Нора Робъртс
Черните хълмове (6)

6.

Южна Дакота, Февруари 2009

Малката чесна се разтресе, а после подскочи няколко пъти във въздуха, бръмчейки над хълмовете, равнините и долините. Лил се размърда на мястото си. Не от нерви, бе летяла и в по-лоши условия от тези и бе оцеляла. Не, размърда се, за да види по-добре гледката. Нейните Черни хълмове бяха побелели от февруарския сняг, искрящ глобус от височини, хребети и равнини, нашарени със замръзнали потоци и треперещи борове.

Тя си помисли, че вятърът на земята сигурно бе толкова груб и злобен, колкото този тук, горе, така че да си поемеш дълбоко дъх щеше да означава да се нагълташ с късчета натрошено стъкло.

Не можеше да бъде по-щастлива.

Беше си почти у дома.

Последните шест месеца бяха невероятно преживяване, което никога нямаше да забрави. Беше мокрена до кости, изнемогвала от горещина, замръзвала от студ и жилена, всичко това, докато изучаваше пумите в Андите.

Бе заслужила всяко пени от възнаграждението за това изследване и се надяваше да спечели още повече с документите и статиите, които бе написала, и с тези, които възнамеряваше да напише.

Дори и да не вземеше под внимание парите, при все че в ситуация като нейната не можеше да си позволи този лукс, всяка измината миля, всяко натъртване, всеки схванат мускул си струваха заради гледката на златистата пума, дебнеща плячката си в тропическия лес или кацнала като идол на някой стръмен склон.

Но сега бе готова за дома. Беше се върнала в своя собствен хабитат.

Чакаше я работа, и то много. Шестте месеца теренна работа бяха най-дългото й отсъствие и въпреки че бе поддържала връзка, когато можеше, щеше да се изправи пред планини от работа.

Все пак убежището на дивия живот „Чанс“ беше нейното бебе.

Но преди да се потопи в него, искаше един ден, дори само за един, да остане в дома си.

Протегна крака толкова, колкото позволяваше тясната кабина и кръстоса туристическите си ботуши на глезените. Беше пътувала с едно или друго превозно средство в продължение на ден и половина, но този последен курс отми всяка умора.

— Ще започне да друса.

Тя погледна към Дейв, пилота.

— Да, защото дотук всичко мина гладко като езерна повърхност.

Той се ухили и й намигна.

— На теб май ще ти хареса.

Тя затегна още повече колана си, но не беше разтревожена. Дейв и преди я бе водил у дома.

— Оценявам това, че ми предлагаш допълнителна обиколка.

— Няма защо.

— Ще ти купя нещо за ядене, преди да се отправиш към Туин Форкс.

— Ще отложа полета поради лошото време. — Той обърна шапката си на „Минесота Туинс“ с козирката назад за късмет както винаги преди приземяване. — Предполагам, че ще потегля веднага щом презаредя. Доста време те нямаше. Сигурно нямаш търпение да се прибереш вкъщи.

— Така е.

Честната започна да се спуска. Вятърът го удряше и подхвърляше, а самолетът се люлееше и тресеше като лошо дете насред гневен изблик. Лил се усмихна, щом видя пистата на общинското летище.

— Звънни ми някой път, когато минаваш оттук, Дейв. Майка ми ще ти приготви шампиона на домашните ястия.

— Навит съм.

Тя метна дебелата си плитка през рамото и погледна надолу. Тъмните й очи внимателно заизследваха терена. Забеляза червеното петно. „Колата на мама, реши тя. Трябва да е тя.“ Стегна тялото си срещу въздушното течение, без да изпуска червената светлинка от полезрението си.

Самолетът заръмжа и се гмурна към пистата, а когато колелата докоснаха земята, сърцето на Лил олекна.

В мига, в който видя кимането на Дейв, тя разкопча колана си, грабна пътническата си чанта, раницата и куфарчето с лаптопа. Така натоварена, тя се обърна към пилота, успя да докосне с ръка обраслото му с посивяла брада лице и го целуна по устните.

— Почти толкова приятно, колкото домашно приготвено ядене — пошегува се той.

В мига, в който тя с трополене започна да слиза по стъпалата, Джена изхвърча от малкия терминал. Лил хвърли багажа си и на свой ред хукна към майка си.

— Ето те. Най-после си тук — прошепна Джена, когато двете се сграбчиха една друга в прегръдка, достатъчно силна да смаже ребрата им. — Добре дошла, добре дошла у дома. О, липсваше ми! Дай да те погледна.

— Ей сега. — Лил продължи да я притиска към се бе си и да вдишва аромата на лимон и ванилия, който й казваше „мама“. — Добре.

Тя се отдръпна и двете се изгледаха изпитателно.

— Толкова си красива. — Лил плъзна пръсти по косата на майка си. — Все още не мога да свикна, че е къса. И дръзка.

