Джек Слейд
Годеницата на палача (8)

8.

Късно през нощта, когато наоколо не се виждаше жива душа, Ласитър изведе сивия си жребец от конюшнята.

Не беше казал на никого за намерението си, дори на шерифа и дъщеря му. Искаше сам да намери отговор на някои въпроси. Освен това имаше чувството, че не би могъл да се довери на никого в този проклет град.

Разбира се, Джейк Никъм беше човек на място, а сигурно и благонадежден шериф. Но Ласитър смяташе, че е по-добре да не го посвещава в тайната си. Сигурно щеше да говори с Мара за това, а тя, от своя страна, би се доверила на годеника си.

Искаше да предотврати именно това. Вече беше размислил.

При Карлос Алберто нещо не беше наред. Отначало Ласитър изпитваше само някакво смътно подозрение. Но колкото по-точно си припомняше всички подробности, толкова повече подозрението му се превръщаше в увереност.

Спасяването му в последната минута беше станало прекалено бързо и безпроблемно.

Дори когато чуха тропота на конете, палачите имаха време достатъчно, за да го обесят. Вместо това бяха побягнали като понесени от вихрушка.

Ласитър намираше това за твърде странно. Струваше му се, че всичко е било нагласено така, че Карлос Алберто да има възможността да се появи като спасител в решителната минута.

Спомни си за историите, разказвани за злокобния Джейсън Макини. Наричаха го мъжа с безброй имена. Защо да не се появява и под името Алберто?

Тъкмо поради тази причина Ласитър реши да се поогледа оттатък в Сонора.

Искаше му се да отиде до имението на чичото на младия мексиканец. Но нямаше ни най-малка представа къде се намира имението. Не би могъл и да попита шерифа, за да не предизвика съмнение.

Ласитър не бързаше. По обяд на следващия ден достигна до невзрачното селище с името Увалдес. Мястото изглеждаше доста окаяно. Около полусрутените кирпичени къщи се виждаха малки ниви, засети с царевица и фасул. Между тях, по изгорелите от слънцето ливади, осеяни с трънливи храсти, пасяха стада овце и кози.

В сенките на къщите или под прости сенници бяха се свили жените. Отсреща, край малко езерце, играеха загорели от слънцето полуголи деца, които вдигаха невъобразима врява.

Ласитър се усмихна под мустак. Хората тук не живееха зле, макар че на пръв поглед всичко изглеждаше доста мизерно. Личеше, че не гладуват, а това беше най-важното.

Насред селото се намираше кръчмата, центърът на всичко, което се случваше тук. Всички кръчми в малките села бяха един вид информационен и търговски център.

Ласитър накара едно от момчетата да се погрижи за коня и му даде цяло сребърно песо. Такава щедрост не беше съвсем безопасна, защото най-често цялата тълпа хлапета се движеше заедно.

Те дотърчаха и наобиколиха момчето, което с огромна гордост им показваше песото си. Останалите го наблюдаваха със завист, но се държаха на прилично разстояние от Ласитър.

Той мина през завесата от мъниста и влезе в кръчмата — ниско помещение с малки прозорчета, чието основно предназначение бе да не допускат горещината да нахлува вътре.

Беше празно. Ласитър видя малка камбанка, закачена на една от гредите на тавана, и няколко пъти подръпна въженцето. Металният звук със сигурност се чу и в последното ъгълче на Увалдес.

През вратата зад простия тезгях се появи стройна фигура. Ласитър не можеше да разгледа много подробно жената, въпреки това видя, че е много красива. Изглеждаше около двайсетгодишна. Дългата й черна коса беше спусната на голите й рамене и гальовно обгръщаше гладката кафява кожа. Бели зъби блеснаха между пълните й червени устни, когато се усмихна на госта.

— Буенос диас, сеньор.

— Буенос — отвърна той. — Какво ще кажете за чаша студено вино за добре дошъл, хубава сеньорита?

Тя се наведе зад бара, вдигна един капак на пода и хвана едно от въжетата, които се спускаха надолу. След секунди се появи плетена дамаджана с вино. Хубавото момиче напълни глинена кана.

Ласитър се отпусна на най-близкия стол, а момичето тръгна към него, разлюлявайки поли. Сложи на масата пълната кана и го погледна малко смутено.

— Почакайте! — помоли Ласитър. — Бихте могли да ми правите компания. Искате ли?

Тя остана. Блузата й беше много тънка, а гърдите й напираха под прозиращия плат.

