Нора Робъртс
Черните хълмове (7)

7.

Трудно бе да се определи кой остана по-изненадан и смутен. Но Лил бе тази, която отскочи назад, макар да се възстанови бързо. Изписа усмивка на лицето си и вложи в гласа си нотка на приятелски смях.

— Здрасти, Куп.

— Лил. Не знаех, че си се върнала.

— Вчера. — Не можеше да разгадае лицето му, погледа му. И двете й бяха толкова познати, а сега просто не й говореха нищо. — Ще влезеш ли?

— А, не. Имате колет. За убежището — поправи се той и й го подаде. Не носеше ръкавици, забеляза Лил, и въпреки студа тежкото му яке бе небрежно разкопчано.

— Бях отишъл до пощата да изпратя нещо вместо баба и тъй като се връщах във фермата, чиновниците ме попитаха дали имам нещо против да го донеса.

— Благодаря. — Тя остави колета настрана, излезе от хижата и затвори вратата, за да не излезе топлината. Сложи си шапката — от онези с широка периферия, които предпочиташе открай време. Застана на верандата и нахлузи едната си ръкавица. Това й даваше възможност да прави нещо, докато той я наблюдаваше безмълвно. — Как е Сам? Едва вчера разбрах, че е пострадал.

— Физически е добре. Много му е трудно, че не може да прави всичко, което иска, да обикаля, както е свикнал.

— Пак ще може, но по-късно.

— Много ще се зарадва. И двамата ще се зарадват. — Той пъхна ръце в джобовете си, без да откъсва хладните си сини очи от лицето й. — Как беше в Южна Америка?

— Натоварено и великолепно. — Сложи си и другата ръкавица, като слизаха по стълбите. — Мама каза, че си продал детективската агенция.

— Бях приключил с нея.

— Направил си много и си се отказал от много неща, за да помогнеш на двама души, които са имали нужда от теб. — Решителността в гласа му, безизразното му лице я накараха да спре. — Това има значение, Купър.

Той само сви рамене.

— Така или иначе бях готов за промяна. Случилото се ми я предлагаше. — Той се огледа наоколо — добавила си още неща, откакто бях тук за последен път.

Тя го погледна объркано.

— Кога си идвал тук?

— Отбих се, когато бях тук миналата година. Ти беше някъде другаде. — Изглежда, студът изобщо не го смущаваше. Свирепият вятър свистеше по и бездруго разбърканите вълни на гъстата му кестенява коса. — Колегата ти ме разведе наоколо.

— Не ми е споменавала.

— Той. Един французин. Чух, че си сгодена.

В корема й се сви топка от вина.

— Не точно.

— Добре изглеждаш, Лил.

Тя застави устните си да се извият и вложи небрежност и в гласа си.

— Ти също.

— По-добре да тръгвам. Ще кажа на баба и дядо, че ще се опиташ да минеш през нас.

— Ще се видим по-късно.

С непринудена усмивка тя се обърна и се отправи към територията на малките котки. Започна да обикаля наоколо, докато чу как двигателят на камиона му се запалва и той си тръгва. Тогава спря.

„Ето че мина — помисли си тя. — И не беше толкова зле.“ Първия път щеше да е най-тежко, а не беше толкова лошо.

Кратка болка, няколко цицини. Нищо фатално.

„Той наистина изглежда добре — отбеляза тя. — По-възрастен, по-корав. Лицето му е станало по-остро, очите по-сурови. По-секси е.“

Можеше да се справи. Можеха отново да станат приятели. Не така, както някога, дори преди да станат любовници. Но можеха да се отнасят приятелски един с друг. Баба му и дядо му бяха близки приятели с нейните родители. Двамата с Купър никога нямаше да могат да се избягват безпрепятствено, така че просто трябваше да се спогаждат колкото се може повече. Да се държат като приятели един с ДРУГ.

Лил можеше да го направи, ако и той можеше.

Удовлетворена, тя започна да изследва хабитатите за следи от натрапници, животни или хора.

