Джек Слейд
Ла Пистолера (4)

4.

Мъжът стоеше в полумрака зад едно голямо бюро. Двете лампи бяха поставени така на масата, че той можеше да вижда Ласитър, но Ласитър виждаше само смътни очертания. Мъжът имаше дълбок глас. Личеше, че е свикнал да издава заповеди, които трябваше да се изпълняват без никакво противоречие.

Ласитър бе седнал срещу бюрото и чувстваше, че го напушва горчив смях. Двамата негодници стояха зад него и той въобще не се съмняваше, че те държат револвери в ръце: доста неприятна ситуация. Бе любопитен какво щеше да каже човекът зад бюрото.

— Аз съм Дейвидсън — обади се мъжът. — Линкълн Б. Дейвидсън. Говори ли ви нещо името ми, Ласитър?

— Вие сте бивш сенатор. Преди няколко години чувах за вас, сенаторе.

Не можеше да види лицето на Дейвидсън, но усещаше как сенаторът се усмихва.

— Надявам се, че сте чули хубави работи за мен, Ласитър. Не, не само се надявам, даже съм убеден в това. Кажете ми — отговорът ви ме интересува! — какво мислите за мен?

Ласитър посегна към чашата с уиски, която стоеше пред него на бюрото, и отпи голяма глътка.

— Какъв отговор очаквате, сенаторе?

— Честен отговор.

— Познавам ви твърде малко. Затова не мога да си позволя да давам преценка.

Ласитър му се надсмиваше. Не можеше да се сдържи да не даде урок на този надут човек, но бившият сенатор изглежда не забелязваше това.

— Нека да говорим по същество — каза той. — Сигурно вече сте разбрали защо ви накарах да дойдете?

— Помолихте, сър — отбеляза мъжът от Бригада Седем иронично.

— Да, разбира се — изръмжа сенаторът разсеяно. — Естествено, не съм ви принудил да ме посетите. Отдавам значение на това, че сте дошли напълно по собствено желание.

Ласитър усети въпросителния поглед върху себе си, въпреки че не можеше да види очите на сенатора.

— Да не би да искате още дълго да си губим времето с дреболии, сър? — попита Ласитър. — Преди няколко минути споменахте, че искате да говорим по същество.

На Ласитър му се стори, че в сянката зад двете керосинови лампи сенаторът направи пренебрежителен жест с ръка.

— Не очаквам нищо друго от вас, освен честни отговори — каза мрачно. — Надявам се, че мога да разчитам на вас.

— Разбира се, сър.

Обхвана го ужасно напрежение. Какво искаше сенаторът от него? Защо този човек изнервяше така обстановката?

— Ла Пистолера — каза Линкълн Б. Дейвидсън. — Допускам, че името ви е познато.

Лицето на Ласитър остана напълно спокойно.

— Възможно е, сър — измърмори той уклончиво.

Бившият сенатор тихо се засмя. Смехът му прозвуча подигравателно.

— Това не е само възможно, Ласитър — каза той. — Знам със сигурност, че работите за Ла Пистолера. Можете спокойно да признаете. Няма нужда въобще да ме заблуждавате.

Мъжът от Бригада Седем усети, че сам се е подхлъзнал. Отсега нататък трябваше страшно да внимава. Най-малката грешка можеше да му струва живота. Смяташе, че няма смисъл да прибягва до друга лъжа.

— Нямам намерение да ви заблуждавам, сър — каза Ласитър. — Впрочем, имам чувството, че от вас нищо не е възможно да се запази в тайна. Мога ли да попитам как ме открихте?

— Не беше много трудно — отговори сенаторът със самоувереност, която се стори на Ласитър отблъскваща. — Навсякъде имам свои хора. Можете да ми вярвате, че в тази страна не е в състояние да ми убегне и най-малката дреболия. Много очи и уши бдят за мен. Трябва ли да ви разказвам още?

Ласитър махна уморено.

— Зная, сенаторе. Да говорим най-сетне по същество. Какво искате от мен?

