Нора Робъртс
Черните хълмове (22)

22.

В своята пещера, дълбоко в хълмовете, той разглеждаше плячката си. Представи си, че часовникът, прилично устройство от средно скъп вид, е бил подарък за някой рожден ден или Коледа. Приятно му бе да си представя как добрият стар Джим го отваря и изразява удоволствието и изненадата си, а после дава на жена си също много прилична, ако се съдеше по снимката в портфейла, целувка за благодарност.

След шест месеца или може би година щеше да може да го продаде, ако му дотрябваха пари в брой. Точно сега благодарение на добрия стар Джим беше богат: имаше сто двайсет и два долара и осемдесет и шест цента, които бе намерил в джобовете му.

Освен това се бе сдобил и с швейцарско ножче, още едно никога не бе излишно, ключ карта за хотел, половин пакетче дъвка и дигитален фотоапарат „Канон пауършот“.

Отне му известно време, докато разбере как да го използва, а след това да разгледа снимките, които Джим бе направил този ден. Повечето от тях бяха пейзажни, с няколко изгледа от Дедуд и две снимки на добре поддържаната Тайлър.

Изключи фотоапарата, за да не изтощава батерията, въпреки че Джим предвидливо бе донесъл друга в раницата си.

Раницата беше с добро качество и чисто нова. Това щеше да е предимство при продажбата. После идваха пакетите със закуски, водата, комплекта за първа помощ. Той си представи как Джим чете туристически наръчник и си прави списък какво трябва да вземе за един дневен излет. Кибрит, превръзки и тънка метална мрежа, тиленол, малка тетрадка, свирка, пътна карта и, разбира се, туристическия справочник.

Никое от тези неща не бе помогнало на Джим, защото беше аматьор. Натрапник.

Парче месо.

Но пък беше доста пъргав, припомняше си той, докато дъвчеше храната от пакета на Джим. Шибаният аматьор умееше да тича. Все пак беше съвсем лесно да отклони копелето, да го отдалечи още повече от следата, да го насочи към реката.

Времената бяха добри.

Освен всичко друго от цялата история се бе сдобил с нова риза и ново яке. Жалко за ботушите. Копелето носеше „Тимбърленд“. Но имаше малки крака.

Общо взето ловът бе успешен. Беше дал на Джим шест секунди от общо десет. А плячката беше първокласна.

Дъждът му дойде като допълнителен бонус. Нямаше начин малоумните ченгета и лесничеи, както и местните тъпанари, да намерят и най-малката следа от добрия стар Джим, защото пороят заличи уликите.

Той би могъл, той, както и тези, живели преди него. Тези, на които принадлежеше свещената земя.

Това му бе спестило времето и усилията да заличава следите и да оставя други, фалшиви. Не че имаше нещо против да го прави. В крайна сметка това бе част от работата и му носеше известно удовлетворение.

Но когато природата ти предлага дар, трябва да го приемеш с благодарност.

Проблемът беше, че понякога този дар се оказваше съвсем безполезна награда.

Без дъжда и наводнението старият Джим щеше да си остане където го беше сложил, при това за дълго време. Не бе допуснал грешка, като го остави там, не, сър. В дивата пустош грешките може да ти костват живота. Точно затова старецът го бе пребивал до кръв всеки път, щом допуснеше някоя. Не бе направил грешка. Бе наместил Джим на дъното на потока стабилно и го бе оставил там, под тези водопади. Бе отделил време на тази задача. „Може би не достатъчно време — помисли си тайната част от съзнанието му. — Може би бе изпълнил задачата си прекалено бързо, защото ловът го бе накарал да огладнее. Може би…“

Прогони тези мисли от съзнанието си. Той никога не допускаше грешки.

И така, значи го бяха намерили.

Навъси се на телефонната слушалка, която бе откраднал преди седмици. Беше ги чул, докато се свързваха по радиото, разпръснати до края на света и обратно. Как се беше смял и на това!

Докато оня шибаняк не извади късмет.

Гъл Нодок. Може би в някой от следващите дни трябваше да потърси шибаняка Гъл. Тогава Нодок съвсем нямаше да извади такъв голям късмет.

Но това трябваше да почака, освен ако възможността не му се представеше съвсем сама. Сега беше време за мислене.

