Джек Слейд
Годеницата на палача (2)

2.

Ласитър идваше от север. Горещото слънце стоеше почти в зенита си. Наближавайки Сейсъб, той се виждаше вече седнал в бара пред чаша студена бира.

Внезапно нещо привлече вниманието му. На около половин миля на запад огромни птици кръжаха в небето. Изглежда бяха открили плячка, но не смееха да я наближат.

В дива страна като тази подобно нещо не можеше да се отмине току-така. Ласитър имаше опит.

Без да се колебае дълго, насочи жребеца си към кръжащите лешояди.

След десетина минути той гледаше към долината от един малък хълм, в която се намираше фермата на Пит Брокър. Веднага съзря обесения. Трупът ясно се открояваше на хоризонта.

След няколко минути Ласитър достигна целта си. Няколко койота с вой се отдалечиха от плячката си. Тъкмо те бяха причината лешоядите да не се спуснат към угощението си. Взря се в изкривеното лице на мъртвеца. Изглежда, дълго беше страдал, преди да намери покой в смъртта.

Ласитър измърмори някакво проклятие, после измъкна дълъг нож. Трябваше да се изправи на стремето и да се протегне, за да достигне въжето. Палачите бяха избрали много висок клон за отвратителното си дело.

— Мръсна сган! — изръмжа той и обесеният тежко тупна на сухата земя. Дълго след това наоколо се стелеха облаци пепел.

Ласитър отиде до помпата и натисна стария лост, който изскърца пронизително. Подложи глава под струята и дълго пи. Конят му изпръхтя и потопи муцуната си в коритото.

Без да бърза, Ласитър внимателно разгледа наоколо. Най-напред огледа следите и откри, че палачите са потеглили с конете си в осем различни посоки. Стар трик за заблуда на евентуалните преследвачи. Нищо ново за него. Малката полуразрушена къща имаше три стаи, най-голяма от които беше кухнята. Лесно беше да се разбере, че тук е живял мъж. Ясно беше още, че мъжът е бил обесен преди няколко часа.

Какво да прави?

Би могъл да погребе мъртвия тук и да съобщи на шерифа за случилото се.

Но от друга страна…

Ласитър смръщи лице. Да копае гроб в тази жега съвсем не му се нравеше. А най-често в такива случаи шерифът иска да знае всичко с най-малките подробности. И понеже Ласитър не знаеше името на убития, шерифът щеше да иска да види трупа. Щеше да си навлече куп неприятности.

По-добре да се маха. Не беше дошъл, за да се намесва в някаква си съседска вражда.

Бяха го наели да залови Джейсън Макини и да го отведе в Санта Фе. Според заповедта никой и нищо не трябваше да го отклонява от целта.

Джейсън Макини не беше случаен престъпник. Би могло да се каже, че той беше светило сред хората извън закона тук, около границата. Беше нужен особен талант, за да го пипнеш.

Ето защо тъкмо Ласитър беше натоварен с тази работа. Постараха се да му стане ясно, че е по-лесно с голи ръце да накараш мечка гризли да излезе от бърлогата си, отколкото да хванеш Джейсън Макини.

Ласитър беше убеден в това. Беше слушал истории за бандита, от които на човек му настръхваше косата.

Вероятно той беше тайният главатар в тази гранична област между Аризона и Сонора. Предполагаше се, че тъкмо в неговите ръце се събираха нишките на много организации.

Това, което му приписваха, беше предостатъчно за десет смъртни присъди. Трябва да беше убил не по-малко от сто души със собствените си ръце. Говореше се, че от безбройните обири е натрупал огромно съкровище в скривалището си.

Джейсън Макини — един човек, който непрекъснато се връщаше в мислите на Ласитър. Изглежда, наистина беше необикновен престъпник. Но дали в действителност съществуваше такъв свръхчовек? Или само се носеха легенди за Макини?

Според мълвата, в околностите на Сейсъб се чувствал у дома си. Но въпреки всичко ставаше дума за твърде голяма област с радиус около сто мили.