— Изглеждаш удивително. Как успяваш да изглеждаш така след шест месеца бродене из Андите? След като си прекарала почти два дни в самолети, влакове и Бог знае какво друго, за да се прибереш у дома? Но изглеждаш удивително и готова за всичко. Хайде да приберем нещата ти и теб. Дейв!

Джена забързано се отправи към пилота, обхвана лицето му в дланите си, както бе направила Лил, и го целуна също като Лил.

— Благодаря, че доведе момичето ми вкъщи.

— Най-приятната обиколка, която съм предприемал.

Лил вдигна раницата и чантата си и остави майка си да вземе лаптопа.

— Лек полет, Дейв.

— Толкова се радвам да те видя. — Джена обви ръка около кръста на дъщеря си, докато двете вървяха срещу вятъра. — И баща ти искаше да дойде, но една от кобилите е болна.

— Сериозно ли е?

— Мисля, че не. Надявам се. Но баща ти искаше да е наблизо, да я държи под око. Така че поне за малко си изцяло моя.

Двете натовариха багажи и се качиха в колата. Хибридът, който караха родителите природолюбители на Лил, бе чист като приемна зала и по-просторен от кабината на чесната. Лил изпъна краката си и въздъхна дълбоко.

— Мечтая си за безкрайна вана с мехурчета и без дънна чаша вино, последвана от най-голямата пържола от тази страна на проклетата Мисури.

— Случайно разполагаме с такива.

За да предпази очите си от блясъка на натрупалия сняг, Лил изрови слънчевите си очила.

— Искам тази вечер да остана вкъщи, да се видя с вас, преди да отида в хижата и отново да се заема с работа.

— Щях здравата да те сритам, ако смяташе да направиш нещо друго.

— Ау! Разказвай — нетърпеливо каза Лил в колата на излизане от паркинга. — Как са всички, какво е станало през последните месеци, кой води в безкрайния шахматен турнир на Джоуи срещу Фарли? Кой се бие, кой прави секс? Забележи, че се опитвам да не ти задавам конкретни въпроси за убежището, защото, ако започна, няма да мога да се спра.

— Тогава просто ще ти кажа, че с това, за което не питаш, всичко е наред. Искам да чуя до най-малката подробност за приключенията ти. Записките от дневника, които ни изпращаше по електронната поща, бяха толкова богати и интересни. Трябва да напишеш тази книга, скъпа.

— Някой от тези дни. Събрала съм достатъчно материал за още няколко сериозни статии. Направих страхотни снимки, повече от тези, които ви изпратих. Една сутрин погледнах навън от палатката си, без да съм се разсънила напълно, просто случайно погледнах навън и видях пума в клоните на едно дърво, на двайсетина метра от мен. Просто си седеше там и разглеждаше лагера, сякаш си мислеше: „Какво, по дяволите, си въобразяват, че правят тук?“ Надигаше се мъгла, а птиците едва бяха започнали да пеят. Всички други спяха. Бяхме само ние, двете. Остави ме без дъх, мамо. Не успях да я снимам. Трябваше да се заставя да отстъпя назад и да взема фотоапарата си. Отне ми само няколко секунди, но когато отново погледнах навън, тя беше изчезнала. Като дим. Но никога няма да забравя как изглеждаше.

Лил се засмя и поклати глава.

— Виждаш ли, ти ме подкани да започна и сега не мога да се спра. Искам да разбера всичко за Южна Дакота. Всичко за вкъщи. — Тя разкопча старото си яке от овча кожа, защото климатикът на колата започна да изтласква благословена топлина. — О, само погледни снега. Сигурно ви е удрял като чук. А преди два дни аз умирах от жега в Перу, Разкажи ми нещо ново.

— Не ти казах, докато те нямаше. Не исках да те тревожа. Сам падна и си счупи крака.

— О, Боже! — Удоволствието, изписано на лицето и преливащо в сърцето й, мигновено се изпари. — Кога? Лошо ли е пострадал?

— Преди около четири месеца. Конят му се стреснал или се изправил на задните си крака, не сме съвсем сигурни. Но така или иначе Сам паднал и конят стъпил върху крака му. Счупил го на две места. Бил е сам, Лил. Конят се върнал без ездача и точно това предупредило Луси.

— Сега добре ли е? Мамо?!

— Оправя се. За известно време всички се бяхме уплашили. Сам е в добра форма, но е на седемдесет и шест, а счупванията бяха наистина лоши. Поставиха му пирони и стоя в болницата повече от седмица, после му сложиха гипс и накрая мина през терапия. Сега тъкмо започва отново да се придвижва сам с бастун. Ако не беше толкова жилав… Док торите казват, че е изключителен и че ще се оправи напълно. Но това го принуди да забави темпото, две мнения няма.

— А Луси? Тя добре ли е? А фермата, бизнесът? Щом през цялото това време Сам е бил прикован към леглото, имало ли е кой да им помага?

— Да. Отначало им беше малко трудно, но да, справят се. — Джена бързо си пое дъх, което подсказа на Лил, че има още лоши новини. — Лил, Купър се върна.