 

 

Куп погледна в огледалото за обратно виждане, но тя не се обърна назад, просто продължи да върви.

Така стояха нещата и той не искаше да ги променя.

Бе я заварил неподготвена. И двамата бяха неподготвени, поправи се той, но изненадата бе ясно изписана на лицето й. Бе продължила само няколко мига, но не можеше да я сбърка с нищо друго. Изненада и сянка на раздразнение.

В следващия миг и двете бяха изчезнали.

Бе прекрасна.

За него тя открай време бе красива, но сега можеше да погледне обективно назад и да прецени, че на седемнайсет години тя обещаваше да стане красавица. На двайсет бе докосната от красотата. Но тогава все още не бе пресякла финалната права, не както сега.

За част от секундата тези големи, тъмни и знойни очи го бяха накарали да затаи дъх.

За част от секундата.

А после Лил се усмихна и тогава може би сърцето му се сви за още една секунда при мисълта за миналото. За загубеното.

Отношенията между двамата трябваше да бъдат спокойни и непринудени. Той не искаше нищо от нея, нито пък имаше какво да й даде. Добре беше да го запомни, след като завинаги се бе върнал тук.

Странно, но още преди да разбере за дядо си, възнамеряваше да дойде тук за няколко месеца. Дори се замисли за стъпките, които трябваше да предприеме, за да продаде детективската агенция, да затвори офиса, да продаде апартамента си. Но не предприе никакви действия, просто продължи работата си и живота си. Защото бе по-лесно да не правиш нищо.

Тогава се обади баба му.

След всички проучвания, които бе направил заради възможността някой ден да му влязат в работа, бе съвсем просто да направи стъпката. И може би ако бе сторил проклетата стъпка по-рано, дядо му нямаше да бъде сам и да се превива от болки след падането.

Нямаше полза да мисли по този начин, знаеше го.

Нещата се случваха просто така, без причина. И това го знаеше.

Важното бе, че се беше върнал. Обичаше работата във фермата, винаги я бе обичал, а Бог знаеше, че има нужда от малко спокойствие. Дълги дни, постоянен физически труд, конете, рутината. И от единствения истински дом, който бе познавал някога.

Този „някой ден“ можеше да се случи по-рано, ако не беше Лил. Пречката, съжалението, несигурността, които представляваше Лил. Но сега и това бе приключило и двамата можеха спокойно да живеят живота си.

Тя бе създала нещо толкова солидно и истинско. Това убежище бе в типично неин стил. Не знаеше как да й го каже, как да й признае, че се гордее с нея. По какъв начин да й каже, че си спомня как някога му заяви, че ще създаде това място, че не е забравил израза на лицето й, светлината, която го огряваше отвътре, гласа й.

Спомняше си всичко.

Беше преди толкова години. Преди цял един живот. Тя бе учила, планирала и работила и бе накарала мечтата си да се сбъдне. Бе направила точно това, което си бе поставила за цел.

Още тогава Куп знаеше, че ще го направи. Не би се примирила с нищо по-малко от това.

И той бе направил нещо. Беше му отнело много време и му бе коствало много грешки, но бе направил нещо от себе си и за себе си. И можеше да го остави зад гърба си, защото смисълът бе да го направи.

Сега смисълът беше тук. Той сви по пътя към фермата. „Точно тук — напомни си той, — точно сега.“

Влезе в къщата и завари Луси да пече нещо в кухнята.

— Мирише страхотно.

— Реших да направя няколко пая. — Тя му подари една малко измъчена усмивка. — Всички ли тръгнаха?

— Една група от четирима души. Гъл ги пое. — Синът на ковача не бе тръгнал по стъпките на баща си. Вместо това бе станал туристически гид и работник в „Оборите Уилкс“. — Денят е ясен и той ще ги разведе по няколко лесни маршрута. — Имаше готово кафе и той си наля една чаша. — Ще ида да видя жребчетата и майките им.

Тя кимна и погледна пайовете си, макар и двамата да знаеха, че може да ги извади само по инстинкт в точната минута.

