Джек Слейд
Годеницата на палача (7)

7.

Малеско и хората му яздеха като дяволи. Отново бяха седем. Една от най-важните заповеди на Луис Илая беше винаги да има достатъчно резерви от хора.

Магическото число седем трябваше да остане непроменено. Луис Илая беше изключително суеверен човек.

Седяха в малка горичка извън града. Беше хубаво укритие. Наоколо се издигаха стръмни скали. Беше местност, в която никой не би се изгубил толкова лесно.

Един от бандитите остана на пост при конете. Останалите мъже тръгнаха пеша.

Бяха набелязали четири жертви.

Кристофър Малеско научи имената им от главатаря. За него беше особено признание, че Луис Илая го остави да действа сам. Това го амбицираше. Искаше му се да се справи особено добре. Беше сигурен, че ще има късмет.

Първата жертва беше Ал Бароне. Беше безделник, който прекарваше по-голямата част от времето си край игралните маси в кръчмите. Никой не можеше да каже дали някога е изкарвал хляба си с почтена работа.

В последно време живееше доста нашироко. Беше си купил нови дрехи и се носеше много елегантно. Непрекъснато беше в компанията на четири млади мексиканки. Беше ги довел от Сонора, а на родителите им беше платил обезщетение.

И сега те му носеха известни доходи. Той кроеше големи планове за бъдещето. Искаше един ден да разшири бизнеса си и да започне някъде другаде. В големите градове например. Мислеше да създаде голяма верига. Колкото повече момичетата работеха за него, толкова по-голяма щеше да е печалбата.

И тази сутрин Ал Бароне мислеше единствено за това. Седеше над личния си бележник и се готвеше пак да се захване с някакви сметки.

Беше обсебен от мисли за бъдещето.

Отдавна вече не мислеше за миналото си. Смяташе, че времето отдавна е спуснало завесата над нещата, които беше вършил.

Все още не беше разбрал, че Пит Брокър го е издал. Причината беше, че едва миналата нощ се беше завърнал от делово пътуване с момичетата. Приходите бяха прилични, но момичетата бяха изморени до смърт. Той самият беше доволен. Тъкмо затова правеше равносметка и си мечтаеше за империята, която щеше да се крепи върху бедрата на тези бедни, нищо неподозиращи момичета.

От двайсетте хиляди долара — неговият дял от плячката на линчуваните братя Илая — щеше да направи два милиона, дори много повече.

Ал Бароне беше щастлив.

Когато внезапно пред очите му се появи дулото на револвер, помисли, че сънува. Насреща стоеше едно ухилено лице.

— Какво…

Нещо стисна гърлото му. Едва си поемаше дъх, а ръцете му бяха така извити, че усещаше нетърпима болка.

Зърна тежък кожен ремък. Тънък и остър почти като тел. Вече беше започнал опасно да се впива в кожата му.

— Къде си ги скрил? — попита мъжът зад него.

— Не зная какво…

Вече не можеше да диша. Този зад него така стегна примката, че Ал Бароне имаше чувството, че е увиснал на бесилка.

Примката се отпусна.

— Къде са, Ал?

Ал Бароне се примири. Надяваше се, че това ще уреди въпроса.

Тези негодници явно искаха само парите. Това им беше достатъчно. Оставаха му момичетата. И животът. Двете неща, взети заедно, бяха значително по-голям капитал от дванайсетте хиляди долара, които му бяха останали от плячката след всички разходи.

Ал Бароне беше абсолютно сигурен, че въпреки всичко ще успее да се изправи на крака. Достатъчно често го беше доказвал.

— Ще ви ги дам — каза той, задъхвайки се. — Но при едно условие.

— И какво е то?

— За в бъдеще да ме оставите на мира.

— Дума да няма — потвърди Малеско. — Искаме само парите. Даваш ги и изчезваме.

— Тук е само половината — призна Ал. — Остатъкът за съжаление е похарчен.

— Покажи!

Ал Бароне за малко се поколеба. После въздъхна, стана и отвори вратата на малък килер. С длето надигна една дъска от пода. За миг си помисли, че длетото би могло да му послужи като оръжие.

Не му остана време да реши. Мъжът зад него му нанесе къс, отсечен удар.

Едва усети болката. В съзнанието му проблесна светкавица, а после наоколо всичко стана тъмно. Не усети как се строполи на пода.

