Нора Робъртс
Черните хълмове (18)

18.

Заваля и дъждът наистина се оказа проливен. Призори Лил се завлече обратно в къщата, окачи дъждобрана си да съхне, свали прогизналите си, кални ботуши.

Щеше й се да си открадне още един час сън, ако успее дори два. После искаше да прекара няколко дни под горещия душ и да се натъпче като последния гладник.

Призори все още не бяха открили туриста, Джеймс Тайлър от Сейнт Пол според нейните източници. Лил се надяваше, че най-лошото, което му се е случило, е да е прекарал по-отвратителна нощ дори и от нея.

Босите й крака се движеха безшумно в кухнята и към стълбите. Но когато погледна към дневната, видя, че диванът е празен. Предположи, че Куп се е прибрал вкъщи. Не бе видяла камиона му да се отдалечава, но в този порой не се виждаше почти нищо. Успокоена, тя се заизкачва по стълбите.

„Навий будилника“ — заповяда си тя. Деветдесет минути сън щяха да са добър компромис. А после — леглото. Топло, меко, сухо легло.

Щом влезе в стаята си, установи, че топлото, меко, сухо легло вече е заето.

Тя стисна зъби, за да потисне ругатнята, която напираше на устните й, но когато заотстъпва назад, очите на Куп се отвориха.

— Няма да спя на онзи скапан диван.

— Много добре, вече е сутрин, така че можеш да ставаш и да тръгваш. Може да направиш кафе, ако искаш, но пази тишина. Имам нужда от малко сън. — Тя прекоси стаята, влезе в банята и решително затвори вратата.

Значи душът ще е пръв, реши тя. После щеше да заспи по-лесно. Първо хубав горещ душ, а после леглото. Нямаше никакъв проблем. И никаква причина Куп да не се възползва от леглото, след като в продължение на няколко часа бе стоял навън в тъмнината.

Лил смъкна дрехите си, остави ги да се свлекат на купчина на пода и пусна душа — силна струя, толкова гореща, колкото можеше да понесе. Изстена от удоволствие, когато влезе под нея и почувства как топлината се удря в замръзналата й кожа и прониква в заледените й кости.

Завесата се отдръпна и от устата на Лил излезе съскане като на разярена котка.

— По дяволите!

— Искам да си взема душ.

— Това е моят душ.

Той просто влезе под струята зад нея.

— Има достатъчно място и достатъчно вода.

Тя отметна мократа коса от лицето си.

— Прекаляваш, Купър.

— Щях да прекаля, ако започна да те опипвам. Което няма да направя.

— Уморена съм. Няма да споря с теб.

— Добре. Нямам настроение за спор. — Той изсипа в ръката си малко душ гел и се насапуниса. — Този дъжд ще ни докара наводнения.

Тя просто остави водата да се плиска върху главата й. Не искаше да разговаря с него.

Излезе изпод душа първа и уви една кърпа около тялото си, а друга около косата си. В спалнята си сложи пликчета и тениска и седна на леглото да навие будилника.

Куп излезе от банята по дънки и риза, която не си бе направил труда да закопчае.

— Намериха ли туриста?

— Не, още не. Поне, преди да дойда тук, не бяха.

Той кимна и седна да си обуе чорапите. Проследи с поглед как тя се пъхва в леглото, което бе стоплил.

— Косата ти е мокра.

— Не ме интересува. Уморена съм.

— Знам. — Той стана и отиде до леглото. Наведе се над нея и целуна устните й с такава нежност, каквато би проявил към сънливо дете. — По-късно ще се върна.

Плъзна пръст по бузата й, изправи се и тръгна към вратата.

— Не беше само секс, Лил. И никога не е било.

Тя не отвори очи. Слушаше го как излиза. Изчака да чуе как входната врата се отваря и затваря зад него.

Едва тогава се остави във властта на емоционалната бъркотия, която бе успял да събуди у нея. Дъждът продължаваше да плющи навън, а тя плака, докато заспа.

