Джек Слейд
Ла Пистолера (2)

2.

Ла Пистолера!

За първи път тази вечер, или по-скоро тази нощ, чуваше това име и се питаше защо шефовете му не го бяха посветили по-отблизо в цялата тая история. Защо бе тая проклета игра на криеница?

Имаше само един отговор: изглежда те се страхуваха от нещо. Явно случаят бе такъв, че никой не се осмеляваше да застане на пътя на другия. Ла Пистолера!

Ласитър премисли още веднъж всичко, което Педро Ортиц му бе разказал.

Бяха изминали вече няколко месеца, откакто за последен път бе идвал по тези места. Беше обикалял из Аризона, Колорадо и Калифорния, но в Тексас не бе стъпвал отдавна.

Той си разбираше от работата и знаеше по-известните имена — с изключение на името Ла Пистолера! След всичко, което бе чул от Педро Ортиц, жената, която го носеше, Сарита Гуереро, беше изключителна красавица с червеникаворуса коса. И ако можеше да се вярва на мексиканеца, тя преди няколко дена бе осъдена да бъде обесена. Публично.

За съжаление, от няколко години насам такова нещо вече не бе рядкост тук, в Тексас. Животът в това жестоко време беше труден. Имаше ситуации, в които човек просто си вземаше със сила това, от което се нуждаеше, за да се избави от несгодите.

Вероятно и с Ла Пистолера се бе случило нещо подобно. Но може би и историята, която Ласитър узна от дебелия Педро Ортиц, бе вярна. Историята на една жена, от която хората в цялата погранична област се страхуваха ужасно. Тя бе заловена уж в близост до Сан Антонио, изправена пред съда и осъдена на смърт.

Ла Пистолера!

Защо Ласитър не беше информиран за тази жена? Обхвана го гняв. Досещаше се, че искаха да го използват някакви съмнителни сили. Намираше се в невидим смъртоносен кръг, в който със сигурност се преплитаха най-различни интереси. Не за първи път му се случваше да попадне в подобна ситуация. Беше свикнал с това и знаеше, че навсякъде по света хората постоянно си разбиваха главите, за да се докопат до нещо повече от другия.

Странно защо, но има хора, които не искат да се примирят с подлостта на този свят и други, които не искаха да си признаят, че може да съществува престъпен шериф или пристрастен съдия, или похотлив прокурор.

Животът, така си мислеше Ласитър, формира по различен начин хората — и ако човек иска да го изобрази в цялото му разнообразие и да го запише на книга, то тогава със сигурност ще е необходима много хартия, вероятно цял вагон с бели листи. Дори десет вагона — кой може да знае?

На зазоряване Ласитър почувства умора. Седеше приведен в предната част на седлото. Черният му кон се движеше тромаво и неохотно. Зад планинските върхове на изток слънцето вече изпълзяваше нагоре, но поне още един час щеше да бъде доста хладно.

Ласитър не забелязваше какво става наоколо. Бе вперил поглед напред, някъде в празното пространство, и се опитваше да си представи жената, наричана Ла Пистолера. Усмихна се. Дали наистина бе хубава? Дали въобще все още можеше да направи нещо за нея?

Изведнъж се стресна и се отърси от полусънното състояние, в което бе изпаднал. Наруга се заради отпускането си.

— Бързо, приятел! — подвикна на жребеца си. — Трябва да се опитаме отново да се съвземем.

След тези думи черният кон като че ли се стресна и препусна в луд галоп, сякаш на гърба му седеше дяволът.

Но Ласитър продължаваше да мисли единствено за жената на име Ла Пистолера, за жената, която изобщо не можеше да си представи. Когато достигна следващата верига от хълмове, видя града, който бе негова цел. Спря се и погледна надолу в равнината. Веднага разбра, че тук става нещо.

На широката улица, която пресичаше напречно от север на юг Сан Антонио, се бяха събрали много хора. Група ездачи напусна града в южна посока. Облакът прах под копитата на конете им се червенееше на ранното слънце.

Обзет от лошо предчувствие, Ласитър бавно продължи да язди.

Измина още час, докато стигна първите къщи на Сан Антонио. Яздеше спокойно по широката улица, която водеше в града от север. Беше около шест сутринта, но въпреки ранния час, необичайно много хора вече бяха на крак и всички го гледаха недоверчиво.

