Джек Слейд
Ла Пистолера (9)

9.

Сарита лежеше върху широкия, застлан с тъмночервено кадифе диван и лицето й беше бледо като на мъртвец. Беше притворила очи и едва дишаше.

До нея седеше Марти и прокарваше нежно ръка по лицето и косите й. По бузите му се стичаха сълзи. Момчето беше съвсем отчаяно, но се сдържаше, доколкото може.

Сарита беше загубила много кръв и имаше вид на човек, който няма да доживее следващия изгрев.

Ласитър беше промил раната с уиски и здраво бе превързал рамото. Сега седеше в края на дивана и непрекъснато мереше пулса й.

Половин дузина мъже бяха наобиколили леглото й. Най-отпред бе изисканият Сардо Фалконе. Бяха се втурнали в стаята веднага след изстрела. Пред отворената врата все още лежеше мъртвият майстор на камата Пако, досегашният помощник и придружител на Фалконе. Никой не му обръщаше внимание. Всички напрегнато гледаха към Ла Пистолера.

Ласитър мрачно изгледа земевладелеца.

— Вие ли му наредихте, Фалконе?

Сардо Фалконе хвана украсената със сребро дръжка на мексиканския си револвер.

— Би трябвало да ви застрелям, гринго. Върнете веднага думите си назад, за да няма тази нощ още един мъртвец.

— Пако беше ваш помощник, Фалконе — наблегна Ласитър. — Човек като него никога не би предприел нещо без изрична заповед.

Докато говореше, съвсем ненадейно измъкна своя „Ремингтън“ и го насочи към Фалконе, който пребледня и не смееше да помръдне.

— Може би го е направил от ревност — продума дрезгаво. — Не мога да си представя друга причина за безумната му постъпка.

— Въртите дяволски игрички, Фалконе! — избоботи ядно Ласитър. — Жалко само, че не мога да приведа доказателства. Впрочем Пако имаше пъклени намерения не само към мен, но и към жената. Трябваше да ни разчисти от пътя, за да можете най-после да получите момчето. Такъв беше планът ви, нали? Защо всъщност ви интересува синът на Сарита? Защо той е толкова важен за вас и за сенатора Дейвидсън?

— Това не те засяга, гринго — изсъска злобно мексиканецът.

— Един ден ще разбера — отговори спокойно Ласитър. — Можеш да си сигурен, омбре!

Ръкавицата беше хвърлена, фронтовете окончателно се оформиха.

Ласитър бързо обходи с поглед лицата на другите мъже, които явно бяха изпълнени с противоречиви чувства. Навярно част от бандитите щяха да застанат на страната на Ласитър, ако се стигнеше до борба. Защото покушението над жена дори и в очите на такива закоравели бандити беше престъпление, което се наказва със смърт.

Фалконе се изсмя подигравателно.

— Няма да напуснеш жив Баранко. Тук ще ти е гробът, Ласитър!

Ласитър с удоволствие би свършил веднага с този мошеник, но това би означавало убийство, а то противоречеше на принципите му. Не бе способен на нещо подобно.

— Ще ти направя предложение, Фалконе — каза той възможно най-спокойно. — На едно мнение сме, че единият от нас трябва да умре. Но за това има друго време и друго място. Трябва да се съобразя със Сарита. Виждаш колко е зле. Ти наистина си изпечен мошеник, но предполагам, че въпреки това си запазил поне малко чувство за чест, за да отложим борбата, докато разберем какво ще стане със Сарита.

— Добро предложение — извика бързо един от бандитите, докато Фалконе все още се бавеше с отговора. — Всички трябва да се съобразим с Ла Пистолера.

Чуха се одобрителни гласове.

Най-после Фалконе кимна и каза:

— Добре, Ласитър, да почакаме до утре! Ще те чакам отвън, пред колибата, да ми съобщиш. Навярно дотогава тя ще е мъртва.

Изрече го с леден глас и презрително изкривените му устни издаваха, че никак не му е жал за жената. Напротив, беше убеден, че Сардо Фалконе даже желае смъртта й.

Земевладелецът се извърна и напусна стаята. Другите колебливо го последваха. Един от тях за миг се спря до Ласитър и прошепна:

— Няма да я оставя в беда, ако остане жива. И други мислят като мен. Но ако умре…

Замълча, повдигна рамене и тръгна.