Неволно Ласитър изпита желание. Но вътрешният му глас напомняше да не се разсейва.

Но какво значение имаше един ден повече или по-малко?

Забеляза, че смущението на момичето беше престорено. Изглежда, беше по-скоро уловка от нейна страна. Определено беше натрупала достатъчно опит.

— По какъв начин да ви правя компания, чужденецо? — дръзко попита тя и се усмихна подкупващо.

— Най-напред с едно питие — откровено отвърна Ласитър. — А за останалото може би ще се договорим по-късно.

Тя сложи ръце на кръста и се наклони предизвикателно.

— Можеш веднага да получиш всичко.

Тя повдигна широката пола, а в следващия миг се видяха голите й крака чак до пъпа — а също и съблазнителният черен триъгълник между бедрата й.

Представляваше възбуждаща гледка.

— Дръзка си — отбеляза той.

— Това ми е работата — отговори тя. — За съжаление тук рядко се появяват клиенти, които могат да платят. Моите съселяни не могат да си го позволят. Освен това техните дулцинеи ще има да протестират.

Без да чака покана, тя седна в скута му и надигна каната с вино.

Ласитър усети как го облива гореща вълна. Ръката му се плъзна по бедрата й.

— Аз съм Хуанита — изчурулика тя. — Как да те наричам?

— Карлос — каза Ласитър. Нямаше интерес Карлос Алберто да научи прекалено скоро за него.

— Карлос? — Хуанита звънко се засмя. — Това име особено ми харесва. Имам още един приятел със същото име. Много е щедър, когато идва при мене. За жалост в последно време ме посещава твърде рядко.

Тя се притисна още по-плътно до Ласитър. По такъв начин му предлагаше дяволски хубавото си тяло и той не можа повече да устои.

— Да не би да е Карлос Алберто? — зададе той въпроса, който не му даваше мира.

Хуанита се отдръпна и учудено се взря в него.

— Познаваш ли го?

— Бегло.

— Да не си тръгнал при него?

— Разказа ми за имението си, когато се запознахме преди половин година. Покани ме да му гостувам, когато имам работа по тия места.

— Но не знаеш пътя.

— Това си е моя грижа.

— Мога да ти помогна. Но сега ела с мене. После ще говорим за всичко. Ела…

Тя го пусна и му се усмихна окуражаващо. Не можа да устои.

Последва я в една от задните стаи. Беше спалнята, както можеше да се очаква.

И там тя просто се нахвърли върху него. Беше така възбудена, че едва го дочака.

Скоро се намериха в простото легло. Беше часът за дрямка; тук по това време всички нормални хора се отдаваха на блажено безделие.

Хуанита и Ласитър полудяха. Прегръщаха се отново и отново със страст, от която случаен наблюдател само от гледане би се изпотил.

— Какъв мъж си ти! — задъхано му говореше тя и стенеше, като че ли животът й свършваше.

Беше пламенна игра, напомняща за борба.

Времето неусетно летеше.

Но и най-буйната страст все някога угасва и отстъпва място на здравия разум. Така стана и с тях.

Лежаха отпуснати един до друг и нежно се галеха. Очите на Хуанита бяха вперени в жълтеникавия таван на стаята. Красивото й лице беше озарено от върховно блаженство.

— Никои не ми е доставял такова удоволствие, Карлос — прошепна тя. И в този момент, внезапно осенена от някаква мисъл, тя седна. Погледна го много настойчиво и каза: — Така ли се казваш всъщност? Това със сигурност не е истинското ти име! Бъди откровен, Карлос.

— Е, оттатък се казвам Чарлз — каза той и се засмя. — Приятелите ми ме наричат Чарли.

— Но не си никакъв приятел на Карлос Алберто.

— Защо мислиш така?

— Усещам го — тя се хвърли върху него. Малките й твърди гърди се притиснаха към кожата му. — Мога да ти помогна, ако ми се довериш. Това, което си намислил, е опасно, приятелю.

Тя шепнеше толкова тихо, че Ласитър трябваше да напрегне слуха си, за да разбира всяка дума. Изглежда, се боеше от някакъв невидим доносник. Изведнъж се разтрепери.

Той и отвърна също с шепот:

— Какво смяташ, че съм намислил?

— Смятам, че си негов враг.

Придърпа я по-близо до себе си и веднага усети нежния й скут. Проникна в нея, а тя блажено изстена.

Но бързо усети, че в мислите си той не беше с нея.

