Нора Робъртс
Черните хълмове (11)

11.

Месец март хапеше като тигър, дебнещ от север да полети в смъртоносен скок над хълмовете и долините. От небето се сипеха сняг и лед, пречупваха под тежестта си клоните на дърветата, прекъсваха електричеството и превръщаха пътищата в коварни блата.

В убежището Лил и всички членове на екипа и доброволците, които можеха да се доберат дотам, чистеха снега и го ринеха, докато безмилостният вятър превръщаше планинските склонове в ледени планини.

Животните се бяха свили в дупките и леговищата си и излизаха само когато имаха настроение да наблюдават как човеците треперят и ругаят. Дебело облечена и увита в шал, който оставяше открити само очите й, Лил се засече с Танси.

— Как е нашето момиче? — осведоми се Лил за състоянието на лъвицата.

— О, тя понася това отвратително време по-добре от мен. Искам да отида на някой горещ тропически плаж. Искам да усетя в ноздрите си миризмата на море и лосион против изгаряне. Искам май-тай^[1].

— Ще се задоволиш ли с горещо кафе и бисквита?

— Договорихме се.

Те предпазливо се отправиха през снега към хижата на Лил, а Танси хвърли кос поглед към приятелката си.

— Не миришеш на море и лосион против изгаряне.

— И ти нямаше да миришеш, ако беше ринала сняг и изпражнения.

— А и двете сме умни момичета — промърмори Танси. — Да се чуди човек дали наистина сме чак толкова умни.

— Дори и умните момичета ринат изпражнения. Трябва да си го напишем на челото. — Лил започна да тропа с крака, за да отърси снега от ботушите си, и почувства как мускулите й се отпускат, когато я удари първата вълна топлина от вътрешността на хижата. — Най-лошото мина — продължи тя, докато двете сваляха ръкавиците, шапките, палтата и шалове те си. — При първа възможност ще завлечем изпражненията до фермата. Няма по-хубава тор от тази. Освен това твърдо вярвам, че това е последната буря за този сезон. Пролетта, с нейните наводнения и цели акри кал, не може да е далеч.

— Какво щастие!

Лил се запъти към кухнята, за да направи кафе.

— От няколко дни си страшно раздразнителна.

— Уморих се от зимата. — Навъсена, Танси извади от джоба си един балсам за устни и се намаза с него.

— Чувам те. Но чувам и нещо друго. — Лил отвори един шкаф, извади запаса си от бисквити „Милано“ и връчи пакета на Танси. — И ако искаш, ме наречи луда, но подозирам, че това друго нещо си има пенис.

Танси се ококори и си взе бисквита.

— Познавам много неща с пениси.

— И аз. Щъкат навсякъде. — Стоплена и доволна от почивката с бисквити, Лил се облегна назад в очакване кафето да се свари. — Имам една теория… Искаш ли да я чуеш?

— Щом ти ям бисквитите, предполагам, че съм длъжна да я изтърпя.

— Добре. Пенисът тъй или иначе съществува, така че тези, които сме се родили без него, трябва да се научим да го ценим, експлоатираме, пренебрегваме или употребяваме в зависимост от собствените си нужди и цели.

Танси издаде долната си устна напред и кимна.

— Добра теория.

— Така е. — Лил извади чаши и наля кафе за двете им. — И тъй като сме избрали да работим в област, в която традиционно все още преобладават мъжете, съотношението между нас и тях ни налага да ги ценим, експлоатираме, пренебрегваме или употребяваме по-често, отколкото онези представителки на нашия вид, които са избрали да не работят в тази област.

— Ти теоретични данни ли събираш, или ще правиш емпирично проучване?

— На този етап всичко е все още само наблюдения и предположения. Както и да е, имам сведения от достоверен източник, които ми дават основания да подозирам кой е пенисът, отговорен поне за част от раздразнението ти.

— Наистина ли? — Танси изсипа в кафето си три лъжици захар. — И кой е този достоверен източник?