Линкълн Дейвидсън се наведе напред и за първи път Ласитър видя лицето на този деспотичен човек. Лице, което заради поддържаните бакенбарди в първия миг изглеждаше доста добродушно, но Ласитър знаеше, че това бе лице на блъфьор, на човек, който искаше да заблуди. За да го победиш, срещу такъв трябваше да се бориш със собствените му оръжия.

— Значи признавате, че работите за Ла Пистолера? — попита бившият сенатор с престорена любезност.

Ласитър остана нащрек.

— Не мога да отрека, сър.

— В началото ви смятах за друг човек.

Ласитър сбърчи чело.

— За какъв, ако смея да попитам, сър?

Линкълн Дейвидсън се поколеба за няколко секунди и после отговори с потиснат гняв:

— Смятах ви за пълномощник на правителството.

Ласитър избухна в звучен смях.

— Най-добрият виц, който съм чувал от доста време насам. Кой ви пусна тази муха, сенаторе? Не смятате ли това за най-голямата глупост, която може да мине през ума на човек?

Бившият сенатор се наведе още по-напред. Очите му блестяха. Погледът му беше втренчен като на змия.

— Събрах сведения за вас, Ласитър — каза тихо и от гласа му се излъчваше смъртоносна заплаха. — Сега знам, че ви търсят. Вие сте обявен извън закона. Вие сте един от ония, за чието залавяне са определени много пари. Най-напред от Уелс Фарго.

Ласитър се усмихна леко.

— Добре сте осведомен, сенаторе. Възхищавам ви се.

Бившият сенатор отново се засмя тихо и каза:

— Това е причината за успеха ми. Много врагове съм имал в живота си и всички те сега лежат в земята. И вас смятах за враг, Ласитър. Извинете, че ви го казвам така открито.

Мъжът от Бригада Седем осъзна веднага ситуацията.

— Не съм ли още ваш враг, сър?

— Какво имате предвид?

— Все пак работя за Ла Пистолера.

Линкълн Дейвидсън се засмя с все гърло.

— Да, правилно. Но се обзалагам, че няма да работите още дълго за този звяр. И знаете ли защо? Вие сте мъж, който постоянно се нуждае от пари. А тези пари сте в състояние да получите от мен. Мога да ви направя богат човек.

В този момент Ласитър мислеше за момчето и петимата мексиканци, които бе изоставил в старата и запустяла ферма. Постепенно започнаха да му се изясняват някои неща. Имаше чувството, че може отново да си отдъхне.

Гласът на сенатора го откъсна от мислите му.

— Какво става, Ласитър? За какво изведнъж се замислихте толкова много? Да не би да възнамерявате да ме измамите?

Мъжът от Бригада Седем се ухили и отвърна:

— Всеки човек търси своята облага, сенаторе. Въпреки това можете да бъдете напълно спокоен. Никога не съм подвеждал партньор, който се отнася честно с мен, а имам чувството, че във ваше лице съм намерил наистина честен партньор. Ще говорим ли сега най-сетне по същество?

Линкълн Дейвидсън се облегна назад. Лицето му отново изчезна в тъмнината зад двете петролни лампи.

— Значи работите за Ла Пистолера, Ласитър?

— Вече ви признах — усмихна се той. Чудеше се на самия себе си, че така лесно му се удаваше да изрича всевъзможни лъжи.

— Това бе и вашият късмет — каза бившият сенатор. — В моите очи вие сте дяволски умен, вие сте от хората, които винаги точно знаят какво трябва да правят.

Ласитър леко се поклони на сянката зад двете петролни лампи.

— Благодаря, сенаторе. Човек обича да слуша такива неща.

Линкълн Дейвидсън се наведе отново напред и мъжът от Бригада Седем видя как в очите му пламнаха искри.

— Къде е момчето?

Въпросът прозвуча като револверен изстрел. Ласитър нямаше много време да обмисли отговора.