По всяка вероятност трябваше да си събере багажа и да се премести на някое друго място. Да отиде в Уайоминг и да остане там няколко седмици. Да остави нещата да утихнат. Шибаните ченгета щяха да се отнесат към смъртта на един турист по-сериозно, от колкото към мъртъв вълк или кугуар.

Според него вълкът и котката струваха далеч повече от някакъв нещастник от Сейнт Пол. Вълкът беше плячка в истинския смисъл на думата. Но с котката беше по-друго. Кугуарът го бе накарал да преживее няколко неприятни мига — лоши сънища как духът на кугуара се връща, за да го преследва.

Тогава просто искаше да разбере какво е да убие нещо диво и свободно, докато е затворено в клетка. Не знаеше, че ще се чувства толкова зле или че духът на котката ще го преследва.

В сънищата му, огрян от светлината на пълната луна, той го оглеждаше и крещеше, а после се хвърляше към гърлото му.

В сънищата му духът на убития кугуар се взираше в него със студени очи, които го караха да се събуди с лудо препускащо сърце, разтреперан и облян в пот.

„Също като бебе — би казал баща му, ако можеше да го види. — Също като момиче. Хленчиш и трепериш и те е страх от тъмното.“

Напомни си, че това няма значение, оттогава бе изминало толкова много време. Освен това здравата бе стреснал хубавата Лил, нали така? Трябваше да претегли на везните доброто и лошото от цялата история.

Сега щяха да започнат да го търсят много сериозно заради добрия стар Джим. Щеше да е благоразумно, както обичаше да казва неговият старец, та щеше да е благоразумно да остави няколко мили разстояние между себе си и ловната територия.

Можеше да се върне за Лил и за състезанието им след един месец или след шест, ако тук продължаваше да се вдига пара. Можеше да остави ченгетата и лесничеите да гонят Михаля.

Проблемът беше, че в такъв случай нямаше да е тук, за да го види със собствените си очи. Нямаше да има никакво забавление, никакво вълнение, никаква тръпка.

Никакъв смисъл.

Ако останеше, щеше да почувства как го преследват. Може би и той щеше да започне да ги преследва. Да отклони един-двама от пътя им. Да, това определено си струваше риска. Не друго, а рискът кара кръвта на човека да кипи, нали така? Не друго, а рискът доказва, че не е нито бебе, нито момиче. Че не се бои от нито едно нещо в целия този проклет свят. Рискът, ловът, убийството — те доказваха, че е мъж.

Не искаше да чака шест месеца за Лил. Вече бе чакал толкова дълго.

Щеше да остане. Сега тази земя беше негова, негова и на предците му. Нямаше да позволи на никого да го прогони от нея. Щеше да се установи тук. Ако не можеше да надхитри куп униформени глупаци, значи не бе достоен за състезанието.

Тук беше съдбата му и независимо дали тя го знаеше, или не, тук бе и съдбата на Лил.

 

 

Работата в двора течеше бързо и ефикасно. В очите на Лил всичко тръгна още по-гладко, когато пристигна Брад Дромбърг. Той нито плющеше с камшик, нито вдигаше пръсти, но всичко сякаш се движеше по-бързо в негово присъствие.

Единственият проблем на Лил с почти завършената система беше да се научи как да я управлява.

— Ще има и фалшиви тревоги — обясни й Брад, докато двамата вървяха по пътеките на убежището. — Бих те посъветвал да ограничиш достъпа до контролите само до най-важните членове на персонала си, поне засега. Колкото по-малко хора имат кодовете ти и са наясно със системата, толкова по-малко място остава за грешки.

— Ще бъде ли напълно функционална до края на деня?

— Би трябвало.

— Наистина свърши бързо. Знам, че сте работили по-бързо от обичайното и по-безпроблемно, защото дойде лично да наблюдаваш процеса. Много мило от твоя страна, Брад. Благодаря ти.

— Всичко е включено в услугата. Освен това имах няколко дни от това, което наричаме „работна ваканция“, малко време да се видя с приятел и най-вкусното пиле с кнедли от тази страна на земното кълбо.

— Шедьовърът на Луси. — Тя спря, за да погали магарето с кроткия поглед, което я бе повикало, преди да продължи по пътя си. — Трябва да кажа, че се изненадах, когато отседна у Куп вместо в някой хотел.