Повечето следи водеха към Сонора в Сиера Магдалена. Вероятно там се намираше скривалището му.

Ласитър имаше намерение да провери внимателно всички следи. Освен това с удоволствие прескачаше до Мексико от време на време. Приятно му беше да сменя обстановката.

Колкото до Джейсън Макини, не се надяваше особено да го открие. Никой не знаеше как изглежда, появяваше се най-различно облечен под най-различни имена.

Веднъж Ласитър дори си помисли, че със същия успех би открил и някой призрак.

Ето, дори и сега неволно си мислеше за Макини. Сепна се точно в момента, когато отново застана пред обесения.

По дяволите! Не му се вярваше. Би било повече от случайност, ако Макини няма нищо общо с това убийство.

Все едно. Ласитър реши да не размишлява повече, а да погледне направо към фактите.

Намери едно старо конско покривало и уви мъртвия в него. После го отнесе на сянка и почака няколко часа, докато премина голямата жега. И без това искаше да влезе в Сейсъб след залез-слънце. За тайната му мисия беше важно да не привлича излишно внимание.

Ласитър прекара времето си, като разгледа основно фермата. Намери някои книжа, от които научи името на убития, при условие че обесеният наистина е Пит Брокър, собственикът на фермата.

Ласитър откри, че Брокър е притежавал завиден запас от най-скъпо уиски. В едно чекмедже бяха прибрани и скъпи пури. Все неща, които в действителност един дребен фермер не би могъл да си позволи.

Странно защо, но Ласитър отново си мислеше за Макини. Това име го преследваше дори и в сънищата му. Може би защото прекалено много мислеше за него.

В Санта Фе Макини бе изиграл особено дързък номер. Представяйки се за богат мексикански търговец, той се беше сприятелил с градските богаташи, а не след дълго се запознал и с губернатора. И когато всички безрезервно му се доверили, отишъл една вечер при банкера Ейб Хендерсън, принудил го да отвори трезора, намерил вътре половин милион долара, после извел Хендерсън в полето със собствената му карета, застрелял банкера и изчезнал на юг.

Това бил голям удар за губернатора Дъгърти, който заради съмнителни сделки и без това не се радвал на особен успех. Поради тази причина Макини трябваше да бъде заловен жив.

По всичко личеше, че се играе безкрайно сложна политическа игра, за която Ласитър не искаше и да знае.

Беше шест часът следобед, когато Ласитър преметна увития в покривалото труп на гърба на червения кон, който откри в конюшнята. Убийците го бяха оставили, както впрочем и всичко останало, така поне мислеше Ласитър.

За двайсетте хиляди долара той не би могъл и да знае.

Потегли на юг, яхнал сивия си кон, а червения водеше след себе си. Вече се здрачаваше, когато съзря градчето. Изчака, докато се спусна нощта. Когато влезе в града, луната вече грееше.

Ласитър не мина по широката „Мейн стрийт“, а тръгна по една от малките странични улички, толкова тясна, че дори сам ездач трудно можеше да премине.

Беше успял да разгледа града с далекогледа, който напоследък все по-често носеше със себе си. На няколко пъти му бе свършил добра работа.

Ласитър знаеше, че кантората на шерифа се намира срещу бар „Пима“. Уличката свършваше точно до бара.

Беше по средата на улицата, когато чу пронизителен, обвиняващ глас.

— Вие повикахте Пит да пийне с вас по чашка — крещеше жената. — Вие сте последните, които са го видели.

— Е, и какво от това? — попита груб мъжки глас. — Да, изпихме по едно питие. После си взе крантата и пое към фермата си.

— Той искаше да се върне по обяд! — обвиняваше жената.

— Но не дойде — обади се присмехулно друг мъжки глас. — Офейкал е, Керъл. Не можа да се издължи. Забрави го, миличка! Нали ние сме тук.

Ласитър продължи да язди по-бавно. Беше заинтригуван.

— Не ви вярвам! — извика жената. — Защо не ми кажете истината? Попитах едно от момичетата в „Ред Нъгит“, вие изобщо не сте ходили там.

