Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2009)
Допълнителна корекция
Ganeto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание

Джек Слейд. Похитители на жени

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1993

Редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-64-2

История

  1. — Добавяне

16.

Ермозильо, столицата на мексиканския федерален щат Сонора, имаше над трийсет хиляди жители. Градът бе разположен в предпланинската долина на реката Рио де Сонора. Тук се намираше седалището на губернатора.

На следващия ден след арестуването на Алисън, Ласитър пристигна рано преди обед в Ермозильо. Отиде с файтон до военния гарнизон, който се намираше точно до двореца на губернатора. Сградите на резиденцията бяха останали още от времето на испанското господство.

На портала на гарнизона Ласитър се разплати с файтонджията и съобщи на караула за пристигането си. Войникът разбра веднага кой стоеше пред него и изпрати Ласитър при коменданта на форта.

Посочи му пътя. На двора на казармата тренираха и маршируваха войници. Лееше се пот. Слънцето препичаше и в двора на военния гарнизон бе горещо като в пещ.

Когато Ласитър мина покрай строените редици, един новобранец падна в безсъзнание. Други двама го вдигнаха.

— Заведете този кекав поплювко в лечебницата! — изрева сержантът. — И такъв като него тръгнал да ми става войник. Когато аз дойдох в дружината, тренирахме почти като в пъкъла, а самият дявол ни беше инструктор. В днешно време всички са се размекнали.

В крилото на казармата беше прохладно. Ласитър се обади на ординареца на коменданта. Войникът козирува, доложи за Ласитър и го пусна да влезе.

В служебната стая на коменданта се бяха събрали петима офицери и двама цивилни и обсъждаха планирането на сериозна военна операция.

На една маса се виждаше макет на планината Сиера Монтесума, изпълнен в точни мащаби. Комендантът, полковник с рижава брада и протеза на лявата ръка, посочваше с показалка мястото, където бе разположено свърталището на Ел Буитре.

Поздрави кратко Ласитър и му представи присъствуващите. Единият от цивилните беше губернаторът на Сонора — строен мъж с прошарена коса и с маниери на благородник хидалго.

Другият бе един от най-близките му сътрудници. Губернаторът протегна ръка на Ласитър и изрази признанието и благодарността си за успешните акции до този момент. Но не скри, че не е особено удовлетворен от факта, че мексиканските войници не се бяха справили сами със задачата. Чужденец, американски поданик, им беше помогнал.

— Разполагахте с пълната свобода да възложите поръчението на мексиканец, сеньор губернатор — каза Ласитър. — Не съм настоявал задачата да бъде възложена непременно на мен.

— Решаващата операция, а именно разгромяването на Ел Буитре и бандата му, ще осъществим самостоятелно — намеси се комендантът. — Направихте достатъчно, сеньор Ласитър. Останете в Ермозильо и се отдайте на заслужена почивка и възстановяване. Мексиканското правителство ще ви изрази благодарността си по достоен начин.

— Предпочитам Мексико да изрази по-различно признанието си, и то под формата на кон, известно количество продоволствие и някои други по-дребни неща — бе отговорът на Ласитър. — Защото искам да се върна колкото се може по-скоро в Сиера Монтесума. Не ми се ще да пропусна последните събития от цялата история.

Офицерите, губернаторът и сътрудникът му направиха опит да го разубедят. Ласитър бе непреклонен. Когато каза, че предпочита кон и походно снаряжение, отколкото орден и тържествени речи, лицата на присъствуващите се сковаха.

— В крайна сметка това е ваша работа — обидено изрази мнението си губернаторът. — Казаха ми вече, че щатските военни, както и всички представители на закона и тайните агенти са изключителни противници на общоприетия етикет. Напълно съм съгласен с това и го потвърждавам.

Той заразглежда Ласитър от долу до горе, погледът му не пропусна да забележи старите ботуши, изтъркания патрондаш, продупченото на рамото пончо, стърчащия връх на винтовката. Осанката на Ласитър излъчваше необузданост и дързост, примесени със склонност към необикновеното и риска.

— Дали сме конвенционални или не, по-важен е успехът — заяви невъзмутимо Ласитър. — И аз го постигнах, сеньор губернатор.

После отправи въпрос към коменданта на гарнизона за Чет Макдарън, Нора Харкер и Розита Розеро, както и за останалите жени. Поиска да се осведоми и за дон Вако и двамата ранени разбойници, които бяха взети в плен.

Предишния ден докторът на гарнизона бе извадил куршума, останал в тялото на Чет Макдарън.