— Ако нямаш нищо против, може да помолиш Сам да излезе с теб. Днес е много кисел.

— Разбира се. Горе ли е?

— Последния път, когато го проверих, беше там. — Тя прокара пръсти през косата, която сега бе подстригала късо като на момче и бе оставила да се превърне в удивително блестящо сребро. — Предполагам, че тези проверки са едно от нещата, които го вкисват.

Вместо да каже нещо, той просто я прегърна през раменете и я целуна по темето.

Сигурно го е проверила няколко пъти, помисли си той. Точно както не се съмняваше, че е отишла в обора да провери жребчетата. Със сигурност бе нахранила пилетата и прасетата и бе свършила всичко, което бе успяла, преди Сам да се опита да го направи.

И положително му бе приготвила закуска точно както бе направила на Куп. Беше разчистила къщата, бе сложила прането в пералнята.

Изтощаваше се докрай, въпреки че той беше тук.

Куп се качи по стълбите.

През първите месеци след изписването дядо му бе останал в приспособената като спалня дневна. Тогава му трябваше инвалиден стол и помощ за най-интимните му нужди.

Сам ненавиждаше и двете.

В мига, в който успя да се качи по стълбите, колкото и дълго и трудно да му бе това, той настоя да се премести обратно в стаята, която делеше със съпругата си.

Вратата беше отворена и Куп видя дядо си, седеше на един стол, мръщеше се на телевизора и разтриваше крака си.

По лицето му бяха издълбани бръчки, допреди две години те липсваха, линии, прорязани не толкова от възрастта, колкото от болката и раздразнението. „И може би — предположи Куп — и от малко страх.“

— Здрасти, дядо.

Сам насочи гримасата си към внука си.

— По скапаната телевизия не дават нищо, което да става за гледане. Ако баба ти те е изпратила да ме провериш, да видиш дали искам да пийна или да хапна нещо, нещо за четене или някой да ме оригне като бебе — не, не искам.

— Всъщност, дойдох за друго. Ще отида да нагледам конете и си помислих, че можеш да ми помогнеш. Но ако предпочиташ да гледаш телевизия.

— Не си мисли, че на мен тая психология ми действа. Не съм вчерашен хлапак. Просто ми дай проклетите ботуши.

— Да, сър.

Куп взе един чифт от ботушите, подредени спретнато на пода на гардероба. Не предложи на дядо си да му помогне да ги обуе, нещо, което неговата практична баба не можеше да се сдържи да не направи. Но Куп смяташе, че това също се дължи на страха.

Вместо това заговори за бизнеса, за сегашната обиколка на туристите, за отбиването си в убежището.

— Лил каза, че днес ще мине да ви види.

— Ще й се зарадвам, стига да не си въобразява, че е дошла на посещение при някакъв болник. — Сам се надигна и се подпря с една ръка на облегалката на стола, за да вземе бастуна си. — Какво ти каза за скитосванията си из ония чуждоземни планини?

— Не съм я питал. Останах само няколко минути.

Сам поклати глава. Куп реши, че дядо му се движи добре за човек, счупил крака си само преди четири месеца. Но все пак забеляза скованост и непохватност, които му напомниха колко леки и пестеливи бяха движенията и походката на Сам някога.

— Чудя се какво не ти е наред с главата, момко.

— Моля?

— Такова хубаво момиче, при това всички знаят, че едно време въздишаше по нея, а сега не можеш да й отделиш повече от няколко минути?

— Тя беше заета — промърмори Куп, когато двамата се отправиха към стълбите. — Аз също. Освен това оттогава мина много време. А на всичко отгоре тя е обвързана с друг.

Сам изсумтя, докато трополеше по стълбите. Куп се движеше така, че да го подхване, ако залитне.

— Някакъв чужденец.

— Да не би в последно време да си развил предразсъдъци към нещата от чужбина?

Макар че устните му бяха здраво стиснати от усилието да се справи със слизането, в погледа на Сам просветнаха весели искрици.