— И къде сме били?

— Продължили сте нататък заедно с Пит. Видели са ви.

— Кой ни е видял?

Ласитър излезе от уличката и застана под светлините на фенерите пред бар „Пима“. Държеше се така, сякаш просто иска да мине покрай тримата, които се караха.

Но беше невъзможно.

Жената изпищя.

Двамата мъже се обърнаха. Сложиха ръце на револверите и заплашително се приведоха.

— Пит! — ридаеше жената. — О, господи…

Беше отметнала покривалото и стискаше главата му с две ръце. Сълзи обливаха лицето й. Тя крещеше, но странно, по улицата не се виждаше жива душа.

Всичко приличаше на призрачен театър. Всъщност врявата би трябвало да привлече цяла тълпа любопитни от съседните къщи и барове. Вместо това беше ужасно тихо.

„Странен град“, мислеше си Ласитър.

— Аз го намерих, мадам — каза той. — И сметнах за правилно да го докарам. Исках да съобщя на шерифа. Все още не зная кой е този човек.

— Това е Пит! — викаше отчаяно тя. — Пит Брокър. Снощи празнувахме нашия годеж, а сега…

И тя отново избухна в ридания. Двамата мъже изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се нахвърлят върху Ласитър. Това не му убягна.

Крайно време беше да предприеме нещо.

Но съвсем не беше толкова лесно да го направи. Нямаше никакви шансове срещу двата револвера.

Младата жена продължаваше да държи главата на мъртвия и да плаче. Единият мъж пристъпи към коня на Ласитър. Пръстът му беше на спусъка, а пистолетът беше зареден.

— Слизай! — изсъска той и на Ласитър не му оставаше друго, освен да се подчини.

Мъжът опря дулото на колта в гърба му.

— А сега обратно в уличката!

Ласитър хвана поводите на коня си и послушно тръгна. Червеният кон заедно с мъртвеца също бе принуден да тръгне. Юздата му беше завързана за коня на Ласитър.

Вторият беше сграбчил момичето и го тикаше пред себе си в тъмнината на уличката.

Наоколо бе все така тихо и безлюдно. Отсреща, в кантората на шерифа, се виждаше светлина, но той или не беше там, или се правеше, че не чува.

Ласитър чу как момичето изхлипа. После изпищя от болка.

— Не се опитвай да хитруваш! — изръмжа спътникът й. — Иначе няма да дочакаш изгрева.

Спряха в края на уличката.

— Какво да ги правим, Хари? — попита единият. — Тази говори твърде много и знае твърде много.

— И той — изсумтя Хари. Беше онзи, който натискаше револвера в гърба на Ласитър. — С удоволствие ще му пусна един куршум. Как мислиш, Тос?

— Дали първо да не попитаме шефа?

— Ами! Свършвай с него. Хайде!

В този момент Керъл Кидни издаде съскащ звук.

Пазачът й изруга. Чуха се бързи отсечени стъпки. От тъмнината пред Ласитър изникна фигурата на момичето. А след нея се появи и Тос. Хвърли се напред, успя да я хване и я хвърли на земята.

— Ще те довърша! — ръмжеше той. — Ти…

— Вземи ножа! — посъветва го Хари. — По-добре да не се чуват изстрели…

Ласитър се хвърли настрани. Нямаше никакъв избор. Това беше последният му шанс.

Хари го бе обезоръжил. Беше се чувствал прекалено сигурен. Само безумец би се осмелил да се съпротивлява в такова положение.

Но на Ласитър му оставаше единствено този шанс. Съзнаваше, че в противен случай двамата ще го застрелят.

Револверът на Хари гръмна. Дулото просветна ослепително, а куршумът прелетя толкова близо до главата на Ласитър, че той усети горещата струя по лицето си.

По всичко изглеждаше, че е улучен, тъй като се строполи на земята. Но в същия миг отвърна на огъня. Стреля слепешката, без да се цели. Просто в посоката, от която просветна дулото.

