Джек Слейд
Годеницата на палача (5)

5.

Шерифът Джейк Никъм се чувстваше като победител. Беше преживял три чудно хубави часа. При това не се бе случило нищо особено. Само дълго бе седял на една маса с Керъл Кидни.

А тя беше толкова мила с него! Беше му дала да разбере, че още веднъж ще обмисли предложението му. Трябваше само да й даде още малко време. Смяташе го за чудесен човек, с когото би могла да бъде щастлива.

Звучеше почти като обещание. Шерифът се чувстваше на седмото небе.

Отвън пред бара погледна джобния си часовник и с учудване видя, че часът е вече три сутринта. Значи беше прекарал повече от три часа с Керъл.

Но вече бе станало време да се прибира вкъщи. Дори и такова старо момче като него от време на време се нуждаеше от сън.

Отсреща в кантората лампата още гореше. Тръгна нататък, за да я угаси. Газта за осветление ставаше все по-скъпа през последните месеци. Търговците бяха забелязали, че хората не могат да се откажат от осветлението. Заедно с търсенето растеше и цената.

Но светлината не беше истинската причина, накарала шерифа Никъм да тръгне към кантората.

Искаше да провери нещо. По време на разговора с Керъл му беше хрумнала една идея.

Някъде имаше една бележка, в която се споменаваше името на Ласитър. Шерифът изведнъж си бе спомнил за нея и сега искаше да се увери още веднъж.

Така или иначе през цялото време не го напускаше чувството, че този Ласитър не е някакъв случаен тип. За такива неща Джейк Никъм имаше остър нюх. Беше хитра лисица.

Но едва влязъл в кантората, дочу тропот на копита. Пристигаха ездачи, които, по всичко личеше, много бързаха.

Отново излезе навън. Ездачите се приближаваха толкова бързо, сякаш ги бяха подгонили всичките дяволи от ада.

Бяха мексиканци. Най-отпред яздеше Карлос Алберто, бъдещият зет на Джейк.

— Получих лоша новина, Джейк! — извика той. — А вие… Вие стоите тук така спокойно, като че ли абсолютно нищо не се е случило. Да не би да съм тръгнал по фалшива тревога?

Той скочи от седлото и забърза към шерифа. Джейк Никъм стоеше объркан и нищо не разбираше.

— Какво трябва да е станало?

Бъдещият му зет измъкна една бележка от джоба на якето си.

— Ето! Вижте сам!

Шерифът изглади смачкания лист и с усилие започна да чете. Буквите трудно биха се виждали и на дневна светлина, а под мъждукащата лампа пред кантората беше почти невъзможно да се разчете написаното.

Джейк Никъм успя да се справи единствено защото нечетливият текст беше написан много едро.

Текстът беше следният:

„ТВОЯТА ГОДЕНИЦА Е ПРИ НАС — ЕЛА ВЪВ ФЕРМАТА НА ПИТ БРОКЪР — НОСИ 10 000 ДОЛАРА — В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ЩЕ Я ОБЕСЯ.

ПАЛАЧЪТ.“

Това беше цялото съобщение.

— Какво знаете, Джейк?

Шерифът се сепна.

— Елате!

Метна се на коня зад бъдещия си зет. Яздеха към къщата на Джейк толкова бързо, колкото можеха.

Шерифът беше обзет от мрачно предчувствие, когато се втурна към дома си. Като обезумял крещеше името на дъщеря си.

— Мара! Мара! Къде си? Мара! Мара!

Напразно. Всички стаи бяха пусти. Мъжете видяха само следи от кратка борба. Това беше всичко.

Шерифът отново прочете съобщението на похитителите.

— Фермата на Пит! — извика той.

Карлос Алберто му помогна да оседлае коня си. Малко по-късно бяха вече на път. Шерифът и спътникът му яздеха един до друг. В тези минути Джейк се отказа от много неща, които по-рано си беше мислил за мексиканеца.

Момчето не беше чак толкова лошо. Толкова много се безпокоеше за годеницата си. Това говореше само по себе си. Отведнъж в очите на шерифа той изглеждаше вече като истински, достоен мъж.

Карлос Алберто водеше със себе си десет души. Бяха говедари, корави мъже, които можеха да се бият като дяволи.

Джейк Никъм протегна ръка към мексиканеца.

— Харесваш ми, Карлос! — извика той.

Мексиканецът засия.

— И ти си мъж на място, Джейк!

Беше се родило ново приятелство. Двамата мъже намираха, че е чудесно, че нещата се бяха развили така.

Шерифът разказа какво се беше случило дотук.

— Как смяташ, Карлос, каква е причината за всичко това?

— Откъде бих могъл да зная, Джейк?

— Кой ли е изпратил писмото?

— Дяволът, Джейк.

Пристигнаха. Пред тях се виждаше фермата на Пит Брокър. Без да се колебаят, продължиха да яздят нататък. Небето започваше да изсветлява.

Първите лъчи на слънцето вече се показваха над долината на Пит. Големият дъб до фермата се издигаше в утринта като прастаро живо същество.

На един от широко разперените клони се поклащаше тялото на мъж.

— Ласитър! — въздъхна шерифът. — Това е Ласитър…