Кристофър Малеско взе натъпканата с банкноти кожена торба.

— Погрижете се за него — заповяда той и спътниците му завързаха припадналия.

Накрая му запушиха устата, тъй като скоро щеше да се свести. Трябваше да му попречат да събуди целия град с виковете си.

Навън изтрополя каруца, натоварена със слама. Палачите грабнаха Ал Бароне и го натъпкаха в един голям чувал. Исполинът Малеско без особено усилие го метна през рамо и го понесе навън. Всичко изглеждаше така, като че ли носи чувал с картофи. Хвърли го върху балите слама.

Каруцата напусна града.

Никой не забеляза да се е случило нещо необичайно.

Каруцарят беше дребен фермер от околността. Името му беше Франк Декър и допреди месец изпитваше значителни финансови трудности. Всичко внезапно се промени, след като Кристофър Малеско го посети. Сега беше помощник на бандата палачи.

Караше необезпокояван към фермата на Пит. След половин час насреща му се зададе група ездачи. Най-отпред яздеха шерифът и Ласитър. След тях бяха дъщерята на шерифа и един мексиканец, когото фермерът не познаваше. Накрая яздеха група говедари. Един от тях водеше за юздата кон, на който имаше завързан мъртвец.

Франк Декър дръпна поводите и спря каруцата.

— Хей, шерифе! — викна той. — Това не е ли Уили Абърдийн?

Шерифът спря коня си и кимна.

— Да, той е, Франк. И той е обесен като Пит. Трябва да бъдеш предпазлив, Франк. Черният списък на палачите е доста дълъг. Може би и ти си в него.

— Как изобщо ти дойде наум такава шантава идея? — мрачно попита Франк.

— Не е изключено — засмя се шерифът. — Или ти не си от ония, които линчуваха братята Илая?

— Изобщо не бях в града — каза Декър. — Съвсем чист съм. Значи това е причината? Да не би някой да иска да отмъсти?

— Така изглежда, Франк.

— Значи мога да се радвам, че съвестта ми е чиста.

Фермерът се засмя и шибна конете с камшика. Двете животни потеглиха и каруцата пое нататък.

Ездачите също продължиха по пътя си.

— Струва ми се някак странен — каза Ласитър и погледна след колата. — Нищо ли не забеляза, Джейк?

— Обясни ми!

— Имах чувството, че някак се опитва да скрие нещо. Не смееше да те погледне в очите.

— Само си внушаваш. Франк Декър е дребен фермер, който стои настрана от всичко. Да не би да мислиш, че има нещо общо с палачите? Избий си го от главата.

— Щом така мислиш…

Франк Декър погледна през рамо към чувала между балите слама. Междувременно той беше променил значително формата си, знак за това, че пленникът беше положил нечовешки усилия да бъде забелязан. Но балите бяха така подредени, че едва ли някой от ездачите би успял да види нещо.

Декър отново отправи поглед напред. Не се чувстваше особено добре при мисълта, че кара осъден на смърт към мястото на екзекуцията.

Опита да се отърси от натрапчивата мисъл, но не беше толкова лесно. Чувстваше се като убиец и дори за миг се подвоуми дали да не пусне нещастника да избяга.

Но какво щеше да стане с него, Франк Декър? Добре знаеше, че палачите не биха се поколебали да го обесят наред с Ал Бароне. Сигурен беше, че нямат никакви скрупули.

А Франк трябваше да мисли за жена си и трите си малки деца. Беше отговорен за семейството си, а палачите така неочаквано го бяха освободили от дълговете му. В замяна на това той им беше обещал от време на време да им прави дребни услуги.

Като тази сега.

Олекна му, когато най-после бандитите се появиха.

— Всичко мина гладко — каза Малеско и се засмя. — Утре ни чакай отново в града.

— Не мога пак да товаря слама — отвърна Декър. — Ще направи впечатление на хората.

— Не ти ли се налага от време на време да купуваш запаси?

— Всъщност да. Но не мога постоянно.

— Как така? Нали ти дадох доста прилична сума.

— Всичко отиде за ипотеката.

— Разбирам. Надявам се, че не го правиш твърде явно. Не бива да се живее на широка нога, когато имаш нещичко. Знаеш какво имам предвид. Ако по някакъв начин се набиеш на очи, ще трябва да те премахнем. Ще увиснеш на клона като другите. Това вече няма да учуди никого.