— В хотел мога да отида по всяко време. И съм отсядал в хотели прекалено често. Но колко често на някое градско момче му се удава възможност да остане в ремонтираната сграда на работниците в конеферма?

Тя го погледна и се разсмя, защото той звучеше като малко момче, получило неочаквана ваканция.

— Предполагам, че не много често.

— Освен това поне донякъде разбрах защо моят приятел и събрат гражданин замени бетонните сгради с Блек Хилс. Всичко е точно такова, както винаги ми го описваше — добави Брад и зарея поглед към хълмовете, покрити със зеленината на напълващата пролет.

— Значи е говорил за това? Как се е чувствал, когато идваше тук като момче?

— За гледката, чувствата, ароматите. Какво е да работи с конете, да ходи за риба с баща ти. Беше ясно, че макар да живееше в Ню Йорк, смяташе това място за свой дом.

— Странно. Винаги съм си мислила, че смята Ню Йорк за свой дом.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля аз? Според мен за Куп Ню Йорк беше нещо, което трябваше да покори. А това тук е мястото, където винаги се е чувствал… е, в мир със себе си. Знам, че звучи прекалено силно. От начина, по който говореше за живота тук, все си мислех, че представя всичко в романтична светлина, че поставя акцента върху хубавите моменти, както правят хората, когато си припомнят нещо от детството си. Трябва да призная: мислех, че прави същото и когато говореше за теб. Оказа се, че и в двата случая съм грешал.

— Това е прекрасен комплимент, но според мен всеки или поставя в романтична светлина, или демонизира детството си в някаква степен. Не мога да си представя, че Куп е имал да каже толкова много неща за мен. И, уау, това е било толкова прекрасно описание на риболова — добави бързо тя. — Представи си как приготвям въдицата и макарата.

— Имаше много неща, които Куп казваше за теб, когато сте били деца… е, не точно деца. Показваше ми статии, които си писала.

— Така ли? — изненадана, Лил зяпна. — Представям си колко интересни са били те за един лаик.

— Всъщност, наистина ми бяха интересни. Описанията на дивата пустош в Аляска, на блатистите местности във Флорида, на африканските равнини и Дивия запад, на загадките на Непал. Описала си много места в света. А статиите ти за това място ми помогнаха да проектирам алармената система.

Той млъкна и продължи да върви.

— Вероятно е нарушение на правилата на приятелството, че ти го казвам — заговори отново той след миг, — но той носи твоя снимка в портфейла си.

— Той реши да остане настрана. Това беше негов избор.

— Тук не мога да ти възразя. Никога не си срещала баща му, нали?

— Не.

— Той е един студенокръвен кучи син. Коравосърдечен и студенокръвен. От време на време и аз съм имал сблъсъци с баща си, но под повърхността винаги съм знаел, че ме обича. Точно както Куп винаги е знаел, че единствената част от него, която имаше значение за баща му, е името. Не е лесно да си изградиш представа за собствената си стойност, когато човекът, който би трябвало да те обича безусловно, постоянно кърти парченца от нея.

„Тъжен и гневен — помисли си тя. — Това би натъжило и разгневило всеки.“

— Знам, че му беше трудно. А на мен, която имах най-добрите родители в целия свят, ми беше трудно да разбера изцяло какво е да живееш с подобно нещо.

„И все пак — въздъхна наум тя, — да го вземат дяволите!“

— Но кажи ми, това някакъв мъжки модел на поведение ли е? Да стоите настрана от хората, които ви обичат и ценят, и да се борите сами в постоянни сблъсъци с онези, които нито ви обичат, нито ви ценят?

— Как би могъл да знаеш, че заслужаваш да те обичат и ценят, ако не се себедокажеш?

— Значи е мъжки принцип.

— Може би. Но ето ме мен: стоя тук и говоря с жена, която е прекарала шест месеца в Андите, много далеч от топлината на семейството. Да, знам, че е работа — продължи той, преди тя да е успяла да отговори. — Работа, на която си отдадена. Но все пак не пътуваш с осигурителна мрежа, нали така? Предполагам, че си предприемала много пътувания и си прекарала много време сама, защото си изпитвала нужда да докажеш, че си заслужила мястото си.