Сякаш нещо засмука сърцето й. „Просто рефлекс — каза си Лил. — Старите спомени играеха нечестно, това беше всичко.“

— Добре. Той със сигурност им е от голяма помощ. Колко ще остане?

— Той се върна, Лил. — Джена посегна и потърка с ръка бедрото на дъщеря си. И гласът, и допирът й бяха нежни. — Сега живее във фермата.

— Да де. — Нещо в нея започна да трепери, но тя не му обърна внимание. — Къде другаде да живее, за да им помага?

— Той дойде веднага щом Луси го повика и остана няколко дни, докато се уверихме, че Сам няма нужда от медицинска помощ. После се върна на изток, уреди каквото имаше за уреждане и пак дойде. Остава тук.

— Но… В Ню Йорк е бизнесът му. — Нещото в нея сега започна да притиска гръдната й кост. Стана й трудно да диша. — Искам да кажа, след като се оттегли от полицията и откри своя фирма, той… мислех, че е доволен, че се справя.

— Май наистина е било така, но… Луси ми каза, че продал агенцията, събрал си нещата и й заявил, че ще остане. И наистина остана. Честно казано, не съм сигурна какво щяха да правят без него. Всички щяхме да им помагаме, разбира се, знаеш как стават тези неща. Но нищо не може да се сравни със семейството. Не исках да ти го съобщавам по телефона или по електронната поща. Скъпа, знам, че може да е трудно за теб.

— Не, разбира се, че не. — Само тази болка в сърцето й да спреше, само да успееше да си поеме дълбоко дъх, без да я пронизва парене, щеше да се оправи. — Много време мина оттогава. Преди три-четири години го видях, когато дойде да види Сам и Луси.

— Видя го за по-малко от час, а после изведнъж ти се наложи да отидеш във Флорида и да прекараш там всеки ден от двете седмици, през които той беше тук.

— Наистина трябваше да отида. Възможността изникна точно тогава. Пантерите във Флорида са застрашен вид. — Тя се загледа навън през прозореца, благодарна за слънчевите очила. Дори и с тях всичко й се струваше прекалено ярко. — Няма проблеми от моя страна заради идването на Куп. Радвам се за Сам и Луси, че е тук.

— Ти го обичаше.

— Да. В минало време. Не се тревожи.

В крайна сметка нямаше да се натъква на него на всеки пет минути или да го вижда навсякъде. Имаше си своя работа, свое място. Очевидно и той си имаше свои. Освен това не биваше да има лоши чувства, напомни си тя. Тогава бяха деца, които пораснаха.

Заповяда си да престане да мисли за това, докато майка й свиваше по пътя за фермата. Виждаше как над комина приятелски се вие дим, а иззад къщата се втурват две кучета, за да проверят какво става.

През ума й премина бърз, мъчителен спомен, как плачеше, обгърната от утехата на други две кучета в едно горещо лятно утро. Това лято щяха да станат дванайсет години оттогава, от първото й нещастно сбогуване. И наистина, ако искаше да е честна, трябваше да признае, че това беше краят. Дванайсет години бе достатъчно дълго време, повече от достатъчно, за да го преодолее.

Видя как баща й излиза от обора, за да ги поздрави, и решително прогони от главата си всички мисли за Купър Съливан.

Обсипаха я с прегръдки и целувки, с горещ шоколад и сладкиши, а двете кучета, които родителите й бяха нарекли Лоис и Кларк, дойдоха да се поглезят отгоре й. През кухненския прозорец се разкриваше познатата гледка, полята, хълмовете, боровете, ярката ивица на потока. Джена настоя да изпере дрехите, натъпкани в пътната чанта.

— Много искам. Караме отново да се чувствам като майка.

— И през ума не би ми минало да те лиша от това удоволствие, мамо.

— Знаеш, че не съм придирчива — поклати глава Джена и пое купчината, която й връчи Лил. — Но не проумявам как можеш да изкараш толкова дълго време с толкова малко неща.

— С планиране, а също така и защото съм готова да нося мръсни чорапи, ако нямам друг избор. Тази все още е чиста — обади се Лил, когато майка й извади още една риза от чантата. Джена само повдигна вежди. — Добре де, не е чак толкова чиста, по-скоро не е вкоравена от мръсотия.

— Ще ти донеса пуловер и дънки. Това ще ти свърши работа, докато изпера дрехите ти и изсъхнат. Напълнила съм ти ваната, влез и си пий виното. Почини си.

Лил се отпусна в топлата вода. С дълъг стон на удоволствие, почти като от оргазъм, Лил си помисли, че е приятно от време на време да има някого, който да се суети около нея. Теренната работа обикновено означаваше доста скромни, понякога дори примитивни условия на живот. Лил нямаше нищо против. Но със сигурност нямаше нищо против и майка й да й приготвя специалната вана с мехурчета на Джена Чанс и да знае, че може да лежи в нея, докато водата изстине.

Сега, когато бе сама и разполагаше с много време, отново допусна Куп в главата си.