— Престани! — изсъска тя. — Мислиш си за нещо друго. Аз също. Нека поспрем за малко. Трябва открито и честно да поговорим.

— Трябва ли да шепнем?

— Не, да се върнем обратно в кръчмата. И без това скоро ще дойдат първите посетители.

Облякоха се, отидоха обратно оттатък и Хуанита отново извади завързаната дамаджана.

Седнаха и пиха. Виното беше благодат, от която по тялото се разливаше приятна отмора.

— Ти го гониш, Карлос?

— Искам да го посетя, това е всичко. Но защо толкова се интересуваш? Защото ти е приятел ли?

— Не ми е никакъв приятел.

— Преди говореше друго.

— Мразя го! — изсъска тя. — Обещаваше ми какво ли не. А после ме изостави. Чух, че си имал момиче оттатък, в Щатите. Дъщерята на шерифа в Сейсъб.

— Вярно е.

— Казва се Мара, нали?

— Да.

— Познаваш ли я добре?

— Донякъде.

— Значи затова си по петите на този мъж, наричащ себе си Карлос Алберто? — продължи тя.

Той веднага наостри уши.

— Нарича себе си така? Какво означава това?

— По-рано носеше друго име. Имал е няколко имена. Искаш ли да научиш истинското му име?

— Нима толкова много ми вярваш?

Тя се наведе напред. Приближи лицето си, устните й докоснаха неговите и в същия миг тя продължи:

— Истинското му име е Луис Илая. Това говори ли ти нещо?

Ласитър изведнъж разбра всичко. В съзнанието му всички подробности се подредиха като плочки от мозайка.

— Братята му са били обесени в Сейсъб — отвърна той. — Сега иска да отмъсти. Събрал е банда палачи. Вече е открил двама от мъжете.

За третата жертва той не можеше да знае. Знаеше само за Пит Брокър и Уили Абърдийн. Нямаше ни най-малка представа, че палачите бяха открили третата си жертва. Не би могъл и да се досеща, че Луис Илая, наричан още Карлос Алберто, сега търсеше именно него, Ласитър.

— Откъде накъде Алберто? — попита той.

— Чичо му го е осиновил — обясни Хуанита. — Бернардо Алберто попадна в капана на този измамник, както и мнозина други. Луис Илая е хитър койот. И при вас оттатък вече е извършил няколко обира.

„Джейсън Макини“ — потръпна Ласитър. Но с нищо не се издаде.

— А сега ми разкажи какво ви свързва! — подкани го Хуанита. — Може би си представител на закона и си тук с тайната мисия да го следиш?

Ласитър поклати глава и се усмихна.

— Не, не е това, Хуанита. Става дума за дъщерята на шерифа. Дойдох, за да разбера що за човек е в действителност Карлос Алберто.

— Сега вече знаеш — прошепна тя и лицето й помръкна. — Все пак жалко. Мислех си, че ще мога да те задържа.

— Никоя жена не е успяла, Хуанита.

— Той ме превърна в проститутка, знаеш ли? Вече никой порядъчен мексиканец не би ме взел за жена. Нравите в тази страна са строги.

— Защо не отидеш в Щатите?

— Нямам толкова пари.

— Ще ти предоставя първоначален капитал. Дори ако искаш, мога още днес да те взема със себе си.

Изведнъж лицето й засия.

— Сериозно ли говориш?

— Кълна ти се.

— А как е истинското ти име?

Внезапно той изви глава и се ослуша. Лицето на Хуанита също беше напрегнато.

— От запад пристигат ездачи — нервно каза тя. — Може да са говедари от имението на Алберто.

Ласитър сви рамене.

— И какво от това? Не вярвам да са на път заради мене.

— Има ли причини Луис Илая да те мрази?

— Спах с дъщерята на шерифа.

— Значи с годеницата му.

— Така е.

— Тогава те мрази като смъртта.

— Само че няма откъде да знае, че съм тук. Да не се тревожим излишно, Хуанита.

— Но аз се тревожа. Усещам опасност. Заради тебе пристигат. Ела, ще ти покажа скривалището.

Ласитър се изсмя и махна с ръка.

— Не е работа за мене — той се заслуша в приближаващия тропот на копита. — Впрочем не са повече от четирима души.

— Искаш да се биеш, ако стане напечено, така ли?

— А как иначе?

— Би било безумие.

Тя сграбчи ръката му и впи нокти в нея.

— Моля те, послушай ме! — умоляваше го. — Не искам да те загубя.