Трима явно пропаднали и пияни типове залитнаха пред коня му и спряха пред него на „Мейнстрийт“. Без малко щеше да ги прегази, но обузда черния жребец, който запристъпя нервно на място. Вероятно животното бе неспокойно, защото не можеше да понася алкохолните изпарения, идващи от тримата пияници. Те се ухилиха така подигравателно и дръзко, както можеха само пияните хора. Единият от тях протегна ръка, посочи към Ласитър и извика:

— Обзалагам се, че той е от тях.

— Шпионин! — каза вторият. — Виждал съм го, когато яздех под предводителството на полковник Шавинак. Ние веднага го разобличихме като шпионин и го обесихме. Трябват ми само две секунди и ще разбера какво става. Прав си, Джоел. Тоя тук изглежда като истински дявол.

Третият мъж само се засмя тихо. Погледът му стана блуждаещ и похотлив: явно бе толкова пиян, че не бе на себе си.

— Ще се въздържа да говоря — изфъфли той. — Ще се въздържа. Аз…

Насред изречението млъкна и избухна в лудешки смях.

В този момент отдясно се приближи мъж, който носеше на зеленото си рипсено яке значката на заместник-шериф. Тримата пияници измъкнаха с несигурни ръце револверите, които бяха още от времето на войната, и ги насочиха така, сякаш наистина се канеха да стрелят в Ласитър.

Той вече беше извадил уинчестъра от калъфа. Направи го много небрежно, но тримата замръзнаха на място, когато изстреля със светкавична бързина три куршума един след друг пред краката им.

— Ако исках — каза Ласитър меко, — сега щяхте да сте мъртви.

Изведнъж и тримата изтрезняха. Обзе ги невероятен ужас. В този момент зад тях се обади заместник-шерифът.

— Изчезвайте да спите, дърти пияндурници! Хайде, раздвижете копитата си! Или ще трябва да ви помогна?

Тримата се обърнаха изплашени към заместник-шерифа. Наистина, едва се държаха на краката си. В първия миг сякаш се канеха да запротестират гневно, но после се подчиниха, скърцайки със зъби, и се ометоха.

Заместник-шерифът наблюдаваше Ласитър изучаващо.

— Доста е неспокойно тук — каза мъжът от Бригада Седем.

Представителят на властта кимна и отвърна:

— В момента наистина се е вдигнала страшна олелия. Човек има чувството, че се е озовал в лудница. И всичко това само заради една жена. Откачена работа!

Оглеждаше Ласитър с нескрито недоверие, но той знаеше точно какво си мисли сега заместник-шерифът и отговори:

— Не разбирам нито една дума. Тримата изкуфели дъртака ме взеха за шпионин и ми разказаха нещо за някаква жена, заради която градът се бил побъркал. Какъв шпионин мога да бъда аз, заместник-шерифе? Да не би да сме по време на война? Нима е избухнала война, а пък аз да не знам? И какъв е случаят с тази жена? Между другото идвам от Сан Анжело и пътувам за Лоредо, в случай че това ви интересува. Искате ли да знаете още нещо?

Заместник-шерифът видимо се обърка. Първоначалната му преценка за Ласитър като за опасен тип се оказа невярна.

— Сигурно вече сте чули за Ла Пистолера? — попита след кратко колебание. — Или слухът не е стигнал още до Сан Анжело? Всъщност там би трябвало да пише дори във вестниците. В края на краищата, това е изключително събитие: жена да бъде осъдена на обесване.

Ласитър не позволи да бъде поставен натясно.

— От седмици наред не съм чел никакъв вестник.

Заместник-шерифът се втренчи в него учудено.

— Но нали сте били в Сан Анжело, мистър? Току-що ми казахте.

Ласитър кимна.

— Да, бях в Сан Анжело. И какво трябва да означава това?

— Че би трябвало да сте чули за жената.

Ласитър сви рамене.

— Не мога да си спомня. Хората разправят за какви ли не престъпления. Но аз не се интересувам особено от такива неща.

— Защото той самият не е с чиста съвест — обади се зад Ласитър груб глас. — Знаете ли кой е този, заместник-шерифе? Казва се Ласитър. Човекът, когото Уелс Фарго преследва от години. Обзалагам се, че тоя негодник е съучастник на Ла Пистолера. Арестувайте го, заместник-шерифе! Ваше задължение е.