 

 

Дъждът не спря да вали цялата сутрин и осуети уговорените разходки с водач и вземане на коне под наем. Куп се занимаваше с животните във фермата и след първия час се отказа да проклина дъжда и вятъра.

Просто нямаше смисъл.

Докато дядо му чистеше и поправяше конските такъми, а баба му бе затънала в писмена работа и двамата на топло и сухо, той впрегна още два коня в ремаркето.

— В хълмовете има толкова много места, където може да се подслони човек — обади се Луси, дошла да опакова обяда на Куп. — Моля се клетият човек да е намерил някое от тях. Един Бог знае как ще го намерят в това време.

— Има и доброволци, които са тръгнали да го търсят. До този момент сме им дали шест коня. Ще закарам тези в града, в случай че потрябват още. Наводненията ще ни бъдат голям проблем.

— Толкова много неприятности. Изливат се отгоре ни също като дъжда.

— Времето ще се проясни. Ако им потрябват още хора за търсенето, ще ви се обадя. Ако не, след няколко часа се връщам.

— И тази вечер ли ще останеш при Лил?

Той се спря с ръка на бравата.

— Да, ще остана там, докато всичко се оправи.

— А вие двамата с Лил? — Баба му го изгледа с проницателния си поглед, който сякаш казваше: „И не ми говори глупости!“. — Вие ще се оправите ли?

— Работя по въпроса.

— Не знам какво се е случило помежду ви преди толкова години и няма да те питам. Но ако обичаш това момиче, спри да губиш време. Бих искала да те видя установен и щастлив. И, по дяволите, много бих искала в тази къща да се появят едно-две бебета.

Той потри задната част на врата си.

— Това може да се окаже дърпане на спусъка.

— Не и от моята камбанария. Ако ще се присъединяваш към спасителите, вземи една пушка.

Тя му подаде торбата с обяда и сложи ръце на бузите му.

— Грижи се за моето момче, защото то няма цена за мен.

— Не се тревожи.

Няма за какво да се тревожа, мислеше си той по време на окаяното, мокро пътуване до Дедуд. Не него следяха, не той се бе загубил някъде из хълмовете. Занимаваше се единствено с това, което идваше след тези събития: осигуряваше коне и още един чифт очи, ако потрябват. Ами за Лил? Единственото, което можеше да направи, бе да присъства в убежището.

Обичаше ли я?

Винаги я бе обичал. И тук бе направил това, което следваше, а после бе живял без нея. И ето къде се бе озовала тя — точно там, където искаше и имаше нужда да бъде. Занимаваше се с това, за което бе мечтала. Бе оставила следа зад себе си и по свой начин и Куп бе направил същото.

И този път щеше да направи това, което следваше. Проблемът беше, че не знаеше какво е той за нея.

Приятел? Случаен любовник? Пристанище в бурята?

Майната му на всичко това! Не беше достатъчно, не и този път, не и за него. Така че трябваше да я притисне, защото от негова гледна точка точно това следваше. Тогава и двамата щяха да разберат как стоят нещата.

Междувременно щеше да направи всичко необходимо, за да я защити. Тя просто трябваше да се примири с това.

Стигна до конюшните и Гъл излезе от обора, щом го видя. От периферията на шапката му се стичаше вода и прокарваше улей по дъждобрана му, докато помагаше на Куп с конете.

— Все още не са го намерили — изкрещя Гъл, за да надвика трополенето на дъжда. — Няма начин да проследят дирите му в такова време. Снегът се топи, дъждът вали, стана наводнение. Нещата са зле, шефе.

— Ще им трябват още коне. — Куп погледна към тъмното, сърдито небе. Дори и хеликоптерите да успееха да се издигнат, какво, по дяволите, можеха да видят в тая чернилка? Въпреки всичките си недостатъци, търсенето по земя бе най-добрият им шанс.