— Марти е бил отвлечен — отвърна той. — Знаете това така добре, както и аз, сенаторе. Смятам, че не се съмнявате в моята почтеност. Въобще какво общо има момчето с цялата история? Не е ли по-добре да го оставим извън играта?

Линкълн Дейвидсън сви юмруци.

— Нещо криете от мен, Ласитър. Бъдете най-сетне честен!

— Какво мога да крия от вас?

Мъжът от Бригада Седем очакваше с нетърпение отговора. В този момент за първи път бе успял да постави сенатора натясно.

Линкълн Дейвидсън беше страшно опасен и непредсказуем противник.

— Знам от достоверен източник — каза той, — че е изпратен човек, който да разпита за момче на име Марти. Имам връзки, мистър Ласитър. Става въпрос за много специален човек. Някога съм чувал за така наречената Бригада Седем. Говори ли ви нещо това име?

Без малко Ласитър щеше да трепне от изненада, но се овладя и измърмори, свивайки рамене:

— Бригада Седем? За първи път чувам такова име.

Сега явно личеше, че бившият сенатор изпадна в недоумение. Той пак се наведе напред и в очите му отново блеснаха искри.

— Мисля, че мога да ви се доверя, Ласитър. И така, вие работите за Ла Пистолера. Истина ли е?

— Да, вярно е — каза мъжът от Бригада Седем, без да му мигне окото. — Какво мога да направя за вас, сър?

— Трябва ми момчето.

— Марти Малигън?

Отговорът на бившия сенатор прозвуча като стон:

— Трябва да го намеря, Ласитър. На всяка цена.

Едрият мъж се усмихна.

— Ла Пистолера каза същото — измърмори той. — Тя също на всяка цена иска да го намери. Но в момента като че ли момчето е изчезнало безследно. Изглежда, че има още една, трета, заинтересувана страна, на която й се ще да пипне Марти Малигън.

— Възможно е. Какво знаете за случая?

— Момчето е било отвлечено, това е всичко, което зная, сър.

Бившият сенатор скочи на крака.

— И от кого е отвлечено? Не знаете ли? Не ви ли каза Ла Пистолера?

Ласитър си зададе още веднъж въпроса, какво всъщност се разиграва тук? Беше получил задачата да освободи едно малко момче от ръцете на бандити. Бе си представял цялата тази работа доста проста. Но сега изведнъж трябваше да установи, че е попаднал в блато от подлости и престъпления, в дяволски кръг от предателство и насилие.

Отново се видя принуден да излъже. Нямаше друга възможност. Действително нямаше и най-малката представа, какво се разиграва тук.

Не познаваше Ла Пистолера, никога през живота си не беше срещал тази жена.

— Ла Пистолера е напълно отчаяна — каза Ласитър. — Тя предполага нещо, но…

— Какво предполага? — прекъсна го Дейвидсън с треперещ глас. — Разкажете ми точно какво ви е доверила. Искам да знам до най-малката подробност.

„Кучи син — помисли си Ласитър, но се усмихна любезно. — Искаш да ме разпънеш на кръст, дявол такъв.“

— Тя няма никаква представа, кой би могъл да отвлече сина й — каза Ласитър. — Само ме помоли да направя всичко по силите ми, за да намеря момчето.

Сенаторът се усмихна много доволен.

— Едно предложение, Ласитър — гласът му прозвуча неприятно и коварно. — Готов съм да ви заплатя добра сума!

— За какво, сенаторе?

— За момчето.

— Какво възнамерявате да правите с него? Да не би да искате да го убиете?

Линкълн Дейвидсън махна отрицателно.

— За бога, Ласитър. Трябва ми живо.

— А Ла Пистолера, сър?

— Искам да я видя да лежи мъртва в краката ми. Ако направите това, ще ви платя на ръка сто хиляди долара.

Той пак се наведе напред и Ласитър отново забеляза блясъка в очите на брадатия мъж.

— Сто хиляди долара! — повтори сенаторът настойчиво. — Това е сделка, която на ваше място, Ласитър, не бих изпуснал.