Отвън приближиха четирима ездачи. Конете забавиха ход. Явно четиримата не бързаха. Нищо не издаваше заплаха. Изглеждаха по-скоро миролюбиви.

През едно от малките прозорчета Ласитър ги видя да слизат от конете. Няколко хлапета се втурнаха към тях, за да се погрижат за конете им.

Ездачите им оставиха поводите и им дадоха няколко монети. Така беше прието по тия места.

После влязоха в кръчмата. Говореха помежду си, шегуваха се и се смееха. По нищо не личеше да имат някакви лоши намерения.

— Хайде, Хуанита! — извика единият. — Изваждай бурето с бира от избата! И текила. Искаме да празнуваме, скъпа…

Смеейки се, седнаха на една маса. Сякаш не забелязваха Ласитър.

Изглеждаха напълно безобидни. Говедари, които имаха свободен ден и искаха истински да се повеселят.

Хуанита отминаваше с усмивка грубите им шеги и язвителните им намеци. Мина зад бара и отвори капака на пода. Започна да издига въжето с помощта на голям винт. Струваше й немалко усилия, но никой от мъжете дори и не помисли да й помага. Тя беше стопанката, значи сама трябваше да се грижи за питиетата. В края на краищата, с това се прехранваше. Такава й беше работата.

Винтът скърцаше и пукаше. Полека се показа бурето с бира, което Хуанита извади от хладната изба.

С вещина тя сложи бурето на бара и постави канелката.

Студената пенлива течност потече в големи глинени халби, които побираха около два литра.

Гуляят започна. С бирата се пиеше и текила.

Говедарите не обръщаха никакво внимание на чужденеца.

Като че ли за тях той не съществуваше.

Това накара Ласитър да се замисли. Нито за секунда бдителността му не отслабна, тъкмо обратното — засили се.

Хуанита упорито му хвърляше предупреждаващи погледи.

Ласитър се преструваше, че не забелязва.

След доста време един от гуляйджиите се надигна и леко залитайки, тръгна към задната врата на кръчмата.

Премина покрай Ласитър, като си подсвиркваше някаква мелодия.

И когато беше точно зад гърба му, се случи това, което Ласитър бе очаквал през цялото време.

Но не само го бе очаквал, а съответно се бе и подготвил за него.

Говедарят процеди през зъби зад гърба му:

— Ти си Ласитър, чужденецо!

Ласитър спокойно кимна.

— Да, аз съм. Лошо ли е това?

— Достатъчно лошо — изръмжа мъжът зад него и в същия миг Хуанита нададе предупредителен вик.

Но нямаше нужда. Ласитър сам се погрижи за себе си.

Беше скочил и профуча като вихрушка, когато мексиканецът започна да стреля. Настана адска бъркотия.

Ласитър вече държеше по един револвер във всяка ръка и легнал на пода, стреляше в две посоки.

И тримата мексиканци на масата бяха извадили оръжията си.

Проблясването на дулата разкъсваше сумрака в кръчмата.

От тътена на изстрелите цялата сграда се тресеше и като че ли щеше да се сгромоляса над главите им.

Ласитър беше в непрекъснато движение. И едновременно с това стреляше с бясна бързина.

Противниците му също стреляха, но не го улучваха. Изглежда, решителността им ги беше напуснала, когато чужденецът изненадващо бързо се бе превърнал в бълващо огън чудовище.

Никой не бе очаквал такъв отпор.

След няколко секунди всичко отново утихна. Цялата драма се бе разиграла невероятно бързо.

Двама от говедарите бяха мъртви, единият — доста тежко ранен, доколкото Ласитър можеше да прецени. Само четвъртият се бе отървал с лека рана.

Беше счел за разумно да вдигне ръце и да се предаде.

По лицето му беше изписан ужас. Раненият, който се превиваше на пода, протегна умоляващо ръце.

— Помогни ми, Педро! Помогни ми, де! Аз…

Той се закашля, потрепери в конвулсия и отново се отпусна. Лежеше неподвижно. Вече не се нуждаеше от помощ.

Отвън по прозорците се трупаха хора, опитващи се да разберат какво се е случило.

Ласитър насочи револвера към последния от говедарите.

— Как се казваш?

— Фернандо.

Беше дяволски млад и трепереше от страх. Не бе имал никаква представа с какво се захваща.

Сега беше скован от ужас. Едва се осмеляваше да диша. Сякаш гърлото му беше пресъхнало, когато с огромно усилие успя да каже името си. Ласитър почти го съжали.

Хуанита тъкмо мина през вратата и излезе на улицата.