— Аз съм стар човек и ми е позволено да имам капризи. Дори се очаква от мен. Освен това обвързването не означава нищо. Вие, днешните млади хора, изобщо нямате скрупули да се втурнете след някоя жена само защото е обвързана.

— Вие, днешните млади хора? Това част от твоите приумици ли е?

— Ама че си нахален. — Но Сам не се оплака, когато Куп му помогна с медицинските съоръжения, предназначени за излизане на открито. — Ще минем отпред. Тя е отзад, в кухнята, и не искам да ме засипе с всичките си тревоги и да ми дудне „Прави това, не прави онова“.

— Добре.

Сам тихо въздъхна и си сложи старата шапка с извита периферия.

— Ти си добро момче, Купър, нищо, че си глупав по отношение на жените.

— Бил съм глупав по отношение на жените? — Куп поведе Сам навън. Вече бе изринал снега от верандата и стълбите и бе проправил пътеки към камионите и към прилежащите сгради. — Ти си този, кой то не може да накара жена си да спре да му опява. Може би, ако нощем правеше в това легло нещо повече от това да хъркаш, тя щеше да те остави на мира през деня.

— Нахалник — повтори Сам, но не можа да сдържи хрипливия си смях. — Трябва здраво да те наложа с този бастун.

— След което просто ще трябва да ти помогна да станеш, когато се изтърсиш по задник.

— Мога да стоя прав достатъчно дълго, за да свърша работата. Точно това не мога да й набия в главата.

— Тя те обича и се страхува за теб. И сега нито един от двама ви не иска да даде на другия и минута почивка. Ти се вкисваш, защото не можеш да правиш всичко, което искаш и както го искаш. Трябва да вървиш с бастун и може да ти се наложи да го правиш още много време. И какво от това? — Внимаваше в гласа му да не се промъкне и капка съчувствие. — Нали все пак вървиш?

— Не иска да ме остави да си подам носа навън от собствената си къща, да изляза на собствената си земя. Не ми трябва бавачка.

— Аз не съм ти бавачка — отвърна Купър с равен глас. — Тя се суети около теб, защото се страхува. А ти й крещиш и я обиждаш. Никога досега не си се държал така.

— Тя никога досега не ми е вървяла по петите, сякаш съм бебе — разпалено се защити Сам.

— По дяволите, дядо, ти си счупи крака. Простият факт е, че не можеш да пазиш равновесие достатъчно, за да вървиш през проклетия сняг сам, без помощ. Пак ще можеш, защото си прекалено упорит, за да не постигнеш това, което искаш. Просто ще отнеме повече време. Ще се наложи да се примириш с това.

— Лесно е да го кажеш, когато си на трийсет години, отколкото ако наближаваш осемдесет.

— Значи трябва да цениш повече времето си и да спреш да го губиш с оплаквания от жената, която обича всеки капризен сантиметър от кожата ти.

— Изведнъж стана много бъбрив.

— Просто доста време сдържах тези неща, преди да ти ги кажа.

Сам вдигна набразденото си лице във въздуха.

— Мъжът трябва да има гордост.

— Знам.

Бавно и мъчително двамата, стигнаха до оборите. Веднъж влезли вътре, Куп не обърна внимание на факта, че Сам бе останал без дъх. Дядо му щеше да се съвземе, докато преглеждаха конете.

Тази зима се бяха родили три жребчета. Две от ражданията минаха гладко, а при третото кончето бе обърнато наопаки. Куп и дядо му му бяха помогнали да се появи на бял свят и през нощта Куп бе останал да спи в обора, както и следващата нощ.

Той спря пред клетката с кобилата и малкото и плъзна преградата настрани, за да влезе. Под бдителния поглед на Сам започна да говори успокоително на кобилата и прокара ръце по тялото й, проверявайки за температура или някакво напрежение. Внимателно огледа вимето й, цицките й. Тя остана неподвижна под познатото докосване, а през това време малкото буташе с глава Куп по задника, за да привлече вниманието му.

— Тя е твоя толкова, колкото и на майка си — обади се Сам. — Избрал ли си й име?

