Джек Слейд
Ла Пистолера (7)

7.

Вечерта се озоваха пред огромните насечени скали на Сиера Гуадалупе. Бяха яздили по лъкатушещи пътеки и Ласитър се учудваше колко добре се ориентира момчето сред множеството каньони, повечето от които си приличаха като две капки вода. Нямаше никакви обозначения, които да сочат пътя. Цялата местност представляваше камениста пустиня, сред която новодошлият със сигурност би се изгубил.

Слънцето тъкмо се скри зад назъбения гребен на планината, когато Марти дръпна юздите на кафявия си кон.

— Още една миля — продума изморено — и ще пристигнем в Баранко Диабло, Ласитър, в Дяволската клисура. Така наричаме нашето скривалище. Това е каньон, до който само посветеният би могъл да се добере. Там живеят бандити, Ласитър. Предупреждавам те още веднъж. Добре ли премисли в какво се впускаш?

Ласитър се усмихна.

— Истинският мъж трябва да следва пътя си. Ще го разбереш някога, Марти. Никой не може да избяга от съдбата си.

— Защо рискуваш толкова много, приятелю? — попита момчето. — Не ми е много ясно. Поставяш живота си на карта. Може съвсем скоро да не си вече между живите.

— Сигурно се дължи на любопитството ми — отговори мъжът. — Станало ми е навик да си пъхам носа навсякъде. Доставя ми странно удоволствие, момчето ми.

Марти се бе наметнал с пъстро извезаното си пончо, което правеше издължения юноша по-мъжествен и широкоплещест, отколкото бе в действителност и му придаваше вид на зрял мъж.

Но и думите му говореха, че вече доста опит бе събрал.

— Покрай теб човек поумнява, Ласитър. Но ти трябва да знаеш какво вършиш. Трябва да знаеш, че аз не мога да ти помогна при евентуална опасност за живота ти в Баранко.

— Продължаваме ли? — попита Ласитър. — Казах ти вече, че съм ужасно любопитен човек и нямам търпение да говоря с майка ти.

Той понечи да потегли, но Марти извика:

— Още един въпрос, Ласитър. Забелязах нещо, за което искам обяснение.

— Ще ти отговоря на всички въпроси, Марти.

— Защо всъщност ме освободи, Ласитър? Кой ти нареди да ме търсиш?

Малко остана да се издаде. Това момче притежаваше наистина изключително буден ум.

Какъв отговор можеше да му даде?

— Сенаторът ли? — настояваше момчето.

Ласитър се подсмихна, въпреки че за първи път от дълго време се чувстваше поставен натясно. И реши да поддържа предположението му.

— Позна, Марти.

Момчето обаче изсъска в лицето му:

— Лъжеш, Ласитър! Проклет лъжец! Появи се съвсем ненадейно в изоставената ферма. Пред мъжете твърдеше, че искаш да ме освободиш, защото ти трябват пари, а ти си бил един вид ловец на глави срещу заплащане. Така поне разбрах, Ласитър.

— Може и да е така, Марти.

— Не увъртай, Ласитър. Искам да чуя истината!

— А аз искам да говоря с Ла Пистолера! — каза твърдо мъжът от Бригада Седем. — Да вървим! Ще научиш истината, когато сметна, че е дошъл моментът. Съгласен ли си? Знаеш ли, бих могъл да бъда както шериф, така и наемен ловец на глави. А може и да съм получил определена задача от сенатора. Наистина има много възможности, Марти. Избери си една.

„Бригада Седем! — помисли си Ласитър. — Боже господи, в какво се забърквам!“

Непрекъснато се сблъскваше с трудности, които не бе предвидил. И непрекъснато бе с единия крак в гроба.

Какво ли можеше да се случи там долу, в Баранко Диабло?

Дали щеше да излезе жив някога от там?

— Окей — каза момчето. — Сега знам, че имаш тайна, която никога няма да издадеш. Имам един последен въпрос. Ще ми отговориш ли поне на него?

— Само ако е възможно, Марти.

— Вече на два пъти видях как се опитаха да те убият, Ласитър. Надвиваш ги, но ги оставяш живи. Защо си толкова внимателен, Ласитър? Долу в каньона след подобни спречквания винаги остават трупове. От едната и от другата страна. Тримата наемни убийци на Сардо Фалконе ще представляват и занапред голяма опасност за теб. Сигурен съм, че са се заклели да те унищожат. И въпреки това ти ги оставяш да живеят. Защо, Ласитър?

Мъжът от Бригада Седем изгледа сериозно момчето.

— Убивал ли си досега човек, Марти? Стрелял ли си изобщо по някое живо същество? Например по заек или антилопа?

Момчето сведе поглед и прошепна:

— Съжалявам, Ласитър. Сега знам какво имаш предвид. Да, прав си. Аз също не бих могъл да стрелям просто така по човек. Да вървим, приятелю. Наистина научих от теб много неща…

Подкара коня си и Ласитър го последва. Напрежението в него растеше с всяка измината стъпка. Какво ли го очакваше в Баранко — каньона, наречен така от мексиканците.