— Майка ми. Забелязва всичко. Осведоми ме, че докато бях в Южна Америка, искрите между теб и господин Фарли Накит са се разгорели с все по-голяма сила.

— Фарли е само на двайсет и пет.

— Това те превръща в кугуар — заяви Лил и се ухили.

— О, я млъквай! Не излизам с него, не спя с него и не го окуражавам.

— Защото е на двайсет и пет? В действителност мисля, че е на двайсет и шест. Което го прави — мили Боже! — цели четири години по-млад от теб. — С изражение на див ужас Лил драматично притисна опакото на ръката си към устните. — Какъв кошмар! Ти развращаваш деца!

— Не е смешно.

Лил отново стана сериозна и вдигна вежди. Червенината, обляла бузите на Танси, не я притесни — в крайна сметка за какво бяха приятелите, ако не за да се притесняват един друг? Разтревожи я обаче, и то много, нещастният израз в големите й тъмни очи.

— Не, очевидно не е. Танс, ти сериозно ли си се паникьосала, защото си няколко години по-голяма? Ако Фарли беше по-големият, дори окото ти нямаше да мигне.

— Но не е и не ми пука дали е логично, или не. Аз съм по-възрастната жена. По-възрастната черна жена, за Бога, Лил! В Южна Дакота. Просто няма да се получи.

— Значи, ако Фарли беше на трийсет и няколко и черен, нямаше да има проблем?

Танси вдигна пръст.

— Казах ти, че не ми пука дали е логично, или не.

Лил също вдигна пръст.

— Добре, защото просто не е. Дай за момент да оставим това настрана.

— То е най-важното.

— Значи оставяме настрана най-важното. Изпитваш ли чувства към него? Защото признавам, че го смятах просто за малка страстна авантюра. Дълга зима, изолирано място, здрави и изпълнени с желание възрастни. Предположих, че вие двамата просто си прекарвате добре и смятах да те измъчвам за това, защото, е, нали разбираш, става дума за Фарли. Той ми е нещо като почетно… почетен брат.

— Виждаш ли? Щеше да кажеш „почетно братче“. — Танси поклати пръсти във въздуха. — Малко почетно братче!

— Това го оставихме настрана, Танси. Очевидно тук има нещо повече от сладкия му каубойски задник, който те изпълва с желание да си поиграете.

— О, можеш да си сигурна, че съм огледала задника му. Това е мое неоспоримо право като представителка на нежния пол. Но никога с желанието да си поиграем. Ама че тъпа дума!

— О, разбирам. Никога не си помислила за — сложи каквато тъпа дума си избереш — с Фарли. Извини ме за момент, отивам да донеса пожарогасителя. От гащите ти чак пушек се вдига.

— Може да съм си мислила за разни тъпи неща с Фарли, но никога не съм възнамерявала да ги приведа в действие. Това е друго мое неоспоримо право. — Раздразнена, Танси вдигна ръце нагоре. — Нали и двете огледахме задника на онзи Адонис, имам предвид онзи завършваш студент Грег, когато през лятото работи на доброволни начала тук един месец. Само че не се нахвърлихме да го сграбчим за въпросния страхотен задник.

— Наистина беше страхотен — ухили се Лил. — Освен това си имаше плочки на корема. Ами раменете му!

— Даааа. Раменете.

За миг двете приятелки потънаха в благоговейно мълчание.

— Боже, сексът ми липсва — най-после въздъхна Лил.

— На мен ли го казваш?

— Аха! Ами щом ти липсва, защо не го правиш с Фарли?

— Няма да ме хванеш натясно с този подход, доктор Чанс.

— Няма ли? Не правиш секс с Фарли, защото той не е просто поредното страхотно тяло като Грег Адонис. Не правиш секс с Фарли, защото са замесени чувства.