— Опитват се да определят координатите му по клетъчния му телефон. Да засекат сигнала. — Гъл поведе коня си към една суха клетка. — Не знам как вървят нещата при тях, но ако нямаш нужда от мен, мога да сменя някого, който е бил навън в този ужас достатъчно дълго.

— Избери си кон и го отбележи в документацията. Дръж връзка с мен, Гъл.

— Непременно. Ако този човек има поне малко ум в главата, ще се е приютил в някоя пещера нагоре по високото. Само че не знам дали има. Всички други, така чувам, всички, които са били на разходка или на лагер, са се отчели. Само този от Сейнт Пол, не.

— Като се има предвид какво е времето, е останал навън прекалено дълго. Адски неудобен момент да се загубиш.

— Прав си, дявол да го вземе! Говори се, че не са намерили дори следа от него. — Без да спира да говори, Гъл постави седло на един голям скопен жребец. — Едни туристи, тръгнали на двудневен излет, са го видели, дори са си разменили няколко думи на разклонението на Кроу. После те тръгнали по малката пътека на юг, а той на север. Към билото, така им казал. Но това е било вчера, преди обяд.

— Видели ли са някой друг?

— Да, на разклонението и после на страничната пътека. Но никой не е отивал към билото. Той е тръгнал сам.

— В такъв случай да се надяваме, че има здрав разум. Ако им трябва още отмяна, кажи им, че съм на линия. И не забравяй, дръж връзка.

Куп отиде с камиона до офиса и си направи една кана кафе. Смяташе да използва времето, за да се опита да открие нещо повече за Итън Хауи.

Включи компютъра и вдигна телефона.

Следващия час прекара в прескачане от ченге на ченге и от детектив на детектив в Аляска, Северна Дакота и Ню Йорк. Бавно и търпеливо попълваше нови и нови празноти. Говори с хората, освободили Хауи предсрочно от затвора, с някои от бившите му хазяи и добави още няколко имена към списъка на хората, с които трябваше да се свърже.

Колкото до приятелите му, те бяха малко на брой. Хауи бе саможив скитник, който предпочиташе слабо населените места, и доколкото разбираше Куп, рядко се бе задържал на едно място повече от шест месеца. Обикновено лагерувал сред природата. От време на време отсядал в мотели или наемал стая за една седмица. Плащал в брой.

Трудова биография. Общ работник, помощник в ранчо, водач на туристи.

Затворен. Тих. Работел усърдно, но на него не можело да се разчита. Идвал и си тръгвал, когато му скимнело.

Куп се разрови по-надълбоко, проследявайки точките до един бар в Уайс Ривър, Монтана. Със същия успех можеше да запрати стреличка по някоя карта.

— „Бендърс“.

— Търся собственика или управителя.

— Аз съм Чарли Бендър и това място е мое.

— Вие ли бяхте собственик на заведението през юли и август преди четири години?

— Мое е от шестнайсет години. Какъв е проблемът?

— Господин Бендър, казвам се Купър Съливан и съм частен детектив с разрешително от Ню Йорк.

— Тогава защо се обаждате от Южна Дакота? Имам система за идентифициране на входящите обаждания, друже.

— В момента съм в Южна Дакота. Ще ви дам номера на разрешителното, ако искате да го проверите. — Може и да бе продал бизнеса си, но разрешителното му все още беше в сила. — Опитвам се да намеря един човек, който е работил за вас няколко месеца през онова лято.

— Кой?

— Итън Хауи.

— Нищо не ми говори това име. Четири години са дълго време и оттук минават много хора. Защо ви е този Хауи?

— Възможно е да е свързан с един случай на изчезване, по който работя. Тогава е бил в края на двайсетте — започна Куп и даде описание.

— Звучи ми като всеки друг.

— По онова време току-що е бил излязъл от затвора заради нападение.

— Все още не мога да си спомня кой точно е.

— Твърди, че имал сиукска кръв, обича да се перчи с уменията си на планинар. Саможив, но много учтив и чаровен с дамите, поне първоначално.