— Ще си помисля, сър.

Линкълн Дейвидсън махна заповеднически с ръка.

— Няма какво да мислите. Трябва да решите. Тук и сега. Аз съм от хората, които не обичат рискованите игри. Правилно ли ме разбрахте?

Ласитър кимна.

— Вече реших, сър.

Как само мразеше сега този човек! Дейвидсън беше дявол. Беше от хората, които не се съобразяват с никого и с нищо. Жадна за пари акула, която би продала майка си, ако можеше да спечели нещо от това.

Изпълнен с напрежение, сенаторът се наведе напред.

— И какво решихте, Ласитър?

— Ще застана на ваша страна. Бих желал обаче да ми разкажете още някои подробности. Човек, който иска да спечели сто хиляди долара, не бива да бъде оставен в неведение.

Сенаторът сбърчи чело.

— Мислех, че знаете как стоят нещата.

Ласитър кимна бавно.

— Да, знам — излъга той. — Но не съм наясно с някои подробности. Ла Пистолера не ме посвети изцяло. Тя само ми възложи да разбера какво става в Сан Антонио. Сър, знаете, че си имах неприятности и че те са зад гърба ми. Посъветвайте ме какво трябва да правя.

Бившият сенатор се надигна от стола и закрачи напред-назад в голямото помещение. По лицето му личеше, че мисли напрегнато и че беше много нервен. Измина известно време, докато се пребори със себе си и вземе решение.

Думите му накараха Ласитър да наостри уши.

— Трябва да чуете цялата история — каза Дейвидсън. — По закон Сарита Гуереро все още е омъжена за мен. А момчето, което се нарича Марти Малигън, е любимият ми син. Никога няма да допусна да му се случи нещо.

Мъжът от Бригада Седем продължи да слуша с интерес. Все повече и повече осъзнаваше, че някои работи не се връзваха.

— Защо момчето се казва Марти Малигън? — попита той.

— Малигън е моминското име на моята жена. Моминското име на Ла Пистолера, Ласитър. Нима не знаете всичко това? Мислех, че след като работите заедно, сте посветен в тия неща.

Ласитър кимна сериозно.

— Да, правилно — каза той, въпреки че в действителност не беше виждал тази жена. — Но никога досега тя не ми е говорила за личния си живот. Аз съм нещо като наемник. Отдавна вече съм отвикнал да задавам въпроси за неща, който не ме засягат. За работата си искам пари. За мен най-важното е кой най-добре ще ми плати. В този случай сте вие. Или желаете да се отметнете от предложението си?

Дейвидсън впи настойчив поглед в Ласитър.

— Наистина ли сте толкова алчен? Досега ви считах за почтен човек.

Мъжът от Бригада Седем сви рамене.

— Винаги се стремя да служа на справедливата кауза — каза той, усмихвайки се. — Заплащането играе само второстепенна роля. Сигурно ще се съгласите с мен, че всеки човек трябва да живее по някакъв начин. Само от въздуха не може да се изкара. Значи искате обратно сина си, сър? И сте готов да платите висока сума. Дотук стигнаха нашите преговори.

— Правилно, Ласитър. Желая да си върна отново сина. И вие трябва да откриете къде се намира той. Имам чувството, че на Сарита й е хрумнала нова дяволия, за да се добере до Марти. Във всеки случай момчето е изчезнало безследно.

Ласитър се замисли. Тук се играеше само със скрити карти и той все още не знаеше кой е картоиграчът мошеник. Вероятно бившият сенатор говореше наистина честно. Възможно бе Ла Пистолера да е истинският дявол.

Дейвидсън си пое няколко пъти дълбоко дъх и след малко каза:

— Предварително ви обещах да открия картите си. Ще изпълня обещанието си. Също така се надявам, че вие ще удържите думата си. Готов ли сте да се закълнете, че няма да издадете нищо от това, което ще ви разкажа сега?

Ласитър кимна.