Това беше една от онези отвратителни ситуации, в които мъжът от Бригада Седем често бе попадал и в които сигурно още често щеше да попада. Славата му на бандит го преследваше навсякъде и вероятно щеше да остане до края на живота му. Той бе принуден да продължи да играе тази роля и да се представя за разбойник. Когато положението станеше напечено, никога нямаше възможност да докаже самоличността си, защото само по този начин можеше да привлече в капана бандитите, които преследваше в името на закона.

Ласитър бавно извърна глава и погледна назад през рамо. Зад коня му стояха трима кльощави, намръщени мъже с брадясали лица. Всеки държеше пушка. И трите дула бяха насочени към него.

Ласитър не ги познаваше, но веднага разбра, че и тримата бяха най-долни типове.

— Сега сте горди, нали? — отбеляза подигравателно той. — Каква всъщност е в момента наградата?

Продължаваше да държи в ръка уинчестъра си, но ясно съзнаваше, че срещу тримата няма шанс. Вероятно би могъл да простреля един или двама от тях, но и той едва ли щеше да остане жив.

Междувременно и заместник-шерифът бе измъкнал револвер.

— Слезте от коня! — заповяда той. — Налага се да ви арестувам, докато всичко се изясни. И не ме принуждавайте да стрелям по вас. Това ще бъде краят ви.

Ласитър мушна уинчестър в калъфа.

— Добре, заместник-шерифе! В края на краищата, вие изпълнявате само задължението си. Не мога да ви упрекна.

Ласитър скочи от коня. Тримата безделници се приближиха до него. Представителят на закона продължаваше да държи револвера си, насочен към него.

В тази минута безброй мисли минаха през главата на Ласитър. Най-вече мислеше за Марти Малигън и за петимата мексиканци, които против волята си бяха взели участие в престъплението. В момента те го чакаха. Бе им обещал да се върне след два дни. Какво можеше да предприеме сега? Ако наистина се оставеше да го арестуват, със сигурност щеше да се стигне до продължително съдебно дело, тъй като му бе забранено да разкрие истинската си самоличност. Имаше шерифи и съдия-изпълнители, които го смятаха за човек, обявен извън закона, и които не бяха със съвсем чиста съвест. Даже сред избраните представители на реда съществуваше значителен брой престъпници. В тази дива и в голямата си част все още лишена от закони страна, за съдия-изпълнители и шерифи в повечето случаи се назначаваха мъже, които имаха най-здрави юмруци и боравеха най-бързо с револвера. Мъже, които бяха всичко друго, само не и светци и които не се страхуваха от смъртта и дявола.

Дива страна, която бе съвсем в началото на своето развитие.

Бригада Седем обаче се състоеше изключително от хора като Ласитър. От хора, които познаваха Запада с цялата му диващина и низост. Те бяха призвани да сложат край на ширещите се все повече и повече престъпления.

Ласитър в никакъв случай не биваше да се оставя да бъде отведен като безпомощен глупак. Трябваше да предприеме нещо, но какво?

Непосредствено пред него стоеше заместник-шерифът с револвера в ръка, зад него — тримата намръщени мъже със своите пушки.

— С какво право искате да ме арестувате, заместник-шерифе? — попита Ласитър. — Какви обвинения имате срещу мен?

Заместник-шерифът бе още доста млад, а освен това не беше много уверен в себе си.

— Всичко ще проверя — каза той. — Само името ви ми е достатъчно, Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем се усмихна и попита саркастично:

— А ако не съм човекът, за когото ме смятате? Защо въобще вярвате на тия безделници? Да не би да са по-добри от мен?

Заместник-шерифът се ядоса:

— Познавам тези мъже, а вие сте чужденец в Сан Антонио. Длъжен съм да проверявам всеки чужденец, ако е заподозрян, че е бандит. Сега елате с мен, Ласитър. Молете се всичко да се окаже във ваша полза.

— Трябва да му вземем оръжието! — обади се един от негодниците. — Колкото по-сигурно, толкова по-добре, заместник-шерифе.

— Да, това не е лоша идея, Уейн. Най-добре вие уредете тая работа.

Ласитър чу стъпки зад себе си, после тих, подигравателен смях. Някой дръпна ремингтъна му и в следващия миг едрия мъж бе обезоръжен.

Заместник-шерифът видимо си отдъхна и свали колта. Ласитър бавно се изви, вгледа се в брадатите лица на тримата мъже и попита небрежно:

— Какво очаквате от това? Достатъчно високо ли е възнаграждението, за да рискувате живота си?

Тримата се втренчиха смаяно в него и несъзнателно свалиха пушките си. Точно този миг бе очаквал Ласитър.