— Аз… — Танси отвори уста, затвори я и изсъска. — По дяволите! Добре. Добре, да, така е. Дори не знам как започна. От време на време той идваше да ни помага и съм си мислила: „Много е мил. Мил е и е сладък. Мил, сладък и забавен, така че защо да не си поговорим и той да не ми помогне?“ Само че някъде по пътя започнах да изпитвам трепет. Той идваше и гледай ти, трепетът идваше заедно с него. И… е, не съм някоя глупачка, а трийсетгодишна жена с опит.

— Да, да.

— Забелязах как ме гледа. Знаех, че и той изпитва този трепет. Отначало не се замислих за това. Просто си казах: „Голяма работа, паднала съм си по сладкия каубой.“ Но трепетът така и не премина. Всъщност, дори стана по-силен. После, миналата седмица, през онзи ужасен ден — продължи тя и Лил кимна — се чувствах изпълнена с тъга и съжаление, а той дойде и седна при мен. И ме целуна. Преди да осъзная какво правя, отвърнах на целувката му, а после се отдръпнах и му казах, че случилото се няма да се повтори. А той просто продължи да ми се хили. Каза, цитирам дословно, че изпитва „силен копнеж“ към мен. Кой говори по този начин? Направо ме вбеси.

Тя бръкна в пакета за още една бисквита.

— Не мога да си избия тази проклета усмивка от главата.

— Добре. Това, което ще ти кажа, няма да ти хареса, но… — Лил допря показалеца до палеца си и рязко почука с него точно в средата челото на Танси.

— Ау!

— Просто е глупаво. Ти си тръгнала по пътеката на глупостта, тъй че бързо се отклонявай настрана. Няколко години в повече и цветът на кожата не са причина да се отвърнеш от човек, към когото изпитваш чувства и който изпитва чувства към теб.

— Хората, които казват, че цветът на кожата няма значение, обикновено са бели.

— С което се връщаме към теб.

— Сериозно говоря, Лил. Смесените връзки все още представляват проблем в голяма част от света.

— Голяма новина ми казваш. Връзките все още са трудни, и то не в голяма част от света, а в целия свят.

— Именно. Така че защо да добавяме допълнителни проблеми към тези, които вече съществуват?

— Защото любовта е безценна. Толкова е просто. Трудното е да я намериш и да я задържиш. Ти никога досега не си имала сериозна връзка.

— Не е честно. С Томас бяхме заедно повече от година.

— С Томас се харесвахте, уважавахте и изпитвахте влечение един към друг. Говорехте на един и същ език, но връзката ви никога не е била сериозна, Танси. Не и в смисъл „Той е единственият“. Знам какво е да си с някой прекрасен мъж, да се чувстваш добре с него и все пак никога да не гледаш на него като на единствения. И знам какво е да знаеш, че някой е единственият. Преживях го с Куп и той разби сърцето ми. Все пак предпочитам да ми разбият сърцето, отколкото никога да не бях изпитала това чувство.

— Така казваш, но не само ти си имаш теории. Моята е, че така и не успя да го забравиш.

— Не, не успях.

Танси вдигна ръце.

— Как го понасяш?

— Все още се мъча да разбера. Онзи ужасен ден очевидно е бил ден за промяна в статуквото. Куп ми донесе пиле с кнедли. И ме целуна. За мен не е трепет, Танси. За мен е поток, който се излива вътре в мен и ме изпълва. — Тя сложи ръка на сърцето си и го потърка. — Не знам какво ще се случи. Ако отново спя с него, това дали ще ми помогне да мина през водата, докато накрая отново стъпя на твърда земя? Или просто ще ме завлече още по-надолу? Не знам, но няма да се преструвам, има голяма вероятност да разбера.

По-спокойна сега, когато най-после го бе изрекла на глас, Лил остави чашата си на масата и се усмихна.

— Изпитвам силна страст към него.

— Ти си се… каква беше думата, която използва? Паникьосала. Паникьосала си се заради мъжа, който те е изоставил и е разбил сърцето ти. А аз съм се паникьосала заради един работник във ферма със залепена на лицето му усмивка.