— Може би Лъки, защото Бог знае, че наистина е късметлийка. Но не й подхожда. — Куп провери устата и зъбите на малката кобилка, а после големите й предани очи. — Знам, че е клише, но прилича на принцеса. Самата тя определено се смята за такава.

— Ето как ще я кръстим: Принцесата на Купър. Всичко останало също е твое, знаеш го.

— Дядо.

— Тук аз имам думата. Двамата с баба ти често сме говорили за това през годините. Не можехме да сме сигурни дали го искаш, или не, но в крайна сметка го оформихме официално. Когато си отидем, всичко ще е твое. Искам да ми кажеш искаш ли го, или не.

Купър се изправи и кобилката незабавно го изостави и се втурна към майка си да суче.

— Да, искам го.

— Добре. — Сам бързо кимна. — А сега, цял ден ли ще си играеш с тези коне, или ще отидеш да видиш и другите?

Купър излезе от клетката, затвори преградата и влезе в следващата клетка.

— Има и нещо друго. — Бастунът на Сам, последвал внука си, издрънча по бетона. — Един мъж на твоята възраст има нужда от свой собствен дом. Не му е работа да живее с двама старци.

— Е, тези дни ти определено попадаш в категорията на старците.

— Точно така. Знам, че се премести тук, за да ни помогнеш. Така се прави в семейството. И съм ти благодарен за това. Но не можеш да останеш в къщата.

— Изхвърляш ли ме?

— Предполагам, че да. Можем да построим нещо. Да изберем място, което е точно за теб.

— Не виждам смисъл да използваме земята, за да строим на нея къща, когато можем да я използваме за отглеждане на реколта или фураж.

— Разсъждаваш като фермер — с гордост отбеляза Сам. — Но един мъж все пак има нужда от свое място. Можеш да си избереш парче земя и да ти построим къща. Или ако това не те устройва, можеш да преустроиш старата сграда на работниците. Достатъчно голяма е. Има малко стени, подът е хубав. Ще сменим покрива с нов. Можем да го направим заради теб.

Куп провери следващата кобила, следващото жребче.

— Става. Ще я оправя. Но няма да използвам за това твоите пари, дядо. Тук тегля чертата. Мъжът трябва да има гордост. Имам пари, повече, отколкото ми трябват сега. — Искаше да поговори с баба си и дядо си за това, но сега не му беше времето. — Така че ще го уредя.

— Разбрахме се. — Сам се облегна на бастуна си и погали муцуната на кобилата. — Добра Лоли, добро момиче. Вече ни даде цели три жребчета. Не си ли сладка като бонбонче? Родена за майка и за хубава, кротка езда.

Лоли обичливо изпръхтя към него.

— Трябва отново да се кача на седлото, Купър. Докато не го направя, ще ми се струва, че съм си загубил крака, вместо че само съм го счупил.

— Добре, ще оседлая два коня.

Сам рязко вдигна глава и в очите му просветнаха едновременно изненада и надежда.

— Баба ти ще ни съдере кожата.

— Само ако ни хване. Съвсем бавен ход, дядо. Дори не тръс.

— Да. — Гласът на Сам потрепери, преди да го овладее. — Да, това ме устройва.

Куп оседла два от най-старите и най-кротки жребци. Досега си мислеше, че знае колко трудно е за дядо му това принудително възстановяване. Изражението на Сам, когато му каза, че може да поязди, му показа, че не е така. Съвсем не.

Ако това се окажеше грешка, поне щеше да я е направил от добри подбуди. Нямаше да му е за първи път.

Той помогна на Сам да се качи на седлото и разбра, че движението и усилието са му причинили известна болка. Но това, което видя в очите на дядо си, бе удоволствие, а също така и облекчение.

После и той се метна на седлото.

Очакваше, че разходката ще е съвсем бавна. Два стари коня, които се клатушкат из снега, без конкретна цел. Но, за Бога, на седлото Сам Уилкс изглеждаше на място. Годините сякаш се смъкнаха от него, Куп можеше да ги види как изчезват от лицето на дядо му. На седлото движенията му бяха плавни и леки. Пестеливи, отново си помисли Куп.

