че намиращите се в чужбина долари няма да могат да се конвертират в злато и рискът ще бъде приет от тях.

Когато по онова време попитах централния банкер Джон Екстър за мнението му, той отговори:

„При златния стандарт хартиените пари обещаваха, че всеки може да получи определено количество злато срещу банкнотите си. В днешно време парите не са нищо повече от «I-O-U nothing» («не ти дължа нищо»). Опитите на МВФ да заместят истинските пари (т.е. златото) с т.нар. «хартиено злато» е една от най-абсурдните концепции, които съм срещал в живота си. Аз наричам специалните права на тираж «who-owes-you-nothing-when» («кой-изобщо-ти-дължи-нещо») — наистина никой нищо не дължи, не съществуват платежни обещания, няма падеж. Това е най-безсмисленият кредитен инструмент, които хората някога са създавали.“^[32]

Американската борса през 60-те години

След Втората световна война започна едно продължително покачване на цените на ценните книжа, което в началото на 60-те доведе до надценяване на много от акциите. Това естествено не можеше да продължи дълго и в крайна сметка дойде време за поправка. Първата буря връхлетя през пролетта на 1962 г. Тъмното небе можеше да се забележи още през есента на 1961 г., когато някои акции достигнаха абсурдни нива. През настъпилата пролет цените започнаха наистина сериозно да падат и на 20 май 1962 г. направо бяхме свидетели на разпродажба. Много от акциите паднаха на половината от цената си през декември 1961 г. Онзи вторник може да бъде наречен „черният вторник“ и дори сериозни и високопрофесионални банкери вярваха, че това е повторение на 1929 г. Това обаче не се случи, като цяло ситуацията остана стабилна и свръхцените бяха коригирани. От този момент нататък пазарът започна да се съвзема и през 1966 г. индексът Дау Джоунс достигна рекордното ниво от 1000 пункта, но през октомври същата година отново падна на 744 пункта.

Лихвените проценти след 1945 г. постоянно се вдигаха и доведоха до засилваща се инфлация и нужда от нови капитали. Рендитите от ценни книжа, които през 1945 г. бяха малко над 1,5%, за десет години достигнаха около 8% (през 1970 г.), а книжата с по-краткотрайна валидност — 10% и повече. Пазарът ставаше все по-слаб, но само някои разбраха, че светът се намира в центъра на финансова криза. Още по-малко бяха тези, които бяха наясно, че всичко беше последствие от лошото отношение към златото.

Продажбите, предимно на акции на смесени концерни, не донесоха никакви дивиденти, а само помогнаха за поглъщането на нови фирми, често много по-големи от собствените. Злоупотребяваше се с думата „синергия“, защото често дейността на фирмите, които бяха поглъщани, нямаха нищо общо с тези, с които се обединяваха.

След това ситуацията наистина излезе от контрол. Когато през есента на 1968 г. заминах за Ню Йорк, борсовият анализатор и финансист Боб Уилсън ми каза, че пазарите много напомняли на тези от 1929 г. Малко след това, през 1969 г., пазарът наистина беше погребан. През пролетта на 1971 г. индексът Дау Джоунс падна на 577 пункта. С оглед на повишаващата се инфлация, фактическите загуби бяха още по-големи. Никой не се сети, че събитията могат да имат нещо общо със златната криза. В много утвърдени, възпитани в духа на Кейнс кръгове антизлатната пропаганда беше изцяло на мода и „злато“ беше само една петбуквена дума.