Той се беше върнал, понеже баба му и дядо му се нуждаеха от него, и тя не можеше да не му го признае. Работата беше там, че никой не би могъл да постави под съмнение неговата любов и преданост в това отношение.

Как би могла да мрази мъжа, който очевидно бе променил живота си, за да се увери, че баба му и дядо му, както и бизнесът им, са в безопасност?

Освен това нямаше за какво да го мрази.

Само защото бе разбил сърцето й, а после бе изстискал все още кървящите парчета от него на земята, така че да полепнат по ботушите му, когато я бе напуснал — това беше ли причина да мрази някого?

Тя се потопи малко по-дълбоко във водата и отпи от виното си.

Но Куп не я беше излъгал, трябваше и това да му признае.

Наистина се беше върнал. Не за Деня на благодарността, но за Коледа. Само за два дни, но все пак бе дошъл. А тъй като през лятото нямаше възможност да дойде, тя прие предложението да работи в едно убежище в Калифорния. Бе научила много през тези седмици и двамата с Куп бяха поддържали връзка колкото се може по-често.

Но нещата вече бяха започнали да се променят. Нима не го бе почувствала още тогава, запита се тя. Някаква част от нея не бе ли знаела?

Той не можа да дойде за следващата Коледа и Лил съкрати зимната си ваканция заради теренно проучване.

Когато все пак успяха да се видят през пролетта, това беше краят. Той се беше променил, Лил го виждаше. Бе станал по-твърд, по-суров и по-студен. Въпреки това не можеше да каже, че е бил жесток. Просто пределно ясен.

Нейният живот беше на запад, неговият на изток. Време бе да оставят миналото зад гърба си и да признаят, че никога няма да се получи.

„Твоето приятелство означава много за мен. Ти означаваш много за мен. Но, Лил, трябва да продължим напред, такива, каквито сме. Трябва да приемем кои сме.“

Не, не бе проявил жестокост, но я бе сломил. Единственото, което й остана, бе гордостта й, студената гордост, която й позволи да му каже, че е прав и да го погледне в очите, докато го изрича.

— Слава Богу, че успях — промърмори тя. В противен случай завръщането му щеше да представлява за нея и унижение, и нещастие.

Най-добрият начин да се справи с това, да постави всичко на вярната плоскост, бе да се изправи срещу него без заобикалки. Веднага щом почувстваше, че е в състояние да го направи, щеше да отиде да види Сам, Луси и Куп. По дяволите, дори щеше да му купи бира и да му хвърля бейзболни топки.

Вече не беше момиче с трептящо сърце и бушуващи хормони. От миналото лято бе доктор Лилиан Чанс. Беше един от основателите на Убежище на дивия живот „Чанс“, разположено тук, в нейното собствено кътче от света.

Бе пътувала, учила и работила и в други краища на земното кълбо. Бе имала дълга, сериозна връзка с мъж, както и няколко други не толкова дълготрайни или сериозни, но в общи линии бе живяла с Жан-Пол почти две години, с изключение на случаите, в които тя или той пътуваха в различни посоки.

Така че можеше да се справи с необходимостта да подели своето кътче от света с детската си любов. Реално погледнато, точно това бяха те, две влюбени деца. Беше просто и дори сладко.

И щяха да го запазят такова.

Облече взетите назаем пуловер и дънки и сънена от банята, от виното и от старата си стая, реши да подремне, за да си върне силите. „Двайсет минути“ — каза си тя, докато се опъваше на леглото.

Спа непробудно цели три часа.

 

 

На сутринта се събуди един час преди зазоряване, отпочинала и кипяща от енергия. Тъй като атакува кухнята преди родителите си, приготви закуската, неин специалитет. Лил вече бе сложила бекон и дреболии в тигана, а разбитите яйца чакаха в една купа, когато баща й дойде да си направи кафе.

Джоуи, привлекателен и с все още гъста коса, подуши въздуха като някоя от хрътките си, а после насочи пръст към дъщеря си.

— Знаех си, че има причина да се радвам на завръщането ти. Предполагах, че за закуска ще ям полуготова овесена каша.

— Не и щом аз съм тук. И откога ти се налага да ядеш нещо полуготово в тази къща?

— Откакто преди няколко месеца с майка ти сключихме споразумение и се съгласих да ям овесена каша два пъти седмично. — Той й отправи печален поглед. — Здравословно е.

— И това беше денят за овесена каша?

Той се ухили и я подръпна за конската опашка.

— Не и когато ти си тук.

— Добре, в такъв случай получаваш пълна чиния с холестерол, а после ще ти помогна с животните, преди да се метна на коня и да потегля към убежището. Направих достатъчно, за да стигне и за Фарли, предполагам, че все още е тук. Него овесената каша дразни ли го?

— Нищо никога не дразни Фарли, но ти гарантирам, че ще е благодарен за бекона и яйцата. Ще дойда с теб.

— Страхотно. В зависимост от това как вървят нещата, ще се опитам да отида с колата до Сам и Луси. Ако ти трябва нещо от града, мога и там да отида.

