Джек Слейд
Годеницата на палача (11)

11.

Следобед фермерът Франк Декър отново беше в града, за да пазарува. Използва случая, за да докара десет чувала картофи, които имаше да връща на Стормън. Всичко мина гладко и когато малко преди здрачаване той напусна града, това не направи никакво впечатление. Никой не се усъмни.

Също така никой не забеляза, че собственикът на конюшнята Доналд Холтър е изчезнал. Това вече не правеше впечатление на никого, тъй като напоследък Холтър предпочиташе да прекарва времето си на други места, а не в конюшнята. Там беше назначил един възрастен мексиканец, който беше доволен, че е получил някаква работа.

Доналд Холтър беше зает с големи приготовления за бъдещето. Искаше да създаде фирма за превоз на товари и беше потънал в мечти скоро да умножи парите, с които така неочаквано се беше сдобил.

Естествено той се разтревожи, когато някои от тогавашните му съучастници бяха обесени. Но после си каза, че е невъзможно да са научили за него. Защото по времето на екзекуцията се стараеше да не е сред най-активните и гледаше да остане по-назад.

Не можеше да знае, че името му отдавна е записано в нечий бележник.

Сега лежеше на дъното на тракащата каруца на Декър, завит с купчина празни чували от картофи, тежката миризма на които спираше дъха му.

Но дори и това би било поносимо, ако Холтър знаеше, че скоро дъхът му ще пресекне завинаги.

Вече им беше дал парите си, доколкото още ги имаше. Доброволно беше показал на палачите скривалището зад яслите. Направи го, защото му бяха обещали в замяна да му подарят живота. Хвана се на тази въдица както всички останали.

Сега неумолимо вървеше към края.

Доналд Холтър беше вече полужив от ужас.

Шерифът Джейк Никъм стоеше пред кантората си, когато каруцата потегли, и замислено се загледа след нея.

Преди два дни пак беше срещнал Франк Декър с каруцата, когато се връщаха обратно в града с мъртвия Уили Абърдийн.

А на следващата сутрин намериха Ал Бароне обесен пред фермата на Пит Брокър.

„Дали утре сутринта няма да се наложи да свалям от бесилката нова жертва на бандата палачи?“ — запита се шерифът и замислено се почеса зад ухото.

Дали да не тръгне след Декър? В безмълвния разговор със себе си той поклати глава. Не, Франк Декър беше честен фермер, който не би убил дори муха. Съвсем определено не би могъл да бъде съучастник на такава банда злодеи.

Шерифът Джейк Никъм се върна в кантората, изпи остатъка от кафето, което от няколко часа стоеше в една кана на писалището му, и се приготви да започне първата си вечерна обиколка на града.

Нямаше търпение да отиде в бар „Пима“. Копнееше за Керъл Кидни. Беше успял малко да се сближи с нея. Сега вече беше само въпрос на време кога тя ще стане негова спътница в живота.

Дори си мечтаеше за радостта от бащинството. Така можеше да изживее няколко щастливи десетилетия. Чувстваше се още здрав и силен.

Едва бе напуснал кантората, когато дочу тропот на копита. Неволно си спомни за Ласитър. През цялото време вярваше, че Ласитър ще се появи също така внезапно, както беше изчезнал.

Непроницаем човек беше той. Какво ли би могло да го води по тези места?

Но ездачът не беше Ласитър. Джейк Никъм позна бъдещия си зет. Изглежда, отново го беше обзел силен копнеж по Мара. Шерифът не можеше да му се сърди за това.

— Здравей, Джейк — поздрави мексиканецът и повдигна широкополата си шапка. — В града ли е Мара? Или ще трябва да яздя до ранчото?

— Тя е при приятелката си отсреща, в бара — отговори шерифът. — Впрочем тъкмо се канех да отида там.

Мексиканецът слезе и поведе врания си кон за юздата. Един до друг двамата мъже се упътиха към бар „Пима“, в който тази вечер не беше особено оживено.