— Вожда. Викахме му Вожда, защото след няколко бири все разправяше, че бил потомък на Лудия кон. Просто поредният боклук. Помня, че носеше огърлица, за която твърдеше, че била от мечи зъби… разказваше как двамата с баща му ходели на лов за мечки и тем подобни дивотии. Вършеше си добре работата, но не се задържа дълго, офейка с най-добрата ми сервитьорка.

— Нейното име помните ли го?

— Да, Моли Пикинс. Работи за мен четири години, преди да се появи Вожда. После излетя с него и аз останах с двама души по-малко. Трябваше да накарам жена си да обслужва масите и тя не спря да мрънка седмици наред, затова си спомням.

— Знаете ли как мога да се свържа с Моли?

— От онзи август насам нито съм я виждал, нито съм я чувал.

Куп почувства бръмчене в тила си.

— А тя има ли семейство? Приятели? Някого, с когото да мога да се свържа?

— Виж, човече, нямам навика да правя документация на хората. Тя дойде при мен, защото търсеше работа. Дадох й. Справяше се добре с клиентите, не си пъхаше носа където не й е работа, аз също не си пъхах моя.

— Откъде беше Моли?

— Исусе Христе, ама че си нахален! Някъде от изток. Веднъж спомена, че й писнало от нейния старец, не разбрах дали от баща й или от съпруга й, затова си хванала пътя. Никога не ми е създавала проблеми, преди да офейка с Вожда.

— Напуснала е без предупреждение. Взела ли си е нещата?

— Тя нямаше кой знае какво. Опаковала две-три дрешки, опразнила банковата си сметка и отпратила със стария си форд „Бронко“.

— Обичаше ли да е сред природата? Да ходи на излети, да обикаля разни места?

— Какво става, по дяволите? Ти него ли търсиш, или нея?

— Точно в момента ли? И двамата.

Бендър шумно въздъхна.

— Сега, като го спомена, се сещам, че наистина обичаше да е на открито и така нататък. Беше здраво, силно момиче. Обичаше да се разхожда, през почивните си дни правеше снимка в парка. Искаше да стане фотограф, така казваше. Докарваше си допълнителни печалби, като продаваше снимки на туристите. Предполагам, че където и да е, си е стъпила на краката.

Куп не бе толкова убеден. Разпита Бендър за още подробности и си нахвърли бележки.

Когато съпостави всичко, той се облегна назад, затвори очи и остави мозъка си отново да прехвърли всичко. „Повтарящи се модели — заключи той. — Повтарящи се модели, кръгове и цикли.“ Те винаги съществуваха, стига само да ги потърсиш.

Угаси всички уреди и отиде да потърси Уили.

Лицето на шерифа бе посивяло от изтощение, очи те му бяха зачервени, а гласът му бе толкова дрезгав, че наподобяваше грачене.

— Прихванал съм нещо. — Той героично кихна в една червена носна кърпа. — Проклета пролет! Върнах се от търсенето преди половин час. — Той вдигна една дебела бяла чаша. — Супа. Изобщо не мога да усетя вкуса й, но майка ми все разправяше, че при настинка се ядяло супа. На път съм да настина.

— Не сте го намерили.

Уили поклати глава.

— В този хаос навън и оная си работа не можем да намерим. Утре проклетият дъжд щял да спре. Онзи клетник е жив и в момента е нещастен. — Той отпи и потръпна. — Сякаш ми стържат сливиците с шкурка. Изминал е само един ден. Не е ранен, нито е мъртъв, просто се е скрил някъде, за да се спаси от дъжда, така че ще се оправи. В раницата си е носел пакетирана диетична храна, снакс и тъй нататък. Няма да умре от глад. Тревожим се най-вече, че може да го застигне някое наводнение и да се удави.

— Трябват ли ти още хора за търсенето?

— Покрили сме всичко. В интерес на истината, тревожа се, че някой друг може да се удави или да падне от някоя проклета скала. Трябваше да влачим двама от доброволците, които го търсят, единият си е счупил глезена, а другият — помислихме си, че е получил инфаркт. Оказа се, че е проблем с храносмилането. Ако утре се наложи да подновим търсенето, ще ни трябват отпочинали коне.