Пред тях, докъдето поглед стига се разстилаше белота и блестеше на слънцето, покриваше горите по хълмовете, прибираше оголените скали под леденото си одеяло.

Ако не беше шепотът на вятъра и дрънченето на юздите, човек би си помислил, че светът е неподвижен като картина в рамка, окачена на стената.

— Хубава ни е земята, Купър.

— Да, сър, така е.

— Целия си живот съм прекарал в тази долина, обработвах земята, отглеждах коне. Само това съм искал, като изключим баба ти. Само това знам. Когато си помисля, че ще я оставя на теб, усещам, че съм постигнал нещо.

Яздиха почти цял час, без да отиват на някое определено място, и само от време на време отронваха по някоя дума. Под яркото синьо небе хълмовете, равнините и долината бяха бели и студени. Куп знаеше, че скоро ще дойдат топенето и калта, пролетните дъждове и градушките. Но заедно с тях щеше да дойде и зеленината, младите жребчета и кобилки щяха да танцуват в пасищата.

И това, каза си Купър, искаше той сега. Да види как разцъфва зеленината и да наблюдава танца на конете. Да живее живота си.

Сам едва чуто подсвирна, когато се приближиха към къщата.

— Ето я баба ти на задната веранда с ръце на хълбоците. Загазихме.

Купър хитро погледна дядо си.

— Ние ли? Сам се оправяй.

Сам демонстративно вкара коня си в двора.

— Да знаете само колко самодоволни и глупави изглеждате след тази езда в студа, като двойка кръгли глупаци. Предполагам, че сега ще искате кафе за награда.

— Паят ще ми дойде добре. Никой не пече по-хубав пай от моята Лусил.

Тя изпухтя, подсмръкна и им обърна гръб.

— Ако си счупи крака, докато слиза от този кон, ти ще го гледаш, Купър Съливан.

— Да, госпожо.

Куп изчака баба си да измарширува до кухнята, а после скочи от седлото и помогна на Сам да слезе от коня.

— Аз ще се оправя с конете, а ти иди и се оправи с нея. Този път наистина закъса.

Помогна на Сам да стигне до вратата, а после избяга от бойното поле.

Погрижи се за конете и седлата. Нямаше нужда да се връща в града, така че се зае с няколко дребни ремонта, натрупали се с времето. Не беше толкова сръчен като дядо си, но все пак бе достатъчно умел, поне рядко си удряше пръста с чука.

Щом приключи, отиде да огледа старата сграда на работниците, която представляваше чисто и просто дълга, ниска, примитивна хижа. От нея се виждаха къщата и конюшните.

Все пак, реши Купър, постройката предлагаше достатъчно място, та всички да са самостоятелни. Признаваше, че му липсва личното му пространство.

Понастоящем използваха сградата най-вече като склад, макар че в разгара на работния сезон прибягваха до първоначалното й предназначение, а също и когато изникнеше нужда или имаха достатъчно пари, за да наемат постоянна работна ръка.

Така, както Куп виждаше ситуацията, в момента имаше достатъчно пари, неговите и достатъчно голяма нужда, тази на баба му и дядо му. След като постегнеше сградата, можеше да се замисли дали да не ремонтира стаята с принадлежностите за езда в обора и да я превърне в квартира за някой постоянен работник.

Знаеше, че трябва да осъществи тази промяна бавно, стъпка по стъпка.

Влезе в старата постройка. Помисли си, че вътре е почти толкова студено, колкото навън, и се зачуди кога за последен път са палили тумбестата печка. Имаше две легла, стара маса, няколко стола. Кухнята щеше да му върши работа, ако поискаше да си приготви нещо.

Подовете бяха на петна, стените груби. Всичко бе просмукано с миризмата на мазнина и вероятно на пот.

Безкрайно далеч от апартамента му в Ню Йорк, помисли си той. Но така или иначе, онази част от живота му беше свършила. Трябваше да види какво може да направи, за да превърне сградата в годно за обитаване място.