— Ако не настъпят усложнения, приятелят ви ще оживее и ще се възстанови, сеньор Ласитър — каза комендантът на гарнизона.

Чет Макдарън бе настанен във военната болница. Нора Харкер и Розита Розеро се редуваха да бдят над него. Другите освободени от пленничество жени и момичета бяха подслонени в хотел и частни квартири в града и скоро щяха да имат възможност да се върнат при близките си.

Ранените разбойници лежаха в същата болница, където беше Чет Макдарън. Денонощно ги охраняваха. Дон Вако бе зад решетките и очакваше присъдата си.

Не се знаеше още дали след военната операция срещу Ел Буитре ще има голям съдебен процес за осъждане на останалите живи разбойници, или ще се насрочат отделни процеси.

По макета комендантът на гарнизона разясни на Ласитър как ще се развие акцията за унищожаване на бандата. Капитан Гарсиан се бе отправил вече към планината с голям отряд войници, за да охранява достъпа до платото и преди всичко да контролира тайните пътеки.

Кавалерийски отряд бе потеглил в същата посока, за да действа като подкрепление на войниците. В същия ден бяха задвижени и други войскови единици. Както бе обяснено на Ласитър, ставаше въпрос за маневра „чувал“: обграждане, блокиране и прекъсване на всички пътища до базата на Ел Буитре. На ключовите позиции се предвиждаха контролни постове, разставени на близко разстояние.

Цялата операция представляваше грандиозна маневра. Според мнението на Ласитър, залогът бе прекалено голям.

Най-важното беше Ел Буитре да не може да се изплъзне от клопката.

В това отношение Ласитър залагаше на способностите на капитан Гарсиан. Можеше да се довери напълно на неговите умения, амбиция и смелост.

Не беше наложително Ласитър да се втурне през глава към Сиера Монтесума, за да стигне час по-скоро до бърлогата на Ел Буитре. Най-напред разбойниците щяха да бъдат арестувани. А изходът на цялата история можеше да се очаква след няколко дни.

— В такъв случай ще остана един ден в Ермозильо — каза Ласитър. — Най-напред ще посетя Чет Макдарън.

— Чудесно. По този повод искам да ви поканя довечера на гала бал, който ще се състои в губернаторския дворец — каза любезно губернаторът. — Условието е да сте с подходящо облекло. Ще го получите за наша сметка.

— Защо не? — засмя се Ласитър. — Ще дойда само, ако ми бъде позволено да доведа една приятелка. Или може би две.

Мислеше си за Розита Розеро и Нора Харкер.

— Всички вие сте добре дошли — отговори галантният губернатор. — Разбира се, ще имаме грижата за гардероба на дамите.

С това сериозните разговори и дискусии приключиха. Ласитър се сбогува и забърза към Чет Макдарън.

 

 

До леглото му в болничната стая на първия етаж седяха Нора Харкер и Розита Розеро. Чет можеше да стои вече седнал. Беше се облегнал на няколко възглавници. Бяла превръзка минаваше през мускулестите му гърди и рамото.

Бледостта не бе съвсем изчезнала от лицето му, бузите му бяха все още хлътнали. Червеникавата коса контрастираше на цвета на лицето му и на белите възглавници. Погледът на Чет Макдарън издаваше жажда за живот. Смъртта бе надвита. На края на леглото висеше коланът с револверите. Чет се усмихна на Ласитър.

— Хелоу, амиго — каза младият тексасец. — Радвам се на посещението ти, въпреки че не си така красив, като двете ми болногледачки.

— Да не чувам подобни думи — отвърна Ласитър. — Иначе ще си помисля нещо лошо за теб. Как върви оздравяването?

— Най-късно след три дни ще мога да ставам от леглото, а след две седмици ще препускам отново на коня си. Докторите са на мнение, че трябва много да се пазя, но аз си зная най-добре какво да правя. Много скоро ще съм пак на линия. Не съм чак толкова зле, както преди, когато ме откри Ел Буитре.

Тексасецът преувеличаваше, но Ласитър имаше основания да му вярва. Когато спомена името на Ел Буитре, лицето на Макдарън малко се помрачи. Все още го измъчваше чувство на вина, защото Ел Буитре бе спасил живота му, а той се бе обявил против него. Беше го предал, така разсъждаваше Макдарън.

— Радвам се, че няма да присъствувам на залавянето на Ел Буитре — каза той. — Ще прокълне и теб, и мен, Ласитър, особено мен.