— Кълна се, сър.

— Вярвам ви. След всичко, което узнах досега за вас, излиза, че вие сте от ония малко на брой мъже, които явно никога не са се отричали от думата си. Като погледна в очите ви, веднага познавам, че пред себе си имам истински и честен човек.

Направи пауза и известно време наблюдава Ласитър с изпитателен и замислен поглед.

А той изчакваше спокойно. Беше любопитен какво още желаеше сенаторът.

Дейвидсън продължи:

— Става въпрос за живота ми — каза той тихо — и за едно огромно състояние. Затова съм готов да ви платя сто хиляди долара, ако откриете момчето. Наистина ли Ла Пистолера никога не ви е разправяла за какво всъщност става въпрос?

Ласитър поклати глава.

— Не я познавам отдавна, сър. А и тя не си е мислила да ме посвещава в тайните си. Само вчера ми даде задачата да се отправя за Сан Антонио и да потърся изчезналия й син. Разбира се, досега нямам никакъв успех. Разкажете ми повече за момчето, сенаторе.

Линкълн Дейвидсън се втренчи в празното пространство пред себе си. По лицето му се виждаше, че мисли напрегнато.

— Мога ли наистина да ви се доверя, Ласитър? — попита той накрая.

Ласитър сви рамене.

— Сам трябва да решите, сенаторе.

Бившият сенатор се изпъна.

— Мисля, че съм предаден — каза той. — Чуйте цялата история от самото начало до този момент. И тогава ще разберете защо съм готов да ви платя толкова много пари. Сарита Малигън, която сега се нарича Сарита Гуереро, което ще рече Войнствената, беше моя жена. Синът й Марти е и мой син, защото аз го създадох. В началото всичко изглеждаше много добре, докато не опознах истинския характер на Сарита. Тя ме измами. Спа с други мъже и неведнъж се опита да накара да ме убият. Но нито един път не успя. Спечели обаче момчето на своя страна. Разказа му ужасяващи истории за мен и го обработва толкова дълго, че то накрая ме намрази. Преди около четири седмици се свързах с един мексикански приятел. Той се казва Сардо Фалконе и е много богат плантатор. Чували ли сте това име, Ласитър?

Мъжът от Бригада Седем поклати глава.

— Не мога да си спомня, сенаторе. Както вече ви казах, лейди не ме посвети в тайните си. Но, моля ви, разправяйте нататък. Вероятно ще мога да си създам по-точна представа за тия неща. Кълна ви се, че всичко това страшно много ме интересува.

Бившият сенатор погледна замислено Ласитър и той усети, че малко бе прекалил. Клетвата за човек с неговата слава беше доста съмнителна работа. И който и да е, щеше да се усъмни.

Но Линкълн Дейвидсън, изглежда, не стана подозрителен.

— Марти е покварен от майка си — каза сенаторът. — Тя успя да го спечели напълно на своя страна. Аз обаче започнах да се боря за сина си и затова се свързах със Сардо Фалконе. Той също имаше няколко човека, които бяха готови да работят за него. Тези мъже отвлякоха момчето. Беше им наредено да го доведат в Тексас. Но сега всички те изчезнаха безследно.

Ласитър едва се сдържаше да остане сериозен.

— И какво предприехте, сенаторе? — попита той.

— Вече ви казах, че имам добри приятели — отговори Дейвидсън. — От времето, когато бях в Сената, познавам доста хора, с които влязох във връзка. Един от тях ми обеща да изпрати човек от някакъв таен отдел. Гарантира ми, че този агент е най-способният, който мога да си представя, за такива случаи. Но до този момент не е станало нищо, мистър Ласитър. Не съм получил никакво съобщение. Мисля, че това бяха само празни обещания, когато ми казаха, че ще направят всичко възможно за мен.

Той въздъхна примирено и сведе поглед. Целият му вид можеше да предизвика съжаление и Ласитър изпита леко съчувствие към него.