— Ще ти направя списък.

Лил вдигна бекона да изстине точно когато майка й влезе в кухнята.

— Идваш тъкмо навреме.

Джена погледна първо бекона, а после и съпруга си.

— Тя го направи. — Джоуи посочи към Лил. — Не мога да нараня чувствата й.

— Значи утре ще ядем овесена каша — смушка Джена с пръст Джоуи в корема.

Лил чу трополенето на ботуши по задната веранда и реши, че е Фарли.

Беше в колежа, когато родителите й го наеха, по-скоро, когато го осиновиха. Тогава бе шестнайсетгодишен и можеше да разчита само на себе си, откакто майка му офейка и го остави сам с дължимия за два месеца наем в Абилийн. Нито той, нито майка му знаеха кой от безбройните мъже, с които бе спала майка му, е баща му.

С неясната идея да отиде в Канада младият Фарли Пакит се бе измъкнал, без да плати наема, бе си хванал пътя и бе вдигнал ръка за автостоп. По времето, когато Джена Чанс спря и го качи на един път край Рапид Сити, на момчето му бяха останали само трийсет и осем цента, а единствената му защита срещу коварните мартенски ветрове беше едно непромокаемо яке на „Хюстън Рокитс“.

Джоуи и Джена го нахраниха, възложиха му да свърши няколко задачи и му осигуриха подслон за през нощта. Изслушаха го, обсъдиха положението, провериха историята му, доколкото можеха. Накрая му дадоха работа и стая, старата обща спалня на работниците, докато успее да стъпи на крака.

Почти десет години по-късно Фарли все още беше тук.

Висок и слаб, със сламеноруса коса, която стърчеше изпод шапката му, и все още лепнещи за сън сини очи Фарли влезе в кухнята и заедно с него нахлу зимният студ.

— Уф! Толкова е студено, че ще ми замръзнат топките — млъкна, като видя Джена, и порозовелите му от студа бузи се изчервиха още повече. — Не те видях. — Подуши въздуха. — Бекон? Днес не е ли ден за овесена каша?

— Имаме специално разрешение — обясни Джоуи.

Фарли забеляза Лил и лицето му грейна в широка усмивка.

— Хей, Лил! Мислех, че няма да си станала. След пролетна умора и така нататък.

— Добро утро, Фарли. Кафето е още горещо.

— Мирише много приятно. Днес денят ще е ясен, Джоуи. Бурите отминаха на изток.

И така, както ставаше често, сутрешният разговор се обърна към времето, добитъка, задачите за деня. Седнала над закуската си, Лил си помисли, че в някои отношения се чувства така, сякаш никога не е заминавала.

След по-малко от час двамата с баща й се бяха качили на конете и препускаха към убежището.

— Танси ми каза, че Фарли е свършил доста работа като доброволец там.

— Всички се опитваме да помагаме, особено когато те няма.

— Татко, той е хлътнал по нея — подхвърли Лил, имайки предвид съквартирантката си от колежа, която сега бе щатен зоолог на убежището.

— По Танси ли? Няма начин — отхвърли Джоуи със смях предположението й, а после стана сериозен. — Наистина ли?

— Усетих накъде духа вятърът, когато миналата година започна редовно да ни помага на доброволни начала. Тогава не се замислих много. Тя е на моята възраст.

— Значи, старица.

— Е, при всички положения е няколко години по-голяма от него. Мога да видя нещата от негова гледна точка. Тя е красива, умна и забавна. Не очаквах обаче да усетя друго, това, което разбрах между редовете в имейлите й. И тя май е хлътнала по него.

— Танси се интересува от Фарли? От нашия Фарли?

— Може и да греша, но имам чувството, че е така. Нашият Фарли — повтори тя, вдъхвайки дълбоко влажния от снега въздух. — Знаеш ли, през всичките тези години си мислех, че сте луди да го вземете. Смятах, че най-малкото ще ви ограби до шушка, ще отмъкне камиона ви и това ще е краят на историята.

— Фарли не би откраднал дори един гвоздей. Не му е присъщо. Човек можеше да го разбере от самото начало.

— Ти го разбра, мама също. И бяхте прави. Мисля, че не греша и че приятелката ми от колежа, отдадената на работата си зооложка, се интересува от нашия глупав, добър Фарли.

Двамата продължиха по пътеката в лек тръс. Конете подритваха снега и дъхът им излизаше на валма от устата им.

Когато се приближиха към портата, която отделяше фермата от убежището, Лил се разсмя. Колегите й бяха окачили на вратата голям надпис.

ДОБРЕ ДОШЛА, ЛИЛ!

Видя и следите от зимни гуми и коне, от животни и хора. През януари и февруари туристите и посетителите се брояха на пръсти, но персоналът вина ги беше зает.

Тя слезе от коня и отвори портата. „Щом можем да си го позволим — зарече се тя, — ще заменим тази стара врата с електронна.“ Сега обаче тръгна по снега, за да вдигне резето. Портата изскърца, докато я отваряше широко, за да може баща й да преведе коня й.