Ласитър знаеше какво има предвид. Все още не беше изгубил надежда. Сети се за двата гатлинга, които стояха готови за стрелба в преддверието. Може би скоро щяха да влязат в действие.

Жената изстена и се раздвижи. Опита да се изправи, но Ласитър нежно я притисна към леглото.

— Какво е положението й? — попита Марти. — Кажи ми истината, приятелю? Ще умре ли?

— Мисля, че не — отговори тихо мъжът, въпреки че не беше много убеден в думите си. Напротив, беше на мнение, че раната е твърде сериозна. Премери пулса й — бе се нормализирал.

Тя не дишаше вече хрипкаво и задъхано. Устните й се раздвижиха, чу се тих шепот.

— Не съм престъпница! Осъдена съм несправедливо! Никога не съм участвала в акциите на бандата. Аз…

Думите й заглъхнаха в неясно бълнуване.

Ласитър отпусна ръката й и се изправи. Обърна се към момчето:

— Седни до нея, Марти. Ако отново опита да се изправи, я задръж! Трябва да лежи неподвижно, за да заздравее по-бързо раната й. Грижи се за нея, докато ме няма.

— Ти къде отиваш? Какво смяташ да правиш?

— Първо, ще залостя вратата отвън, за да не ни изненадат неканени гости.

Излезе тихо и внимателно се огледа. Изглеждаше чисто. В коридора цареше мъртва тишина. Отиде в каменното преддверие, където постави напречно на вратата тежката греда, предназначена точно за тази цел. От двете страни до входа, в скалната стена, бяха закрепени дебели железни халки. Изруга наум, че още в началото не бе взел предпазни мерки, но в присъствието на Ла Пистолера се бе почувствал напълно сигурен.

Сега беше наясно. Действителният бос на долината беше Сардо Фалконе, хасиендаторът престъпник. А Сарита се беше доверила точно на този мошеник. Затова той така лесно беше успял да отвлече момчето.

През един от малките отвори внимателно огледа местността, обляна в лунна светлина. Мъжете се бяха пръснали на групички и разпалено разговаряха помежду си. Забелязваха се и жени.

Ласитър се подсмихна доволно. Без съмнение, не малко от бандитите бяха на страната на ранената Сарита, на която гледаха като на богиня. В крайна сметка, Фалконе бе наложил този идеален образ. Външно погледнато, тя бе господарката на Баранко Диабло, но зад гърба й винаги тихомълком бе работил Фалконе.

Той беше шефът единствено по време на лов за плячка. Сега Ласитър ясно го прозря. След всяко нападение, Фалконе умело е насочвал следите към Ла Пистолера, така че всичко е било за нейна сметка.

Утрото наближаваше. В коридора се появи Мануела, пълната мексиканка, прислужница на Сарита.

— Сеньората току-що се събуди — съобщи възбудено тя. — Ще й сваря чай и една хубава супа. Трябва да хапне нещо, за да се възстанови.

Ласитър въздъхна облекчено и след малко беше вече при ранената, която го посрещна с лека усмивка.

— Как се чувстваш, Сарита? — попита загрижено той. — Много ли те боли?

Тя се опита да не се издава.

— Добре. Мисля, че ще оживея.

— Напълно съм уверен — вдъхна й кураж Ласитър. — Убеден съм, че ще си имаме още куп неприятности.

— В какъв смисъл?

— Фалконе. Зад всички злини стои този кучи син. Иска да ни види мъртви и двамата. Все се питам какъв е интересът му по отношение на Марти. Трябва да има някаква връзка, но ние дори не подозираме каква е.

Жената леко поклати глава.

— Наистина не зная, Ласитър. Повярвай ми! Чувствам се… — направи кратка пауза и след миг решително продължи: — като в омагьосан кръг. Ужасно е.

Ласитър бегло погледна момчето. Марти седеше на края на дивана и в очите му отново плуваше влага. Сигурно не му беше лесно да се владее. Беше още твърде млад. На неговата възраст човек трудно можеше да понесе случилото се.

Изведнъж го осени светкавична мисъл. Сигурен бе, че е намерил решението.