Изведнъж той се хвърли като тигър върху брадатите безделници. Заместник-шерифът нададе див вик, тримата нехранимайковци също се разкрещяха.

Ласитър обаче се биеше с решителността на човек, който повече няма какво да губи. През следващите няколко минути на прашната улица се виждаше само кълбо от боричкащи се мъже. В центъра беше Ласитър, който прилагаше най-различни хватки. Още преди да влезе в Бригада Седем бе водил такива битки, но по-късно бе усъвършенствал техниката си с упорити тренировки. Запращаше противниците си наляво и надясно като леки топки, които се блъскаха една в друга. Тримата негодници и заместник-шерифът със сигурност не можеха да разберат какво става с тях. До този момент те се бяха считали за непобедими.

След няколко минути всичко бе свършило. Четиримата мъже лежаха всред облак прах, който бавно се стелеше върху тях. И четиримата бяха в безсъзнание.

Ласитър взе ремингтъна си и се метна на черния кон.

— Новобранци! — измърмори презрително. — Има да учите още доста много как да се биете.

После почти небрежно подкара жребеца си. Надлъж и нашир не се виждаше никакъв човек. Заместник-шерифът и тримата безделници се размърдаха, стенейки, в праха, като се опитваха да се ориентират и да си спомнят отделни подробности от това, което се бе случило.

В този момент от една тясна странична уличка се показа жена със стройна фигура и викна на Ласитър:

— Хей, приятелю!

Позна я веднага: Катя Мосак, чернокосо и изключително симпатично момиче, с което се бе запознал преди няколко месеца в Аризона. Подкара коня си към нея.

— Къде мога да те намеря? — попита я бързо, без да спира жребеца.

— Последната къща в края на тази уличка. Надявам се, че ще се видим скоро, Ласитър.

— Разбира се, Катя.

Продължи да язди, приведен на седлото. Хвърли бърз поглед през рамо и видя, че заместник-шерифът и тримата безделници междувременно се бяха изправили. Още стояха там доста замаяни, но въпреки това крещяха диво един през друг и стреляха по отдалечаващия се ездач, който ги бе подредил така.

Гневът им сега нямаше граници и сигурно биха разкъсали Ласитър на парчета, ако можеха да го хванат. Със стрелбата си те не постигнаха нищо, защото нямаха нито време, нито нерви да се прицелят спокойно и хладнокръвно.

След като остави зад гърба си последните къщи, мъжът от Бригада Седем се засмя дръзко. Конят му премина в по-бавен ход, понеже след дългата езда беше на края на силите си.

— Още малко, Блек Девил — каза Ласитър меко. — Скоро ще можеш да си отдъхнеш.

Продължи да язди около триста ярда на север. В града се бе вдигнал голям шум. След няколко минути първите конници щяха да препуснат по следите му.

Ласитър се усмихна леко. В такива ситуации можеше да се оправи по-добре от всеки друг. Още преди години се беше научил да прави точно това, което противниците му не очакваха от него — сега зави и препусна обратно към Сан Антонио. Знаеше къде да намери Катя Мосак. Вероятно хубавата жена щеше да може да скрие коня му. Бе сигурен, че тя щеше да му разкаже някои важни неща.

Отдалече видя как няколко ездача се отправиха на север. Не бяха много. Вероятно повечето мъже преследваха Ла Пистолера.

Отново мислите му се завъртяха около тази жена, която още не беше видял и за която нямаше и най-малката представа.

Какво всъщност се бе разиграло тук? Защо го бяха взели за шпионин? Защо го бяха нападнали?

Ласитър имаше да разрешава още много загадки. Междувременно бе разбрал, че няма да му бъде никак лесно. Напротив! Всичко говореше за това, че го очаква адски труден път до целта.

Какво се бе случило с момчето? Защо му бяха възложили да измъкне Марти Малигън от ръцете на похитителите, които всъщност не бяха истински бандити.

Ласитър се намираше в средата на затворен дяволски кръг и беше сигурен, че го очакват още неприятни изненади.

Когато стигна до последната къща в тясната уличка, която му бе показала Катя Мосак, прогони всички мрачни мисли.

Красивата жена вече го очакваше.

— Бързо, Ласитър! — извика тя. — Зад къщата има навес за коня. Остави го и да отпразнуваме истински срещата си!

Ласитър се усмихна. От опит знаеше какво иска да каже Катя. Спомените за часовете, прекарани с нея, бяха изключително приятни.