Хари политна назад и пистолетът му падна. Но Ласитър не видя това.

Вече беше насочил ремингтъна си в следващата мишена.

Вторият негодник беше пуснал момичето и сега стреляше в посоката, където се намираше Ласитър. За щастие, в тъмнината не се виждаше нищо.

Ласитър току-що се бе претърколил — и отново се прицели в мястото, от което проблясваше дулото на пистолета.

И този път улучи.

Мъжът извика и се олюля. Но продължаваше да стиска здраво оръжието в ръката си и да стреля, докато в барабана не остана нито един патрон.

Изстрелите минаваха далече от Ласитър. С отчаян скок той бе успял да се измъкне от опасната зона. Двамата му противници не се нуждаеха от повече грижи. Той се наведе над момичето, което лежеше безжизнено.

Обзе го ужас.

Дали този мерзавец не я е убил с ножа си? Дали бе имал време за това?

Ласитър коленичи до нея и драсна клечка кибрит. В светлината на малкото пламъче успя да види, че очите й са затворени. На слепоочието й имаше червено петно.

Изглеждаше като следа от юмрук. Този мръсник я бе ударил, когато Ласитър ги изненада.

Той разтърси момичето и потупа бледите й страни. Клечката угасна, но Ласитър видя, че тя се размърда, а после чу продължителна въздишка.

На улицата стана шумно.

Откъм „Мейн стрийт“ приближаваха мъже с фенери и факли. След миг всичко бе обляно в светлина.

Двамата негодници лежаха неподвижно. Пушки и револвери се насочиха към Ласитър. Един от мъжете носеше шерифска звезда. Беше мъж с посивели коси и огромни мустаци. Имаше дружелюбно лице, по което един явно нелек живот беше оставил следите си. Той също бе насочил пушката си към него.

Ласитър продължи да се занимава с момичето. Изведнъж то се изправи и извика с пресипнал глас:

— Този мъж е невинен, шерифе. Той току-що ми спаси живота. Няма защо да го заплашвате.

Шерифът бавно свали оръжието си. Другите мъже наобиколиха червения кон, на който беше преметнат Пит Брокър.

— Това е Пит!

— Да, той е наистина.

— Обесили са го!

Лицето на шерифа оставаше безизразно. Човек би могъл да си помисли, че изобщо не е изненадан.

Но може би Ласитър се лъжеше.

— Трима убити за една вечер — изсумтя шерифът. — Кои са другите двама?

— Хари Ронка и Тос Шарп.

— Откарайте ги при гробаря. Но нека не бърза да ги погребе.

Шерифът отново се обърна към Ласитър и момичето.

— Елате с мен в кантората. Мисля, че има какво да ми кажете, господине. А и ти, Керъл…

Той направи знак с ръка и двамата го последваха. Ласитър поведе сивия жребец. За червения, както и за Пит Брокър, се погрижиха мъжете.

Шерифът влезе в кантората с Ласитър и Керъл. Зададе обичайните за такива случаи въпроси и си записа някои неща. Изглежда, беше коректен и съвестен служител.

Ласитър определено го хареса. Шерифът дори му се представи. Казваше се Джейк Никъм и между другото спомена, че е шериф едва от половин година. Преди това от време на време работел като помощник на шерифа. След като неговият предшественик бил убит, гражданите го избрали за шериф.

Все още навлизал в работата. Трябвало да мине още доста време, докато започне да се оправя сред джунглата от параграфи. Като каза това, той се усмихна. Имаше ситни бръчици в ъгълчетата на очите. Наистина симпатичен човек. Ласитър го хареса от пръв поглед.

Шерифът Никъм отново стана сериозен.

— Наистина странна история — каза той. — Нищо поетично няма в нея, господин Ласитър.

— Можете да не ме наричате господин, шерифе.

— Добре, Ласитър. В такъв случай ме наричайте Джейк.

Той извади бутилка уиски и чаши от най-долното чекмедже на писалището си.

— Да ти налея ли, Керъл?