Франк Декър усети капчици пот да избиват по челото му. Винаги бе знаел, че тази работа не му е особено присърце. Нямаше нерви за нея.

— Ясно ми е — думите с мъка излизаха от устата му.

Постоянно мислеше за жената и децата си. Щяха да го проклинат, ако узнаеха по колко опасен път е тръгнал. Макар че беше сторил всичко, за да защити семейството си и да избегне позора, че не е в състояние да изхранва хората си.

Все някога щяха да научат, че на съвестта му тежат някои прегрешения.

По дяволите! Да, беше му струвало доста. Чудеше се как досега жена му не е забелязала нищо.

— Знаеш, че си в ръцете ни — изсмя се Малеско. — Но няма да те издадем, ако си разумен. Трябва само да си на разположение с всичко, което имаш. И нищо няма да ти се случи.

Малеско беше дал знак на спътниците си. Докато говореше с фермера, се беше отдалечил малко встрани, за да не чуват всички какво се говори. Дори и за тези неща в бандата на палачите си имаше определени закони.

Бандитите изнесоха завързания Ал Бароне от колата и го метнаха на един кон. Завързаха му краката под корема на коня, а след това развързаха другите въжета.

В случай че някой нежелан свидетел ги видеше отдалече, не би го взел за пленник.

Кристофър Малеско потупа фермера по рамото.

— Колко ти трябват?

— Стотина трябва да стигнат.

Малеско бръкна в джоба на панталона си. От известно време носеше у себе си подобни суми само като джобни пари. За фермера това бяха пари, достатъчни два месеца да храни семейството си. Франк Декър бе разчитал да получи от палачите само петдесет долара. Когато Малеско небрежно му извади цяла стотачка от джоба си, той едва скри учудването си.

От джоба си!

Фермерът изобщо не можеше да го проумее. Такава сума той самият би пазил като съкровище.

Въпреки страха си Франк Декър беше доволен. Неочакваната щедрост му помагаше да реши и друг проблем.

В този момент водачът на бандитите дружески го потупа по рамото.

— Има още една дреболия, която не искам да крия повече от тебе — изсмя се Малеско. — Дръж се здраво, Франкибой. Е, какво става? Ще ти стигнат ли силите?

— Какво… какво е…

Фермерът предчувстваше нещо неприятно.

— Имаш това момиче — добродушно каза Малеско. — Малката от Оровило. Знаем всичко, Франкибой. Знаеш ли, че тя очаква дете от тебе?

Това беше новина, която го удари като с чук. Имаше чувството, че не може да стои на краката си. Започна да разбира, че е нагазил с двата крака. Вероятно нямаше никакъв изход.

Бяха го притиснали до стената. И без капчица жал щяха да използват всичките му слабости за своя облага.

— Не се тревожи, Франкибой — продължи Малеско с наслада. — Нищо няма да ти се случи, ако продължиш да изпълняваш както трябва всичко, което ти кажем. Утре по обяд ще ни качиш с каруцата си пред главната порта. Всичко останало ще научиш там.

Малеско впери очакващ поглед във фермата и той кимна утвърдително.

— Всичко е наред.

— И още нещо, Декър. Тази вечер ще се поразходиш пеша. Или пък ще оседлаеш някоя от старите си кранти и ще пояздиш малко из околността. До разсъмване! Това е заповед, Декър. Уреди нещата така, че децата да не забележат нищо.

Като че ли го жегнаха с нагорещено желязо. Той разбра.

Но вътре в него всичко се преобърна. Не можеше да бъде истина. Не искаше да повярва.

— Не искаш да кажеш, че Лиза…

— Напротив, точно така е — небрежно го прекъсна Малеско. — Намерил си си дяволски хубава жена. Питам се как си успял. Да вземе такъв голтак като тебе.

Той се изсмя. Това беше най-голямото унижение, което Франк Декър бе понасял някога. Но не можеше да направи нищо.

— Можеш само да спечелиш от това — каза Малеско. — Да не би да си мислиш, че съвсем случайно се спряхме на тебе? Пипаме само много отдалеко. Добре проучваме всеки един, преди да го направим наш помощник.

Той пак потупа фермера по рамото.