— Има трима убити! — извика тя. — Елате да ги вземете и ги завържете на конете им. Фернандо ще ги откара в имението.

Цяла дузина мъже се втурнаха в кръчмата. По лукавия израз на лицата им Ласитър разбра какви бяха намеренията им. Прекалено отзивчиво изпълниха желанието на момичето. Защото скоро щяха да използват случая и да опразнят джобовете на мъртвите. Говедарите винаги носеха много песос.

Бедните селяни знаеха, че са добре платени. Говедарите стояха далеч по-високо в йерархията на тази страна. А убитите бяха на работа при младия собственик Карлос не като говедари, а като телохранители.

Само младият Фернандо не им вършеше работа. Много му знаеше устата. Е, добре, можеше бързо да извади револвер и също така бързо да стреля. Но същевременно трябваше и да се улучва — а там Фернандо не беше така добър.

Можеше да се каже, че е имал късмет, че отърва кожата. Или този жесток чужденец беше решил да го убие?

Но Ласитър нямаше такова намерение. Тъкмо обратното. Той взе една бутилка текила и напълни две чаши.

— Ето, изпий това, Фернандо!

Момчето го погледна недоверчиво. После опря чашата до устните си и я изпразни на един дъх.

— Много съжалявам, сеньор Ласитър. Не исках да ви убивам. Аз…

Ласитър махна небрежно с ръка.

— Спести си го, момче. Спести го и на мене. По-добре ми кажи кой ви изпрати.

— Младият господар — изстена Фернандо, който все още се боеше и мислеше, че Ласитър иска да го убие. — Събра всички мъже, които са на негова страна.

— За Луис Илая ли говориш?

— Да, сеньор. Искам да кажа… Не, сеньор. Всичко е толкова объркано. Не знам как да ви обясня.

— Няма нищо — каза примирено Ласитър, за да не плаши още повече момчето. — Знам всичко. Твоят шеф е заповядал да ме убият. Тръгвай вече и откарай мъртвите! Предай на господаря си, че ще го пипна. Не може да ми избяга. Знам всичко за него. Вече няма никакви шансове.

Отвън мъртвите вече бяха завързани на конете.

Ласитър видя това през прозореца. Хуанита отново влезе в кръчмата.

— Какво е намислил Луис Илая? — попита тя и погледна изпитателно към младия говедар. — Защо иска да убие Ласитър? Какво е…

— Няма защо да го питаш — прекъсна я Ласитър. — Аз знам най-добре. Фернандо, сега можеш да тръгваш. И не забравяй да предадеш на Луис Илая поздрави от мене.

Младежът, който се беше имал за майстор на револвера, бавно заотстъпва назад. Изглежда, още не можеше да повярва в късмета си.

Щом усети завесата от мъниста, светкавично се обърна и се втурна към конете с такава бързина, като че ли хиляди дяволи дишаха в гърба му.

Никой не му попречи да си тръгне. Между малките къщички също не се виждаше никой. Сигурно сега си поделяха плячката.

Хуанита си наля чаша текила и я изпи наведнъж.

— Значи не си негов приятел — каза тя твърдо и го стрелна с тъмните си очи. — Пристигнал си, за да го убиеш.

Ласитър поклати глава.

— Исках само да разбера що за човек е. Сега вече знам.

— Бандит ли е?

— Мисля, че е болен — Ласитър сви рамене. — Побъркал се е от омраза. Цялото му същество живее само заради отмъщението. Появява се като палач в Сейсъб. Хората треперят пред него. Той играе двойна игра. Никой не подозира кой е всъщност Карлос Алберто. Дъщерята на шерифа е негова годеница. Шерифът го смята за свой приятел. Трябва да тръгвам, Хуанита. Трябва да бързам. Трябва да не му позволя да върши повече злини.

— Добре, тръгвай, приятелю! — въздъхна Хуанита. — Трябва да си бърз като вятъра. И се погрижи това чудовище да получи справедливо наказание.

Очите й отново излъчваха омраза. Ласитър я разбираше. Луис Илая я беше превърнал в презряна проститутка. Дори и най-бедният, най-презреният никога не би и помислил да я вземе за жена. Тя носеше петното на позора, което нищо не можеше да изтрие. Макар че не се виждаше, тук всички го знаеха.

— Това е, Хуанита — каза Ласитър. — Беше хубаво с тебе…

Изведнъж тя изхълца и сключи ръце около врата му. Плачеше, притискайки се до него като малко дете, което отчаяно търси закрила.