Алберто завърза коня си пред входа. Не направи нищо, за да облекчи животното — нито извади мундщука от устата му, нито пък разхлаби седлото. Това смути шерифа.

След като беше преминало първоначалното му въодушевление от мексиканеца, Джейк Никъм отново беше станал мнителен. Сега пак го споходиха мисли, които не бяха особено приятелски.

В бара имаше само неколцина посетители.

— Вашите дами са горе — каза Ед Халигън. — Да ги повикам ли?

Шерифът смръщи чело.

— Нашите ли, Ед? Как да го разбирам?

— Така де — изсумтя съдържателят, — сигурно нещо съм се объркал. Какво ще поръчате? Уиски?

Той вече беше свалил бутилката от лавицата. Двамата мъже кимнаха. Ед Халигън им наля. Вдигнаха пълните чаши за наздравица.

— Да не би Керъл да ти е казала нещо, Ед? — обърна се шерифът към съдържателя.

— Не, просто така си помислих, Джейк. Забрави го. Повярвай ми, не исках да кажа нищо лошо.

— Всичко е наред, Ед.

Отново им напълни чашите.

— Чувал ли си нещо за Ласитър? — попита Ед Халигън.

— И аз тъкмо се канех да попитам — бързо каза Алберто Илая. — Има ли някакви новини от него?

Шерифът поклати глава.

— Като че ли се е изпарил. Той си беше необикновен човек. Не вярвам да се появи пак. Какво мислиш, Карлос?

— Не зная. Нямах кой знае каква възможност да го опозная по-отблизо. Не бих искал да давам никаква оценка.

— А не би било и лесно.

Двете момичета се зададоха по стълбите. Правеха приятно впечатление.

Мара целуна годеника си по бузата.

— Радвам се да те видя, Карлос.

— Бях се затъжил за тебе.

— Да не би да си дошъл, за да ми съобщиш датата на сватбата ни? — пошегува се тя. — Вече едва ли мога да се надявам.

— Да, това е причината за посещението ми — каза той в отговор и всички бяха изненадани.

— Защо изведнъж си се разбързал? — попита Джейк Никъм.

— Но, татко! — упрекна го Мара. — Защо стана толкова сериозен? Да не би да съжаляваш?

Той сърдечно се засмя.

— За бога, детето ми. Радвам се заедно с тебе. Доволен съм, че ще имаш добър човек за съпруг.

— Това трябва да се отпразнува — въодушевено извика Керъл. — Сядайте! Ще донеса няколко бутилки шампанско от избата.

— Ще ти помогна — каза Мара и двете изчезнаха.

Шерифът и мексиканецът седнаха на една маса, достатъчно отдалечена от малкото посетители, за да могат да говорят необезпокоявани от никого.

— Ти май още не си напълно съгласен, Джейк? — попита Алберто Илая. — Можеш спокойно да ми кажеш.

— Какво говориш? — започна да обяснява Никъм. — Всички вие ме разбирате погрешно. Мисля, че само един баща би могъл да ме разбере.

— Поставям се на твое място и мисля, че зная как се чувстваш — съчувствено каза Алберто. — Впрочем намислил съм нещо. Какво ще кажеш, ако просто се преместиш при нас в имението? Ще ти плащам прилична заплата, а ти в замяна ще се грижиш за реда навсякъде. А по-късно ще имаш възможност да се радваш на внуците си. Е, какво мислиш? Няма да ти се налага да се безпокоиш повече за бъдещето си.

Шерифът не забеляза коварната нотка в гласа му.

— Да се безпокоя? — изсумтя той. — Е, да, сигурно имаш право. Заплатата на шерифа стига, колкото да се преживее, а и малкото ми ранчо не носи кой знае колко. Доволен съм все пак, че парите стигат да плащам на единствения кравар, който поддържа фермата.

— При нас изобщо няма да имаш грижи за нищо — каза Алберто. — И дъщеря ти няма да ти липсва. Хайде, кажи „да“, приятелю. Ще се разбираме великолепно.