Но преди да пристъпи към действие, постави въпроса, който му се струваше особено важен.

— Кой всъщност те освободи от затвора в Сан Антонио? Хората на Фалконе ли? Знаеш ли нещо по-конкретно?

Сарита леко поклати глава. Виждаше се, че доста страда.

— Не мога да си спомня подробности — прошепна тя. — Изведнъж в килията ми се появиха няколко мъже. Всичко се разви светкавично. Бях много възбудена. Заведоха ме в една талига и тръгнахме на юг… Чакай, сетих се нещо, което сигурно ще е важно за теб, Ласитър. Единият от хората бе доста представителен мъж, необикновено висок и слаб и носеше цилиндър. Изглеждаше странно весел и се държеше с мен като истински джентълмен.

Ласитър се досети. Нямаше съмнение кой е бил учтивият господин с цилиндър и черни дрехи.

Единствено Блек Арчибалд Калаган. Мъжът, наричан от приятелите си Арчи Цилиндъра.

А това означаваше, че и при освобождаването на Ла Пистолера бе намесена Бригада Седем.

Но защо действаха по този начин?

Защо не му казаха предварително? Тогава сигурно щеше да му е по-лесно да надуши следите.

— Какво има, Ласитър? — тихо попита Сарита. — За какво се замисли изведнъж? Изглеждаш като поразен от гръм. Защо си така ядосан?

Ласитър с усилие се усмихна.

— Мисля си как ще се измъкнем оттук. В капан сме. Ако иска, Сардо Фалконе може да ни остави да умрем от глад.

Ла Пистолера притвори очи. Имаше много измъчен вид и той повече не я заговори. Нужно й бе спокойствие и Ласитър знаеше, че само чудо би я спасило след тази рана. Скоро щеше да се зазори, а с изгрева на слънцето Сардо Фалконе щеше да се появи пред каменната къща, за да разбере дали Ла Пистолера е мъртва.

Тя отново заспа. Изтощението я беше надвило. Ласитър се обърна към Марти:

— Приятелю, ще се наложи скоро да покажеш храбростта си. Положението ни е трагично. Ще се стигне до тежка битка.

Момчето преглътна.

— Бях сигурен — гласът му потрепери едва забележимо. Той наистина умееше да се владее.

— Ще трябва да рискуваме — продължи настойчиво Ласитър. — Ще се наложи да поставим всичко на карта, ако искаме да излезем някога живи от Баранко Диабло.

Марти кимна уморено. Преживелиците бяха оставили следи по лицето му.

— Имаш ли план, Ласитър? — попита тихо. — Виждаше се, че едва държи очите си отворени.

— Да — кимна мъжът. — При това доста смел. Но първо трябва да изчакаме.

Момчето беше толкова уморено, че не можеше вече да мисли. Щеше да заспи всеки момент. В последния миг преди то да се свлече от изтощение, Ласитър се спусна към него и го прихвана. Положи го на една от тапицираните кушетки.

Марти Малигън спеше дълбок и здрав сън. Ласитър тихо излезе. Върна се в каменното преддверие, което представляваше един вид бункер за укрепилите се тук.

През малките отвори на стените се процеждаха първите слънчеви лъчи.

Вън стоеше Сардо Фалконе. На дневна светлина изглеждаше още по-мрачен и страховит, отколкото през нощта. Ласитър хвана уинчестъра и го провря в малкия отвор на зида.

— Сега бих могъл да те застрелям, Фалконе.

Главатарят на бандитите се изсмя остро.

— Няма да е по правилата, омбре. Как е Сарита? Жива ли е още?

— Жива е, Фалконе.

— Ще се вдигне ли на крака?

— Не зная.

Очевидно бандитите се бяха разделили на два лагера: едните стояха вдясно, другите — вляво. Дясната група бе по-многобройна и някой от нея се провикна:

— Защо не сложим край, шефе? Защо се оставяме грингото да ни води за носа?

От другата страна се чу глас.

— Затваряй си устата, Хуан! Да те вземат дяволите, копеле такова! Как можа да предадеш жена като Ла Пистолера? Не й ли се закле във вярност като всички останали?