— Вземи ме със себе си, приятелю, вземи ме със себе си…

Гласът й беше задушен от ридания. Ласитър я прегърна и погали косата й, за да я успокои.

— Не мога да те взема със себе си — нежно каза той. — Трябва да разбереш, Хуанита. Но аз ще се върна. Обещавам ти.

— А ако те убият по пътя?

— Трябва да се мисли и за това — каза той. — Но ще се бия.

— И пак ще се върнеш?

— Кълна ти се.

Тя се съвзе и се отдръпна от него.

— Пази се! — каза тя. — Не минавай по прекия път към Сейсъб. Тръгни първо на запад и скрий следите си. Имаш шанс да стигнеш единствено ако избегнеш каквато и да е схватка. Илая е по-силен, отколкото мислиш. Има връзки навсякъде. Също и с войниците тук, край границата. Понеже чичо му Бернардо е уважаван човек, всички тук смятат и племенника за порядъчен мъж. Затова заобиколи по-отдалеч, когато видиш войници. Те няма да те оставят да се измъкнеш. В техните очи ти си един проклет чужденец, който е застрелял трима почтени мексикански говедари. Застрелял? Какво говоря? — тя се изсмя нервно. — Ти си ги убил. Така ще твърдят. И заради това ще те обесят.

— Знаят ли войниците, че той се казва Луис Илая?

— За това се мълчи, понеже чичо му Бернардо е силен и влиятелен човек. Той смята, че трябва да се даде шанс на Луис. Иначе щеше да сподели участта на братята си.

— Умно го е измислил.

— Той е по-хитър и от глутница койоти. Какво ще правиш сега?

— Ще сложа край на безчинствата му в Сейсъб. И аз ще имам грижата да отворя очите на годеницата му.

Той я прегърна още веднъж и нежно я целуна. После се обърна и тръгна.

— Приятелю! — извика тя.

Той я погледна.

— Да?

— Обичаш ли я, приятелю?

— Харесвам я.

— Това ли е причината да се мразите с Луис?

Той кимна. По лицето й се четеше разочарование.

Не можеше да й каже истината, че е изпратен в Сейсъб с определена поръчка, която няма нищо общо с тази история с палачи.

— Значи няма да се върнеш — прошепна тя. — Скоро ще си ме забравил, приятелю.

— Дадох ти думата си, Хуанита — каза той. — Ще ти помогна да се измъкнеш от тази дупка.

Отново я прегърна. Сбогуваха се набързо, но много сърдечно.

След няколко минути едно от момчетата доведе оседлания кон. Ласитър се метна на гърба на сивия жребец и тръгна. Хуанита стоеше пред кръчмата и го следеше с поглед, докато той изчезна зад хоризонта.

Ласитър се вслуша в съвета й и потегли на запад към Сиера Маргарита. Вече беше идвал в тази безкрайно насечена планина. Имаше многобройни криволичещи пътечки, водещи към границата. Беше сигурен, че ще намери пътя. Вярваше, че има достатъчно голяма преднина. Но се заблуждаваше.

Предупреждението на Хуанита в никакъв случай не беше пресилено.

Но Ласитър го разбра едва на следващата сутрин, малко след изгрев-слънце. Когато вече си мислеше, че е в безопасност. По това време му оставаха най-много три мили до границата. Той вече обмисляше какъв капан да заложи на палача.

Но как ли би реагирал този изпечен мошеник, когато научи, че Ласитър се е измъкнал. Ако беше умен, не би се мярнал повече в Аризона.

Ласитър почти не си спомняше за собствената си работа. Едва ли щеше да открие този загадъчен Джейсън Макини. Този мъж беше фантом. Вероятно вече се беше появил някъде другаде под друго име и някои от новите му познати сигурно вече бяха обеднели чувствително.

Това, което сега вълнуваше Ласитър, беше историята с палача. За това естествено щеше да напише подробен отчет. Така шефовете от Бригада Седем щяха да знаят, че не са го изпратили напразно.

Но преди да тегли чертата, трябваше да се върне още веднъж до онова селце Увалдес. Трябваше непременно да удържи обещанието си.

Колкото по-често си мислеше за Мара, годеницата на палача, толкова споменът за Хуанита все повече избледняваше. Тя го привличаше много повече от Хуанита. И сам не знаеше каква е причината. Беше някакво различно очарование.

Ласитър се усмихна под мустак. Едно беше сигурно: че в тази местност ще прекара още няколко чудесни часа. В края на краищата, все някак трябваше да намери отдушник за усилията и несгодите.