— А уж сме умни момичета.

— Да, наистина сме умни момичета — съгласи се Танси. — Дори и когато се държим като идиотки.

 

 

Купър работеше с хубавата кобила, която бе тренирал през зимата. По негова преценка тя имаше нежно сърце, силен гръб и мързелив характер. Щеше да е безметежно щастлива по цял ден да дреме в обора, заграденото място наблизо или на полето. Ако ездачът й настояваше да отидат някъде, щеше да отиде, ако се увереше, че говори сериозно.

Не хапеше, не риташе и изяждаше ябълката от ръцете на този, който й я предлагаше, с несъмнено женствена учтива деликатност.

Куп си помисли, че децата сигурно ще я харесат. Беше я кръстил Малката Сис.

През тези последни седмици на суровата зима, която упорито отказваше да си отиде, бизнесът вървеше вяло. Това му даваше време, прекалено много време, да върши изостаналата писмена работа, да чисти оборите, да урежда новия си дом.

И да мисли за Лил.

Знаеше, че е много заета, бе го разбрал от баба си и дядо си, които го бяха разбрали на свой ред от нейните родители, от Фарли, от Гъл.

Беше чул, че веднъж се е отбила във фермата да върне тенджерата на баба му и да й погостува малко. И бе дошла по времето, когато той бе в града и работеше в офиса на първия етаж.

Питаше се дали това е случайно съвпадение, или се дължи на предварителен замисъл от нейна страна.

Бе й дал пространство, но сега вече щеше да сложи край на това. Тези хлабави краища все още висяха. Време бе да ги отреже до един.

Той подкара Малката Сис ходом към обора.

— Днес свърши добра работа — похвали я. — Сега ще те изтъркаме, а после може да получиш ябълка.

Можеше да се закълне, че при думата „ябълка“ ушите й потръпнаха, точно както можеше да се закълне, че е чул въздишката й, когато смени посоката и я насочи към къщата, щом видя областния шериф да излиза от задната врата.

— Красавица.

— Да.

Застанал с широко разкрачени крака, Уили присви очи към небето.

— Както е започнало да се прояснява времето, съвсем скоро и тя, и другите ще понесат туристите по пътеките.

Куп не можа да не се усмихне.

— Това е едно от малкото ми познати места, където петдесетсантиметрова снежна покривка и камари сняг, по-високи от мен, се смятат за проясняване на времето.

— Да, от последната буря насам не е валяло. Прояснява се. Ще ми отделиш ли една минута, Куп?

— Разбира се. — Куп слезе от коня и завърза юздите към перилата на верандата. Помисли си, че всъщност няма нужда да го прави. Кобилата нямаше да отиде никъде, където не са й казали да отиде.

— Идвам от убежището и си помислих, че съм длъжен да се отбия при теб.

Куп се досещаше за какво става въпрос, изражението на шерифа му го подсказваше.

— За да ми кажеш, че навсякъде удряте на камък.

— Да. Фактът е, че разполагаме с мъртъв кугуар, с куршум трийсет и втори калибър, с куп следи в снега и неясното описание на някого, когото сте видели в тъмнината. Правим всичко по силите си, но не разполагаме почти с нищо, което да даде тласък на разследването. — Тя даде ли ви копие на файла със заплахи?

— Да, работим и по него. Лично отидох да разговарям с двама души, които през последните няколко месеца са ходили в убежището и са създавали неприятности. Физическото описание не съвпада, на нито един от двамата. Единият е женен и жена му се кълне, че онази нощ и сутринта е бил вкъщи, а освен това в девет часа е бил на работа в Стърджис. Това е потвърдено. Другият тежи почти сто и петдесет килограма. Не мисля, че си щял да го сбъркаш.

— Не.