Но каква полза от подобни мисли? Така или иначе вече нямаше връщане назад от пътя, който бе поел. Всъщност се питаше дали сега наистина щеше да изпълни поръчението докрай.

Защото се бе сблъскал с Марти…

 

 

В каньона Ласитър забеляза най-напред струпани малки четириъгълни каменни постройки, останали от старо индианско селище. Тези ниски къщурки с форма на кубчета се гушеха под надвиснали скали и скални ниши. При всички случаи всяка една от тях бе залепена до стръмна каменна стена. Представляваха идеално укрепление в случай на нападение.

В каньона продължаваше да бъде тихо, когато Ласитър и момчето пристигнаха.

Бледа лунна светлина заливаше причудливите скални образувания наоколо. Ясно се открояваха черните силуети на двамата конници. С положителност никой скрит съгледвач не би разпознал, че единият от тях е момче. В широкото пончо Марти приличаше на напълно развит мъж.

Когато двамата почти стигнаха центъра на селището, около тях изведнъж настана оживление. От всички страни заприиждаха безшумно хора. Повечето бяха боси или носеха сандали от лико. Дула на пушки проблясваха на лунната светлина. Цареше заплашително мълчание, когато ги обградиха. Цеви на пушки и револвери бяха насочени към двамата. В една от каменните постройки затрепка светлина.

След това се чуха тежки стъпки на хора, обути в ботуши. Подрънкваха сребърни шпори.

Кръгът от все така мълчащите мъже се разкъса. Приближиха се двама мъже и една жена.

Жената бе доста висока и елегантна. Тялото й бе обгърнато от дълго почти до земята наметало, което я правеше още по-висока. На главата си не носеше нищо. Луната огряваше светлата й коса.

Ласитър веднага позна кой стои пред него. Точно така му я бяха описали: червеникаворуса, висока и елегантна.

Ла Пистолера!

Момчето остана на седлото. Ласитър бе изненадан. Очакваше по-емоционална среща, но жената само хладно и сдържано продума:

— Най-после си при нас, Марти. Сигурно си много уморен и гладен, момчето ми. Влез вътре! Мануела ще ти приготви нещо за ядене. А после ще се наспиш.

Марти слезе от коня. Изглеждаше наистина много уморен и това бе напълно разбираемо.

Вдървено се приближи до майка си и спря близо до нея. Тя бавно разтвори ръце и притисна сина си само за миг. Жестът й изглеждаше колеблив и сякаш насилен. Ласитър предположи, че си налага да запази името си на студена и извънредно сдържана жена и да не показва дори най-малка слабост.

— Радвам се, че отново си при мен, Марти — каза тихо.

Момчето се отдели от нея и посочи Ласитър:

— Това е Ласитър, мамо. Негова е заслугата да съм тук. Рискува много заради мен.

— Знам — отвърна студено тя. — Осведомена съм за всичко — обърна се към мъжа и го изгледа изпитателно. — Слезте от коня, омбре! Но не очаквайте да бъдете добре дошъл тук!

Ласитър се усмихна снизходително.

— Мога веднага да си тръгна, щом не ви допадам, сеньора. Тук и без това е прекалено скучно. Такъв живот не мога да водя, а и никога не ми е харесвал. Всъщност очаквах малко повече любезност от ваша страна.

По лицето й се изписа твърдост и неприязън.

— Да, знам, че очаквахте, Ласитър. Не бе трудно да се досетя. А сега слизайте от коня, мистър. Оставате тук, в Баранко! И ще си отидете едва когато аз разреша. Разбрахте ли ме добре?

Той се огледа наоколо. Бе заобиколен от въоръжени мъже.

— Да, разбрах ви, Ла Пистолера — въздъхна. — Доколкото виждам, аз съм ваш пленник.

След тези думи небрежно скочи от коня. Смъкна багажа си от седлото и извади уинчестъра от калъфа. Помисли си, че ще му попречат, но нищо подобно не се случи.

— Предполагам, че някой ще се погрижи за конете — погледна въпросително жената.

Тя кимна.

— Всичко ще бъде наред, Ласитър.

— Какво имаш предвид, мамо? — попита момчето. — Не бива да гледаш на него като на враг.

Изражението на лицето й остана леденостудено, но на опитния мъж не можа да убегне усилието, с което се овладя. Суровото й държание определено си имаше своите причини.

— Така ли изглежда, Марти? — попита рязко. — Като към враг ли се отнасям към него?

— Преди малко достатъчно ясно се изрази, мамо. Държиш се така, сякаш е пленник.

— Не е толкова лошо, колкото си мислиш, момчето ми. Ако беше враг, вече щеше да лежи мъртъв на земята. Позволих му дори да си вземе оръжието. А сега върви вкъщи! Ще дойда след малко.

Момчето не помръдваше.

— А Ласитър? Искам да знам какво ще правиш с него, мамо.

Тя протегна заповеднически ръка.

— Върви, Марти! Ще разговаряме по-късно.

Младежът погледна със съжаление към Ласитър и сви рамене.

— Съжалявам, амиго — каза тихо и тръгна.