Конски тропот прекъсна мислите му. Зад него се появиха ездачи, които, по всичко личеше, страшно бързаха, за да го настигнат.

Но Ласитър не се безпокоеше. Имаше преднина от почти цяла миля, а конят му не беше уморен. Щеше да запази преднината си до границата. Беше напълно сигурен в това.

Не пришпори коня си в галоп, а го остави спокойно да язди в тръс. Едва когато забеляза, че преследвачите приближават, ускори хода. Но хайката като че ли не се интересуваше особено от него. Дали изобщо имаха намерение да се занимават с него? Или се бяха появили съвсем случайно?

Ласитър беше в добро настроение. Подсвиркваше си една песничка, която му беше дошла наум. Беше мексиканска разбойническа песен, в която бандитите осмиваха преследвачите си, войниците.

Нямаше представа, че конниците бяха войници, които сравнително кротко яздеха след него. Разстоянието беше доста голямо, освен това слънцето го заслепяваше.

Затова пък много добре разпозна ездачите, които внезапно се появиха пред него от една падина. Разпозна зелените им униформи с червени лампази и галони и видя сабите им да блестят на слънцето.

Изглеждаха като на парад. Офицерът, капитан, носеше златен шлем с кичур пера. Беше като изваден от книжка с картинки.

Отделението беше от двайсет души. Ласитър нямаше никакъв избор. Изобщо не се опита да влиза в престрелка с тях. Беше равносилно на самоубийство.

Войниците бавно наближиха. А зад гърба на Ласитър се чу тропотът на другото отделение. Чак сега разбра защо ездачите не се опитваха да го настигнат.

Ескадронът спря.

Капитанът доближи коня си до Ласитър, държейки сабята си в ръка. Властно протегна свободната лява ръка.

— Сеньор Ласитър?

— Аз съм.

— Аз съм капитан Торкеро. В името на мексиканското правителство вие сте арестуван.

Мъжът имаше стил, трябваше да му се признае. Държеше се като триумфиращ победител, а към Ласитър се отнасяше с известно уважение. Това събуди малка надежда у Ласитър.

— На вашите заповеди, сеньор — каза той и отпусна ръце на седлото.

— Оръжието ви, сеньор! — нареди капитанът. — Хвърлете всичко на земята. Ще ви съди безпристрастен съд.

— Надявам се — каза Ласитър и хвърли уинчестъра си. После разкопча колана с револвера.

Капитан Торкеро се усмихна доволен.

— Вие сте много благоразумен, сеньор Ласитър — отбеляза той. — Но пред съда едва ли ще ви е от полза. Обвинението ви е известно. Очаква ви само една присъда.

Ласитър отвърна на усмивката.

— Ако и съдът мисли така разумно като вас, капитане, нищо още не е загубено — каза той. — Историята в Увалдес не се е разиграла точно така, както са ви я описали враговете ми.

— Не ми се вярва, че в Сонора някой би се усъмнил в думите на дон Алберто — сухо отвърна капитанът. — Нападнали сте и сте убили трима говедари. Говори се, че сте беснели като разярен чакал. Защо го направихте?

— Беше самоотбрана — каза Ласитър. — Вярвам, че ще уведомите американското правителство за задържането ми.

— Не е необходимо за толкова неоспорим случай. Би било нужно, ако сте дошли в страната по поръчение на вашето правителство и преследвате бандити. Но едва ли е така. Говедарите на дон Алберто не са бандити. А и вие не ми приличате на човек, който действа в името на закона.

Междувременно другото отделение се приближи. Ласитър беше заобиколен от въоръжени мъже.

Капитан Торкеро даде знак за тръгване. Остана до Ласитър, докато другите потеглиха.

— Ще ви откарам в затвора в Китовац — обясни той. — Там ще ви съдят. Очакват ви тежки дни, сеньор. Въпреки това вашият случай ми е интересен. Определено сте измислили интересна версия.

— Не ми е нужно да измислям нищо — отвърна Ласитър. — Имам само една молба, сеньор капитан.

— Слушам ви.

— Изпратете съобщение до шерифа на Сейсъб. Каквото и да се случи с мене, имам да съобщя нещо много спешно.

— Можете да го съобщите на мене.

Ласитър поклати глава.

— Съжалявам, сеньор капитан. Но става дума за нещо, което засяга единствено шерифа на Сейсъб.

— Ще видя какво може да се направи, сеньор.