— Говорих и с неколцина познати лесничеи и те обещаха да държат парка под око и да разпространят новината сред колегите си. Но ще ти кажа каквото трябваше да кажа и на Лил: ще ни е нужен дяволски късмет, за да изскочи нещо. Според мен който и да го е направил, вече се е махнал оттук. Никой с капка разум в главата си няма да остане там, горе, когато се разрази тази буря. Ще продължим да правим каквото можем, но исках да й обясня положението в прав текст.

— Има много места, където човек може да се подслони и да изчака бурята да свърши. В хълмовете и долините. Стига да има опит, провизии или късмет.

— Така е. Обадихме се тук-там, проверихме дали някой, който изглежда така, сякаш току-що е слязъл от хълмовете, се е регистрирал в близките мотели или хотели. Но нищо не излезе. Не стигнахме до никъде. От онзи ден насам камерата на Лил работи без засечка и никой не е виждал край убежището или край фермата на Чанс някого, който не би трябвало да е там.

— Изглежда сте проследили всички възможни следи.

— Да, но няма да закрия случая. Неразкритите случаи ме стимулират да работя още и още върху тях. — За миг Уили продължи да стои на мястото си, загледан в снега и небето. — Е, добре. Радвам се да видя Сам отново на крака. Надявам се на неговите години да съм жилав като него. Ако се сетиш за нещо, което трябва да знам, ще съм наоколо, за да го чуя.

— Благодаря, че се отби.

Уили кимна и потупа Малката Сис по хълбока.

— Красавица. Пази се, Куп.

Ще се пазя, рече си Куп. Но това, което трябваше да опази, се намираше в убежището.

Той се погрижи за кобилата, изтърка я и й даде обещаната ябълка. Свърши и другите си задачи, някои от които бяха толкова обичайни, колкото и обличането сутрин. Накрая отиде в кухнята на баба си, знаеше, че там ще намери горещо, прясно кафе.

Дядо му влезе в кухнята без бастуна си. Куп сподави желанието си да го сгълчи, особено когато Сам го удостои с кратко намръщване.

— Използвам го, като съм навън или ако кракът ми върти номера. Просто изпробвам как е без него, това е всичко.

— Твърдоглав стар козел — изсумтя Луси на излизане от пералното помещение, понесла леген с чаршафи.

— Значи ставаме двама. — Купър гледаше със затаен дъх как Сам докуцука до нея, взе легена, закуца обратно и го сложи на един стол. — А сега… — Лицето му наистина се зачерви от удоволствие и той се обърна и намигна на Куп. — Защо не направиш на мъжете си малко кафе, жено?

Луси сви устни, но прекалено късно — усмивката вече се бе плъзнала по тях.

— Добре, сядай.

Сам тихичко въздъхна, докато се отпускаше на стола.

— Надушвам печено пиле. — Той подуши въздуха като вълк. — И чух нещо за картофено пюре. Трябва да ми помогнеш да изям всичко това, Куп, преди тази жена да ме е охранила като прасе за колене.

— Имам си работа. Но ако чуеш някой да се промъква тук късно вечерта, да знаеш, че съм аз и идвам за остатъците.

— Мога да ти направя една чиния и да я оставя в съседната къща — предложи Луси.

Старата обща постройка се бе превърнала в „съседната къща“.

— Не се тревожи. Ще се оправя сам.

— Добре. — Тя сложи чаши кафе и пред двамата, а после плъзна ръка по раменете на Куп. — Там става много хубаво, но ми се ще да хвърлиш още един поглед на тавана. Знам, че още малко мебели ще ти дойдат добре.

— Мога да седя само на един стол в определен момент, бабо. Исках да ти кажа, че кобилата, Малката Сис, напредва.

— Видях, че работиш с нея. — Луси наля водата, която кипваше в чайника, за да си направи чай — предпочитаната й напитка по това време на деня. — Много е сладка.

— Мисля, че ще е чудесна за децата, особено ако не бързат за никъде. Надявах се да я разходиш един-два пъти, бабо. Да видим как ще реагира на присъствието ти.