— Толкова си прав, че чак се дразня.

— След като убиха партньора му и простреляха самия него, той направи усилие да се помири с майка си.

„О — реши Лил, — значи е било тогава. Разбира се, че тогава.“ Беше толкова типично за Купър Съливан.

— И наистина се получи — продължи Брад. — Освен това се опита да оправи нещата и с баща си.

— Така ли? — възкликна тя. — Да, разбира се, че се е опитал.

— Само че не се получи. След това си изгради солиден бизнес. Според мен това беше начин да докаже, че няма нужда от парите от наследството, за да живее, и то добре.

— Предполагам, че баща му му е казал точно това. Никога не съм го срещала, но си представям как, когато Куп се е опитал да оправи нещата помежду им, му е казал, че без парите е нищо. Без семейните пари, парите, които той му е дал. Да, мога почти да чуя как го казва. Мога да си представя Купър, отново решен да му докаже, че греши.

— Наистина го доказа, и то неведнъж. Но мисля, че точно на този етап Куп престана да изпитва нужда от одобрението на баща си. Никога не го е казвал и на вярно не би го признал, но аз го познавам. И мога да твърдя, че никога не е спирал да се нуждае от твоето одобрение.

— Никога не ме е питал какво мисля и дали одобрявам нещо.

— Така ли? — подхвърли небрежно Брад.

— Не си…

До ушите им достигна вик, тя се обърна и видя как ванът спира пред първата хижа.

— Това е нашият тигър.

— Сериозно? Тигърът от стриптийз клуба? Може ли да гледам?

— Да, но не очаквай от нея да изпълни еротичен танц. Сега ще я извадим от клетката — заобяснява Лил, докато двамата вървяха към вана. — От другата страна на ограждението, което сложихме в територията на Борис. Той е стар, но жизнен. Тя е млада, но прекършена. Освен това почти през целия й живот са я държали окована във вериги или затворена в клетка и упоена. Не е била с други животни от своя вид. Ще наблюдаваме как реагират един на друг. Не искам нито един от двама им да пострада.

Тя спря пред вана, за да се представи и да се ръкува с шофьора и отговорника на тигъра.

— Нашият офис мениджър, Мери Блънт. Мери ще се заеме с писмената работа. Бих искала да я видя.

Тя се качи в товарната част и приклекна, така че замъглените очи на тигрицата срещнаха нейните. „Победена — отсъди Лил, — примирена.“ Цялата гордост и ярост на вида й бяха заличени от годините малтретиране.

— Здравей, красавице — прошепна тя. — Здравей, Дилайла. Добре дошла в цял един нов свят. Да я заведем у дома! — провикна се Лил. — Аз ще пътувам тук, отзад, с нея.

Тя седна с кръстосани крака на пода на вана и предпазливо допря ръка до решетките. Дилайла почти не помръдна.

— Никой няма да те нарани или унижи никога повече. Сега имаш семейство.

Също както бяха постъпили с разглезената Клео, те сложиха клетката на земята и закрепиха отворената врата към входа на хабитата. За разлика от Клео, тигрицата не направи никакъв опит да напусне клетката.

Борис обаче се отправи към оградата и започна да души във въздуха. Маркира територията си и Лил забеляза, че се перчи, както не го бе правил много отдавна. А после старият тигър изпъчи гърди и нададе рев.

Мускулите на Дилайла потръпнаха.

— Да се отдръпнем. Нервна е. В клетката има храна и вода, а освен това Борис й говори. Ще излезе, когато сама реши.

Лусиъс свали камерата си.

— Изглежда ужасно обезсърчена. Нали разбираш, паднала духом.

— Танси ще започне да работи с нея, а ако се наложи, ще доведем психиатъра.

— Имате психиатър за тигри? — попита удивено Брад.

— Специалист по поведение на животните. И преди сме работили с него в извънредни ситуации. Предполагам, бихме могли да го наречем екзотичен животински сплетник. — Тя се усмихна. — Можеш да го видиш по „Анимал планет“. Но мисля, че и сами ще успеем да се погрижим за нея. Тя е уморена и… има проблем със самочувствието. Просто ще се погрижим да разбере, че тук е обичана, ценена и в безопасност.