Този капитан му ставаше все по-симпатичен. Почти беше убеден, че щеше да му помогне.

Известно време яздеха мълчаливо. После капитанът доближи врания си кон до сивия жребец на Ласитър.

— Колко ценно е вашето съобщение, сеньор? — попита той тихо и без да мръдне устни. — Бихме могли да обсъдим всичко.

Ласитър тайно беше разчитал тъкмо на това. В тази страна подкупите правеха чудеса. А този офицер явно беше преживявал и по-добри времена.

— Хиляда — тихо отвърна Ласитър, за да не го чуе някой от войниците. — Но мога да ви дам само чек, капитане.

— Две хиляди — измърмори Торкеро. — Едва тогава ще ми стане интересно. И това като предплата, сеньор. Вярвам, че оценявате живота си много по-скъпо.

— Ще се договорим.

Капитанът доволно кимна.

Заповяда да спрат за почивка, макар че вече сигурно бяха близо до градчето Китовац, където Ласитър трябваше да бъде изправен пред съда.

Капитанът неслучайно поиска да спрат. Искаше да се споразумее с Ласитър. Заповяда да му сложат белезници.

После се облегна на една скала и се обърна с подканящ жест към Ласитър.

— Разположете се удобно. Пура? Уиски? — извади табакера и сребърна джобна бутилка.

Ласитър с благодарност прие глътка уиски и си взе пура, към която капитанът поднесе огън.

Почиваха малко встрани от войниците, които ги наблюдаваха завистливо. Те всички знаеха много добре какво се разиграва, но това не беше лъжица за тяхната уста. За такава работа се искаше да си поне капитан.

— Значи ще ми дадете чек — каза капитанът. — Тази вечер ще отида до Ногалес и ще потърся банкера. Любопитен съм какво ще излезе.

— Сметката ми е обезпечена, капитане. Не се безпокойте за това. Ще успеем да се разберем, сигурен съм.

— Надявам се, сеньор. За вас.

— Не ми ли вярвате?

— Не съм напълно сигурен. Сега напишете чека, сеньор Ласитър!

Ласитър трябваше да се извие силно, за да успее да бръкне с едната от завързаните си ръце във вътрешния джоб на якето си. Но после се справи много бързо. Капитан Торкеро притежаваше чек за две хиляди долара. Според сегашния обменен курс това представляваше малко състояние.

Както Ласитър бе успял да забележи, капитанът беше изпечен мошеник. Този важен господин възнамеряваше да накара златната кокошчица да снесе още цял чувал долари.

Ласитър нямаше какво да възрази.

За него това означаваше ценно време. Защото, докато имаше какво да дава, капитанът щеше да го пази като безценно съкровище.

Едва накрая щеше да го зареже. Тогава дори щеше да се погрижи Ласитър да се пресели на оня свят колкото може по-бързо.

Капитанът прибра чека в якето на униформата си. Никой от войниците не успя да забележи ловкия трик.

— Интересно ми е дали няма да се окаже измама — промърмори капитанът.

— Изчакайте! — посъветва го Ласитър.

Малко след това потеглиха. Четирийсет войници с един-единствен пленник.

В Китовац от всички страни прииждаха любопитни. Всички искаха да разберат какво е станало с чужденеца. Мълниеносно се разпространяваха най-невероятни слухове.

Ласитър беше доволен. Това, което ставаше тук, беше сензация за обикновените хора. Това беше новина, която бързо щеше да се разнесе.

Ласитър държеше вече два коза: веднъж — чека, който беше дал на капитана, и втори път — новината, че е арестуван.

Скоро и шерифът Джейк Никъм щеше да научи какво му се е случило. И със сигурност щеше да си направи изводи.

Но дали щеше да предприеме нещо?

Както винаги Ласитър си оставаше оптимист. Защото и Бригада Седем скоро щеше да разбере за станалото. Именно затова бяха предвидени чековете, един от които попълни Ласитър. Всичко зависеше единствено от това, колко бързо съобщението ще стигне до нужния адрес.

Затвориха го в една от килиите на затвора. Стените бяха от дебели дялани камъни и може би единствено динамит можеше да ги разруши. Малките прозорчета нямаха решетки, но дори и дете не би могло да се промъкне през тях.

За бягство Ласитър не би могъл даже и да мисли.

Изтегна се на нара и затвори очи.

Сега палачът отново можеше да се развихри.

Това беше единственото, което го потискаше. Но нищо не можеше да промени. Трябваше само да се въоръжи с търпение.