Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2009)
Допълнителна корекция
Ganeto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание

Джек Слейд. Похитители на жени

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1993

Редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-64-2

История

  1. — Добавяне

7.

На следващия ден Ел Буитре потегли с трийсет души и една покрита кола. Кончита придружаваше баща си. Тя не намираше нищо лошо в това да участвува в акции, в които се вършеха грабежи и убийства. Ласитър се замисли сериозно, защото бе попаднал именно на такъв тип жена. От друга страна, би изглеждало неестествено, ако тъкмо сега я изостави. Това би събудило подозрението на Ел Буитре.

Богато украсеният кожен костюм на Кончита й седеше чудесно. На главата си носеше широка шапка, а на врата — червена кърпа. Изпод блузата напираха едрите й гърди.

През гърдите й бе препасан патрондаш, на колана висеше револвер.

— Ще се върнем след пет или шест дни — каза тя. — С богата плячка и повече от дузина отвлечени жени.

Засмя се. Изглежда, не искаше да проумее, че става дума за подли престъпления. За убийства и плячкосване, за хора, за млади жени и момичета, откъснати насила от близките си и похитени с жестокост.

Каква ужасна участ бе отредена за бедните създания! Кончита не можеше да се постави на тяхното място, макар че беше жена. От малка бе израсла сред бандити и разбойници, а влиянието на баща й бе оставило траен отпечатък върху характера й.

Ел Буитре вдигна дясната си ръка и това бе знак за тръгване. Бандитите дръпнаха юздите на конете си и потеглиха. Заедно с тях тръгна колата и няколко мулета, натоварени с провизии, снаряжение и муниции.

Останалите в свърталището мъже и жени махнаха с ръка на заминаващите и им пожелаха богата плячка. Подвикваха се и цинизми, съпроводени от гръмки смехове.

Ласитър, Чет Макдарън и дон Вако се бяха изкачили на първата площадка и гледаха след отдалечаващите се ездачи. На площадката стояха и още няколко разбойника. Това даде възможност на Ласитър да види по-отблизо Яго Дезиерто.

Дезиерто беше висок и жилав. Дрехите и коланът с двата револвера се въртяха провиснали на тялото му. Колтовете на Дезиерто бяха пъхнати в индиански кобури, които в долната си част имаха отвор и не бяха привързани за бедрото.

Когато се налагаше да стреля, изваждаше със замах револверите от кобурите и натискаше спусъка. Лицето му беше мъртвешки бледо и изпито, погледът — угаснал. Когато свали шапката си, Ласитър видя, че той няма нито един косъм на главата си.

Дезиерто не му се стори съвсем нормален. Когато се дръпна малко назад, Ласитър забеляза как извади някаква кутийка от джоба си и с пръсти взе от нея безцветен прах. Облиза праха от пръстите си.

Скоро след това напрежението във вида му изчезна. Стоеше неестествено спокоен. Лицето му имаше странно изражение.

Бандитите бяха стигнали вече края на каньона и се загубиха от погледа на изпращачите. Останалите в лагера се заловиха всеки за своята работа, някои изчезнаха в каменната сграда, други — в къщите или хижите.

Ласитър и Чет Макдарън тръгнаха за кръчмата да хапнат нещо. Докато чакаха питките от царевично брашно, Ласитър подхвана разговор за поведението на Яго Дезиерто.

— Това ли те интересува? — учуди се Макдарън. — Не знаеше ли, че Дезиерто е наркоман? Той използува сгъстен и пулверизиран сок от пейотовия кактус.

Този вид кактус съдържа наркотика алкалин. На Ласитър му беше известно, че членовете на някои индиански племена имат обичай да използуват растението, за да изпадат в транс. Сега си обясняваше причината за поведението и вида на Дезиерто.

Отровата подкопаваше здравето на разбойника. Той се хранеше сигурно колкото да не умре и единствената му страст бе наркотикът. В такова състояние, люшкащо се между опиянение и свръхвъзбудимост, бе опасно да се изправиш насреща му. Всякакви задръжки отказваха да действуват.