— Имам те за разумен човек, Декър. Ако се опазиш чист, както сега, ще останеш наш приятел. А сега скачай в каруцата и изчезвай!

Франк Декър се чувстваше като пребито куче.

Когато двата коня потеглиха, той се сви отчаян в каруцата.

Още не беше загубил последната искрица надежда. Сигурно щеше да се намери някакъв изход.

Стисна в ръце юздите. Знаеше, че сам се бе забъркал в тая каша. Може би щеше да успее да изкупи поне част от вината си. Вкопчи се в тази надежда и му се искаше да се държи докрай. В тези горчиви мигове се закле в това.

Палачите заедно с Ал Бароне продължиха нататък. Отдалече той изглеждаше като свободен човек. Но така здраво го бяха завързали за седлото, че едва можеше да помръдне. На гърба му беше завързан дебел клон. Чаталът на клона свършваше под мишниците му. Всичко това беше закрепено с тънки ремъци. Затова за страничния наблюдател всичко изглеждаше така, като че ли под жилетката си бе облякъл от модните нови корсети.

В действителност беше абсолютно безпомощен. Не можеше да се спаси от палачите си.

След час достигнаха фермата на Пит Брокър.

Гробна тишина цареше в долината. Кокошки и прасета се разхождаха наоколо. Малкото говеда пасяха разпръснати около фермата.

Палачите завлякоха жертвата си в къщата. В една от малките стаички го хвърлиха на пода и отново го завързаха така старателно, че всеки опит за бягство бе изключен.

Ал Бароне изпитваше най-страшни мъки не от физическо, а от душевно естество. Това, което извършиха с него палачите, бе много по-ужасно, отколкото ако го бяха измъчвали.

Дълго лежа там. Времето, докато отново в мрачната стая без прозорци се появи човек, му се стори цяла вечност.

Някой освети лицето му с фенер.

— Той е, шефе — каза Малеско.

Ал Бароне напрегна изморените си очи. Светлината на фенера падаше върху лицето на мъжа, когото Малеско нарече „шефе“.

И в същата секунда разбра, че е попаднал на следите на една мрачна тайна.

Но разбра също, че това с нищо не може вече да му помогне. Иначе този мъж не би показвал лицето си толкова непредпазливо.

— Карлос Алберто! — със сетни сили процеди той през зъби. — Ти си сгоден за дъщерята на шерифа. В действителност се казваш другояче, нали?

— Позна, Бароне. Добре си се устроил за сметка на братята ми.

— Значи наистина си Илая? — изпъшка Бароне. — Нещо като брат на братята Илая, които обесихме?

— Не сте ги обесили, а линчували — мрачно отвърна главатарят на палачите. — Дошъл съм, за да ви убия всичките, Бароне. Всички, които са виновни за смъртта на братята ми. Всички останали. Искам и да си върна всичко, което сте отмъкнали за себе си. Били са най-малко двеста хиляди долара.

— Повече бяха — въздъхна Ал Бароне. — Много повече. Повярвай ми, Илая. Бяха поне четиристотин хиляди долара. Ако не и половин милион.

Луис Илая придърпа едно малко столче и седна. В това време фенерът бе закачен на ниския таван така, че Ал Бароне и палачът му се намираха в осветения кръг.

Досега Ал Бароне беше обзет от смъртен страх. Но като че ли изведнъж го озари нова надежда.

Имаше още една възможност! Голяма част от живота си бе изживял като комарджия. Неведнъж бе залагал всичко на една-единствена карта.

Винаги досега бе печелил.

Защо да не успее и този път.

Все още не беше мъртъв.

Пое дълбоко дъх.

— Поне четиристотин хиляди — повтори той, понеже Луис Илая продължаваше безмълвно и замислено да гледа някъде пред себе си. — Аз с очите си видях цялата плячка, преди да я поделим.

Това, което разказваше, изобщо не беше вярно, но той продължи да се вживява в това чудовищно представление.

За него това беше единствената спасителна възможност. Той сам се учудваше, че е могла да му хрумне такава идея.

Мозъкът му работеше трескаво.

Виждаше изход от нещастието си. Все пак ставаше дума за живота му. Може би щеше да му провърви и нямаше да го обесят като Пит Брокър и Уили Абърдийн. Може би щеше да му проработи късметът.

Луис Илая го сграбчи и го разтърси.