— Ел Буитре е престъпник и бич за тази страна — не отстъпи Ласитър. — На съвестта му тежат много престъпления, причинил е нечувани страдания. Единственото му добро дело — това, че те спасил, не може да компенсира злините, които е сторил. Ръководел се е от някакво моментно настроение, а вероятно е имал и егоистични подбуди, и по-точно, да те спечели за бандата си. Чет Макдарън, ти взе правилно решение. Не може от чувство за благодарност към Ел Буитре да станеш убиец, грабител и похитител на жени или да се измъкнеш като пребито псе, като оставиш Ел Буитре и разбойниците му да си разиграват коня. Мисля, че трябваше да направиш тази стъпка, за да спрат престъпленията. Ти я направи. И това е достатъчно. Нали трябва да продължиш да живееш, и то достойно.

Чет Макдарън кимна.

— Да, така е — каза той. — Питам се, обаче, защо животът е толкова объркан. Защо има винаги два противоположни въпроса — кое е „за“ и кое „против“? Защо изникват пречки пред всяко важно решение?

— Не мога да отговоря на въпросите ти — заяви Ласитър.

Представяше си в най-добри краски бъдещето на Чет Макдарън. Виждаше го да се връща в Щатите с Нора Харкер, която му става съпруга. А историята в Розуел щеше да бъде забравена скоро.

Чет Макдарън и буйните му години, младежкото му лекомислие, лутанията и кривите пътища, всичко това бе вече минало. Пред него се откриваше нов живот.

Нора Харкер взе ръката му в своята.

— Обичам Чет — каза тя. — Завинаги ще остана при него. Нищо няма да ни раздели.

— Що за жена е тази, която иска непременно да има за мъж един полумъртъв прострелян тексаски разбойник? — попита Чет. — Разбрах вече колко е твърдоглава, така че не съм в състояние да я разколебая.

Ласитър съобщи за поканата, отправена му от губернатора. Нора искаше да остане при Чет. Тя спомена, че досега е била на много бляскави балове и приеми заедно с баща си, сенатора.

Отначало Розита не искаше и да чуе за поканата. Смяташе, че не й е мястото сред знатното общество. Ласитър й описа всичко в най-благоприятна светлина и разсея колебанието й.

— Няма защо да се криеш от никого, Розита — заключи Ласитър. — Ще бъдеш най-красивата жена на бала.

 

 

Официалният бал беше едно изключително преживяване за Розита. Най-добрият моделиер в града се беше погрижил за облеклото й. Розита се появи като неотразима, блестяща красавица. Беше накъдрила косата си, а бижутата получи от някаква позната на съпругата на губернатора.

Нейната свежест и непринуденост очароваха всички. Сред празнично украсената зала, тя неусетно забрави за страха и задръжките си. Разговаряше съвсем естествено на различни теми с кавалерите, които постоянно я канеха на танц — разказваше за някои моменти от живота си, за Ел Буитре и свърталището му, не остана безучастна към спора за бог и сътворението на света.

С тъмносиньо сако, бяла риза и артистична папийонка, Ласитър изглеждаше очарователно. Отказа се от широкия колан с оръжията.

В разговорите с дами и господа от обкръжението на губернатора той доказа, че е много образован, с изискани маниери и обноски. Ласитър нямаше нищо общо с представата за недодялан, груб авантюрист. Радваше се на голям успех сред присъствуващите жени.

Но той желаеше единствено Розита. Това беше нейният празник, нейната нощ. Когато се носеха по паркета под звуците на опияняваща музика, Розита въздъхна:

— Божествено е, Ласитър. Ще ме изпратиш ли до хотела един час след полунощ?

— Разбира се — отговори той с усмивка, защото знаеше какво означава въпросът й.

Времето мина много бързо. Час и половина след полунощ Ласитър и Розита наеха файтон. Слязоха пред хотела, в който бе настанено момичето, и се качиха в стаята й.

Розита бе пила малко. Много по-опиянена се чувстваше от всичко, което беше преживяла тази вечер. Никога нямаше да я забрави. Без да се стеснява, тя свали роклята и бельото си. Голото й тяло имаше съвършени форми. Ласитър я взе в обятията си и двамата потънаха в леглото.

На развиделяване Розита спеше с щастлива усмивка, сложила глава на рамото на Ласитър. Първите слънчеви лъчи се прокраднаха в стаята.

Ласитър беше изморен и отпуснат. Мислите му изпреварваха умората и препускаха към Сиера Монтесума. Желанието да се озове по-скоро в центъра на предстоящата развръзка не му даваше покой.

Розита щеше да го чака в Ермозильо.