— Ами, не знам — нерешително отвърна Никъм. — Ще ми се наложи да свиквам със съвсем различни нрави и обичаи. А има и още…

Той поклати глава, като че ли искаше да говори за нещо друго.

Карлос Алберто го потупа приятелски по рамото и заговорнически се приведе над масата.

— Не трябва да имаш тайни от мене, приятелю — шепнеше той. — Аз също зная. Мара ми разказа, че си хвърлил око на Керъл. Впрочем това е чудесна идея. Керъл би била подходяща партия за тебе.

— Остави ме сам да се погрижа за себе си — рязко отвърна Никъм. — По дяволите, никак не ми харесва, когато други хора прекалено много се месят в работите ми.

— Добре, няма да обеля нито дума повече за това — обидено изръмжа мексиканецът. — Нямах лоши намерения.

Мара и Керъл се върнаха. Всяка носеше по две бутилки шампанско.

Първата беше отворена веднага с много шум, а през следващите часове много пиха, шегуваха се и се смяха.

Останалите посетители не биваше да останат безразлични към радостта на младата двойка. Всички бяха щедро почерпени от Алберто и никой не забеляза, че той самият отпиваше само малки глътки от чашата си, а когато беше сигурен, че никой не го наблюдава, скришом я изливаше.

Въпреки всичко един мъж го видя. И той също пиеше много малко, само че го правеше още по-изкусно от мексиканеца. А мъжът беше първокласен наблюдател с очи на орел. Единственото му преимущество беше, че го правеше напълно незабелязано.

Този мъж беше шерифът Джейк Никъм. След краткия разговор с Карлос Алберто изведнъж беше обхванат от съмнения.

Неизвестно по какви причини отново си спомни как фермерът Франк Декър напусна града с каруцата си.

Това вече не даваше мира на шерифа.

През това време в бар „Пима“ цареше голямо оживление. Естествено, новината за събитието бързо се бе разнесла и авантаджиите не закъсняха да се присламчат. Намериха се и музиканти. Засвириха танцова музика. Вечерта ставаше все по-весела и по-шумна.

Мексиканецът отново и отново потупваше шерифа по рамото. Изглеждаха като неразделни приятели.

Сватбата трябваше да се състои точно след една седмица. Бяха успели да се споразумеят за датата.

Шерифът танцуваше с Керъл.

— Обмисли ли предложението ми? — попита той. — Или съм твърде стар за тебе?

За негова изненада тя го целуна по бузата.

— Какво мислиш за двойна сватба, Джейк?

Най-напред той онемя от смайване. После разбра и буйно я прегърна.

Даде знак на тримата музиканти и те изсвириха туш.

В настъпилата тишина Джейк Никъм обяви:

— И така, току-що стана още един годеж. Между мис Керъл Кидни и моя милост. Ние решихме сватбата ни да се състои на същия ден, когато е тази на дъщеря ми Мара и Карлос Алберто — той погледна към двамата. — Нали нямате нищо против?

Естествено последва възторжено съгласие. Мара прегърна баща си, а Керъл — мексиканеца. И веселбата стана още по-буйна отпреди.

— Разбира се, аз ще платя всичко — обясни мексиканецът. — Това ще изисква значителни разноски.

— Много любезно от твоя страна — засмя се шерифът. — Но наистина не е необходимо. Не бива да се впускаш в допълнителни разходи заради нас.

— Това няма да ме затрудни — похвали се Алберто. — Докато ти с твоята нищожна шерифска заплата и малкото ти ранчо…

— Е, въпреки всичко не съм чак толкова беден — прекъсна го шерифът с усмивка. — Скътал съм нещичко за черни дни.

— Не бих ти повярвал.

Джейк Никъм дръпна зет си настрани, където можеха да разговарят малко по-спокойно.