— Разказвай! Всичко! Горко ти, ако премълчиш нещо!

И Ал Бароне разказваше. Надрънка каквото му дойде на ума. Измисляше все нови и нови подробности. Почти се учуди, че има такъв талант.

Какво ли не прави страхът от смъртта!

Той извади имената на онези, които наистина бяха линчували братята Илая. Бяха десет мъже, като всеки от тях беше получил по една десета от плячката, значи по двайсет хиляди долара.

— И тогава изведнъж в средата се появи мъж с маска. Грабна торбата с втората половина от доларите и в тоя момент се появи един строен ездач с два коня. Всичко стана страхотно бързо. Маскираният се метна на втория кон и двамата изчезнаха като дим. През цялото време стреляха като побъркани…

— И си убеден, че знаеш кой е бил? — попита Луис Илая.

— Напълно съм сигурен.

— Хайде казвай!

— По мое мнение може да става дума единствено за шерифа.

Луис Илая пусна жертвата си. Това вече беше новина, която първо трябваше да проумее.

Не беше ли предчувствал през цялото време, че шерифът не беше съвсем чист?

— Този негодник! А аз дори му се доверих!

Ал Бароне усещаше как акциите му се качват. Дори той самият не се бе осмелявал да мечтае за подобно нещо.

Успехът му още повече го окуражи.

— Ще ти дам още един съвет, Илая — каза той. — Мога само да се надявам, че ще се отблагодариш по подобаващ начин.

— Кълна ти се, Ал Бароне. Но, хайде казвай! Искам да чуя какво ти тежи на сърцето.

Ал Бароне събра цялата си смелост, защото се канеше да каже нещо ужасно.

Повярваха му за историята с шерифа. Но другата история беше напълно измислена.

— Този Ласитър… — той направи умишлена пауза.

Луис Илая не можеше да сдържа напрежението си. Отново сграбчи Бароне и го разтърси.

— По дяволите! Хайде, изплюй камъчето най-сетне!

— Мисля, че неслучайно е тук — прошепна Ал Бароне. — Не само мисля, а съм сигурен. Според мене е частен детектив. Наели са го, за да открие изчезналата плячка.

Слисан, Луис Илая пусна жертвата си.

— Дявол да го вземе, изобщо не бях помислял за това.

„И аз“ — за малко да се изпусне Ал Бароне. Но в последния момент успя да се сдържи.

— Какво знаеш още? — попита Илая. — Би могъл да ми бъдеш истински полезен.

— Знам още куп неща — изпъшка Ал Бароне. — Но най-напред заповядай да махнат тези проклети ремъци! Става, нали?

Всичко беше наред.

И Ал Бароне започна да разказва какви ли не небивалици. В действителност нямаше ни най-малка представа за тези неща, но това беше без значение. Беше си намерил толкова внимателен слушател.

— Значи ти си убеден, че бъдещият ми тъст и Ласитър работят заедно? — попита Луис Илая, след като премисли всичко чуто. — Все още не мога да повярвам напълно.

— Мога да ти го докажа — усмихна се Ал Бароне.

— И как ще го направиш?

Ал Бароне трябваше да намери изход. Подпря замислено главата си с две ръце. Затвори очи и лицето му доби безкрайно сериозен вид. Щом успя да се съсредоточи, вече изглеждаше истински тъжен.

— Никак не ми е лесно — прошепна той накрая в напрегнатата тишина. — Все пак трябва да пратя на бесилката най-добрите си приятели. Това не е твърде почтено от моя страна, нали?

Изпълнен с очакване, той погледна наоколо и като че ли изобщо не забеляза, че през цялото време беше само с главатаря на палачите и русия исполин Кристофър Малеско.

Малеско опря юмрук в гърлото му.

— Хайде, изплюй камъчето или ще те удуша!

Обезсърчен, Ал Бароне отпусна рамене.

— По дяволите! Съвсем не ми е лесно — изстена той. — Но сигурно така е по-добре. Има още седем души, които са получили дял от плячката. Ще ти кажа имената им.

Луис Илая извади бележника си, в който вече бяха записани шест имена. Сред тях бяха и Ал Бароне и Уили Абърдийн.

Записа старателно останалите.

Накрая с големи букви написа още две имена:

„ДЖЕЙК НИКЪМ и ЛАСИТЪР!“

— Тези двамата работят заедно — изсъска Илая. — Сега съм сигурен в това, Ал. Смятам, че имах голям късмет, че успяхме да се споразумеем.