На следващия ден по обед дон Вако, Яго Дезиерто, Ласитър и Чет Макдарън трябваше да потеглят. Ласитър попита Чет Макдарън какво мисли за заплануваното нападение.

Лицето на тексасеца се изкриви.

— Банкерът Антонио Увалде е презрян убиец и лихвар. Всъщност, това не е причина да бъде убит. Във всеки случай Ел Буитре иска главата му.

— Трябва да вземеш решение, Чет — каза Ласитър тихо. Седяха в ъгъла, бе почти безлюдно, така че нямаше от кого да се страхуват. — Искаш ли да бъдеш престъпник и убиец или не?

— Дължа живота си на Ел Буитре.

— Това дава ли му право да иска от теб да извършиш убийство?

— По дяволите, Ласитър! — извика младият тексасец. — На чия страна си всъщност? Какво търсиш тук, щом като разсъждаваш така? До този момент се представяше за закоравял мошеник и гангстер.

— Ще отговоря на въпросите ти, след като ми кажеш какво е решението ти, Чет. Ще се срещнем довечера пред моята колиба.

— Така да бъде — изръмжа Чет Макдарън. — Представях си по-просто и безпроблемно живота сред бандитите на Ел Буитре. Навярно съдбата ми е предопределила друго.

Ласитър не добави нищо. По-късно Чет Макдарън разговаря в стаята си с Нора Харкер. Тя го изслуша търпеливо. Изпита страх за Чет, който бе на кръстопът.

— Ако направиш това, си загубен, Чет — каза тя. — По-нататък пътят ти ще те доведе до бездната. Едно убийство повлича след себе си и други злодеяния.

— Увалде е мръсен лихвар — промърмори навъсено Макдарън. — Длъжниците му ще си отдъхнат с облекчение след смъртта му. Всички ще имат по-добри шансове, ако го няма.

— Така ли виждаш нещата в действителност, Чет? Кое ти дава право за такава преценка?

— Изглежда, днес човек не може да се размине тук от моралисти — бе мнението на червенокосия тексасец. — О’’кей, Нора, и как трябва да постъпя според теб? Да отида при дон Вако и да му кажа, че съм размислил и предпочитам да не убивам Антонио Увалде и телохранителя му и не искам да отмъкна парите ли? Че имам намерение да напусна бандата и да си отида? Вярваш ли, че ще ме оставят да си замина? Дори и да стане, как ще си тръгна, като знам какво те очаква?

— Искаш да ме спасиш ли, Чет? — попита Нора Харкер и се изплаши, защото почти извика.

Никой не чу.

— За бога, Нора, от дълго време те наблюдавам. Борих се със себе си, исках да бъда безразличен към теб. На гуляя при Ел Буитре не можех да постъпя иначе. Трябваше да се намеся и да смажа Фред Жабата. Не бих могъл да понеса мисълта, че ще се озовеш там, където възнамерява да те прати Ел Буитре.

— Обичаш ли ме, Чет?

— Аз съм само един тексаски негодник, когото очаква въжето в Аризона. Ти, обаче, си дъщеря на сенатор и заслужаваш по-добър мъж — каза Макдарън сурово. — Няма смисъл да започваме каквото и да било. Просто нямам бъдеще.

— Защо не ме оставиш аз самата да реша дали ще те обичам или не, Чет? — запита Нора и сложи ръце на раменете на седящия на стола млад мъж. — Баща ми ще се застъпи за изясняване на случая със стрелбата в Розуел. Ще бъдеш реабилитиран. Можеш отново да се сдобриш със семейството си, ако промениш живота си.

— Да се сдобря с тези твърдоглави пуритани? — попита Чет Макдарън. — С тези стиснати глупаци и дръвници, които, преди да похарчат един долар, така го стискат, че орелът на герба на монетата започва да крещи за помощ?

Нора се засмя.

— Ти си свързан с тях, макар да си по-различен, Чет!