— Никой не ви е притеснявал, нали? — попита тя и се качи обратно на седлото. — Искам да кажа, посетителите.

— О, от време на време минава по някой, който не може да намери официалния вход. Просто им казваме откъде да минат.

— Чух, че сме имали добра посещаемост и добри отзиви от училищните екскурзии тук.

— Децата обичат това място, Лил. Ти направи тук нещо много хубаво.

— Направихме го заедно.

Тя почувства присъствието на животните още преди да ги види, дивото пулсираше в самия въздух. В първия хабитат видя един канадски рис, седнал на голям камък. Танси го бе довела от Канада, където го бяха уловили и ранили. Сред дивата природа осакатеният му крак би подписал смъртната му присъда. Тук имаше обиталище и беше в безопасност. Бяха го нарекли Роко. Той сви обраслите си с туфи уши, когато Лил и баща й минаха покрай него.

Убежището бе дом на американски рисове и кугуари, на един стар тигър от цирка, наречен Борис, на една лъвица, която някога, необяснимо как, бе държана като домашен любимец. Имаше мечки и вълци, лисици и леопарди.

В един по-малък участък имаше домашни животни, Лил го възприемаше като практическо обучение за децата. Зайци, агнета, кози, едно магаре.

А увитите в дебели дрехи хора работеха, за да ги нахранят, да им осигурят подслон, да ги лекуват.

Танси я забеляза първа и изкрещя от радост, преди да се втурне към нея от терена на големите котки. По красивото й лице с цвят на карамел изби руменина от студ и щастие.

— Ти се върна! — Тя стисна коляното на Лил. — Слизай и дай да те прегърна. Хей, Джоуи! Обзалагам се, че преливаш от щастие, задето момичето ти си е вкъщи.

— И още как.

Лил слезе от коня и прегърна приятелката си, която почти затанцува на място, издавайки щастливи звуци.

— О, толкова е хубаво, толкова е хубаво да те видя!

— И аз теб. — Лил притисна буза до меката тъмна коса на Танси.

— Чухме, че си летяла с Дейв и си успяла да се върнеш един ден по-рано, така че всички се впуснахме в трескава работа. — Танси се отдръпна и се ухили, — за да прикрием следите от всички пиянски партита и угояването, на които се отдаваме, откакто замина.

— Знаех си. Затова ли ти си единственият представител на началството, когото виждам?

— Естествено. Всички останали си лекуват махмурлука. — Тя се засмя и отново стисна Лил. — Добре, сега истината. Мат е в медицинското отделение. Бил се опита да изяде една кърпа.

Младият американски рис бе известен с многообразието на апетита си.

Лил хвърли поглед назад към двете хижи, в едната от които се помещаваше нейната квартира, а в другата кабинети и медицинската част.

— И много ли изяде?

— Не, но Мат иска да го провери обстойно. Лусиъс е прикован към компютъра си, а Мери е на зъболекар. Или на път към него. Хей, Ерик, ела да се погрижиш за конете. Ерик е един от стажантите ни за зимата. По-късно ще ви запозная. Хайде да… — Тя млъкна, когато се разнесе острият, силен вик на кугуар. — Някой е подушил мама — констатира Танси. — Върви. Когато свършиш, ще се видим в медицинското.

Лил се отправи по пътеката, оставена в снега от множество крака преди нея.

Той я чакаше, крачеше напред-назад и надаваше крясъци. Щом тя се приближи, котката потърка тяло в оградата, а после се изправи и облегна предните си лапи на нея. И започна да мърка.

Бяха изминали шест месеца, откакто я бе видял, бе я подушил, помисли си Лил — за последен път. Но не я бе забравил.

— Здравей, Бейби.

Тя посегна и погали светлокафявата му козина и той обичливо побутна главата й със своята.

— И ти ми липсваше.

Сега беше на четири години, напълно пораснал, гъвкав и великолепен. По времето, когато го бе намерила заедно с другите две котенца от котилото, осиротели и полумъртви от глад, той все още не бе напълно отбит. Тя ги бе хранила със собствените си ръце, бе се грижила за тях, бе ги пазила. И когато пораснаха и станаха достатъчно силни, ги бе върнала в дивата пустош.

Но той продължи да се връща при нея.

Тя го бе нарекла Рамзес заради силата и достолепието му, но той беше нейният бебчо.

Както и нейната единствена истинска любов.

— Добре ли се държа, докато ме нямаше? Разбира се, че да. Ти си най-добрият. Строяваше ли всички? Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Тя му говореше и нежно го галеше, а Бейби мъркаше, издаваше гърлени звуци и я гледаше със златисти, пълни с любов очи.

Лил чу някакво движение зад себе си и погледна назад. Младежът, когото Танси бе нарекла Ерик, ги наблюдаваше смаяно.

— Казаха, че с вас се държал така, но не им повярвах.

— Нов ли си?