— Утре ще я изведа. — Тя се поколеба за миг, преди да се обърне към съпруга си. — Защо не дойдеш да пояздиш с мен, Сам? Отдавна не сме го правили.

— Ако момчето може да се оправи и без теб, и без мен.

— Мисля, че ще се справя — усмихна се Куп, допи кафето си и стана. — Ще ида да се измия. Трябва ли ви нещо, преди да тръгна?

— Мисля, че ще се справим — усмихна се и Луси. — Ще излизаш ли?

— Да. Трябва да се погрижа за нещо.

Когато вратата се затвори зад внука й, Луси погледна с вдигнати вежди към Сам.

— Обзалагам се две срещу едно, че нещото има големи кафяви очи.

— Лусил, никога не се обзалагам, когато знам, че ще загубя.

 

 

По западния небосклон блестяха червени ивици и петна, а светлината меко се преливаше в здрач. Светът бе огромен и бял, земя, уловена в стиснатия юмрук на зимата.

Куп бе чувал как хората говорят за пролетта, баба му и дядо му, Гъл, хората в града, но досега не бе видял нищо, което да обещава скорошна поява на нарциси и червеношийки. „Но пък — помисли си той, докато спираше пред портата на убежището, — никога досега не съм прекарвал зимата в Блек Хилс. Няколко дни преди Коледа изобщо не се броят“ — продължаваше да размишлява Куп и посегна да отключи портата с дубликат на ключа, който му бе заел Джоуи. Вятърът виеше по пътя и караше клоните на дърветата да свистят. Миризмата на бор, сняг и кон завинаги щеше да се запечата в съзнанието му като спомен за зимата.

Куп отново се качи в камиона и мина през портата. Слезе пак, за да заключи, и се зачуди колко ли струва една автоматично отваряща се врата с код. Плюс няколко охранителни камери на входа.

Трябваше да провери каква алармена система си е сложила Лил.

Щом той можеше да направи дубликат от ключа, значи и половината от населението на страната щеше да успее. Другата половина просто можеше да обикаля наоколо, да описва кръгове напред-назад и да навлезе в територията на убежището, когато й хрумне.

Оградите и портите не можеха да задържат навън някого, който наистина искаше да влезе вътре.

Куп подкара камиона по пътя и забави на първия завой, когато хижите се показаха пред очите му. От комина на Лил излизаше пушек, а стъклото на прозореца блестеше от светлината на лампите. Край дървената хижа имаше пътеки, които водеха към другата хижа, към хабитатите, към образователния център и стола, както и към други сгради, където Куп знаеше, че държат оборудване, сухи храни, припаси.

Предположи, че Лил е била достатъчно разумна да заключи вратата си, точно както предполагаше, че има достатъчно ум, за да знае, че съществуват безброй начини да се проникне на територията на убежището, да се стигне до тези врати от всеки, който притежава умението и търпението да обикаля по хълмовете и горските пътеки.

Видя малкия паркинг и спря до нейния камион.

Животните усетиха присъствието му и нададоха вой, но за неговото ухо техните викове прозвучаха почти делнично. Все още не се бе стъмнило съвсем и доколкото можеше да види, повечето от обитателите на хабитатите бяха влезли в леговищата си.

Делнично или не, Лил вече бе на вратата, преди още да се е изкачил по стъпалата на верандата, облечена в черен пуловер и износени дънки, със стари ботуши и коса, дръпната назад в гъст черен водопад. Нито стойката, нито изражението й можеха да бъдат описани като приятелски.

— Трябва да върнеш ключа на баща ми.

— Върнах му го. — Куп се изкачи на верандата и погледна Лил право в сърдитите очи. — Което би трябвало да ти подскаже точно колко сигурност ти дава тази порта.

— Досега вършеше работа.

— Важното е, че сега не върши. Трябва ти по-сигурна автоматична врата, която да се затваря с код и камера.