— Спокойно, приятели — прогърмя гласът на Фалконе. — Тук аз съм шефът и възнамерявам да преговарям с Ласитър. Не се бъркайте! Това засяга само нас двамата.

— Добре казано, Фалконе — промърмори Ласитър. — Умееш дяволски да се измъкваш.

Сардо Фалконе погледна отново към отвора, от който стърчеше цевта на уинчестъра.

— Предай се, Ласитър! Нямаш никакви шансове! Междувременно момчетата ми разказаха за теб. Бил си дявол, на който човек въобще не можел да се довери. Но аз съм на друго мнение. Мисля, че си честен мъж, с когото може да се водят преговори. Нека вляза. Искам да говорим на четири очи. Съгласен ли си?

— Дадено — отвърна решително Ласитър, като се питаше какво пак е замислил мексиканецът.

— Мога ли да вляза, Ласитър? Ще ме пуснеш ли? Ще свалиш ли гредата, с която си залостил вратата?

Мъжът от Бригада Седем се изсмя подигравателно.

— Нямам подобни намерения. Ела близо до прозореца! Ще успеем да се разберем достатъчно тихо.

Сардо Фалконе направи кисела физиономия.

— Добре, идвам.

Той застана пред прозореца, който всъщност представляваше бойница за стрелба. Погледите им се срещнаха. Бяха достатъчно близо един до друг. И двамата бяха поставили всичко на карта.

— Чувал съм много за теб, Ласитър — започна Сардо Фалконе. — Някои от момчетата ме предупредиха, че не си склонен към споразумения. Не си имал това предвид, като влезе с Марти в Баранко Диабло. Очаквал си твърде много, ако не се лъжа. Или ще кажеш, че си дошъл само от добро сърце — изсмя се сдържано и впери поглед в четириъгълния отвор, зад който се намираше Ласитър.

— Не те разбирам — каза сухо той. — Какво искаш от мен, Фалконе? Бъди по-точен!

— Става въпрос за голяма сделка — отвърна Сардо Фалконе и снижи гласа си дотолкова, че едва се разбираше. — Мога да те направя богат човек, Ласитър. Трябва само да работиш с мен.

— Звучи интересно. Продължавай, Фалконе. Любопитен съм какво ще ми предложиш. Обясни по-подробно! — видя как другият сбърчи чело. Този негодник в черни дрехи бе от хората, на които най-малко можеше да се разчита.

— Касае се за много милиони, но сега не мога да ти кажа повече.

— Тогава в най-общи линии — настоя Ласитър.

— Добре — съгласи се Фалконе след кратък размисъл. — Съпругът на Ла Пистолера е оставил приказно съкровище. Намира се в Тексаската национална банка в Хюстън. Историята излезе наяве преди около половин година. Стигна се дори до сблъсък между мексиканските и американските власти. Мисля, че на това се вика война на документи. Спечели човекът, който отдавна бе мъртъв. Карлос Гуереро, бившият мъж на Сарита, тогава генерал на Бенито Хуарес, успя да отнесе част от богатството си в Тексас. Повери златото и среброто на държавната банка и сега се установи, че Сарита Гуереро е законната наследница. А когато тя няма да е вече жива, наследството ще принадлежи на момчето.

— Мисля, че Марти е син на сенатора.

Сардо Фалконе се смути за миг.

— Разбира се, че той е сина на сенатора — побърза да продължи. — Но сенаторът е и законен съпруг на Сарита Гуереро. Следователно настойник на момчето. Схващаш ли какво имам предвид?

— Не съм глупак — отвърна Ласитър. — Значи сенаторът ще може да разполага с богатството след смъртта на Ла Пистолера.

— Точно така. Имам чувството, че най-после разбра мисълта ми. Ако ми сътрудничиш, ще получиш солидно парче от баницата.

— А ако не се съглася, Фалконе?

— Тогава ще умреш. Заедно с Ла Пистолера. За вас няма спасение.

— А Марти? Какво ще стане с него?

— Ще го вземем под наша закрила. И се обзалагам, че много скоро сенаторът и аз ще се възползваме от наследството му. Само няколко умели хода и всичко ще се уреди.

Ласитър бе обхванат от дива ярост. Този кучи син навън му бе толкова омразен, че му идеше начаса да го застреля.