— Искам да ти разкрия нещо, Карлос. Но между нас да си остане. Не бих искал да се разчуе. По-рано известно време търсих злато в Калифорния. Имах малко късмет. Вложих парите в акции. Предимно в железницата. По този начин моите долари тихо и кротко се умножиха. Разбира се, това не е огромно състояние, но все пак… Ще се справя съвсем добре.

— Въпреки това двойната сватба ще бъде на мои разноски.

Никъм повдигна рамене.

— Щом толкова настояваш.

— Да, за мене е въпрос на чест — подчерта мексиканецът. — Ще се съгласиш ли най-после?

— Няма да те спирам — усмихна се шерифът. — Ела да изпием по още едно питие.

Върнаха се при годениците си, които в това време танцуваха с други мъже.

Нощта бързо си отиваше. Никой не забеляза как отлетя времето.

Към три часа сутринта шерифът Никъм заспа по средата на разговора. Неколцина мъже подхвърлиха иронични забележки към Керъл, но думите им в никакъв случай не бяха злонамерени. Груби, но сърдечни, така да се каже.

Керъл се засмя заедно с другите. Хвана хъркащия шериф за носа, за да го събуди. Той се надигна и като че ли не разбра къде се намира.

— О, господи, главата ми бучи — изпъшка той. — Мисля, че пих твърде много.

— Би трябвало да си легнеш и да поспиш, Джейк — отбеляза тя. — Или да ти приготвя едно силно кафе?

Той се изправи и се олюля.

— За бога, никакво кафе — засмя се той. — Няма да мога повече да заспя.

Заклатушка се с несигурни стъпки към вратата, а Керъл го придържаше от едната страна.

— Да дойда ли с теб? — загрижено попита тя, когато вече стояха пред бара и дишаха чист въздух. — Щом бездруго всичко между нас е ясно, бихме могли спокойно…

— Обаче аз не бих искал — прекъсна я той. — Разбери това, скъпа. Като шериф трябва да внимавам за доброто си име. Лека нощ, съкровище.

Той я целуна за довиждане и се заклатушка нататък. Керъл гледаше след него, докато той изчезна отсреща в кантората си.

Мара и Карлос бяха излезли навън и застанаха до Керъл.

— Татко успя да се добере благополучно — усмихна се Мара. — О, Керъл, толкова се радвам за вас двамата. Той със сигурност ще ти бъде чудесен спътник в живота.

— Зная — каза Керъл. — Иначе не бих казала „да“.

Карлос Алберто погледна сребърния си джобен часовник.

— О, небеса! Колко е късно вече! — извика той изненадано. — А въпреки всичко исках тази сутрин да бъда вече в Ногалес!

— Ще пътуваш за Ногалес? — учудено попита Мара.

— Да, разбира се, скъпа — хладно отвърна той. — Но нали вече ти казах.

— Не мога да си спомня.

— Трябва да съм казал на Джейк — засмя се Карлос. — Продадох петстотин говеда, които трябва да бъдат откарани в Тъкмсън след няколко дни. Остава само писмено да се уреди сделката. Странно, мислех си, че съм ти казал, скъпа. Но с Джейк говорих надълго и нашироко за това, сигурен съм. Е, сега вече и ти знаеш.

Той сложи ръка на раменете й.

— Но още не бързам чак толкова. Нека се повеселим още малко…

Двамата се върнаха със смях обратно в бара.

 

 

Шерифът Джейк Никъм изобщо не беше пиян.

Той не си легна да спи в кантората. Напротив, беше забележително бодър. В тъмнината на стаята намери оръжията, които искаше да вземе със себе си: двуцевната ловна пушка, един „Уинчестър“ и втори револвер, който мушна в кобура под мишницата си. Разбира се, запаси се и с достатъчно муниции.

Напусна сградата през задната врата и се промъкна до малката си къща извън града. Не беше нужно почти никакво усилие, за да остане незабелязан. Едните бяха в бара, другите спяха в този ранен час.

Оседла коня си и първата половин миля го води за юздата след себе си. Чак в прикритието на един храсталак го възседна и потегли, вече сигурен, че никой не го е забелязал.