— Мисля, че голямото момче е запленено от нея — отбеляза Брад, като видя как Борис се търкаше в оградата.

— Борис се чувстваше самотен. Мъжките тигри се разбират добре с женските. Те са по-големи кавалери от лъвовете. — Тя се обърна и отиде да седне на една пейка. — За известно време просто ще ги държа под око.

— Аз ще ида да проверя докъде са стигнали с портите. След няколко часа би трябвало да сме готови да изпробваме системата.

След половин час Танси се присъедини към нея и й предложи една от двете бутилки диетично пепси, които бе донесла.

— Тормозили са я с остен и електрошокове — обади се Танси.

— Знам. — Все още загледана в неподвижната котка, Лил отпи от безалкохолното. — Мисли, че ще я накажем, ако излезе от клетката. Рано или късно ще отиде при храната. Ако не го направи до утре, ще трябва ние да я изкараме. Надявам се да не се наложи. Трябва да излезе сама и да види, че не я наказват заради това.

— Очите на Борис вече блестят.

— Да, не е ли сладък? Може да му отговори, преди да се предаде на глада. Освен това ще трябва да се облекчи. Вероятно и преди й се е налагало да го прави в клетката си, но тъй като сега има избор, няма да иска.

— Ветеринарят, който работи с малтретирани животни, я е лекувал за пикочна инфекция и е бил принуден да й извади два зъба. В момента Мат проверява картона й и иска сам да я прегледа. Но той е на мнение, също както и ти, че трябва да я оставим сама, поне отначало. Как вървят нещата между теб и Куп?

— Май си дадохме нещо като мораториум. Трябва да доведем докрай тази работа с охранителната система. Освен това мисля, че работи заедно с полицията. Има папки, които не иска да виждам. Поне засега няма да го закачам.

— Също като тигъра.

— Това не е лоша метафора за отношенията ми с Куп. Точно сега нещата са доста несигурни и всеки момент може да стане експлозия. Намерих два пълнителя за пистолет в чекмеджето, където държа бельото си. Защо, по дяволите, ги е сложил точно там?

— Предполагам, че по този начин няма да забрави къде ги е оставил. В чекмеджето с ежедневното ти бельо или в онова със сексапилното?

— Със сексапилното. Направо е унизително. Щях да се отърва от повечето от тези дрешки. Чувствам се странно, като знам, че са там. Заради Жан-Пол. Той купи повечето от тях и им се наслади до една.

— Разкарай ги. Купи си други.

— Да. Просто не съм сигурна, че искам да инвестирам в тази област точно сега. Това би изпратило определени сигнали.

— Вярно. Онзи ден си купих две нощнички, които молят да ги разкъсат върху тялото ми. Изпитвам най-топли чувства към пазаруването онлайн. Все още се чудя защо не се въздържах.

— Фарли ще си глътне езика.

— Не спирам да си повтарям, че ще прекратя тази връзка, преди да е станала още по-сериозна. А после започвам да преравям каталога с пролетната линия на „Викториас сикрет“. Не съм добре, Лил.

— Влюбена си, скъпа.

— Мисля, че е просто страст. Страстта е здравословна. В нея няма нищо лошо. Освен това накрая отминава.

— Аха. Просто страст. Да бе, да.

— Добре, проклетнице, стига си ме тревожила. Знам, че не е само страст. Просто не съм разбрала как да се справя с положението, затова спри да ме тормозиш.

— Добре, добре, щом ме молиш. Виж! Виж! — Лил плесна с ръка Танси по коляното. — Раздвижи се.

Пред погледите им Дилайла се придвижи няколко сантиметра напред, после още няколко. Борис изръмжа окуражително. Когато излезе наполовина от клетката, тя отново застина като статуя и Лил се уплаши, че ще се върне назад. Но после тигрицата потръпна, присви се и скочи към пилето, оставено на бетонния под на заграждението й.

Сграбчи го в лапите си и завъртя глава във всички посоки, за да огледа наоколо. Очите й срещнаха тези на Лил.

„Давай, яж — окуражи я безмълвно Лил. — Давай!“

Дилайла наклони глава и без да престава да се оглежда, заби зъби в месото.

Разксваше и преглъщаше пилето, почти без да го дъвче. Лил стисна по-силно Танси.