Можеше да се получи и дори да му остане място за малък кабинет. Щеше да му трябва един тук, както и друг в града. Не искаше да ходи до къщата и да използва кабинета на баба си и дядо си всеки път, когато трябваше да свърши нещо.

Спалня, баня, която имаше нужда от сериозно осъвременяване, кухничка, кабинет. Това щеше да е достатъчно. И бездруго не му предстояха никакви забавления.

Като приключи с огледа и начерта основните планове, Куп се замисли за пая. Надяваше се, че това време е било достатъчно на баба му да се успокои.

Запъти се към къщата, изтърси ботушите си от снега и влезе.

И, по дяволите, първото нещо, което видя в кухнята, беше Лил, седеше на масата и ядеше пай. Баба му го изгледа със святкащи очи, но стана и взе още една чиния.

— Сядай. Спокойно можеш да си развалиш вечерята. Дядо ти спи горе, ездата здравата го е уморила. Лил трябва да се задоволи с моето присъствие, след като е изминала целия този път, за да види Сам.

— Добре — бе единственото, което каза Купър, преди да свали палтото и шапката си.

— Прави компания на Лил. Аз трябва да се кача горе и да проверя как е. — Луси стовари на масата пая и чаша кафе и излезе с широки крачки от кухнята.

— Мамка му!

— Не е толкова сърдита, на колкото се прави — успокои го Лил и набоде на вилицата си парче пай — каза ми, че ездата се е отразила много добре на Сам, но се ядосва, че сте излезли, без да й кажете. О, този пай е наистина вкусен.

Куп седна и набоде първата си хапка.

— Да.

— Баба ти изглежда уморена.

— Не иска да се спре. Не иска дори да намали темпото. Ако й се отворят десет минути почивка, си намира нещо друго за правене. Постоянно се заяждат като десетгодишни. А после… — Усети, че й говори така, както би го направил преди много години.

Преди всичко да свърши.

Той изправи рамене и набоде на вилицата си още пай.

— Извинявай.

— Няма нищо. И мен ме е грижа за тях. Значи, ще ремонтираш сградата на работниците.

— Слуховете се разпространяват страшно бързо. Реших го само преди няколко часа.

— Тук съм почти от половин час — достатъчно, за да вляза в крак с последните събития. — Значи наистина смяташ да останеш?

— Точно така. Това проблем ли е?

Тя вдигна вежди.

— Защо да е проблем?

Той сви рамене и се върна към пая си.

— Няма да ставаш шериф на Дедуд, а?

Той вдигна поглед и срещна нейния.

— Не.

— Изненадахме се, когато напусна полицията — за миг Лил замълча в очакване, но той не отговори. — Предполагам, че да си частен детектив е по-вълнуващо от полицай, а и заплатата е по-добра.

— Добра е. През повечето време.

Тя избута чинията с пая настрана и взе чашата с кафе. Куп знаеше, че се подготвя за разговор. Устните й се извиха съвсем леко. Той познаваше вкуса им толкова добре, познаваше усещането от допира им върху своите.

А познанието бе почти непоносимо.

— Сигурно е било интересно… работата ти, имам предвид.

— Имаше си своите добри страни.

— Значи е такава, каквато я показват по телевизията?

— Не.

— Знаеш ли, Купър, едно време умееше да поддържаш разговор.

— Преместих се тук — отвърна кратко той. — Помагам им да управляват фермата и бизнеса с конете. Това е всичко.

— Ако искаш да ми кажеш да си гледам работата, просто го направи.

— Гледай си работата.

— Добре. — Тя стовари кафето си на масата и стана. — Някога бяхме приятели и си мислех, че отново можем да станем такива, но очевидно съм грешала.

— Не искам да се връщам към нищо.

— Да, стана ми ясно. Кажи на Луси, че й благодаря за пая и че при първа възможност ще се отбия да видя Сам. И когато го направя, ще се опитам да стоя настрана от пътя ти.

Тя изфуча навън, а той отново отхапа от пая, доволен, че отново е сам.