— Разкарай се! — извика ядно. — Изчезвай, Фалконе! Сделката, която ми предлагаш, не е по мой вкус. Обирай си крушите!

Сардо Фалконе плю злобно и изкриви устни.

— Сега си подписа смъртната присъда. Направи грешка, фатална грешка. Скоро ще съжаляваш.

След тези думи се обърна и се отдалечи.

Пръстът на Ласитър го засърбя да натисне спусъка на уинчестъра, но се овладя.

Не искаше да се превръща в убиец. Бе готов да направи всичко за делото, но никога не би застрелял някого в гръб.

Не беше в негов стил и никога нямаше да бъде.

Сардо Фалконе се приближи към групичката мъже вляво и им каза нещо.

В следващия миг се чуха първите изстрели. Само за няколко секунди каньонът се превърна в истински ад. Бандитите стреляха един срещу друг. Негодниците на страната на Фалконе откриха огън по каменната постройка, където се намираше Ласитър.

Настана страхотна бъркотия. Мъжът от Бригада Седем дръпна една от ръчките, както му беше показала Ла Пистолера. Намести гатлингите и ги пусна в действие. Разнесе се мощна пукотевица.

Когато заглъхнаха последните изстрели и отново се възцари тишина, картината в Баранко Диабло бе потресаваща. Навред лежаха трупове, ранени се превиваха, носеха се отчаяни стенания в ранния час на деня.

Ласитър бе затворил процепа за стрелба и гледаше навън през прозореца. Струваше му се, че бандитите най-после се бяха вразумили. Отсреща, при ридовете, неколцина мъже оседлаха коне и препуснаха. Част от тях дори останаха да се погрижат за ранените.

Доколкото успяваше да забележи, Сардо Фалконе бе останал напълно невредим. Петнадесетина мъже бяха наобиколили главатаря на бандитите и възбудено разговаряха. По жестовете им личеше, че говорят един през друг. Успокоиха се едва когато Сардо Фалконе си каза тежката дума. Ласитър не чуваше думите им. Можеше само да предполага за какво се отнасят.

Останалите верни на Ла Пистолера бяха разбити и се оттегляха. Прибираха ранените. За мъртвите нямаше какво повече да направят. Надяваха се, че все някой ще се погрижи за тях. Личеше нетърпението, с което бързаха да напуснат този каньон на ужаса.

Не виждаха вече никакви шансове за себе си или за Ласитър. Прекалено много бяха привържениците на Фалконе.

Ласитър смътно предполагаше какво го очаква. Чувстваше се като мишка в капан. Щеше да се защитава още известно време, докато мунициите и хранителните запаси се изчерпат.

— Чуваш ли ме, Ласитър? — извика Фалконе.

— Крещиш достатъчно високо, подлецо!

— Да преговаряме ли отново мирно, без да се налага да викаме? Готов ли си?

— Можеш да се приближиш, Фалконе, но сам!

Сардо Фалконе веднага тръгна. И както преди половин час, застана плътно пред малкото прозорче, зад което бе заел позиция Ласитър.

— Не разбираш ли, че загуби, Ласитър? Нима се надяваш още на някакъв шанс?

— Ще се боря до последен дъх. И се кълна, че ще ви натрия носовете.

— Но накрая ще те довършим, Ласитър!

Мъжът от Бригада Седем се засмя подигравателно.

— Възможно е, Фалконе. И какво ще спечелиш? Ще се окажете пред празни ясли. Ти и проклетият ти приятел Дейвидсън. Всичките ви усилия ще отидат по дяволите.

Още докато говореше, на Ласитър му мина през ум, че не си струва да се прави на герой. Бандитите, които бяха на страната на Ла Пистолера, бяха заминали. Разбрали бяха, че борбата е безсмислена. И Сардо Фалконе притежаваше значително надмощие.

По лицето на негодника се виждаше, че и той трескаво търси решение.

— Нека да сключим примирие — каза той. — Пълно безумие е да се избиваме взаимно.

— Абсолютно си прав — отвърна Ласитър. — Имаш ли предложение, Фалконе? Може би все пак ще успеем да се споразумеем?

Шефът на бандата се усмихна лукаво.

— Зависи как е Сарита.