— Дъщерята на шерифа също не е на твоя страна — добави Ал Бароне. — Защо според тебе се е вмъкнала в леглото на Ласитър?

Лицето на Луис Илая застина като маска. Очите му засвяткаха.

Добре обмисленият му план отиде по дяволите с един замах, а той още не съзнаваше, че вече го движат единствено чувства.

Дори не му минаваше през ум, че се вслушва в отчаяните брътвежи на един осъден на смърт.

Вътре в себе си Ал Бароне потръпваше от задоволство. Вече се чувстваше спасен.

— Откъде знаеш? — попита главатарят на палачите.

— Какво?

— Че моята годеница е спала с него!

— Имам подръка няколко момичета — каза Ал Бароне. — Нищо не може да им убегне. Ти сигурно знаеш как е на сцената. Хората, които работят нощем, виждат и чуват такива неща. Не бива да се чудиш, ако…

— Ясно. Разбрах.

Отново се възцари тишина.

— Мога да ти ги доведа — продължи Ал Бароне, когато тишината стана непоносима. Смяташе, че ще е по-добре, ако повдигне настроението на главатаря.

Луис Илая поклати отрицателно глава. Очите на Ал се разшириха.

— Не мога да понасям предатели — изръмжа главатарят.

Той направи знак на Малеско.

Още веднъж очите на Ал Бароне се разшириха — този път от ужас.

Искаше му се да изкрещи, но не успя.

Малеско го завлече до бесилката.

От устата на Ал Бароне не се отрони нито звук. Разбра, че се е провалил чрез предателството си.

 

 

Луис Илая и заместникът му седяха в къщата. Пиеха уиски от запасите на Пит Брокър.

— Правилно ли постъпихме? — попита Малеско. — Не можехме ли да го използваме още известно време?

— Според мене не би било добре — процеди през зъби Илая. — Има една стара мъдрост, Кристофър. Такива предатели не струват пукната пара. При сгоден случай това нищожество щеше да предаде и мене.

Кристофър Малеско кимна мълчаливо. Смяташе, че главатарят има право. Всяка дума би била излишна.

— Сега имаме останалите седем имена — каза Луис Илая. — Ще хванем братята. Един по един.

— А Ласитър? — попита Малеско.

Погледнаха се в очите. Накрая Луис Илая кимна.

— Да, имаш право, приятелю. Трябва да се заемем най-напред с него.

— След това няма да е трудно да се справим с останалите. Дяволът се е вселил в този Ласитър.

— И аз мисля така.

— Трябва да го елиминираме — предложи Малеско. — Ще го обесим тук. Или може би в центъра на града. Трябва да всява ужас.

Луис Илая се загледа в чашата си.

— Мисля, че допуснах голяма грешка.

— Какво имаш предвид, шефе?

— Заех се с прекалено трудна задача. Исках да изглеждам като голям герой в очите на годеницата си. Затова подготвих всичко отдалече. Дали не беше излишно?

— Не намирам — отвърна Малеско. — Сега той си въобразява, че е в безопасност. Само… — той потри чело. — Какво всъщност им обясни, когато си тръгна?

— Казах, че трябва да се погрижа за реда в имението. Хората винаги вярват в това.

Кристофър Малеско се усмихна раболепно. Знаеше, че този фанатичен палач все още му е необходим. Във всеки случай не за дълго. Някой ден русият мъжага щеше да го докара до просешка тояга.

— Кога ще пипнем Ласитър, шефе?

— Смятам, че пак ще се срещне с годеницата ми.

— Не е трудно да се разбере.

— Струва ми се, че е дявол — изръмжа Илая.

— Дали наистина е частен детектив? — попита Малеско.

— Съвсем сигурно — каза Луис Илая много убедено. — И вярвам също, че Джейк Никъм е замесен в някаква мръсна сделка. Цяло щастие е, че Бароне изпя всичко.

— Дали да не обесим първо шерифа? — промърмори Малеско. — Тогава всички останали ще се почувстват безкрайно несигурни.

— Не — каза той. — Не бива да правим грешки. Моят тъст ще остане съвсем за накрая. Най-накрая, Кристофър. Надявам се, че си ме разбрал.