— Очаква някой да я удари. Господи, ще ми се да грабна един остен и да се втурна след ония копелета в Сиукс Сити.

— Идвам с теб. Горкото момиче! Може да повърне.

Дилайла обаче успя да задържи храната. После, вместо да си измие лапите, тя се сниши до поилката и започна да пие така, сякаш никога нямаше да спре.

От другата страна на оградата Борис се изправи на задните си крака и я повика. Тя не се надигна, продължи да се държи ниско над земята, но се приближи към оградата и го подуши. Когато той се отпусна на четири крака, тя се втурна обратно към входа на клетката си.

Обратно към това, което възприемаше като безопасност. — Лил го знаеше. Борис отново я повика настойчиво и накрая тя се запъти, смъкната почти по корем на земята, към оградата. Мускулите й започнаха да трептят, тя цялата затрепери, докато Борис душеше носа и предните й лапи.

Когато той започна да я ближе, Лил се усмихна.

— Трябваше да го наречем Ромео. Хайде да махнем клетката и да я оставим в хабитата. Борис ще се погрижи за останалото.

Тя си погледна часовника и се надигна.

— Чудесно. Тъкмо ще имам време да отскоча до града.

— Мислех, че имаме достатъчно продоволствия.

— Трябва да свърша някои задачи. Освен това искам да се отбия при родителите си. Ще се върна преди залез-слънце.

 

 

Нямаше намерение да се отбива в „Оборите Уилкс“, но пристигна твърде рано, а те си бяха там и я изкушиха. Изкушението стана неустоимо, когато видя Куп как развежда едно малко момиченце из заграденото място до конюшнята на едно яко пони.

Детето изглеждаше така, сякаш току-що са му връчили ключовете за най-големия магазин за играчки на света. Подскачаше на седлото, очевидно неспособно да стои мирно, и лицето му под розовата каубойска шапка сияеше като лятно слънце.

Лил излезе от камиона си и чу как момиченцето бърбори оживено на Куп, докато майка му се смееше, а баща му правеше снимки. Очарована, тя отиде до оградата и се облегна, за да ги погледа.

Куп изглеждаше също така доволен като малката, забеляза тя. Отрупваше я с внимание и отговаряше на безкрайните й въпроси, докато малкото конче търпеливо обикаляше из заграждението.

На колко ли години беше детето? Някъде около четири? Изпод шапката се спускаха две дълги плитки с цвета на слънцето, а джинсите й бяха украсени с избродирани на подгъва ярки цветя.

„Невъзможно сладка“ — заключи Лил и почувства остро пробождане в сърцето, когато Куп посегна и вдигна момиченцето от седлото.

Никога не се бе замисляла какъв баща би излязъл от него. Някога имаше период, в който просто бе приемала, че един ден двамата ще създадат семейство, но тогава всичко беше съвсем смътно и приятно. Красиви мечти за някой ден в бъдещето.

Помисли си за всички изминали години. Те можеха да имат малко момиченце.

Куп остави детето да гали и приласкава коня известно време, а после извади от чантата на седлото един морков. Показа й как да го държи и увенча щастливия й ден, като й позволи да го даде на понито.

Лил го изчака да приключи разговора си с родителите и видя усмивката му, когато момиченцето обви ръце около крака му — най-високата част от него, до която можеше да стигне.

— Ще те помни до края на живота си — предсказа Лил на приближилия се към нея Куп.

— Или поне коня. Никой не забравя първата си езда.

— Не знаех, че предлагаш разходки с пони.

— Стана съвсем случайно. Малката умираше да поязди. Но и бездруго си мислех да започна нещо такова. Евтина такса, нелоша печалба. Бащата настоя да ми даде десет долара бакшиш. — Той отново се ухили и извади банкнотата от джоба си. — Ще ми помогнеш ли да я похарча?

— Изкусителна мисъл, но имам среща. Държа се много добре с детето.

— Беше лесно, тя беше толкова сладка. И да, мислил съм за това. — Когато тя вдигна вежди, той сложи ръце върху отпуснатите й върху оградата длани. — За децата, които можехме да имаме. — Притисна я по-силно, щом тя се опита да издърпа ръцете си. — Очите ти. Винаги съм бил безнадеждно омаян от очите ти. Запитах се какъв ли баща ще излезе от мен. Мисля, че съвсем приличен, сега.