Чет Макдарън потъна в сините очи на Нора и се надигна. Прегърна я, устните им се сляха. Сладостно блаженство изпълни сърцата им.

— Трябва да говоря с Ласитър — каза Чет Макдарън, когато откъсна устни от нейните. — Виждам толкова много проблеми. Все още дължа живота си на Ел Буитре. Може да е убиец, бандит и вероломен мерзавец, но с мен се е отнесъл благородно. Дължа му нещо.

* * *

Слънцето залязваше, когато Ласитър и Чет Макдарън поеха покрай ливадите в близост до базата. Следобеда Ласитър бе говорил още веднъж с Розита Розеро. Младият тексасец му описа точно ситуацията, в която бе изпаднал.

Люшкаше се между два крайни полюса — благодарността към Ел Буитре и желанието да не бъде престъпник и да напусне с Нора Харкер завинаги долината на разбойниците.

— Говорих открито с теб, Ласитър — каза той. — Така стоят нещата. Ако извърша предателство спрямо Ел Буитре, ще загубя гордостта и себеуважението си.

— А като станеш убиец? Какво ще загубиш тогава?

— Това би било по-непоносимо за мен — призна Чет Макдарън. — Ако бих могъл само да напусна тайно лагера с Нора! Бих се измъкнал от всичко друго. В Щатите ще започна отначало, щом се изясни отвратителната история със смъртта на оня човек в Розуел.

— Не трябва да забравяш, че тук остават невинни жени и момичета. Виждаш ужасното им положение, Чет. Какво смята Нора по въпроса?

— Още не сме говорили за това. Отново те питам какво всъщност си намислил, Ласитър?

Безстрашният мъж му се довери. Не спомена нищо за Бригада Седем, защото бе длъжен да мълчи, но очерта ясно в какво се състои задачата му.

Чет Макдарън се смая от учудване.

— Гръм и мълния! Само ти можеш да скроиш такъв план. Как ще го осъществиш, как ще освободиш всички похитени жени и момичета и как ще унищожиш Ел Буитре и бандата му?

— Нямам още точна представа — призна Ласитър. — А ти? С мен ли си или против мен, Чет? Ще се опиташ ли да избягаш като страхливец с Нора Харкер, или ще ми помогнеш?

— Можеш да разчиташ на мен, Ласитър — каза импулсивно Макдарън. След това се сети, че дължи благодарност на Ел Буитре и рече: — Ел Буитре ми е сторил добро, но на безброй други хора — зло. Ако не искам да се самопрезирам, ще ти помогна, Ласитър. Дори и срещу Ел Буитре. Но никога няма да вдигна оръжие срещу него.

— Няма да се наложи. В лагера са останали повече от двайсетина бандити. Не можем да се справим лесно с тях и да се оттеглим с отвлечените жени. Всичко е много заплетено. Нека на първо време тръгнем с дон Вако и Яго Дезиерто. Но в никакъв случай няма да извършим двойното убийство. Трябва да заблудим бандитите.

Ласитър му изложи плана си. Нямаше никаква надежда да осуетят похода на Ел Буитре и бандитите му.

Най-напред трябваше да се включат в играта им.

Чет Макдарън бе на мнение, че съществува поне един таен достъп до платото. Ако научат къде се намира, можеха да установят контакт с въоръжената милиция или с мексиканската армия. Така разсъждаваше Ласитър.

При подобна ситуация милицията или войниците биха могли да се доберат тайно и незабелязано до платото. Тогава щеше да е свършено с Ел Буитре и хората му.

За да стане това, се налагаше да бъдат изведени от лагера похитените млади жени. По този начин бандитите нямаше да имат възможността да ги вземат като заложници. Откарването на отвлечените в Гуаймас щеше да бъде най-благоприятният момент за осъществяване плана на Ласитър.

Той поговори с Чет Макдарън за намеренията си. Имаше все още някои неизяснени подробности. Пред Ласитър обаче се откриваше удобен случай и той искаше да се възползва.