— Не — отвърна Малеско. — Това е прекалено сложно за моята глава. Ще трябва да ми обясниш, шефе…

— Най-голямата опасност е Ласитър — започна Илая. — Това вече успяхме да разберем. И тъкмо затова първо трябва да поправя грешката си и да го обеся. А бъдещият ми тъст естествено не бива да забележи какво става. Ще продължи да ме има за най-добър приятел. Всичко ще му се изясни чак когато усети примката на шията си…

— И когато наброи парите, за да спаси кожата си — каза Малеско. — Би могло да се превърне в празник, шефе…

Луис Илая се засмя злорадо.

— Всичко ще даде. От любов към дъщеря си — той избухна в смях. А когато се поуспокои, добави: — Само че най-напред ще докараме онзи кучи син Ласитър. Утре вечер ще увисне на същия клон като другите.

— Утре вечер ли, шефе?

— Ах, да, имаш предвид изгрева. Това вече няма никакво значение. Сега искам да свършим с него колкото може по-бързо. Като си помисля, че този негодник сега пак ще спи с годеницата ми, направо полудявам. Хайде, приятелю, да се махаме оттук.

— Как ще действаме?

— Няма никакви проблеми, Кристофър. Сигурен съм, че лесно ще уредиш всичко, приятелю.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Утре сутринта ще дойда в Сейсъб — усмихна се Илая. — Ще ми бъде особено приятно да чуя как е минало всичко.

— Ще чуеш страхотна история, шефе.

— Сигурен съм в това.

Погледнаха през малкото прозорче към бесилката. Тялото на обесения висеше неподвижно. На лунна светлина това беше гледка, която наведе на размисъл дори изпълнения с омраза главатар на палачите.

Но скоро у него отново надделяха чувствата.

— Така ще свършат всички — каза той.

Каза го тихо, като че ли се боеше да не го чуят. Мислеше си не за живите, а за духовете на мъртвите.

Дори един Луис Илая беше суеверен.

И се запита дали вече не е предизвикал боговете.

Но веднага прогони тази мисъл. Отново помисли за братята си, които бяха линчувани от озверялата тълпа.

— Следващият е Ласитър — чу се да казва той. — Трябва да изкупя грешката си. Бях глупак. Не биваше да му давам такъв шанс. Но тогава още не знаех, че е дошъл, за да ме унищожи. Отдавна да е мъртъв, ако не бях си набил в главата да се харесвам на годеницата си.

— Това сигурно й е харесало — тихо каза Малеско. — А още повече ще й хареса, когато спасиш баща й.

— Как да го разбирам?

— У него е половината плячка, шефе — в гласа на Малеско се чувстваше упрек. — Като свършим с другите, ще пипнем Джейк Никъм и ще го принудим да върне плячката. И тогава в последния момент ти ще се появиш и ще го измъкнеш.

— И да му оставя доларите?

— Така или иначе ще ги получиш — Малеско се изсмя.

— Да, но едва ли когато умре. А той е здрав като камък. Ще доживее до дълбока старост, сигурен съм.

— Не ми се вярва.

Главатарят на палачите също се изсмя.

— Аха, така ли. Разбирам. Чудесна идея. Иначе бъдещият ми тъст накрая ще стане твърде опасен.

— Трябва само да изчакаш да мине сватбата — каза Малеско. — Никой няма да подозира нищо, ако се случи нещастие.

— Но най-напред да се заемем с Ласитър. Дали е вярно всичко, което Бароне надрънка?

— Сигурен съм. Често застрахователните компании наемат частни детективи. Явно подозират нещо определено. Но ние ще изпреварим Ласитър.

— И ще го пратим на оня свят — изръмжа Илая.

— Кога да започнем? — делово попита Малеско.

— Колкото е възможно по-скоро.

— Тази нощ?

— Предоставям на вас.

— Тази нощ няма да успеем — процеди Малеско през зъби. — Значи следващата нощ.

— Изпрати ми съобщение в имението, когато го пипнете. Не искам да изпусна момента, когато ще увисне на клона.

Отново го обзе дива омраза. Забрави всякакви задръжки. Омразата го превръщаше в див звяр.

Когато главатарят си тръгна, Кристофър Малеско дълго гледа след него. Той беше уверен, че след няколко дни ще бъде страшно богат човек. А Луис Илая ще бъде мъртъв…