Ласитър отговори почти инстинктивно:

— Мъртва е. Вече не представлява опасност за теб. Бъди спокоен!

Престъпникът се ухили триумфиращо.

— Така значи — промърмори доволно той. — Това решава всичко. Сега ми трябва единствено момчето.

Ласитър веднага схвана. Случи се точно това, към което се бе стремял през цялото време.

Оставаше само Марти да се включи в играта. Дали момчето щеше да разбере, че замисленият план представляваше единствената възможност да разгромят бандитите?

— Имаш го, Фалконе — каза Ласитър. — А аз какво ще получа в замяна.

— Ще напусна с хората си Баранко. Но на изхода на клисурата още три дена опитни стрелци ще стоят на пост. Три дена, Ласитър. Толкова ще трябва да издържиш. Сега прати момчето навън! Не искам да губя повече време!

Ласитър се изсмя подигравателно:

— Сигурен ли си, че ще се доберете до парите, Фалконе? Прекалено много си въобразяваш.

Бандитът пренебрежително махна с ръка във въздуха.

— Това си е само моя грижа.

— Не се ли страхуваш, че ще ви последвам?

— От какво да се страхувам? След като ми предадеш момчето, всички козове ще са в мои ръце.

— А кой ще ми гарантира, че някога ще напусна жив този каньон? — попита Ласитър.

— Имаш думата ми! Честната ми дума. Доведи момчето, хайде!

— Нямаш проблеми — вътрешно беше спокоен, защото кроеше свои планове. Беше решил да бие Фалконе със собственото му оръжие. И, естествено, бе наясно, че отсега нататък трябва да внимава повече отвсякога.

Мина през тунела към вътрешността на подземната крепост.

Ла Пистолера и Марти го погледнаха въпросително.

— Сега от вас се иска много твърдост — каза Ласитър. — Има един-единствен изход да се измъкнем невредими от този ад. Ще бъдем загубени, ако не се съгласите.

После им разкри плана си. Забеляза блясъка в очите на Марти. Момчето веднага застана на негова страна. А Ла Пистолера кимна примирено и продума със слаб глас:

— Разчитам на теб, Ласитър. Дано небето е благосклонно към нас.

Марти се приведе над майка си и я целуна.

— Ще се видим отново, мамо — твърдо изрече той. — Сигурен съм напълно, защото на Ласитър може да се разчита. Довиждане, мамо! До скоро!…

После последва мъжа от Бригада Седем.

Ласитър само за миг отмести гредата от вратата и Марти се шмугна навън.

Сардо Фалконе го прегърна и му заговори тихо нещо, което Ласитър не можеше да чуе. След малко бандитът и момчето се отдалечиха.

Мъжът на закона ги проследи с поглед. В него се бореха противоречиви чувства.

Дано не е сгрешил!

Върна се при Ла Пистолера. Тя лежеше със затворени очи. Личеше си, че прави усилия да се държи твърдо, но й се удаваше изключително трудно. Раменете й потреперваха, преглъщаше често.

— Сарита, не бива да се страхуваш. Убеден съм, че всичко ще бъде наред. Не бива да плачеш, Сарита.

Той приседна на ръба на дивана и леко погали червеникаворусите й коси.

— Вярвам ти, Ласитър — промълви. — И въпреки това се страхувам. Възможно е тези негодници да го убият.

Ласитър поклати усмихнато глава и каза:

— Нито косъм няма да падне от главата му, Сарита. Повярвай ми!

Жената го погледна колебливо.

— Защо си толкова сигурен, приятелю?

Той си спомни за Арчи Цилиндъра и за мъжете от Бригада Седем. Беше любопитен да узнае какви са истинските мотиви за цялата акция.

— Фалконе ще тръгне с Марти към Сан Антонио — обясни Ласитър. — Мисля, че и ние скоро ще ги последваме. Струва ми се, че след ден-два вече ще можеш да яздиш.

Очите й се разтвориха ужасени.

— Сан Антонио! — извика тя със страх. — Там ме чака бесило, Ласитър!

Той махна небрежно с ръка.

— Ще се учудиш, когато разбереш какво те очаква, Сарита. Кълна ти се, че не ще е бесило — после се наведе към нея и я целуна. Почувства как по устните й трепна усмивка на облекчение…