— Имате ги. Уили…

Той млъкна, когато на вратата се появи някаква жена.

— Шерифе.

— Госпожо Тайлър. Влезте, седнете. — Уили се закашля и стана на крака, за да я заведе до един стол. — Не бива да излизате в такова време.

— Не мога просто да седя в хотелската стая. Чувствам, че полудявам. Трябва да разбера какво става.

— Правим всичко по силите си. Навън много мъже търсят съпруга ви, госпожо Тайлър, хора, които познават пътеките, които и преди са намирали и спасявали заблудени туристи. Казахте ми, че съпругът ви е разумен човек.

— В повечето случаи.

Ръката й се стрелна към премрежените й очи. Изразът в тях накара Куп да се запита дали след изчезването на съпруга си е спала повече от час. Съмняваше се.

— Трябваше да прояви здрав разум, а не да предприема онова изкачване. — Тя се залюля на стола си, сякаш движението щеше да й помогне да запази спокойствие. — От пет години насам не е стигал по-далеч от кабинета си.

— Казахте, че се поддържал във форма.

— Да. Трябваше да отида с него. — Тя прехапа долната си устна и се залюля малко по-бързо. — Не биваше да го пускам да тръгне сам. Но просто не исках да прекарам целия ден в бродене из гората. Исках да вземем под наем коне, но Джим се бои от тях. Когато стигнахме до онова разклонение, си помислих, че мога да го убедя да се върне с мен и като ми отказа, се ядосах. Нагрубих го. Последното, което направих, бе да го нагрубя. Боже мой!

Уили я остави да се наплаче. Той махна с ръка на Куп да остане, придърпа един стол до жената и я потупа по ръката.

— Знам, че се страхувате и ми се иска да можех да ви кажа нещо повече, нещо, което ще ви помогне да се успокоите.

— Телефонът. Казахте, че ще се опитате да проследите клетъчния му телефон.

— Да, вече го направихме, но не можем да уловим сигнала. Възможно е батерията да е паднала.

— Той щеше да се обади. Щеше да се опита. — Гласът й все още трепереше, но тя избърса лицето си с носна кърпичка. — Нямаше да иска да ме тревожи. Преди да тръгнем тази сутрин и двамата си заредихме батериите. Казват, че има наводнение, така съобщиха по новините.

— Вашият съпруг е разумен човек. Един разумен човек би се държал за височините. Не сме го намери ли, госпожо Тайлър, но не сме открили никакви признаци, че му се е случило нещо лошо. Нека засега се уповаваме на това.

— Опитвам се.

— Ще накарам да ви закарат обратно в хотела. Ако искате, мога да уредя някой да остане с вас, за да не сте сама.

— Не, не, ще се оправя. Не съм се обадила на момчетата, на синовете ни. Бях толкова сигурна, че тази сутрин ще се върне, а сега… изминаха двайсет и четири часа от времето, когато трябваше да се е прибрал. Мисля, че трябва да позвъня на момчетата ни.

— Вие си знаете.

— Джим просто си наби в главата, че иска тази екскурзия. Дивия Бил, Гибелната Джейн, Лудия кон, Блек Хилс. Имаме тригодишен внук и очакваме втори. Джим реши, че трябва да се упражняваме, за да ги водим на излети. Купи чисто нова екипировка.

— И казвате, че е опаковал всичко, което се препоръчва в пътеводителите — започна Уили, докато я извеждаше навън. — Имал е карта, фенерче…

Куп отиде до прозореца и известно време гледа как дъждът бичува земята. Изчака Уили да се върне и затвори вратата на кабинета.

— Още една нощ навън не е никак препоръчителна за Джим Тайлър — въздъхна шерифът.

Куп се обърна.

— Ако се е натъкнал на Итън Хауи, може изобщо да не доживее до втора нощ.