— Да, добре ще ми дойде, чичо Джейк.

Той напълни чашите до ръба. Пиха мълчаливо. Тогава шерифът каза:

— Страшно съжалявам за Пит. И за теб, Керъл. Щяхте да бъдете хубава двойка.

— Не разбирам, чичо Джейк — каза тя сподавено. — Имаш ли някакво обяснение за това?

— Не, дори и при добро желание.

Вратата се отвори и едно момиче връхлетя в стаята. Беше на възрастта на Керъл.

То се спусна към Керъл и двете се прегърнаха.

— Това е ужасно, Керъл. Още не мога да повярвам. Боже мой! Горкият Пит… Толкова мило момче… И толкова млад. Колко хубаво беше празненството снощи…

Двете хлипаха, а сълзите се стичаха по лицата им.

— Това е дъщеря ми Мара — обясни шерифът. — Двете са израсли заедно, а Керъл е прекарала повече време с нас в ранчото, отколкото с родителите си в града.

— Вие имате ранчо?

— Оттатък, в Бредли Уош — отвърна шерифът. — Но не е особено голямо. Стига точно, колкото да се преживява, Ласитър. И да мога да плащам на единствения говедар.

— Отново пресилваш нещата, татко — обади се Мара. — Не бива да му вярвате за всичко, Ласитър. Той обича да говори на едро. Това, което имаме, е едно чудесно парче земя. Но баща ми предпочита да се прави на шериф. Това е голямата му страст.

Същото чувство имаше и Ласитър. Този човек боготвореше работата си. Причината можеше да бъде единствено голямото му въодушевление. Сигурно още от малко момче си е мечтал да носи шерифската звезда и да стане уважаван човек.

Джейк отново напълни чашите. Мара също получи чаша. Изглежда двете млади дами бяха свикнали със силното питие. Изпразниха чашите си на един дъх.

— Ще останете ли в града, Ласитър?

— Може би. Още не зная.

— Нямате определена цел? Извинете ме, не искам да бъда нелюбезен. Не сте длъжен да ми отговаряте. Така е по закон.

— Не е необходимо да се извинявате, Джейк. Всъщност пътувам за Ногалес. Искам да се срещна с един приятел там. Но не е спешно. Бих могъл дори да си представя, че градчето ви ще ми се понрави…

Той извърна поглед към двете момичета и смигна на шерифа. Той също небрежно му смигна.

— Ще дойдете ли с мене отсреща в бара, Ласитър? Би било добре да сте там, докато задавам някои служебни въпроси. Ще ми направите ли тази услуга?

— Нямам особено желание — отвърна Ласитър. — Ще изглеждам като ваш помощник, Джейк.

— Идеята не е лоша — шерифът извади една звезда от чекмеджето и я хвърли на писалището. — Ето. Вземете я и я сложете на елека си! Ще ви стои много добре.

— Имате дяволски голямо доверие на един непознат, Джейк. На ваше място бих бил по-предпазлив.

— Знаете ли, Ласитър, мисля, че познавам хората.

— Въпреки всичко, това не е работа за мене, Джейк — отвърна той. — Но ще ви придружа до бара. Само че най-напред трябва да се погрижа за четириногия си приятел.

— Добре, ще дойда с вас. Конюшнята е малко по-нататък в една уличка.

Шерифът се изправи и се обърна към дъщеря си:

— Погрижи се за приятелката си. Сега тя се нуждае от утеха. Впрочем, моето предложение още е в сила, Керъл. Знаеш какво имам предвид. На твое място не бих се върнал в бара. Би било прекалено опасно.

— Ще помисля, чичо Джейк.

— Кога ще престанеш с това „чичо“? — добродушно я смъмри шерифът. — Още не съм толкова остарял…

Без да дочака отговор, той тръгна навън, а Ласитър го последва.

Те вървяха един до друг по „Мейн стрийт“. Ласитър водеше след себе си сивия жребец.