— Ъъъ, да. Стажант съм. Ерик. Казвам се Ерик Силвърстоун, доктор Чанс.

— Лил. С какво искаш да се занимаваш?

— Мениджмънт на дивия живот.

— Тук научи ли нещо?

— Много неща.

— Нека ти дам още един бърз урок. Възрастният мъжки кугуар, Felis concolor, е дълъг приблизително два метра и четирийсет сантиметра от носа до опашката и тежи около шейсет и пет килограма. Скокът му е по-дълъг, отколкото на лъв и леопард, и хоризонтално, и вертикално. Въпреки това обаче не смятат кугуара за „голяма котка“.

— Липсват му специфичният ларинкс и хиоиден апарат. Не може да реве.

— Правилно. По-скоро мърка като котката на леля ти Едит. Но въпреки това не може да се опитоми. Не можеш да опитомиш дивото, нали, Бейби?

Той изцвърча, сякаш се съгласяваше.

— Той ме обича. Привърза се към мен още като котенце, беше на около четири месеца, когато го намерихме и оттогава винаги е живял в убежището, сред хора. Научен е да се държи подобаващо, но не е питомен. За него ние не сме плячка, но ако направиш движение, което да изтълкува като нападение, ще реагира. Кугуарите са прекрасни и завладяващи, но не са домашни любимци, дори и този.

Въпреки това, за да достави удоволствие и на се бе си, и на животното, тя притисна лице до един от малките отвори в оградата и той постави нос до устата й.

— Ще се видим по-късно.

Тя се обърна и тръгна заедно с Ерик към хижата.

— Танси каза, че си го намерила заедно с още две осиротели кугуарчета.

— Майка им се е натъкнала на самотен вълк, поне така ми се стори от това, което видях. Убила го е, трябва да го е убила, иначе той щеше да унищожи котилото. Но не е оцеляла. Намерих труповете и котилото. Трите котенца бяха първите ни кугуарчета тук.

Близо до десния й лакът имаше белег, оставен от другия мъжки в това котило.

— Хранихме ги и им дадохме подслон за около шест седмици, докато станаха достатъчно големи, за да ловуват сами. Ограничихме контакта им с хора колкото се може повече. Сложихме им опознавателни знаци и ги пуснахме и оттогава не сме спрели да следим движението им. Но Бейби искаше да остане. — Тя погледна назад и видя, че се е присъединил към другарите си в хабитата. — Другите успяха да се адаптират отново, но той продължи да се връща тук. — „При мен“, помисли си тя. — По природа кугуарите са самотници, бранят тайните си и покриват голяма територия, но той предпочете да се върне. В това е цялата работа. Ние можем да изучаваме моделите, биологията, таксономията, поведението. Но никога няма да разберем всичко.

Отново погледна назад. Бейби скочи на един от камъните и нададе дълъг триумфален крясък.

Лил влезе в хижата и свали палтото си. През отворената врата на медицинското отделение чуваше как баща й говори с Мат. В кабинетите един мъж с очила на „Кока-кола“ и заразителна усмивка тракаше по клавиатурата на компютъра си.

Лусиъс Гембъл вдигна поглед, възкликна „Дааа!“ и вдигна ръце нагоре.

— Най-после се върна от онези първобитни джунгли.

Скочи от мястото си и се втурна да я прегърне, а тя подуши в дъха му миризмата на любимите му захарни пръчки.

— Как вървят нещата, Лусиъс?

— Добре. Тъкмо обновявам уебстраницата. Имаме няколко нови снимки. Преди няколко седмици ни доведоха една ранена вълчица. Блъснала я кола. Мат я спаси. Някои от снимките й наистина са страхотни, а Танси написа убийствена статия.

— Кога ще можем да я пуснем?

— Все още е доста възбудена. Мат не мисли, че ще може да оцелее сама. Тя е старо момиче. Кръстих ме я Ксена, защото прилича на боец.

— Ще я погледна. Все още не съм обиколила всичко.

— Сложих и снимките от пътуването ти. — Лусиъс потупа монитора. Вместо ботушите, предпочитани от по-голямата част от персонала, носеше стари маратонки и дънки, които висяха на стегнатия му задник. — Великолепното приключение на доктор Лилиан. Имаме много посетители на сайта.

Докато той говореше, Лил обгърна с поглед познатата обстановка. Дървените стени, плакатите с животни и сцени от дивия живот, евтините пластмасови столове за посетителите, купчините цветни брошури. Второто бюро, това на Мери, изпъкваше като спретнат остров на организацията сред хаоса, създаван от Лусиъс.

— Дали някой от тези посетители не е добавил и… — Тя вдигна ръка и потърка палеца и показалеца си.

— В това отношение нещата са стабилни. Добавихме нова уебкамера, както искаше, а Мери се е заела с обновяването на брошурата. Тази сутрин е на зъболекар, но ще се опита да дойде следобед.

— Да видим дали ще успеем да се съберем за среща този следобед. Целият персонал, включително и стажантите и всички доброволци, които успеят да дойдат.