— Нямам намерение да се разкисвам по въображаеми деца, Куп.

— Това място е много подходящо за отглеждане на деца. И двамата го знаем.

— Прекалено много се изхвърляш с предположенията. Спя с теб, защото искам. Но трябва да реша и да обмисля много неща, преди да стигнем до нещо повече от секс и от това доста несигурно приятелство.

— Казах, че ще изчакам и наистина ще чакам. Това не означава, че няма да използвам всяко средство, което ми попадне, за да те спечеля обратно. Изведнъж се сетих, Лил, че преди никога не ми се бе налагало да полагам усилия заради теб. Може да се окаже интересно.

— Не съм дошла, за да говорим за това. Боже, вбесяваш ме. — Тя рязко издърпа ръцете си изпод неговите. — Исках да ти кажа, че според Брад системата ще е готова и в действие още преди края на деня.

— Много добре.

— Ще съобщя на всички, че вече няма да имаме нужда от патрули. Това включва и теб.

— Никъде няма да мръдна, преди Хауи да се е озовал зад решетките.

— Това е твой избор. И няма да се преструвам, че бих предпочела да оставам сама в хижата нощем. Можеш да запазиш чекмеджето си, както и своята част от гардероба. Ще спя с теб. За останалото, не знам. — Започна да се отдалечава, а после спря. — Искам да знам всичко, което ти е разказал Уили, защото ми е известно, че те държи в течение на разследването. Искам да видя тези папки, които толкова старателно криеш от погледа ми. Сега искаш да ти дам шанс, така ли, Куп? Тогава по-добре да разбереш, че очаквам да ми имаш доверие и да ме уважаваш. На всяко ниво. Хубавият секс и жълтите лалета не са достатъчни.

 

 

Фарли се мъчеше да прокопае бразда в тротоара пред бижутерийния магазин, когато Лил пристигна.

— Не исках да влизам без теб.

— Извинявай, че закъснях. Забавиха ме.

— Няма нищо. — Пъхнатите в джобовете му ръце не оставяха на мира монетите вътре. — Не си закъсняла. Аз подраних.

— Нервен ли си?

— Малко. Просто искам да съм сигурен, че съм избрал най-подходящия.

— Да влезем и да го намерим.

В магазина имаше неколцина клиенти и много блясък. Лил вдигна ръка и махна на продавачката, нейна позната, след което пъхна ръка под лакътя на Фарли.

— Какво имаш наум?

— Точно затова те повиках.

— Не, просто ми кажи какво искаш.

— Аз… е, трябва да е нещо специално и някак по-различно. Нямам предвид претенциозно или…

— Уникално.

— Да, точно така. Уникално. Също като нея.

— Според най-добрата й приятелка дотук се движиш във вярната посока. — Тя го поведе към витрината, където бяха изложени годежните пръстени. — Бяло или жълто злато?

— Мамка му, Лил! — Нямаше да изглежда по-ужасен, ако го бе попитала дали предпочита кафето си с цианкалий или с арсеник.

— Добре, въпросът беше подвеждащ. Като се има предвид кожата й, а също така и личността й, както и вкусът й към уникалното, мисля, че трябва да се насочиш към розовото злато.

— Какво, по дяволите, е това?

— Ето такова. — Тя посочи към една халка. — Виждаш ли? Топло и нежно. Мисля, че не толкова блести, колкото сияе.

— Но все пак е злато, нали? Искам да кажа… хубаво е, не е по-лошо или… не знам, по-малко ценно? Трябва да е ценно.

— Злато е. Ако не ти харесва, ще се примиря с жълто злато.

— Харесва ми. Различно е и да, наистина е топло. Малко розовее. Ами да, нали е розово злато.

— Отпусни се, Фарли, всичко е наред.

— Да.

— Просто им хвърли бърз поглед и вземи този, който първи ти се набие в очите.

— А този? Виж какъв хубав кръгъл диамант има.

— Наистина е красив, но проблемът е, че много стърчи над основата. — Лил вдигна палеца и показалеца си и леко ги раздалечи, за да му покаже какво има предвид. — Танси постоянно работи с ръцете си с животните. Този пръстен ще се закачи някъде.