Мъжът от Бригада Седем внимателно наблюдаваше Ла Пистолера през последните няколко минути: създаваше впечатление на сурова и недостъпна жена. Въпреки това той имаше чувството, че не е точно така.

Каква бе в действителност Ла Пистолера?

Наистина ли беше престъпница, за каквато я представи сенаторът?

Спомни си думите на Марти. Бе я обрисувал като добра жена, а сенаторът — като мошеник. Поне външно той създаваше впечатление на порядъчен човек, докато Сарита Гуереро, Ла Пистолера, се разкриваше пред Ласитър като главатар на банда убийци.

— Наистина ли трябва да се чувствам задължена към вас, Ласитър — подхвана разговора тя. — Нима го очаквате от мен?

Той сви рамене.

— Все пак ви върнах сина, майче. И рискувах не малко.

Погледът й го пронизваше свирепо.

— И защо всъщност се намесихте, омбре? Въобще какво ви интересува цялата история?

На този въпрос много трудно можеше да се отговори. През целия път си беше блъскал главата да измисли отговор, защото знаеше, че жената ще го попита.

Опита да мине само с част от истината. Знаеше, че ако човек каже веднага това, което е вече известно на противника, той ще му повярва.

А Ласитър предполагаше, че Ла Пистолера отдавна е информирана за посещението му при бившия сенатор.

— Натоварен съм от сенатора Линкълн Дейвидсън да търся момчето. Обеща ми високо възнаграждение, ако успея да го намеря и да му го върна невредимо.

— Колко ви предложи? — попита заинтригувана тя.

— Десет хиляди долара, сеньора.

Ла Пистолера се изсмя пронизително. Смехът й прозвуча язвителен и ехиден.

— Този кучи син! — изсъска злобно. — Този подъл и долен мошеник. Знаете ли всъщност за какво става въпрос, Ласитър? Имате ли въобще представа, какво се разиграва в действителност?

Той поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, сеньора. Никога не питам работодателя си за мотивите му. Впрочем много по-добре е при подобни сделки и двете страни да запазят мълчание.

Тя се засмя подигравателно.

— Мисля, че при подобни сделки също не би трябвало да се мами работодателят, мистър — обърна се презрително към него. — Защо върнахте Марти на мен? Може би очаквате по-високо възнаграждение? Защо дойдохте тук?

Отново опасен въпрос, който можеше да се превърне в смъртоносен капан, ако Ласитър не внимаваше.

Мексиканецът отдясно на Ла Пистолера се окашля и отбеляза:

— Обзалагам се, че господинът има нещо съвсем друго наум, сеньора. Типове като него въртят двойни игри. Внимавайте, сеньора! Цялата работа може да се окаже клопка. Ами ако има поръчение да ви убие или да ви върне в Тексас, за да ви окачат на бесилото?

Тя го прекъсна с презрително махване на ръка.

— Остави това на мене, Пако. Ще узная истината — и продължи към Ласитър: — Мисля, че има какво да ми разкажете, омбре. И затова искам да поговорим в моята къща. Вие сте мой гост. Но не си въобразявайте, че ще ме метнете, когато останем насаме. Жив няма да напуснете Баранко. И ще умирате не един, а стотици пъти. Да вървим, Ласитър!

— Но, сеньора! — извика ужасен Пако. — Не бива да рискувате. Нека да предаде поне оръжието си!

Тя изгледа Пако с леден поглед.

— Веднъж вече ти казах да не се месиш в работите ми, Пако. Ако наистина иска да ме убие, ще успее и с голи ръце. Освен това е прекалено умен, за да направи подобен опит.

Тя кимна към Ласитър и го подкани с ръка да я последва.

Мъжът от Бригада Седем се усмихна доволно. Бандитите наоколо го наблюдаваха злобно и той беше сигурен, че в този момент предпочитаха да го направят на решето.

Другият, придружаващ Ла Пистолера, стоеше като вцепенен. Беше висок, изискано облечен. Не изглеждаше като бандит, а по-скоро като богат притежател на хасиенда. Очите му заискряха, когато Ласитър мина покрай него.

Този мъж излъчваше нещо дяволско. Ласитър го долови съвсем ясно. Досега никога не се бе лъгал в преценките си… ако не му изневеряваше паметта.

Закрачи редом с Ла Пистолера в лунната нощ. Никой от двамата не чу ругатнята, която процеди през стиснати зъби елегантно облеченият мъж.

— Върви по дяволите, Ласитър! Тази нощ ще умреш. Кълна се, копеле! Няма да ти позволя да промениш плановете ми — очите на мъжа блестяха злобно. Омразата му към Ласитър, изглежда, бе много силна.

Изисканият господин се обърна към мършавия мъж на име Пако, който в лице приличаше на изгладнял вълк.

— Тази нощ, Пако. Знаеш вече.

Другият се усмихна дяволски.

— Само грингото ли, сеньор Фалконе?

— Не — отсече Фалконе с леден глас. — И двамата! Нещата се промениха.

Мършавият кимна бързо.

— Ще останете доволен, сеньор. Разчитайте на мен!

След тези думи Пако мушна ръка под черното пончо и пръстите му се плъзнаха игриво по дръжките на седемте ножа, скрити под наметалото…