— Кой е Итън Хауи?

Куп му разказа всичко, което знаеше, бързо и сбито, както го бяха учили като ченге.

— Връзката с Лил и животните й е хлабава, но все пак е връзка — призна Уили. — Но доколкото разбирам, този Хауи никога не е имал проблеми с Лил, не са се карали?

— Тя почти не си го спомня, сети се само заради стажантката. Това е човек, който създава проблеми, Уили. Скитник, самотник, досега не е имал проблеми със закона, с изключение на един сериозен инцидент. Пиел и затова направил грешка. Иначе си държи главата наведена, когато е край хора. Обича да говори за индианското си потекло, но е от смесена кръв. Има темперамента, самочувствието и слабостите, които съответстват точно на нашия човек.

— Познавам много хора, които също притежават тези качества.

— Според семейството и приятелите на Каролин Родерик бил достатъчно гневлив, за да я уплаши и да я накара да скъса с него — добави Куп. — Тя е била същия тип като онова момиче от Монтана: атлетична, хубава, силна, необвързана. Моли Пикинс изпразнила банковата си сметка и тръгнала с него.

Уили се облегна назад на стола си с бялата чаша супа в ръце и кимна, докато отпиваше.

— По своя собствена воля.

— И това е последното нещо, което мога да открия за нея: че е тръгнала с него по своя собствена воля. От онзи август насам няма тегления по кредитната й карта, а дотогава редовно използвала „Мастъркард“. Така и не си подновила шофьорската книжка. Не е подавала данъчна декларация. Напуснала е Кълъмбъс, Охайо, през деветдесет и шеста, когато била на осемнайсет години. Според слуховете баща й я биел и дори не подал сигнал, че е изчезнала. Оставила е след себе си следа от документи и аз я проследих донякъде. Но откакто е тръгнала с Итън Хауи, ни вест, ни кост. Никакви следи.

Уили замислено си пое дъх, който прозвуча като хриптене.

— Смяташ, че е убил тази сервитьорка и стажантката.

— Адски си прав, точно така смятам.

— И мислиш, че именно той причинява всички тези неприятности на Лил.

— Има връзка, а тя отговаря на неговия тип.

— И ако Тайлър се сблъска с него…

— Може би не иска да го виждат, не иска някакъв случаен турист да се върне и да разкаже за човека, когото е срещнал на пътеките сред хълмовете. Или пък Тайлър се е натъкнал на лагера му и го е видял как убива животни. Или просто обича да убива. Но има и нещо друго.

— Исусе Христе! — Уили потърка носа си. — Казвай.

— Мелинда Барет. Двайсетгодишна.

Челото на Уили се сбърчи.

— Това е момичето, което намерихте с Лил.

— Силна, хубава, атлетична. Сама сред хълмовете. Обзалагам се, че му е била първата. Тогава и той е бил на същата възраст. Има и други. — Куп остави на бюрото на Уили една папка. — Копирах ти данните.

Уили се загледа не в папката, а в Куп.

— Проклет вечен ад, Куп, говориш за сериен убиец! За десет години и още повече убийства.

— Които, доколкото успях да разбера, са спрели през онази година и половина, прекарана от Хауи в затвора. Проблемът да свържем първото убийство с останалите, идваше от големия период от време помежду им. Но като добавиш изчезналите, телата, които така и не са намерени по случайност, или защото той е подредил нещата така, тогава всичко пасва.

Уили погледна към папката, започна да казва нещо, но избухна в раздираща кашлица. Замаха с ръка, докато най-после успя да си поеме дъх.

— Проклета пролет — повтори той. — Ще погледна какво си ми донесъл. Ще прочета всичко и после ще искам да поговорим за това — било защото мисля, че си прав, било защото смятам, че бъркаш.

Той отпи последна глътка от вече изстиналата супа.

— Случайно да си търсиш работа?

— Вече си имам, благодаря.

Уили се усмихна.

— Ченгето е в кръвта ти.