— Да, наистина звучи разумно. Значи ще иска нещо, което да не е толкова изпъкнало. — Той избута шапката си по-нагоре, за да се почеше по главата. — Няма много други с такъв цвят, но все пак имаме немалък избор. Този тук е хубав, с гравираната основа, но диамантът е много малък. Не искам да й взема нещо евтино.

Лил се наведе напред, за да го види по-добре, и в този момент продавачката се втурна към тях.

— Хей! Имате да ми кажете нещо ли?

— Повече не можем да пазим голямата си любов в тайна — отвърна Лил и накара Фарли да се изчерви. — Как си, Ела?

— Добре. Значи си довлякла Фарли тук за прикритие? Ако намериш това, което искаш, с удоволствие ще насоча Куп към него, когато дойде.

— Какво? Не! Не, не.

— Всички чакат двамата да го съобщите официално.

— Нищо няма да съобщаваме. Всички просто… грешат. — Раздразнена, Лил почувства, че и нейните бузи пламват. — Тук съм само като консултант. Фарли е купувачът.

— Наистина ли? — едва не изквича Ела. — Тихите води са най-дълбоки… Коя е късметлийката?

— Все още не съм й предложил, но…

— Да не е онази екзотична красавица, с която те видях да танцуваш един-два пъти? Онази, дето живее на няколко пресечки оттук, където камионът ти е паркиран почти всяка вечер през последните седмици?

— Ами. — Той запристъпва от крак на крак.

— О, Боже мой, тя е! Страхотно! Само почакай да кажа на…

— Не можеш! Не можеш да кажеш на никого, Ела. Още не съм й предложил.

Ела притисна едната си ръка към сърцето и вдигна другата, сякаш за тържествена клетва.

— Нито дума. Ние тук сме експерти в пазенето на тайни. Но точно тази може да ме накара да се подмокря, ако не я помолиш бързо. Да се върнем към деловата част. Кажи ми какво имаш наум.

— Лил смята, че най-добре ще е да взема розово злато.

— О, чудесен избор за нея. — Ела отключи витрината и започна да подрежда малка колекция на кадифе на подложка.

Тримата се впуснаха в обсъждане и дебати, по време на които Лил услужливо пробваше всеки от изборите им. След доста време и тревоги, Фарли я поглед на измъчено.

— Кажи ми, ако греша. Хареса ми ей този. Допада ми, че основата е широка, символизира солидност, нали разбираш? И как тези диамантчета се издигат към кръглия в средата. Танси ще знае, че тя е най-горе. Ще знае, че я слагам преди всичко друго.

Лил се надигна на пръсти и го целуна по бузата, а Ела въздъхна от мястото си зад щанда.

— Надявах се, че ще избереш него — усмихна се Лил. — Танси ще се влюби в него, Фарли. Това е идеалният пръстен.

— Слава Богу, защото бях започнал да се потя.

— Прекрасен е, Фарли. Необикновен, съвременен и все пак романтичен. — Ела върна останалите пръстени по местата им. — Кой номер носи?

— О! По дяволите!

— Шести — притече му се на помощ Лил. — Аз нося пети, а с нея сме си разменяли пръстените. Нейните са малко по-широки от моите. Стават ми на средния пръст. Мисля, че… — взе пръстена и го плъзна на средния си пръст. — Ще й стане.

— Сигурно е съдба. Ако се наложи да го стесним или разширим, просто я доведете тук заедно с него и ще го уредим. Или може да го смени, ако види нещо, което й харесва повече. Сега ще уредя документацията, Фарли, и сме готови.

Ела го повика с пръст и той се наведе към нея.

— И понеже веднъж ти позволих да ме целунеш скришом, ще ти направя петнайсет процента отстъпка. Само че се върни при мен за сватбените халки.

— Не бих отишъл никъде другаде. — Той погледна замаяно към Лил. — Купувам пръстен за Танси. Недей! — предупреди я той, когато очите й се навлажниха. — Боя се, че и аз ще се разплача.

Тя го прегърна и сложи глава на гърдите му, докато той я потупваше по гърба. „Избори — помисли си тя — и шансове. Някои хора правят правилните избори и оползотворяват шансовете си по най-добрия на чин.“