— Така ли? Ще се заема с това веднага щом от небето ми паднат няколко хилядарки, които няма за какво друго да похарча, освен за врата, която в общи линии е просто символ и знак да не влизат. Освен ако не предложиш да построя наблюдавана от камери стена около повече от десет акра земя, щом така и така сме на тази тема. Може би трябва да наема караул.

— Ако ще имаш предупредителен знак хората да не влизат, може да е такъв, че наистина да ги спира. Тъй като в този момент стоя тук, сегашният ти знак не върши много работа. Виж, прекарал съм цял ден на открито и ми писна да мръзна навън.

Той пристъпи напред и понеже тя не помръдна от вратата, просто хвана ръцете й под лактите, повдигна я и влезе, след което я пусна и затвори вратата.

— Боже Господи, Купър! — Трудно успяваше да оформя истински думи, когато челюстта й продължаваше да се опитва да увисне. — Какво ти става?

— Искам бира.

— Обзалагам се, че у вас имаш. Ако пък не, можеш да си вземеш от няколко места в града. Иди там и си купи.

— И въпреки че си злобна и враждебно настроена, искам да говоря с теб. Ти си тук, а по всяка вероятност имаш и бира. — Той се запъти към кухнята. — Защо си тук сама?

— Защото това е моята къща, защото това е моят дом и защото исках да съм сама.

Той погледна към масата и забеляза лаптопа, няколко списъка и чаша червено вино. Взе бутилката от плота, прочете етикета, одобри го и промени решението си.

Отвори един от шкафовете и си взе чаша за вино.

— Чувствай се като у дома си, по дяволите.

— Уили дойде да ме види. — Куп си наля вино, опита го и остави чашата на масата, за да свали палтото си.

— В такъв случай предполагам, че и двамата имаме една и съща информация и няма за какво да говорим. В момента работя, Куп.

— В момента си ядосана, направо вбесена. Не те обвинявам. Факт е, че полицията не разполага с почти нищо, с което да работи, и никоя от линиите на разследването не води доникъде. Това не означава, че ще спрат, а просто, че може да им се наложи да променят ъгъла.

Той отново взе виното, отпи глътка и се огледа из стаята.

— Ти ядеш ли някога?

— Да, често, когато съм гладна. Нека да кажем, че оценявам идването ти, за да ме успокоиш, че колелата на правосъдието продължават да се въртят, и да добавим, че съм наясно, че Уили прави и ще продължи да прави всичко по силите си. Това е. Вече поговорихме.

— Имаш ли причина да си бясна специално на мен или просто на света като цяло?

— Имахме няколко дълги и изпълнени с тежък физически труд дни. Наближава крайният срок да завърша една статия. Писането на статии ми помага да плащам за това вино, което пиеш, както и за други неща. Току-що ме осведомиха, че едва ли ще могат да идентифицират или да арестуват човека, убил кугуар, който аз затворих в клетка. Ти нахлуваш тук с танцова стъпка и се черпиш с виното, което тази статия ще ми помогне да заменя с нова бутилка. Така че нека да кажем, че съм бясна на света като цяло и една част от гнева ми е запазена специално за теб.

— Не съм нахлул с танцова стъпка. — Той се обърна и отвори хладилника. — Мамка му, Лил — възкликна той след бърза проверка, — дори и аз съм по-добре зареден.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Търся нещо, което да сготвя за вечеря.

— Разкарай се от хладилника ми.

В отговор той просто отвори камерата.

— Супер. Цял куп замразени момичешки храни. Е, поне има пица.

Помисли си, че може да чуе скърцането на зъбите й чак от другия край на кухнята. Трябваше да признае, че този звук го накара да изпита странно удовлетворение.

— Точно след две минути ще си взема пушката и ще те гръмна в задника.

— Не, няма. Но след петнайсет минути според указанията на тази кутия ще ядеш пица. Може да ти пооправи настроението. Вземаш за доброволци случайни скитници — продължи той, докато включваше печката. — Някои за един, други за два пъти.