Още дълго чуваше шума от бар „Пима“. Там продължаваха да празнуват. Той се усмихна със задоволство. Имаше на разположение около пет часа. Гуляйджиите едва ли щяха да се събудят по-рано. А в случай че някой все пак го видеше, щеше да каже, че е излязъл да се поразходи на чист въздух, за да му мине махмурлукът.

Постепенно се развиделяваше. Джейк Никъм не бързаше. Най-напред се качи на един хълм, от който можеше да разгледа фермата на Декър. В сумрака различи каруцата на Декър, която стоеше на двора пред бараката. Долу всичко бе потънало в дълбок сън.

Никъм измърмори нещо под носа си и сви рамене. Е, може пък да си е втълпил в главата абсолютно погрешна мисъл. Обаче любопитството у него беше пробудено, както и инстинктът на преследвача. Беше надушил следа и искаше съвсем точно да разбере всичко.

Спокойно продължи да язди. Отляво на седлото му беше закачена ловната пушка, отдясно уинчестърът беше мушнат в кобура.

Ставаше все по-светло. Първите лъчи на зората пламтяха на хоризонта.

В малка борова горичка слезе от коня и го завърза на един бор. Остатъка от пътя измина пеша. Беше преметнал ремъка на ловната пушка през рамо, а уинчестъра понесе в дясната си ръка.

Приведен, внимателно се промъкна до края на горичката.

После огледа фермата на човека, който пръв бе екзекутиран тук от зловещите палачи. Пит Брокър, който в нощта, преди да бъде обесен, беше празнувал годежа си с Керъл Кидни.

Дано това не е лоша поличба! Джейк Никъм усети как по гърба му полазиха студени тръпки.

Беше напрегнал всичките си сетива. Все още не беше достатъчно светло, за да различи подробности, но видя, че в обора имаше няколко коня. В здрача те се издигаха като мрачни привидения.

Тъкмо тогава първите слънчеви лъчи паднаха върху фермата и неволно Джейк Никъм затаи дъх.

В този миг той видя мъжа, който беше завързан на портата на обора. Досега в тъмнината силуетът му не се различаваше. Освен това огромният дъб бесилка скриваше част от фермата.

От един дебел клон се спускаше ласо с примка накрая. Беше характерният за палача възел, това шерифът успя да забележи въпреки разстоянието. Но не можа да разпознае жертвата. Виждаше се само гърбът на нещастника.

Лицето на шерифа излъчваше желязна решителност. Приведен, той отново започна да се промъква. Искаше да стигне възможно най-близо до фермата и да нападне едва когато палачите щяха да се намират на един изстрел разстояние.

В обора преброи седем коня. На единия от конете беше докаран пленникът, значи палачите бяха шест. Но можеше и да не е съвсем вярно, защото може би водеха един или няколко коня като резерва.

Както винаги. Джейк Никъм беше решен да ги нападне тук и веднъж завинаги да сложи край на тези проклети безчинства. Дължеше го на хората, които заедно със звездата му бяха поверили и сигурността си.

Изпълваше го растяща ярост. Вече не мислеше за опасността.

Изведнъж вратата на фермата се отвори и шерифът светкавично се скри зад един храст.

Двама мъже излязоха навън. Бяха голи до кръста и се упътиха към помпата, за да се освежат. Когато се измъкнаха от студената струя, се отръскаха като мокри кучета и се избърсаха с кърпи.

От фермата излязоха още мъже. Джейк Никъм преброи всичко седем души. А един от тях особено му се наби в очите. Беше рус мъжага с характерно лице.

„Малеско“ — светкавично мина през ума му. Трябваше да е Кристофър Малеско, за когото много беше слушал, но когото никога не беше виждал. Но имаше няколко обяви за издирване, в които беше описан много точно.

Малеско отиде до пленника и сряза въжетата. Мъжът се обърна и с отчаян вик се нахвърли върху него. Изглежда, през цялото време се беше готвил за този отчаян опит.