— Преди три години Керъл загуби родителите си — започна да разказва шерифът. — Имаха малка кръчма, която след смъртта им попадна в ръцете на един богомолец. Керъл започна да работи в бар „Пима“. Тя не е мръсница, Ласитър, макар че злите езици говорят какво ли не. Има хубав глас и често пее и танцува за мъжете. Но си остана чиста, можете да ми вярвате.

— А вие бихте ли я взели с удоволствие за себе си?

Джейк кимна и при това свъси лицето си.

— В края на краищата, не съм престарял, Ласитър. Или мислите, че вече не бих могъл да доставя радост на едно младо момиче?

— Напротив — възрази Ласитър, — убеден съм в това. Изглеждате дяволски добре. Трябва да го докажете на дамата. Сигурен съм, че ще откликне на предложението ви.

— Сега най-напред доста ще тъгува за Пит.

— Що за човек беше той всъщност?

— Хм, какво да ви кажа? Определено не беше лошо момче. Малко лекомислен, но това не е престъпление. И… е, не зная дали мога да го обвинявам. Но съм си мислил за някои неща. Например празненството снощи. Струваше доста пари…

Той изсумтя, като че ли нещо остана недоизказано във въздуха.

— И сега се питате откъде е имал нужните джобни пари — каза Ласитър. — Въпросът е оправдан според мене. Впрочем, аз се поогледах във фермата. Намерих страшно скъпо уиски. Такова не може да се купи навсякъде. Имаше и фини хавански пури. За дребен фермер това вече бие на очи. А и, изглежда, напоследък не се е грижел особено за фермата си.

— През цялото време имах същото чувство.

Обикновено така приветливото лице на шерифа сега бе помръкнало. Виждаше се, че не му е много приятно да говори за Пит Брокър.

Спряха да говорят, когато стигнаха конюшнята. Едва по-късно продължиха разговора си в бара.

Поръчаха вечеря. Повечето посетители ги наблюдаваха с нескрито недоверие. Не им се нравеше, че шерифът и този съмнителен непознат така добре се разбираха. Двамата често вдигаха наздравици и дори преминаха на ти.

— В действителност, исках най-напред подробно да разпитам хората тук — говореше Джейк със сподавен глас. — Но ми се струва, че в момента няма смисъл. Както виждам, още нищо не се знае. Всички са доста объркани. Едва ли някой би могъл да ми каже нещо смислено.

— Същото си мислех и аз.

— Какво ще кажеш за предложението ми? Можеш да станеш мой помощник.

— Заплащането е твърде лошо.

— Разбирам.

— Решението ми би могло да се промени, ако дъщеря ти ме хареса — усмихна се Ласитър. Това трябваше да е шега, но шерифът го разбра съвсем различно.

— Вече нищо не може да се направи — каза той. — За съжаление…

— Вече е в сигурни ръце?

— Дори вече е сгодена.

— И кой е щастливецът?

— Съвсем порядъчно момче. Нарича се Карлос Алберто. След няколко години ще наследи имение. Оттатък, в Сонора. Чичо му Бернардо иска да му завещае всичко.

— Не ми изглеждаш доволен от избора й.

Джейк Никъм кимна разсеяно и изпразни чашата си на един дъх.

— Нищо не може да се направи — каза той. — Любовта не пита… Сигурно и сам го знаеш. Когато младите момичета си наумят нещо, никой не може да ги спре. Е, все пак я разбирам. Момчето изглежда доста добре. Има маниери. Но на тези мексиканци никога не можеш да се довериш. Докато спечелят момичето, се правят на герои. А после жената няма на какво толкова да се радва. Трябва да ражда деца едно след друго и да се грижи за домакинството. А господинът се забавлява с любовниците си.

— Такъв ли е?

— Не зная. Познавам го съвсем малко. Но всички са еднакви. Няма изключения.

— Може би го обвиняваш несправедливо.

— Надявам се.

Двамата не забелязваха, че някой ги наблюдава.

А Ласитър не предполагаше, че примката, предназначена за него, вече е вързана.

Луис Илая искаше да напомни за себе си.