— Искам само конете си, това е простата истина. Но в този случай имам личен интерес. Няма да дам възможност на тоя тип да докосне Лил. Никаква възможност. — Куп се изправи. — Вероятно ще съм при нея, когато си готов и искаш да говорим.

Той се върна у дома, за да си вземе чисти дрехи. Огледа поправената бивша сграда на работниците и изчисли, че е спал по-малко тук, отколкото на дивана на Лил. Или в леглото й.

„Точно така и трябва да бъде“ — реши той и закрачи под безжалостния дъжд, за да метне чантата с дрехите в камиона, преди да се върне в къщата на баба си и дядо си.

Повика и двамата, каза им да седнат на масата в кухнята и им разказа всичко.

Когато свърши, Луси стана, отиде до шкафа, извади бутилка уиски и наля малки дози в три чаши. После седна и гаврътна своята, без дори да мигне.

— Каза ли на Джена и Джоуи?

— Ще се отбия при тях на път за Лил. Нямам доказателства.

— Нищо не трябва да доказваш — отсече Сам, още преди внукът му да е довършил. — Щом вярваш, че е така, това ни е достатъчно. Ще се молим да грешиш за туриста, когото търсят. Ще се молим да грешиш и той просто да се е загубил, да е прогизнал до кости и уплашен до смърт.

— Докато се молите, искам да останете в къщата. Добитъкът е нахранен и прибран. Ще се върна още на разсъмване. Останете вътре, заключете вратите, затворете прозорците и гледайте пушката да ви е под ръка. Искам да ми обещаете, че ще го направите — притисна ги той и продължи да притиска още повече, когато видя как челюстта на дядо му твърдоглаво се стяга. — Ако не ми дадеш дума, не мога да тръгна. Не мога да отида да се грижа за Лил.

— Това е изнудване — промърмори Сам.

— Да, сър, така е.

— Добре, добре, имаш думата ми.

— Радвам се. Ако чуете или усетите, че нещо не е наред, ми се обадете, а после се обадете на полицията. Обаждате се, без да се замисляте, и изобщо не се тревожите, че може да вдигнете фалшива тревога, чува те ли ме? И за това искам да ми обещаете, иначе ще повикам двама души да охраняват фермата.

— Мислиш, че ще дойде тук ли? — попита Луси.

— Не. Според мен той е убеден, че има мисия. Не мисля, че ще дойде тук, защото това място не е част от плана. Но няма да тръгна, без да сте ми дали дума. Може би ще иска да си набави припаси или да си намери някое сухо място за спане. Той е психопат и няма дори да се опитвам да предвидя какво може да направи. Няма да поема и най-малкия риск с нито един от двама ви.

— Върви при Лил — отсече Сам. — Имаш думата ни за всичко, което изброи. — Той погледна към жена си и тя кимна. — Джоуи и Джена вероятно са тръгнали нататък или ако не са, скоро ще тръгнат. Можеш да говориш с тях там. Аз ще им се обадя в случай, че са си вкъщи. Ще им предам всичко, което ни разказа.

Куп кимна, вдигна чашата с уиски и отпи. И се загледа в стъклото.

— Всичко, което има значение за мен, е тук. В тази къща, в дома на Джоуи и Джена, при Лил. Това е всичко важно.

Луси посегна и сложи ръка върху неговата.

— Кажи й го.

Той вдигна поглед към баба си и си помисли за тазсутрешния им разговор. Усмихна се едва-едва и повтори.

— Работя по въпроса.

 

 

Когато пристигна в убежището, храненето бе в разгара си. И преди бе наблюдавал този процес, но никога под ударите на безмилостен дъжд. Персоналът щъкаше наоколо в черни якета, влачеше пеша и с колички огромни кошове с храна — цели пилета, парчета говеждо, кутии с дребен дивеч, всички обработени в стола. „Стотици килограми месо — изчисли той, — до един почистени, подготвени, транспортирани всяка вечер.“

Тонове обогатена храна, пшеница, цели бали сено, влачени и изсипвани нощ след нощ, независимо какво е времето.