Тя излезе от стаята и надникна в медицинското отделение.

— Къде е Бил?

— Прочистих го. Танси го взе, за да го върне обратно. Радвам се да те видя, Лил.

Не се прегърнаха, прегръдките не бяха в стила на Мат, но сърдечно си стиснаха ръцете. Мат беше на възрастта на баща й, с оредяла, изпъстрена със сиво коса и кафяви очи зад телени очила.

Той не беше идеалист, какъвто Лил подозираше, че е Ерик, но беше дяволски добър ветеринар, при това готов да работи за жалката заплата, която получаваше тук.

— По-добре да се връщам. Ще се опитам да пусна Фарли за няколко часа утре, за да може да поработи при вас. — Джоуи перна с пръст Лил по носа. — Ако ти трябва нещо, само се обади.

— Добре. Ще купя нещата от списъка ти по-късно и ще мина да ги оставя.

Той си тръгна.

— По-късно ще имаме среща — обърна се Лил към Мат и се облегна на един плот с табли, ролки и медицински принадлежности. Почувства познатата миризма на антисептици и животни. — Искам да ме осведомиш, както и останалите, за здравето и необходимите медикаменти за животните. Най-добре по обяд. Тогава ще мога да купя нужното.

— Става.

— Разкажи ми за най-новия ни квартирант. Ксена, нали така?

Мат се усмихна и обикновено сериозното му лице се разведри и развесели.

— Лусиъс я кръсти така и името й остана. Старо момиче. Поне осемгодишно.

— Доста сериозна възраст за дивата природа — съгласи се Лил.

— Тя е кораво момиче и си има белези, които да го докажат. Ударили са я тежко. Шофьорката направи повече от много хора в подобна ситуация: обади ни се и остана в колата, докато пристигнем. Дори дойде с нас в убежището. Ксена беше прекалено зле, за да помръдне. Обездвижихме я и я доведохме тук, в хирургията. — Той поклати глава, свали очилата си и ги излъска с лабораторната си престилка. — Като се има предвид възрастта й, операцията беше рискована.

Лил си помисли за Сам.

— Но тя се възстановява.

— Както казах, кораво момиче. На нейната възраст и като се има предвид, че кракът й никога няма да се оправи напълно, не препоръчвам да я пускаме навън. Мисля, че няма да оцелее и един месец.

— Е, в такъв случай можем да сметнем, че се е озовала в старческия си дом.

— Слушай, Лил, знаеш, че докато те нямаше, поне един от нас оставаше да спи тук. Преди няколко вечери беше мой ред, което ме устройваше идеално, защото на другата сутрин трябваше да извадя един зъб на кралицата майка.

Лил си помисли за тяхната стара, почти древна лъвица.

— Горката старица. Както е тръгнало, скоро няма да й остане нито един зъб. Как го понесе?

— Може да я сложим за рекламно лице на батерии. Но, Лил, работата е там, че навън имаше нещо.

— Моля?

— Някой или нещо беше там, в хабитатите. Погледнах уебкамерата, но не видях нищо. Но, дявол да го вземе, в два часа сутринта е страшно тъмно, дори с лампите на охранителната система. Имаше нещо, което беше разтревожило животните. Навсякъде се носеха крясъци, ревове и вой.

— А не само обичайните нощни шумове?

— Не. Излязох навън, но не намерих нищо.

— Някакви следи?

— Не притежавам твоето око за подобни неща, но на сутринта проверихме. Нямаше следи от животни, не и нови. Помислихме си и продължаваме да мислим, че имаше човешки. Не бяха от нас. Не можем да сме сигурни, но имаше следи около някои клетки, а след последното хранене за предния ден беше валяло сняг, така че не се сещам за друг начин да останат пресни следи.

— Никое от животните ли не е било наранено? И никой не е бутал ключалките? — добави тя, когато той поклати глава.

— Не намерихме нищо. Нищо не е пипано, нищо не е взето. Знам, че звучи абсурдно, Лил, но като излязох, не ме напусна чувството, че има някого. Че някой ме наблюдава. Просто искам да си нащрек и да заключваш вратите.

— Добре. Благодаря, Мат. Всички трябва да внимаваме.

 

 

Наистина има странни хора, размишляваше тя, докато отново обличаше палтото си. Такива, които смятат, че животните не трябва да се държат в затвор и вярват, че убежището е точно това. Или онези, които смятат, че животните са за преследване и убиване. И всичко е между тези две крайности.

Получаваха телефонни обаждания, писма и имейли от двата края на спектъра. Някои от тях бяха заплашителни. И от време на време в убежището се промъкваше някой бракониер. Но поне досега не се бяха случвали никакви неприятности.

Лил искаше нещата да си останат по този начин.

Трябваше самата тя да огледа околността. Предполагаше, че след като от инцидента са изминали няколко дни, няма да са останали никакви следи. Но трябваше да се огледа.

Тя махна на Лусиъс и отвори вратата.

И едва не се блъсна в Купър.