Уверено посегна към револвера на Малеско и дори успя да го хване.

В този момент юмрукът на Малеско проряза въздуха. Приличаше на много небрежно движение, като че ли се опитваше да отпъди досадно насекомо.

Пленникът падна на колене, а после, стенейки, се свлече настрани. Лежеше там, охкаше и пъшкаше. Малеско го ритна и го отмести.

— Ставай, нищожество! Искаме да свършим! — говореше с твърд акцент, който още повече подчертаваше страховитата му външност.

Пленникът продължаваше да лежи. Най-вече от смъртен страх, който го сковаваше.

Малеско махна на хората си.

— Помогнете му!

Двама мъже хванаха жертвата си. Шерифът вече го беше познал. Беше Доналд Холтър, собственикът на конюшнята. Странно, в бара никой не беше забелязал отсъствието му. Иначе беше винаги сред първите, когато трябваше да се отпразнува нещо.

Значи и той беше сред убийците на братята Илая. Джейк Никъм вече го беше допускал, когато до ушите му достигна новината, че Холтър иска да разшири предприятието си.

Палачите завлякоха жертвата си под бесилката.

Холтър отчаяно се бранеше, като крещеше пронизително и едновременно с това скимтеше. Напразно се молеше за пощада.

Палачите се бяха съсредоточили върху жертвата си и шерифът използва възможността, за да се промъкне още по-близо. Ако успееше да ги вземе на прицел с карабината, щяха да се видят принудени да се предадат.

Във всеки случай и на всяка цена Джейк Никъм беше решен да предотврати екзекуцията.

Но внезапно беше откъснат от необузданите си мечти.

Близо зад него изтрещя изстрел от револвер и шапката хвръкна от главата му.

Джейк Никъм понечи да се обърне, но зад него вече имаше някой, който беше опрял хладното дуло на револвер в тила му.

А един още по-хладен глас каза язвително:

— Едно погрешно движение и ще ти е последното, Джейк.

Дяволско хихикане последва тези думи.

Шерифът се вкамени. Беше имал смътни подозрения, но не можеше да ги приеме за напълно правдоподобни.

Сега подозренията му се превърнаха в ужасна действителност.

Мъжът зад него беше Карлос Алберто.

— Хвърли пушката, Джейк. Безсмислено е.

Шерифът се подчини. Пусна първо уинчестъра. После хвана двуцевката. За кратък миг се опита да се хвърли настрани и да грабне карабината.

— По-добре не го прави, Джейк! — предупреди го мексиканецът. Сякаш беше прочел мислите му.

Шерифът пусна двуцевката в тревата. Мексиканецът измъкна револвера му от кобура и продължи да го претърсва за друго оръжие. Засмя се язвително, когато намери револвера в кобура под мишницата му.

— Добре си се подготвил, Джейк.

Палачите край фермата погледнаха към тях. През това време бяха поставили Доналд Холтър на един стол.

— Тук всичко е наред — викна мексиканецът. — Почакайте, докато ви дам знак!

После отстъпи крачка назад и заповяда:

— Обърни се, Джейк. Искам да те гледам в очите, когато говоря с тебе!

Шерифът бавно се обърна. С огромно усилие се владееше. На драго сърце би хванал за гушата това проклето куче. Но би било равносилно на самоубийство.

— Не се тревожи, нищо няма да ти се случи, ако си благоразумен — каза престъпникът. — Искам само да поговоря съвсем спокойно с тебе. Бих могъл да ти направя едно доста интересно предложение. И съм почти сигурен, че си съобразителен тип. Впрочем, постъпи дяволски хитро, като се измъкна преждевременно от празненството. Изигра първокласно ролята си.

Шерифът се окопити. Мисълта му заработи ясно и точно. Той се изсмя.

— Затова забелязах как всеки път изливаше чашата си под масата, Карлос.