Раздразнението май не му действаше. Лил реши да опита с цупене.

— И какво от това?

— Това е добър начин да провериш как стават нещата тук, да видиш работниците, рутината, обстановката. Много от фермите и предприятията тук правят същото: наемат някого за един сезон, за няколко дни или няколко седмици, както се случи. И аз смятам да го направя след месец-два.

Той сложи разопакованата пица в печката и нагласи таймера.

— Какво значение има? Уили смята, че си е отишъл.

— Може да е прав. Или пък да греши. Ако човек знае какво прави и какво иска да направи, може да си построи убежище в хълмовете. Навсякъде има пещери.

— Не ме успокояваш.

— Искам да внимаваш. Ако се успокоиш прекалено много, няма да си достатъчно бдителна. — Той взе бутилката, върна се на масата и доля чашата й. — За какво е статията?

Тя вдигна чашата, намръщи се и отпи.

— Няма да спя с теб.

— За това ли пишеш? Може ли да видя?

— Няма да спя с теб — повтори тя, — преди аз сама да реша. Това, че слагаш замразена пица в печката, няма да ме накара да стана мила и гальовна.

— Ако исках мило отношение и гальовност, щях да си взема кученце. Ще спя с теб, Лил. Но ще ти дам време да свикнеш с тази мисъл.

— Някога ме имаше, Купър, и можеше да ме задържиш. Но вместо това ме захвърли.

Лицето му стана безизразно.

— Аз не си го спомням по този начин.

— Ако мислиш, че можем просто да се върнем назад.

— Не мисля. Не искам да се връщам назад. Но те гледам, Лил, и знам, че помежду ни не е свършено. И ти го знаеш.

Той седна на пейката до нея, отпи от виното си и побутна снимките, които Лил бе разпръснала край списъците.

— От Южна Америка ли са?

— Да.

— Какво е чувството да обикаляш такива места?

— Вълнуващо. Предизвикателно.

Той кимна.

— И сега ще напишеш история как си отишла в Андите да гониш кугуари.

— Да.

— А после къде?

— Какво къде?

— Къде ще отидеш?

— Не знам. Точно сега нямам никакви планове. Това беше голямото ми пътуване. Получих толкова много неща от него в личен и професионален план, неща, които мога да представя под формата на статии, на документи, на лекции. Изследванията, откритията. — Тя раздвижи раменете си. — Мога да превърна голяма част от това в облаги за убежището. То е най-важният ми приоритет.

Куп остави снимките на масата и погледна към нея.

— Хубаво е да имаш приоритети.

Придвижи се бавно, даде й време да откаже или да реши. Тя не каза нищо, не се опита да го спре, просто го наблюдаваше по същия начин, по който би наблюдавала свита на топка змия.

Бдително.

Той улови брадичката й в лека хватка и превзе устните й.

Лил не би го нарекла внимателен или нежен. Не, не би нарекла така нито целувката, нито гласа му, нито намерението му. Но този път не почувства грубия пламък, който й бе показал преди. Този път Куп я целуна като мъж, решен да изчака, колкото е необходимо. Който е уверен, че може да изчака.

И въпреки че допирът на пръстите му до лицето й бе съвсем лек, тя знаеше — нима намерението му не бе да й даде да го разбере, че тези пръсти могат да се стегнат във всеки един момент. Че може да я вземе насила, вместо да я прелъстява.

И тази мисъл запали в кръвта й искрица на въодушевление.

Нима не бе предпочитала винаги дивото пред опитоменото?

Той почувства как тя поддава, съвсем малко. После още малко. Устните й се раздвижиха срещу неговите, затоплени и омекнали, и дъхът й зашепна в гърлото му.

Той се отдръпна също толкова бавно, колкото се бе приближил до нея.

— Не — каза той, — помежду ни не е свършено.

Таймерът на печката иззвъня и Куп се усмихна.

— Но пицата е.