Мина му през ум да им предложи помощта си, но осъзна, че изобщо няма да има представа какво прави. Освен това досегашният порой му стигаше, а по-късно щеше да престои под дъжда още по-дълго време.

Той занесе в хижата пластмасовата кутия с телешка яхния, която баба му го бе накарала да вземе. Реши, че ще е по-полезен, ако сложи храна на масата.

Отвори бутилка червено вино и го остави да диша, а през това време затопли яхнията и маслените бисквити.

Беше странно успокояващо да работи в уютната кухня, докато дъждът барабани по покрива и прозорците, а звуците на дивите животни изпълват мрака.

Взе две свещи от стаята на Лил, сложи ги на масата и ги запали.

Той бе наредил масата, бе стоплил яхнията и бисквитите и тъкмо наливаше вино в една чаша, когато Лил влезе, навъсена и мокра до кости.

— Мога и сама да си сготвя вечеря, по дяволите!

— Давай. Тъкмо ще остане повече яхния за мен.

— Утре ще започнат инсталацията на новата система, стига времето да го позволи. Тогава можем да спрем тази лудост.

— Хубаво. Вино?

— Това е моето вино.

— Всъщност го донесох отвън.

— Имам си вино.

— Както искаш — отстъпи Куп и без да сваля поглед от нея, отпи първата глътка от чашата си. — Много е хубаво.

Тя се стовари на пейката и злобно изгледа свещите.

— Това романтично ли трябваше да бъде?

— Не, запас в случай, че угасне токът.

— Имаме генератор.

— На който му трябват една-две минути, преди да заработи. Духни ги, ако те притесняват.

Тя изпухтя, но не към пламъците.

— Ненавиждам, че можеш да си такъв — толкова спокоен и разумен, когато се държа като кучка.

Той наля втора чаша вино и я остави на масата.

— Изпий проклетото вино, кучко. Така по-добре ли е?

Тя въздъхна и леко се усмихна.

— Може би мъничко.

— Да нахраниш зоологическата градина в този дъжд не е малка работа.

— Животните трябва да ядат. И да, работата наистина не е малко. — Тя потърка лицето си с ръце. — Уморена съм. Заядлива. И гладна, така че тази яхния, предполагам, че е дело на Луси, ще ми дойде добре. Не съм написала списъка на хартия, но вече го имам в главата си и трябва да обсъдим някои неща. Аз промених отношенията ни. Изборът беше мой, стъпката беше моя, действието също. Съжалявам, ако се окаже, че е било грешка, ако повлияе на приятелството ни. Не искам това да става.

— Първия път пак ти беше тази, която промени нещата. Изборът беше твой, стъпката беше твоя, решението също.

— Май си прав.

— Не може винаги да става на твоята, Лил.

— Не говорим за твоята или за моята. Освен това съм убедена, че не става само на моята, дявол да го вземе! Просто искам да ни издърпам обратно на твърда земя, Куп. Затова…

— Налага се да изчакаме, преди да се впуснем в обяснения по този въпрос. Трябва да ти разкажа какво още открих за Итън Хауи.

— Този, за когото смяташ, че е похитил Каролин Родерик.

— Да. Освен това мисля, че е похитил и други жени. Според мен именно той е убил Мелинда Барет.

Тя застина на мястото си.

— Защо смяташ така? Оттогава минаха почти дванайсет години.

— Ще ти кажа, докато вечеряме. И, Лил? Ако в точките от твоя ненаписан списък има нещо, което пречи на престоя ми тук или на усилията ми да се уверя, че няма да ти се случи нищо, можеш да го зачеркнеш още сега.

— Няма да откажа никаква помощ и защита за себе си, за персонала си, за семейството си. Няма. Но ти не си отговорен за мен, Купър.

— Отговорността няма нищо общо.

Той сложи яхнията и бисквитите на масата. После седна и свещите заблещукаха помежду им, докато й разказваше за убийствата.