— Моите уважения. Признавам, че ти беше по-добър. Но сега отново аз играя главната роля. Между другото — от половин година се казвам Карлос Алберто. Чичо ми ме осинови. Старото ми име беше Илая. Аз съм третият от братята Илая.

— Дявол да го вземе, трябваше да забележа! Такава прилика! Къде са ми били очите?

— Това вече няма никакво значение. Да говорим по същество — каза Луис Илая. — Всъщност би трябвало да те премахна като досаден свидетел. Но ти ми харесваш. Искам да те спечеля като съдружник.

— И какво ще остане от моята чест? — изръмжа Джейк Никъм.

Илая поклати глава и се изсмя.

— Но, драги ми Джейк! — упрекна го той. — Не е нужно да се преструваш повече и да се опитваш да ме водиш за носа. Да свалим картите, приятелю! Искам половината от твоята плячка. Половината от двестате хиляди долара. Тогава ще бъдем съдружници и ще си останем приятели.

Лицето на Джейк Никъм стана непроницаемо.

— Откъде научи за парите? — попита той.

— Ал Бароне разказа някои неща, преди да предаде богу дух. От него научих също, че Ласитър не е кой да е. Не си ли се питал защо той се появи тъкмо тук?

— Разбира се, мислил съм за това — каза Никъм. — Но после той изчезна през нощта. И не съм се занимавал повече с него. Имах си достатъчно главоболия с обесените.

— Ласитър е частен детектив — каза Илая с насмешка.

Шерифът ококори очи. Беше повече от изненадан.

— По дяволите! Сигурен ли си?

— Напълно сигурен, Джейк. И затова попаднах на следите ти. По този начин научих, че при нападението са били откраднати не двеста хиляди долара, а двойно повече — той се засмя още по-гръмко, а у Джейк Никъм нещо се преобърна. Но по лицето му нищо не можеше да се забележи. Той отново се владееше. — Хайде, Джейк, какво ти става? — продължи Илая. — Няма защо да увърташ. Бездруго няма какво да спечелиш. Освен това не искам да ми подаряваш парите. Искам само да ми ги дадеш назаем. Трябват ми за една особено голяма сделка.

Лицето на Джейк Никъм болезнено се изкриви.

— Значи искаш да ме изнудваш, приятелю?

— В твой интерес е. Ще станем първокласен екип. Ти си човек на разума. Ще станем приказно богати, ако се сработим добре. Между другото, шерифската звезда представлява отлично прикритие. А аз като твой зет със сигурност няма да попадна под съмнение, ако нещо се случи.

— Хм — изсумтя Никъм, — не звучи лошо. Но какво ще стане, ако Ласитър отново се появи тук? Би могъл да ми зададе куп неудобни въпроси. Тогава аз ще съм изложен на опасност.

— Не се безпокой. Той е на сигурно място.

— Къде?

Със злорада усмивка Илая му разказа какво е сполетяло Ласитър.

— Може да се каже, че е вече мъртъв — свърши разказа си Илая. — Трябва да ми бъдеш благодарен, че го извадих от играта. Той беше по петите ми. Но скоро щеше да подгони и тебе. Беше дяволски хитър кучи син.

— Дума да няма — измърмори Джейк Никъм и посочи към фермата. — Наистина ли искаш да го обесиш?

— Той трябва да умре — каза Илая. — Дали искам или не, това няма никакво значение. А ти ще дойдеш с мене и ще гледаш, Джейк. Важно е да присъстваш. Така няма да можеш после да се откажеш. Разбираш ли?

Джейк Никъм неохотно кимна. Трябваше да се съгласи на тази игра със смъртта, дори и да не му се нравеше. Само това беше начинът да спечели малко време.

Въпросът беше докога Илая ще чака, преди да поиска парите.

Шерифът Джейк Никъм изобщо нямаше толкова пари. Това, което Ал Бароне беше разказал преди смъртта си, беше плод на отчаяната му фантазия в опит да изпроси милост.

Но сега не беше време да се опитва да го доказва. Трябваше да гледа как отново ще линчуват един убиец.