— Винаги е лесно да обещаеш нещо, сенаторе — каза той. — Но често е много трудно да изпълниш обещанията си. Не ви ли се е случвало това и на вас?

— Възможно е — измърмори Дейвидсън. — Естествено, всеки човек прави грешки. Това никога не може да се избегне. Но нека се върнем отново към темата. Искам на всяка цена да върна обратно сина си. Направих ви добро предложение. Така нареченият таен агент, когото би трябвало да ми изпратят, вероятно въобще няма да дойде. Може би не е имал късмет и е бил убит от разбойници по пътя. Но сега това няма никакво значение. Лешоядите могат да го изядат! Надеждата ми сте вие, Ласитър. Чувал съм много за вас. В моите очи сте нещо като вълшебник. Бих дори се обзаложил, че ще се справите без проблеми.

Ласитър мислеше за задачата си. Беше много добре, че бе образувана Бригада Седем. Съвсем малко хора знаеха за нея. Дори този бивш сенатор не бе посветен изцяло.

Разположението на звездите беше благоприятно за Ласитър.

— Какво възнамерявате сега? — попита Дейвидсън. — Имате ли вече определен план?

— Първо ще се свържа отново с Ла Пистолера — отговори той. — Със сигурност тя може да ми даде някои указания. Вероятно момчето отдавна е под нейна закрила. Ще открия всичко това.

— Ако ми доведете момчето, ще получите сто хиляди долара — наблегна сенаторът.

Ласитър се канеше да попита за предплата, но в последния миг се отказа. Беше му ясно, че и най-малката грешка може да му струва живота.

— Ще тръгна тази нощ, сенаторе. Щом открия нещо, ще ви го съобщя.

Дейвидсън измъкна от джоба пачка доларови банкноти. Бяха най-малко две хиляди долара. Ласитър взе парите и ги прибра.

— Няма да ви разочаровам — каза той. — Няма да съжалявате, че ми се доверихте.

Бившият сенатор се усмихна сдържано.

— Доведете Ла Пистолера в Тексас, Ласитър. Тя е негодница. Най-лошото женище, което човек може да си представи. Всъщност още ли не сте забелязали това? И вас ли омагьоса тази вещица като другите мъже, с които е била?

— Възможно е — измърмори Ласитър уклончиво. — Но сега знам как стоят нещата. Можете напълно да разчитате на мен. Ще направя всичко, което е по силите ми.

След тези думи той кимна още веднъж за поздрав и напусна голямата, великолепно обзаведена стая.

Преди да оседлае коня си, влезе още веднъж в къщата на Катя Мосак.

Тя го погледна, изпълнена със страст.

— Съжалявам, Ласитър. Аз…

— Не се извинявай! — прекъсна я рязко. — Няма смисъл да се извиняваш, Катя. В края на краищата и двамата сме замесени от едно тесто. Не бива да се упрекваме един друг. Всеки човек има правото да търси своя шанс. И всеки го прави по свой начин.

— Какво възнамеряваш сега, Ласитър? Ще предадеш ли Ла Пистолера? Наистина ли са такива намеренията ти?

— Сключих споразумение със сенатора — отговори й небрежно. — Обещах му да потърся момчето. Марти Малигън. При това мога да спечеля куп пари. А парите са нещо, което винаги ме е блазнело.

— Желая ти много щастие.

Изведнъж се озова много близо до него.

Беше облечена само с доста тънка рокля, под която се открояваха очертанията на тялото й.

Устните й трепереха.

— Ако успееш, какво ще стане после?

Той се усмихна леко.

— Ако успея с какво? Какво имаш предвид?

— С момчето. Сенаторът ще ти даде много пари. Не можем ли тогава двамата да…

Катя не довърши. Беше се засрамила.

— Първо изчакай! — каза й нежно. — Никой не може да гледа в бъдещето. Всички трябва да изчакаме.

После излезе от къщата, яхна коня си и препусна на юг. Трябваше да предвиди, че по дирите му щяха да тръгнат преследвачи…